Синтия Виктор
Само ти (4)

3

1975 година

„Няма място за нас…“ Сърцераздирателната мелодия не излизаше от съзнанието на Карлин, докато се връщаше от училище. Кой знае защо, в късния октомврийски следобед и спускащия се мрак песента сякаш придобиваше ново значение. Само преди месец двете с Наташа стояха в училищния салон и очакваха с трепет да разберат дали бяха получили роля в „Уестсайдска история“. Когато господин Дъглас съобщи, че Карлин ще играе Мария, Таш заскача от радост. Карлин не можеше да повярва, че е получила главната роля.

— Е, струва ми се, че най-после и на мен ще ми стане забавно в училище — заяви развеселено, по-изумена от късмета си, отколкото от онова, което й предстоеше да прави.

Седмиците на репетиции обаче бяха понамалили цинизма й. Трагичната любовна история и прекрасната музика я караха да се чувства така, сякаш се намираше на някакво вълшебно място, където всичко бе по-велико и по-пълно, отколкото някога би могъл да бъде действителният свят.

Внезапно от двете страни на пътеката, водеща към физкултурния салон, сред клоните на големите дъбове, задуха вятър, техните яркочервени и жълти листа контрастираха с осеяните с всевъзможни надписи стени. „Не е много по-различно от света на Мария и Тони“ — помисли си младото момиче.

По думите на майка му само допреди няколко години Уестърфийлд бил доста по-приятно местенце. Не богато като Коулвил, където всички деца бяха облечени като манекени и ходеха на уроци по танци и пиано, но все пак не чак толкова мрачно и скучно. Една по една обаче текстилните фабрики и обувните заводи — основа на икономиката на града, бяха излизали от строя и все повече хора бяха оставали без работа. Улиците, оградени със спретнати къщички, изглеждали някога като реклама на агенция за покупко-продажба на недвижими имоти, сега бяха сиво-черни от мръсотия, а по алеите, водещи към тях, се валяха стари вестници и други боклуци. Единствените нови постройки в града бяха жилищните блокове, субсидирани от градската управа, за да осигурят дом за онези, които бяха изгубили и последната си надежда. Риървю Пръджект, първоначално рекламиран като „шестетажна сграда с изглед към долината на река Хъдзън, с много място за игра на децата“, сега не можеше да се похвали с друго, освен с асансьора, който се разваляше поне два пъти месечно, и със спортните си съоръжения, състоящи се от два метални пръта със закачени на тях волейболни мрежи, превърнали се отдавна във висящи въженца и конци.

Карлин спря на баскетболното игрище на училището и се загледа. Не се изненада, когато забеляза Бен. Той обикновено играеше тук всеки следобед.

По лицата на повечето момчета течаха вадички пот, изражението им бе напрегнато, мокрите им фланелки бяха залепнали по гърбовете. Имаше още няколко зрители, но на игрището цареше странна тишина.

Топката беше в Бен. Карлин го проследи с поглед, докато той дриблираше и успяваше изкусно да се изплъзне от противниковите играчи. Светкавично прекоси игрището и стреля към коша. После извика нещо на един от съотборниците си и хукна назад. Топката се върна отново в играта, но Бен успя да я вземе точно когато другият отбор се канеше да отбележи точка, подаде я на играч от своя отбор, а след това се оказа точно на нужното място, за да я получи от съиграча си отново. После присви очи, прецени набързо шансовете си, скочи и за момент сякаш увисна във въздуха, след което топката премина през коша. Карлин виждаше възхищението в очите на неговите съотборници, досадата по лицата на противниковите играчи.

Божичко — помисли си тя, — ама него наистина си го бива. От това признание, макар и направено единствено пред самата нея, бузите й почервеняха. Какво ми става? — запита се тя, като се насилваше да отмести поглед от баскетболното игрище. Напоследък Бен Дамероф започваше да я смущава. Все още непрестанно се спречкваше с него и често това й доставяше по-голямо удоволствие от разговорите с Таш. Дори се улавяше, че иска той да влезе в стаята на сестра си, когато и тя е там. Не можеше да отдели погледа си от него.

През последната година той бе пораснал и раменете му се бяха разширили. С непокорните си тъмни коси и износените дънки той й се струваше някак си много голям, дори красив. Понякога оставаше да вечеря у тях и тя се бе хващала да се взира в тъмните косъмчета, които покриваха вече ръцете му. В клас пък не можеше да откъсне очи от гърба му и извръщаше глава само ако се случеше той да погледне назад.

