Синтия Виктор
Само ти (39)

38

Бен пусна куфара си върху металната поставка за багаж. Хотелската стая бе гола и неуютна, малкото мебели в нея бяха вече овехтели и изподраскани, но това нямаше никакво значение за него.

Не можеше да стои на едно място и нервно се разхождаше насам-натам. Вдигна завесите и погледна към паркинга, извади малкото неща, които бе взел със себе си, като ги подреди в най-горното чекмедже на нощното си шкафче.

Накрая седна до дървената масичка в единия ъгъл на стаята. Последното нещо, което бе очаквал, бе, че Наташа ще поиска да бъде погребана в Уестърфийлд. Винаги бе мразила това място, непрекъснато повтаряше, че ще се махне оттук и никога вече няма да се върне.

Бен бе напълно изумен, когато Етън му се обади и му каза какви са нейните желания. Но след като прочете прощалната й бележка, написана преди самоубийството й, всичко му се изясни.

Изпитваше нетърпима болка при мисълта как сестра му е седнала до бюрото, за да съчини тази бележка, след като е знаела, че след това ще трябва да сложи край на живота си. Сигурно се е чувствала най-самотното същество на този свят. Когато взе бележката и видя познатия красив почерк, Бен почувства толкова силна мъка, че направо дъхът му секна. Нещата, които винаги му бяха изглеждали някакви нейни глупави капризи — прекалено скъпата хартия на Картие, лилавото мастило, което използваше винаги при писането на лични писма — сега вече му се струваха проява на една болезнена уязвимост. Бе описала цялата история за Етън, как е разбрала, че със съвместния им живот ще бъде свършено, след като той научи какво зло е причинила на собствената си майка и как го е скрила от него.

Имаше и специална бележка за Бен и когато я прочете, направо бе поразен от силата на скритата болка, която Наташа е носила в себе си.

„Теб нараних най-много, мой скъпи Бен, макар че ти бе човекът, когото обичах най-силно. Бих направила всичко за теб, но на практика успях единствено да те измамя. Просто нямам сила да те погледна в очите, съмнявам се, че ще можеш някога да ми простиш. Моля те, опитай…“

И все пак по-нататък в писмото Бен долавяше едно спокойствие в нейното сбогуване, в нежните думи на любов и приятелство, които отправяше към Етън, към него, а също и към Карлин. Последната й молба му носеше някакво странно успокоение.

„Поради глупавата ми постъпка майка ми сега лежи в гробището в Уестърфийлд. През целия си живот мечтаех тя да ме обича повече. Може би просто съм изисквала от нея твърде много, повече, отколкото можеше да ми даде. Надявам се сега в смъртта да намерим онази близост, която не можахме да постигнем в живота.“

Бен чу, че Етън се движеше в съседната стая. Той почти не продума по целия път дотук. Бен бе доволен, че зет му се съгласи да пътуват заедно, доста се съмняваше, че Етън бе в състояние да шофира сам. След смъртта на Наташа съпругът й бе в състояние на шок, изпитваше ту неописуем гняв, ту отчаяние, като си помислеше колко важно нещо бе скрила съпругата му от него. Почти непрекъснато се обвиняваше, че не е забелязал нищо през тези седмици, в които Тони Келнър я бе изнудвал.

— Дали изобщо съм я познавал — бе питал той Бен миналата вечер. След като секретарката му бе позвънила с ужасната новина в Чикаго, от летището Бен бе отишъл направо в апартамента на сестра си. Завари зет си покрусен от мъка, небръснат и полупиян, със зачервени очи. — Как е могла да си помисли, че ще я изоставя, ако науча истината? Просто не мога да повярвам, че не ми е имала доверие. Нима не си е давала сметка колко много я обичам?

Бен не можеше да намери думи, с които да го успокои, самият той бе така покрусен и обзет от болка и тъга. За Етън бе невъзможно да намери разумно обяснение за постъпката й.

— Не я разбирам. Не разбирам как е могла да постъпи по този начин. Дали изобщо някога съм я познавал?

Дали някой от нас я е познавал — питаше се уморено брат й. Тя непрекъснато преследваше нещо, което като че й се изплъзваше, никога не беше доволна от себе си, дори по времето, когато бяха деца. Защо ли не можеше да се задоволи с онова, което имаше и което успяваше да постигне?

— Сладката ми малка сестричка! — прошепна тъжно. — Бедната малка Таш.

Усети горещите сълзи по лицето си. Утре ще я заровят близо до Кит и Ленард. Това невероятно красиво лице ще остане скрито под ковчега. Неочаквано си спомни, че точно същата мисъл му бе дошла наум и по време на погребението на майка му.