Някога всичко бе ясно. Тя или го избягваше, или го дразнеше и дори понякога успяваше да го вбеси. Сега обаче не знаеше какво иска от него.

Насочи отново вниманието си към играта, която бе към края си. Бен се заприказва с едно момче, като същевременно съблече мократа си тениска и облече фланелената риза, с която го бе видяла в училище преди това. Младото момиче се обърна и побърза да се отдалечи.

Докато вървеше по сивите улици, се опитваше да си представи какво би било да се прибира от училище в Коулвил. Онези деца излизаха от луксозни класни стаи и тръгваха по потънали в зеленина алеи, които водеха към огромни стари къщи и добре поддържани поляни. Карлин се засмя. Започвам да ставам като Наташа — помисли си тя, като се сети как нейната приятелка бе описвала бъдещия си живот като богато момиче от кориците на списанията и като обитателка на луксозен мезонет с огромна тераса на покрива.

Не би трябвало да й се присмивам даже тайно — рече си Карлин. — Наташа поне си има цел. Тя самата не си представяше, че може да пожелае нещо толкова силно, че да заработи наистина здраво заради него. Смяташе, че е получила ролята на Мария заради дългата тъмна коса и приемливия си сопран. Колкото до училище, тя не правеше почти нищо и въпреки това не се справяше никак лошо, нещо повече, беше една от първите в класа. Това обаче се дължеше по-скоро на липсата на талантливи ученици, отколкото на някаква добросъвестност от нейна страна.

— За какво мечтаеш?

Гласът на Бен я накара да подскочи. Той се изравни с нея, прегърнал с едната си ръка баскетболната топка.

— Не е твоя работа — отговорът й бе светкавичен и гневен както винаги при разговор с него. Днес обаче се чувстваше унизена, задето едва не я бяха хванали, докато наблюдаваше играта му, и това я правеше още по-язвителна от обикновено.

Бен вдигна ръка, сякаш да отбие удар, засмя се и я изпревари.

Карлин съжали веднага за думите си, тъй като с удоволствие би приела компанията му по дългия път до вкъщи. Не че имаха да си кажат нещо приятно, призна пред себе си тя, знаеше, че бързо щяха да се сдърпат. Пътят обаче бе прекалено дълъг.

— Хей, почакай — провикна се тя.

Бен поспря, колкото да й позволи да го догони.

— Не исках да ти отговарям така рязко — обясни тя. — Ти просто ме изненада.

— Как вървят репетициите? — попита Бен, премести учебниците под дясната си мишница и започна да тупка топката с лявата си ръка.

Младото момиче го изгледа подозрително. За нейна изненада той изглеждаше наистина заинтересован.

— Ами всъщност — страхотно. Тоест пиесата е страхотна. Е, не може да се каже, че ние с Кени Чайлдс сме като Лари Кърт и Каръл Лорънс.

— Не се подценявай — Бен й се усмихна. — Имаш красив глас.

Карлин усети, че бузите й пламват. Беше сигурна, че този път не я дразнеше. Всъщност бе любезен с нея.

— А ти трябва да се занимаваш с нещо в училище — отвърна на свой ред тя. — Нали разбираш, да влезеш в баскетболния отбор, да играеш бейзбол или нещо подобно. Треньорът искал да те вземе в юношеския отбор на университета, както разбрах от Таш.

— Ще ми се да имах време, но и така играя достатъчно често. Нали знаеш, всеки следобед се играе някакъв мач.

— Може би ако не се стремеше да си пръв по всички предмети, щеше да имаш време и да се позабавляваш — заяви саркастично Карлин и сама се изненада от думите си. Защо направих пък това? — запита се тя, осъзнала, че перспективата да се заяде с него за пореден път вече не й доставя удоволствие. Много по-безопасно обаче бе да продължава по стария начин и да бъде лоша с него, отколкото да признае новото чувство, което я смущаваше. — Както упражнението по социология тази сутрин. Господи, бас държа, че в писмената си работа си обхванал целия Ренесанс ден по ден.

Както обикновено, нейната оценка бе 6–, докато неговата бе голямо червено 6+.

Бен усети познатото предизвикателство в гласа й, но предпочете да не му обръща внимание. Понякога му се искаше да си поговори спокойно с Карлин, вместо да води тази нескончаема война. В крайна сметка тя бе единственото момиче в училище, което го разбираше. Може да не работеше много усърдно, но затова пък беше много умна. Освен това бе много красива с големите си зелени очи и дългите тъмнокестеняви коси. От време на време, когато не му се искаше да я накълца на парченца, дори откриваше с изненада, че копнее да я докосне, и с мъка се сдържаше да не протегне ръка.

Освен това имаше нужда от човек, с когото да разговаря. Баща му го разбираше, но той работеше толкова много, че сърце не му даваше да го ангажира през неделните следобеди. А единственото, което казваше майка му всеки път, когато нещо го притесняваше, бе, че е страхотен и в крайна сметка всичко ще се нареди. Тя даже си вярваше, но дори цялата вяра на света нямаше да му помогне да постигне мечтата си.

Щом наближиха магазина на господин Далримпъл, той се намръщи: от магазина, подобно на всичко останало в Уестърфийлд, лъхаше безнадеждност.

Няма да живея по този начин — закле се пред себе си, — и вечер да не мога да дишам от умора след един скучен ден, от който човек няма какво да си спомни. Баща ми може да се е отказал да иска и да прави каквото и да е, но не и аз.

Сети се за снимката, която родителите му си бяха направили непосредствено след сватбата, тя стоеше върху една полица в дневната. Майка му носеше прекрасна вечерна рокля с позлатен колан, обувки и чантичка, която държеше пред себе си. А лицето на баща му, бляскав в черния си смокинг, сияеше от щастие.

Бен не го бе виждал никога с подобно изражение. Но знаеше, че то се криеше някъде в него. Толкова пъти си бе казвал, че ако успее да направи нещо от себе си, Ленард щеше да вдигне отново гордо глава. Знаеше, че може да му помогне. Трябваше обаче да работи много, страшно много, за да постигне целта си. Колко пъти се бе отказвал от това, което му се правеше, за да направи онова, което трябва.

— Аз ще стана лекар — сподели тихо той и забави крачка.

Карлин бе изненадана. Не защото не вярваше в способностите му, а защото бе почти невероятно някой от Уестърфийлд да завърши колеж и медицинска академия. Замисли се върху онова, което бе чувала от Таш, за очевидните усилия на Кит Дамероф да свързва двата края, за малкото магазинче за сладкарски изделия на Ленард, в което нямаше нито един клиент в повечето случаи, когато го бе посещавала. Смути се най-вече от увереността на Бен.

— Да… а аз ще стана астронавтка — отвърна с насмешка.

— Би могла, знаеш ли, ако позволят и на момичетата да летят в Космоса.

Девойката не можеше да реши кое я притесни повече, дали неочакваната му нежност или истината в думите му. На момичетата наистина не им позволяваха да правят много неща.

— И така, откъде възнамерявате да се сдобиете с парите за колежа, доктор Дамероф?

— Е, може би, ако имам късмет, ще успея да спечеля „Ръдърфорд“ — заяви почти нехайно той.

Раздразнена, тя го прекъсна:

— Защо не престанеш да се правиш на скромен — всички в училище знаеха, че Бен Дамероф щеше да получи петте хиляди долара, които корпорация „Ръдърфорд“ даваше всяка година на най-добрия абитуриент. — Разбира се, че ще получиш „Ръдърфорд“, но тази сума надали ще бъде достатъчна за колежа.

Юношата се спря, за да й обясни грижливо изготвения финансов план на баща си.

— Нали познаваш Маргарет Уол, преподавателката по математика в Коулвил Къмюнити Колидж?

Карлин поклати глава.

— Е, тази дама е в основата на финансовата операция. Тя си купува цигари от магазина на татко и преди няколко години се съгласи да инвестира пари във фонд за колеж за нас с Таш. Всъщност, много хора я използват и събраните средства ще бъдат достатъчни и за двама ни.

Всъщност Бен не беше чак толкова сигурен в това и този въпрос го глождеше вече от няколко месеца. Не можеше да си представи как малкото пари, които баща му успяваше да заделя всеки месец, биха могли да осигурят дори двугодишно обучение само за единия, камо ли и за двамата. А неговата най-голяма мечта бе да учи в Харвард.