В гробището имаше още едно, четвърто място, от страната на Ленард. То бе предназначено за Бен. Не бе забравил деня, в който баща му купи мястото за четирите гроба, двамата с Наташа бяха все още в началното училище, „Знам, че може да не ни се наложи скоро, но вече всички сме осигурени“ — бе казал Ленард на Кит. В този момент синът му си бе помислил, че е отвратително да мислиш за времето, когато вече ще бъдеш мъртъв.

Използвахме тези гробове много по-рано, отколкото можехме да си представим — помисли си Бен. Сега бе останал един-единствен, който бе предназначен за него. Дали нямаше да го погребат, преди още да е създал семейство, което да се погрижи за него, както баща му се бе погрижил за всички тях? Без дъщеря или син, които да сметнат, че плановете му за бъдещето са направо смешни?

Той въздъхна дълбоко. Карлин. Знаеше, че тя също е тук, в Уестърфийлд, че е пристигнала сутринта и е отседнала при родителите си.

Смъртта на Наташа го бе накарала да забрави за Карлин, но преди да му съобщят по телефона за нещастието със сестра му, не бе мислил за нещо друго, освен за нея. Вече бе напълно ясно, че прояви огромна глупост, като я заподозря в убийството. „Позволих на тези подозрения да отровят отношенията ни“ — ядосано си повтаряше Бен. Последния път, когато се видяха, си наговориха толкова ужасни неща… но всичко това вече нямаше значение.

Бомбата, която се съдържаше в писмото на Джей Ти, лишаваше от смисъл всичко, което двамата бяха преживели досега. На него направо му призляваше при мисълта, че този мъж може да му е баща. Но дори да беше така, това не бе от особено значение за него. Ленард Дамероф го бе отгледал и каквото и да се е случило преди години, той можеше да смята за свой баща единствено него. Но мисълта, че Карлин му е сестра, направо го изваждаше от равновесие.

Бен се изправи и започна нервно да крачи из стаята. По дяволите, тя трябваше да научи истината!

При тази мисъл решително се насочи към вратата.

 

 

— Значи цялото ми нещастие се дължи на тази плиткоумна глупачка? — крещеше гневно Джей Ти. — На тази никаквица…

— Татко, моля те — започна Карлин. — Наташа е мъртва. Не само вие двамата с Кит Дамероф пострадахте. Тя също плати доста висока цена, не смяташ ли?

— Не, не смятам — разгорещено отвърна той. — Тя наистина си заслужаваше да умре, тази малка кучка.

— Тя не заслужава подобно отношение — студено заяви дъщеря му.

— Значи според теб трябва да го приема съвсем спокойно, да забравя и да простя, така ли? — започна да нарежда баща й. — Много ти е лесно на теб да го кажеш. Нали не си прекарала най-хубавите години от живота си в инвалидна количка.

— Прав си — кимна Карлин. — Но нищо не може да промени случилото се.

— Я не ми говори с този назидателен тон — изкрещя й той. — Защото и ти имаш вина за всичко, както и онзи непрокопсаник Бен Дамероф.

Тя се отдръпна, сякаш я бе зашлевил. Щом чу виковете на съпруга си, Лилиан дотича в кухнята.

— Да не си посмял да разговаряш по този начин с Карлин — скастри съпруга си. — И без това вече е преживяла немалко заради теб.

Той вдигна учудено очи. След това се намръщи.

— Какво щастие, че кралицата на добрите маниери е тук сред нас. Всъщност как бях забравил за тази твоя нова същност. Нова и подобрена.

— Радвам се, че оценяваш важността на онова, което ти казвам — отвърна най-спокойно Лилиан. — Надявам се, че няма да се налага да ти повтарям да оставиш Карлин на мира.

— Господи, чуй я само — измърмори Джей Ти. После се обърна към дъщеря си и й каза осъдително: — Откакто беше на гости при теб в Ню Йорк, започна да се държи така високомерно с мен.

— Какво искаш да кажеш, татко? — ядоса се тя. — Какво лошо има в това, че най-накрая е посмяла да ти каже мнението си?

— Трябва да се отнасяш с по-голямо уважение към мен, разбра ли? — изкрещя отново той. — Двете май сте се съюзили, а?

И след този изблик на ярост някак си се укроти и се отпусна почти безжизнено в инвалидната количка. Като видя това, жена му загуби предишната си решителност.

— Всичко е наред, Джей Ти. Отпусни се, скъпи — започна да го успокоява тя. — Не сме искали да те разстройваме.