Очевидно Карлин също не бе много убедена.

— Щом тази Маргарет Уол е толкова способна, тогава защо преподава в скапаното училище в Коулвил Къмюнити?

Би трябвало да се срамуваш от себе си — укори се девойката, заради подлия удар, който бе нанесла на Бен. Всъщност бащата на момчето я изпълваше с възхищение, задето мислеше за бъдещето. Това я подсети за нейния баща. Джей Ти Скуайър никога не би направил подобно нещо, а още по-малко би се отказал от нов костюм или от вечеря навън с приятели заради нея.

— Освен това — чу се да продължава тя, чувството за вина очевидно я правеше още по-злобна — как според теб ще реагираш при вида на кръв, като се има предвид, че се плашиш от собствената си сянка?

Най-сетне нейният събеседник си позволи да покаже недоволство.

— Не се страхувам от нищо.

— О, моля те! Правиш всичко, което ти кажат мама и татко.

Това бе толкова абсурдно, че Бен дори не би й отговорил, ако внезапно не го осени една идея. Знаеше, че тя няма да може да изпълни онова, което щеше да й предложи. Понижи глас:

— Мама и татко няма да знаят, когато тази нощ се измъкна за представянето на филмите на ужасите. Защо не дойдеш и ти, щом си толкова смела?

Погледът й му показа колко е прав. Добре — помисли си доволно той. Сега бе неин ред да се поизпоти. Докато я наблюдаваше, се опита да изпита удовлетворение от временната си победа, но откри, че мозъкът отказваше да му сътрудничи. Не можеше да отдели очи от нея, стройното й тяло и дългите крака. Карлин Скуайър се бе превърнала в красавица, макар да бе голяма заядливка. Не можеше да не признае, че щеше да му бъде страшно приятно да влезе заедно с нея в местния кинотеатър. Смутен от тази мисъл, изрече:

— Покажи ми колко си смела. Предизвиквам те!

Карлин се замисли. Немислимо бе да капитулира пред Бен Дамероф или да не признае, че гневът й се придружава от приятен гъдел. „Полицейският“ й час през седмицата бе единайсет вечерта. Майка й обаче заспиваше обикновено към десет, а баща й най-често излизаше след вечеря и не се връщаше преди единайсет. Но дори да се прибереше след полунощ, никога нямаше да му дойде наум да влезе в стаята й, за да я проверява. Е, почти никога.

Това наистина бе риск, но си струваше да го поеме, реши в крайна сметка тя. Многогодишният навик обаче я накара да поиска нещо в замяна, нещо, което щеше да бъде не по-малко трудно за него.

— Ето какво ще ти кажа — отвърна най-сетне. — Ще изляза тази нощ, но затова пък ти ще трябва да влезеш с мен без билет на танцувалната вечеринка в Коулвил в събота.

Едва изрекла това, девойката бе принудена да признае истината: мисълта да прекара съботната вечер с Бен Дамероф й се струваше страшно вълнуваща.

Той се извърна, за да не види усмивката му.

— Не мога да си представя нещо по-неприятно от това да отида на танци в онзи снобски клуб, пълен с разглезени коулвилски хлапета.

— Просто те е страх, че няма да можеш да се вмъкнеш — предизвика го тя.

— Просто нямам причина да го направя — отвърна Бен с надеждата, че тя няма да се откаже да го агитира.

— Предизвиквам те!

Докато се обличаше за клуба в събота привечер, Карлин си мислеше за вечерта, прекарана заедно с Бен на фестивала на филмите на ужасите. Всички деца бяха облечени в странни костюми, а почти всички присъстващи в салона произнасяха на глас цели пасажи заедно с актьорите.

Смайващо, но двамата с Бен не се бяха скарали нито веднъж. Този факт тя осъзна едва на другия ден, когато преразказваше случилото се на Наташа. Всъщност — но това запази за себе си — стори й се, че Бен един-два пъти понечи да я прегърне, но в крайна сметка не го направи. Но пък беше много мил. Това вече със сигурност не си го бе въобразила. Бяха се смели и разговаряли през целия път до кинотеатъра, все още разтревожени да не ги открият и в същото време — ликуващи, че се бяха измъкнали незабелязани. А след края на филма не бързаха да се приберат.

Карлин подръпна дългата черна пола, която Наташа бе измъкнала от гардероба на Кит Дамероф. Приглади колана под черната жилетка. Изплетена от майка й преди няколко месеца и замислена първоначално като блуза, тя изглеждаше изненадващо елегантно, изпъстрена изкусно с части от стари бижута на Лилиан. Девойката си припомни откъслечни моменти от разговора по пътя към киното. За пръв път Бен не бе за нея само братът на Наташа или собственото й наказание. Нещо повече, изглеждаше страхотно с поруменели от студа страни, а тъмнокафявите му очи проблеснаха с топлота, докато я слушаше да обяснява.

Тя самата не бе изпитала нито веднъж нуждата да се заяде с него. Кой знае защо и как тъмнината я караше да говори по-тихо и по-меко от обикновено, а Бен сякаш я слушаше по-внимателно. Наоколо нямаше други деца, не минаваха автобуси, нищо не нахлуваше в техния малък свят сред катраненочерната нощ.

Всички тези неща не излизаха от главата на Карлин, когато се завъртя пред голямото огледало. Не съвсем в стил Коулвил — помисли си тя и сърцето й се сви. — Боже, защо го карам да прави всичко това — запита се. Едва сега си даде сметка как щяха да се почувстват в този клуб. Всички момчета щяха да бъдат с онези глупави сини блейзъри и тъпи обувки тип мокасини. Как успяваха винаги да изглеждат така, сякаш всяка сутрин навличаха униформа. Ако питаха нея, този клуб, както и целият Коулвил, бяха скучна пиеса, в която не би желала никога да участва. Наташа бе тази, която мечтаеше да бъде обкръжена от подобни неща и приета от тези деца. Но защо, това Карлин така и не можеше да си представи.

— Не трябваше да карам Бен да прави това — заяви девойката пред собственото си отражение.

Но когато на вратата се позвъни и тя грабна шлифера си, изпита вълнение при мисълта, че излиза с Бен.

— Проклетият звънец означава ли, че най-после мога да вляза в собствената си стая? — извика Джей Ти Скуайър.

— Съжалявам, татко — отвърна Карлин, докато минаваше през дневната. — Нямах представа, че искаш да влезеш.

Целуна го по бузата. В отговор той само поклати глава и се запъти към спалнята.

— Не изглеждат ли прекрасно и двамата? — възкликна миг по-късно Лилиан и хвана сантиментално ръката му, когато младите излязоха от апартамента.

Джей Ти я отблъсна. Видът на атлетичното тяло на Бен Дамероф, с плътно прилепнали дънки и спортно яке не му бе допаднал повече от усилията, които бе положила дъщеря му, за да се разкраси в негова чест.

— Защо, по дяволите, да не изглеждат прекрасно? — отвърна презрително. — Карлин е моя дъщеря, а на децата на съседите всичко им се поднася наготово.

Лилиан се намръщи.

— Но, скъпи, те не са по-добре от нас.

— Бен Дамероф е на седемнайсет години, целият живот е пред него, произхожда от образовано и един Господ знае от колко поколения насам богато семейство. Е, на баща му не му е потръгнало… — гласът му издаваше зле прикрит гняв. — Това не премахва предимствата на подобни хора.

Лилиан въздъхна. Знаеше, че каквото и да отговори, щеше да бъде напразна загуба на време и сили.

Как не съм забелязал досега? — мислеше си Бен, като наблюдаваше Карлин, докато пътуваха с автобуса към клуба за танци. Тя му се струваше невероятно красива. Сам се удиви на поведението си: даде й път, плати билетите за автобуса и след това я изчака да избере къде да седне, преди да я последва. Не бяха разменили и дума, откакто излязоха. Бен се чувстваше изненадващо нервен. С дългата черна пола и обувки на високи токчета Карлин изглеждаше изваяна като статуя или кинозвезда. Тази вечер бе сложила малко грим и с бижутата, които носеше, беше изключително красива.

Той усети, че се изчервява. Надяваше се момичето да не забележи неспокойството му. Уханието на парфюма й го заливаше на всеки няколко секунди и само благодарение на героичните си усилия се сдържаше да не я хване за ръката. Овладей се, Дамероф — мъмреше се. — Та това е Карлин. Приятелката на Наташа. Момичето, което мразиш.