Карлин наблюдаваше разочаровано майка си, изумена от промяната в поведението й.

Стана уморено от мястото си и отиде в кухнята, за да си налее чаша червено вино. Замисли се за миналото. Какво ли не би дала да можеше да чуе как Наташа чука на външната врата. Онази Наташа, десетгодишната нейна приятелка. Или може би тринайсетгодишната Наташа. Усмихна се унесено. Бяха преживели толкова прекрасни години като деца, сега просто не бе сигурна коя точно възраст би избрала, ако можеше да се върне назад във времето.

Докато мислеше за приятелката си, имаше чувството, че нещо се къса вътре в нея. „Всички толкова те обичахме — тихо й пошепна Карлин. — Аз със сигурност щях да приема истината и да ти простя. Сигурна съм, че и Бен би могъл да го направи. Това, което и двамата не можем да понесем, е, че теб вече те няма…“

Унесена в мислите си, тя подскочи стреснато, когато се почука на вратата на апартамента. В първия миг й се стори, че е дошла Наташа. После въздъхна, остави чашата си върху масата и отиде да види кой е.

— За какво си дошъл?

Карлин чу враждебния въпрос на баща си, докато влизаше във всекидневната. Спря се като закована, когато видя, че там стоеше Бен.

— Ще трябва да извиниш съпруга ми — започна Лилиан, — той е малко…

— Карлин, Господи, колко се радвам, че те виждам — обърна се към нея Бен.

Стомахът й се сви при вида на красивото му лице. Усети същата слабост, която изпитваше в негово присъствие още от времето, когато двамата бяха ученици в гимназията. Все пак успя да се овладее.

— Трябва да поговорим — каза й тихо той, като се приближи към нея.

— Веднага ли? — отвърна малко хладно тя.

— Трябва да ти кажа нещо, много те моля да ми разрешиш.

— Карлин, надявам се, че не продължаваш връзката си с този човек — намеси се с хаплив тон Джей Ти и направи гримаса на отвращение. — Всички членове на семейство Дамероф са като някакво проклятие за нас.

— Сигурно бихте искали да ви оставим сами? — притеснено предложи Лилиан и побърза да застане зад инвалидната количка на съпруга си, за да го отведе в кухнята.

— Не! — извика така категорично Бен, че в стаята настана гробна тишина. — Ще трябва да обсъдим нещо важно всички заедно, при това веднага. Мисля, че ни дължиш известни разяснения, Джей Ти.

В очите на възрастния човек проблесна игриво пламъче, което ясно показа, че се сеща за какво става дума.

— Нямам намерение нищо да обяснявам — отвърна остро той.

— Карлин и Лилиан също трябва да научат онова, което ми съобщи — настоя Бен и пристъпи към него. — Кажи пред тях дали е вярно, че ти и майка ми сте имали връзка още от времето, когато родителите ми са се заселили тук. Кажи им дали наистина си мой баща.

При последните думи Карлин направо настръхна.

Пребледняла като платно, тя се обърна с въпросителен поглед към баща си.

— Това не може да е истина.

— А защо не? — погледна я право в очите той.

— Баща ти ми написа едно писмо, Карлин — продължи Бен, като не откъсваше очи от Джей Ти, — с което ми съобщи всичко това. Според него ние с теб сме брат и сестра. В писмото се твърди също, че връзката му с майка ми е започнала веднага след като родителите ми са пристигнали в Уестърфийлд.

Джей Ти местеше поглед от Карлин към Бен, но не казваше нищо. Лилиан мина отпред и застана точно пред съпруга си. Впери изпитателен поглед в него, а после заговори с леден глас:

— Откакто се оженихме, често съм имала случаи да се уверя в недостатъците ти. Ти си мързелив, суетен, женкар, освен това и егоист, и ужасен баща. Бих могла да продължа… сигурно списъкът няма да има край — спря за миг, за да си поеме дъх. — Но никога не съм си представяла, че си толкова зъл. Защото, за да направи човек подобно нещо, той наистина трябва да е много зъл, Джей Ти. Какво се стремиш да постигнеш? — тя се обърна към Карлин и Бен: — Ако съпругът ми забелязваше нещо друго, освен собственото си изображение в огледалото, сигурно щеше да си припомни, че Кит Дамероф бе бременна в шестия месец, когато се преместиха с мъжа си тук. Срещнах ги още първия ден, когато дойдоха в града, така че добре знам как изглеждаше тя тогава. Между впрочем и аз бях вече бременна, така че вие двамата се родихте почти по едно и също време. Спомням си го, сякаш беше вчера — погледна към Карлин. — Спомням си всичко от твоето детство, като че е било вчера.