— Страх ли те е да влезеш без билет? — попита най-сетне той.

Колкото до самия себе си, знаеше прекрасно, че нервността му няма нищо общо с този факт.

— Не — отвърна леко смутена, забравила, че отиваха на танци.

Щом слязоха в Коулвил, с изненада усети ръката му около талията си.

Знам пътя, глупчо, няма защо да ме насочваш — понечи да каже, но в последния момент се спря. Какво става? — запита се миг по-късно, тъй като стомахът й сякаш започваше да се надига към гърлото. Почувства празнота, когато Бен махна ръката си. Бяха стигнали до долния край на дългата улица, която водеше към клуба. Навсякъде около тях имаше тийнейджърски групички, и разбира се, всички изглеждаха абсолютно по един и същ начин. Момичетата носеха дълги до земята рокли от скъпи материи в пастелни тонове, а почти всички момчета бяха облечени с едни и същи морскосини блейзъри. Стана й смешно, когато забеляза един отклонил се от нормата юноша с плътен памучен панталон в цвят каки, всички останали момчета носеха широки сиви фланелени панталони.

Бен забеляза изражението й. Погледите им се срещнаха. Тези деца бяха само по на шестнайсет-седемнайсет години и вече се бяха оформили като тесногръди, закостенели личности. Мисълта, че цяла вечер ще трябва да ги понася, му се стори крайно неприятна.

Погледна към своята спътничка. Виж, тя вече изобщо не го отегчаваше. Предизвиквам те или не те предизвиквам, но той нямаше намерение да ходи на тези ужасни танци. Внезапно нервността му се изпари. Изведнъж се почувства мъж, а не дете. Хвана Карлин за ръката и я погледна право в очите.

— Слушай, я да зарежем това парти. Не би ли предпочела да правиш каквото и да е, само и само да не се навираш сред тях?

Девойката не знаеше какво точно иска да й каже, но забеляза промяната в гласа му. Някога този тон означаваше, че започва поредната препирня с нея, но сега й се струваше, че случаят бе по-друг. Преглътна мъчително, не знаеше какво да отговори. В този момент лунната светлина се отрази в тъмните му лъскави коси и тя откри, че единствената мисъл в главата й бе колко красив изглеждаше той тази вечер. Наташа винаги бе говорила за брат си като за най-привлекателното момче на света и сега за пръв път Карлин се съгласи с нея.

Бен забеляза колебанието й, но нямаше намерение да изчаква отговор. Хвана я за ръката и я поведе към алеята успоредно на реката. Карлин трябваше да подтичва, за да върви в крак с него. Той спря пред голям дъб. Задъхана, тя се облегна на дървото. Почувства се почти ужасена, когато юношата се обърна към нея и погледите им се сляха в продължение на безкрайно дълъг миг, а след това прокара длан по дългите й коси. После плъзна бавно пръсти по лицето й, очерта извивката на скулите и на устните. Интимният жест отне дъха й. Да бъде толкова близо до него, до това момче… до този мъж, когото познаваше откакто се помнеше и в същото време изобщо не познаваше… Главата й се замая, когато Бен се наведе и бавно и спокойно, сякаш го бе правил хиляди пъти, я целуна. В началото нежно, но след това усети напрежение, натиск, но не можеше да каже дали той идваше от него или някъде от дълбините на собственото й същество. Останала сякаш без капчица воля, тя отвърна на ласките му, водена от копнеж, който извираше от тялото й. Езикът на Бен се провря между устните й и девойката се изненада от вълнението, което изпита. Не можеше да се възпре, не можеше да не му отговори по същия начин, да не усети вкуса му.

Без да знае кога и как се бяха озовали там, усети ръцете му да галят шията й. Вдигна на свой ред ръце и се замая от топлината на врата му, от силата, която се излъчваше от мускулестите му рамене. Дори не бе предполагала, че може да изпита силното желание и дълбокото удовлетворение, които предизвикваше той у нея.

Когато най-сетне се откъснаха един от друг, Карлин се почувства странно празна. Без да сваля ръка от кръста й, Бен я изгледа въпросително. Щом прочете отговора в очите й, той я положи на тревата и те продължиха да се целуват вече на земята, сплели ръце и тела. Този път целувката му беше дори още по-дълбока. Девойката изохка от удоволствие, когато дланите му се плъзнаха по гърдите й, обхванаха ги, започнаха да ги галят.