Бен се обърна разгневен към Джей Ти:

— Значи ти си измислил цялата тази история, за да се забавляваш? Предупреждаваш ме в писмото да пощадя Карлин и да не й казвам истината, но да стоя далеч от нея, защото сме от една и съща кръв. Може би си си представял, че това е доста забавно?

— Е, имах чувството, че беше така — сви рамене той без ни най-малко смущение. — Но май паметта ми е започнала вече да ми изневерява.

— Значи не си имал дългогодишна връзка с майка ми, а само по времето, когато тя загина, така ли е? — попита Бен.

— Както вече казах, паметта ми… — започна възрастният мъж и се усмихна малко виновно.

Лилиан отново взе думата и заговори по-спокойно, но необичайно решително:

— Положих толкова усилия, за да те търпя. Дори и сега се опитвах да понасям ужасното ти държание. Ти обаче прекрачи всякаква допустима граница.

— Какво означава това? — попита учудено съпругът й.

— Искам да бъда на погребението на Наташа утре, за мен това е много важно — каза тя. — Господ ми е свидетел, че обичах това момиче като своя родна дъщеря. Но след погребението ще си събера нещата и ще се махна от тук.

— Не се опитвай да ме заплашваш — изсъска злобно Джей Ти.

— Това не е заплаха — отвърна му Лилиан, — и без това чаках прекалено дълго. Утре те напускам.

Карлин бе изумена от омразата, която бе изписана в този миг върху лицето на баща й.

— Ти само си търсеше някакъв повод, за да го направиш — започна да крещи той. — И сега е моментът, нали, Лилиан? Да изоставиш съпруга си, който е сакат, да го оставиш да гние в инвалидната количка. Това ясно говори какъв човек си всъщност.

Тя не му отвърна. Вместо това се обърна към Бен:

— Съжалявам, че трябваше да станеш свидетел на всичко това. Създадохме ти неприятности, причинихме ти немалко страдания. Но ти не бива да се тревожиш за нашите отношения.

— Моля те, аз… — опита се да протестира той.

— Не, Бен. Може би е вече твърде късно да го признавам, но съм убедена, че нашето семейство носи огромна вина за нещастията, които се случиха у вас. Искрено съжалявам — след това се насочи към спалнята и каза: — А сега ще ви помоля да ме извините.

Вратата се хлопна зад гърба й.

— Няма да постъпи така с мен — повтаряше си съпругът й. — Няма да го направи. Не би могла да ме напусне.

Карлин го гледаше и не можеше да повярва, че бе постъпил така с нея. Той бе написал онова писмо на Бен, за да ги раздели, и дори когато беше разобличен, сякаш изобщо не съзнаваше колко мъка и страдания е причинил на Бен и на собствената си дъщеря. Той изобщо не ме обича — каза си тъжно тя. — Нарочно се опита да ми отнеме онова, на което държа най-много в този свят.

Приближи се към инвалидната количка. Джей Ти отпи от уискито, постави чашата на масата и едва тогава вдигна глава към нея.

— Ти си искал да ме нараниш. Как можа да напишеш подобна лъжа… — тя се задъхваше и трудно намираше подходящите думи.

— Съжалявам за недоразумението, скъпа — изрече най-спокойно той, явно без да чувства никаква вина.

— Ти си едно копеле! — почти шепнешком продължи Карлин. — И искам да ти кажа нещо съвсем ясно, за да няма място за недоразумения: вече никога няма да ме видиш.

Тя бързо се отправи към вратата. Бен тръгна след нея. Завари я в антрето, облегната на стената. Опитваше се да се успокои.

— Чувствам се виновен за всичко, което се случи — каза той и протегна ръце да я прегърне, но не посмя.

Карлин забеляза как се отдръпна. Сигурно не изпитва никакви чувства към мен, щом не може дори да ме докосне — помисли си тя и погледна с болка встрани.

Бен не издържа. Приближи се към нея, протегна ръка и я докосна.

— Карлин… — каза й нежно и в гласа му се долавяше някаква молба, която я накара да го погледне.

— Какво искаш от мен? — изплака тя. — Знам, че се опитваш да помогнеш. Но аз искам само едно нещо от теб, а ти не си в състояние да ми го дадеш…

— За какво говориш?

— Аз искам да ме обичаш, а ти не можеш — прошепна отчаяно.

— Господи! — извика Бен и я грабна в прегръдките си. — Та аз те обичам повече от всичко на света.