Защо беше толкова добър в това, питаше се като насън тя. Ами да, разбира се, Бен беше страхотен във всичко. Дъхът й секна от приятните усещания. Боже — помисли си, — иска ми се да останем така завинаги, без да мърдаме, без да говорим, без да слагаме край на този миг.

Не можеше да й се насити. Стройното й тяло бе невероятна смесица от сила и мекота, усещаше закръглеността на гърдите й, допирът в нея му доставяше болка, наподобяваща удоволствие. Искаше да я усети цялата. Устните му се отделиха от устата й и заслизаха бавно надолу по шията. Карлин поведе дланите му под жилетката си и зърната й настръхнаха в отговор.

Чувстваше се изложена на показ, когато юношата започна да мачка гърдите й. Широките му длани подчертаваха фината й костна структура. Притисна се към тялото му и усети твърдата издатина в долната част на корема му, чу възбуденото му възклицание.

Внезапно Бен си даде сметка, че бе изгубил контрол над себе си. Още малко и никой нямаше да може да го спре. А един мъж не трябваше да се отнася така към жената, на която държи, на това винаги го бе учил баща му. И, о, Боже, как само държеше на Карлин! Сам се изненада от това откритие. Изправи се рязко, седна, пое дълбоко дъх, после й се усмихна. Хвана я за ръката и я дръпна да седне до него.

— По-добре да тръгваме — промълви нежно той и я целуна за последен път.

Стискаха здраво дланите си, докато чакаха автобуса на спирката. Сега разговорът помежду им течеше така свободно, както бе буксувал на идване.

— В кои колежи ще кандидатстваш? — попита между другото той, когато се качиха на автобуса.

— Дори не съм мислила по този въпрос — отвърна Карлин и избра две седалки отзад.

Разбира се, в действителност бе мислила, и то много. Бе лежала будна много нощи, чудейки се какво да прави. Коментарите, които бе чувала от баща си през годините, даваха ясно да се разбере, че колежите са за „зубрачите и мухльовците… загуба на пари заради някаква си безполезна хартийка, наречена диплома“. Очевидно очакваше дъщеря му да започне работа веднага след завършване на училище и да дава своя принос в семейния бюджет. Ако решеше все пак да отиде в колеж, най-вероятно щеше да се наложи да започне жестока битка с баща си. Все още се колебаеше дали си заслужава да го направи.

Бен я погледна невярващо.

— Даже не си мислила по този въпрос? — изсмя се. — Откакто съм навършил две години, баща ми ми чете справочника за кандидатстване в колежите вместо приказка преди лягане.

Карлин издърпа ръката си. Стори й се, че чува пренебрежителните думи на баща си: „Ленард Дамероф би отрязал сам дясната си ръка, ако това ще му помогне да вкара детенцето си в някой престижен колеж.“

Дж. Т. Скуайър обаче не би се отказал дори от едно съботно излизане, даже ако това бе цената Карлин да стане доктор по философия.

Наранена от тази мисъл, тя насочи гнева си към Бен:

— Значи си станал голям специалист по колежите.

Думите й го засегнаха.

— Да, извини ме, че изобщо живея.

Присмехулният му тон я вбеси. Човекът, с когото бе допреди малко, сякаш бе изчезнал. Пред нея стоеше старият, познатият Бен, същият, с когото не можеха да се изтърпят повече от две минути.

— Мога да вляза във всяко училище, което пожелая — изсъска девойката, вбесена на самата себе си, че бе проявила слабост.

— На куково лято! — отвърна възможно най-злобно той, чувстваше се унизен, задето се бе разкрил пред нея колко много го привлича.

Карлин не се бе записала дори в подготвителните курсове за кандидат-студенти, камо ли да отдели поне пет минути за учене от началото на учебната година, но тези неща не можеха да я спрат.

— Ще кандидатствам там, където и ти.

Арогантността й го вбеси.

— Опитай в Харвард — предизвика я Бен. — Да те видим как ще го направиш.

Отговорът му я свари неподготвена. Очевидно бе засегнала особено чувствително място, макар да не разбираше какво точно. Канеше се да отстъпи, но следващите му думи я спряха:

— Хайде, Карлин, кандидатствай в Харвард. Предизвиквам те!