— Бен… О, господи…

Започнаха да се целуват. Бен погали нежно косата й, а тя се вкопчи в него, сякаш се опитваше да прогони всичко, което би могло да ги раздели. Нека всичко друго да изчезне — мислеше си, — няма да съжалявам, щом ще мога да остана с Бен.

— Да се махаме оттук — прошепна й той след малко. Излязоха навън и тръгнаха бавно по улицата един до друг, без да се докосват и без да си говорят.

— Колко ли пъти сме минавали по тази улица? — изрече той.

— Безброй пъти — засмя се Карлин, но после стана съвсем сериозна. — Сега може би е последният път. Никога няма да му простя, Бен, никога.

Той кимна и двамата мълчаливо продължиха.

— Знаеш ли — поде младият мъж. — Джей Ти никога не ми е бил симпатичен, но все пак ти е баща — после добави с усмивка: — Слава богу, че не е и мой баща.

— Смятах, че винаги си го мразил. Да не искаш да кажеш, че трябва да го уважавам и да му се подчинявам само защото е мой родител? — възмути се Карлин.

— Не, не съвсем. Просто си давам сметка, че родителите ни остаряват и умират и това са единствените родители, които имаме. Може би в момента смяташ, че не би искала никога повече да го видиш. Но е възможно след време да промениш решението си и тогава не бива да се колебаеш, а трябва да дойдеш при него.

— Винаги успяваш да ме изненадаш по някакъв начин — погледна го учудено тя.

— Вече съм загубил и двамата си родители, Карлин. Ако дойде ден, в който ще бъдеш готова да се сдобрите, знай, че ще съм до теб и ще ти помогна да го направиш.

— Ще бъдеш до мен?! Нямам впечатлението, че напоследък се опитваш да бъдеш близо до мен.

Бен я погледна и взе ръцете й в своите.

— Извърших непростим грях, като се усъмних в теб.

— О, Бен! Как можа да повярваш на онези ужасни неща, които Тони ти наговори?

— Не им повярвах, но и не бях сигурен, че трябва категорично да ги отхвърля. Искам да кажа, че малко се усъмних дали не си се променила с годините. Или да не би да имаш някакви ужасни тайни, които не би искала да споделиш с никого.

— Ужасни тайни — повтори тъжно тя. После помълча известно време и накрая каза тихо, почти на себе си: — Като ужасните тайни на Наташа.

Бен затвори очи от болка и каза:

— Да. Като Наташа.

Двамата продължиха напред мълчаливо. Този път Карлин наруши тишината:

— Как можах да повярвам, че ти си убил Тони Келнър — тя сведе засрамено поглед. — Просто не знам как да ти се извиня.

— Ама че сме двойка — въздъхна дълбоко той. — И двамата се оказахме едни отмъстители…

Неочаквано лицето му се озари от усмивка.

— Какво толкова смешно има? — попита младата жена.

— Е, и двамата искахме справедливо възмездие за Тони Келнър. Слава богу, че нито един от нас не се осмели да му направи нещо.

— Ах, направо си ужасен! — извика весело тя, но веднага след това лицето й стана тъжно. — Как можем да се смеем, Бен? Наташа дръзна да му направи нещо и в края на краищата пострада най-жестоко.

Постояха така тъжни един до друг, после Бен протегна ръка и докосна лицето й.

— Има едно прекрасно нещо, свързано със сестра ми, което не мога да не спомена — Наташа винаги е искала двамата да бъдем заедно. Това беше единственият щастлив край, от който при никакви обстоятелства не бе готова да се откаже. И сега се надявам, че поне тази нейна мечта ще се превърне в действителност.

— Струва ми се, че и аз никога не се отказах от тази идея. И аз също винаги съм искала единствено това — изрече Карлин.

— Заедно завинаги — прошепна Бен и се наведе да я целуне.

Тя се притисна към него, в очите й имаше сълзи на радост и болка. Даваше си сметка, че благодарение на Наташа двамата с Бен се бяха срещнали отново. Това е то кръговратът на живота — помисли си тъжно тя, — понякога печелим, друг път губим, а колелото неумолимо се върти. Благодаря ти, приятелко моя, и последно сбогом.

Отдръпна се и го погледна в очите.

— Обичам те, Бен. Вече нищо не може да ни раздели.

Той й отговори с още една целувка, по-силна и по-страстна.

Толкова дълго чакахме, толкова дълго — помисли си Карлин и усети, че сърцето й се изпълва с щастие. — Най-накрая сме двамата у дома.