Синтия Виктор
Само ти (38)

37

Карлин се обърна на лявата си страна, като намести още веднъж възглавницата си, и отново се помъчи да намери спасение в съня. След като Етън й се бе обадил миналата нощ, направи всичко по силите си, за да му помогне при уреждането на формалностите около смъртта на Таш. Самата тя беше смазана от болка и чувство за вина.

Когато притваряше очи и се мъчеше да потъне в съня, нещата се влошаваха, чувстваше се толкова самотна. А и още по-виновна. Опитваше се да намери аргументи, за да оправдае поведението си. В края на краищата тайната на Таш трябваше да бъде разкрита, казваше си тя. Това обаче не я успокояваше особено. Ами ако някой друг съвсем случайно бе разкрил всичко това? Но истината бе, че точно Карлин го разкри, а това неизбежно бе довело до смъртта на приятелката й.

Карлин стана, облече халата си и отиде във всекидневната. Как можах да извърша това?! — обвини се отново тя, като се погледна в малкото огледало насреща и забеляза ужасните поражения от последните двайсет и четири часа. Утре заминаваше за погребението в Уестърфийлд. А какво ще прави после, питаше се тя. Бен със сигурност нямаше да иска да я види повече. Двамата имаха шанс да бъдат отново заедно, но го пропиляха. Дали би могла да се върне обратно в полицейското управление? Да започне да посещава отново месечните срещи и да изпълнява специални задачи? Едва ли. След всичко, което се случи, щеше да й е трудно да се върне и да се държи така, сякаш нищо не се бе случило.

Най-малкото, имаше нужда от време. Е, поне това имаше — четири седмици отпуска. Може би ще реши да поостане известно време в Уестърфийлд. След това би могла да отиде… Не можеше да си представи къде би искала да отиде. След една седмица, може би след две вече ще бъде в състояние да взема някакви решения. Но едно нещо й бе пределно ясно: трябваше непременно да се махне за известно време от Ню Йорк, и колкото по-скоро го направеше, толкова по-добре.

Така поне ще има някакво занимание, помисли си с облекчение Карлин, като си представи колко много неща ще трябва да свърши, за да подготви едномесечното си отсъствие.

Сети се, че не е преглеждала пощата от последните дни.

Събра купчината от малката масичка до вратата. Между многобройните брошури и рекламни диплянки имаше няколко лични писма и немалко сметки. Явно на много места търпеливо я чакаха да се събуди и да пристъпи към изпълнение на задълженията си. Тя разтърка уморено очи, докато отиде да вземе чантата си, извади отвътре чековата книжка и подреди всички получени сметки една след друга върху кухненската маса.

Май е най-добре да започне с по-дребните сметки, реши Карлин. След няколко минути дойде ред на един плик, върху който бе напечатано с едри букви: „Америкън Експрес“.

Отвори го с известна тревога, тъй като не си спомняше да им е превеждала пари през последните два месеца. Както и очакваше, дължимата сума се оказа достатъчно голяма, за да въздъхне, а най-отгоре с главни букви бе написано, че сметката е просрочена вече трийсет дни.

Карлин откъсна отделните сметки от бланката. Беше доста отегчително да ги преглежда една по една, но в полицейското управление бе чувала толкова различни истории за хора, които са били мамени с откраднати номера на кредитни карти, че проверката на всяка отделна сметка й се струваше абсолютна необходимост. Прегледа набързо малките листчета, като навсякъде разпозна собствения си подпис и щом видеше наименованието на магазина, веднага си припомняше какво точно бе купила оттам. Най-неочаквано погледът й попадна върху подпис, който не приличаше съвсем на нейния. Името на търговеца бе „Кръчмата на Уилям“. Това също нищо не й говореше. Доста объркана, тя бързо отдели това листче.

Погледна внимателно цифрите върху листчето. Имаше три отделни изчисления: размер на консумацията, размер на бакшиша и накрая общата сметка — точно трийсет и седем долара, като цифрата седем бе изписана по европейския маниер, с пресечена чертичка. Карлин никога не слагаше тази чертичка на седмиците. После най-подробно разгледа подписа точно над линията. Там бе написано „Карлин Скуайър“, но почеркът не беше нейният, макар че й се стори доста познат.

Погледна отново бланката и в миг се досети: „Кръчмата на Уилям“ сигурно е официалното название на заведението, в което бяха отишли с Хари в деня на убийството на Тони Келнър. Постепенно си припомни всички подробности, лошата светлина, подигравките на Хари, че вече е зле със зрението, приятните часове, прекарани след официалната церемония в „Грейси Меншън“. Ето го доказателството, от което се нуждаеше, за да изчисти името си от обвиненията в убийство, както и за да изобличи Хари Флойд, да покаже какво долно копеле се бе оказал той.

Потърси домашния телефон на Ерни Фолън, след което продължи да преглежда сметките си. В шест и половина реши, че не може да чака повече.

— Госпожо Фолън — поздрави тя най-любезно съпругата му, — обажда се Карлин Скуайър. Мога ли да говоря с капитан Фолън?

— Фолън — чу в следващия миг доста сърдития глас на капитана, който явно не се радваше особено на обаждането й.

— Съжалявам, че те безпокоя толкова рано, но имам една важна новина.

— Каква например? — нетърпеливо попита той.

— Ти ми искаше доказателство за това къде съм се намирала, когато Тони Келнър бе убит. Е, вече го имам.

— Слушай, Скуайър, какво значение има вече това? Нали знаем кой е извършил убийството. От вчера си напълно чиста. Защо тогава си даваш труда да ме будиш още в ранни зори?

— Това е доказателство, което не само ме оневинява за убийството. То също така доказва, че Хари Флойд ме е обвинил в престъпление, което е знаел, че не съм извършила — започна да обяснява тя, като се мъчеше да не издава гнева си. — Казах ви, че съм била заедно с Хари, когато Тони Келнър бе убит. Е, вече имам доказателство за това в сметката си от „Америкън Експрес“.

— Абсолютно сигурно доказателство? — попита Фолън, който явно вече я слушаше доста внимателно.

— Сто процента сигурно — отвърна тя.

— Тогава ще се срещнем в управлението в осем и половина — каза той. — И донеси със себе си онази проклета сметка, платена с кредитна карта на „Америкън Експрес“.

— В единайсет и половина трябва да замина за погребение в провинцията — опита се да му обясни Карлин.

— Не ме интересува дори да имаш среща със самия президент — тросна й се капитанът. — Искам да ми покажеш това нещо, а след това ще заминаваш.

Тя се изкъпа и бързо се облече, после се огледа наоколо, за да види дали не е забравила нещо.

След двайсет минути вече седеше срещу Ерни Фолън в кабинета му, а той внимателно разглеждаше сметката, изпратена от „Америкън Експрес“.

— Наистина отвратително — измърмори ядосано, докато въртеше листчето в ръцете си. — Спомням си какви бяхте двамата, когато дойдохте на работа тук. Неразделни, Флойд толкова се радваше на всеки твой успех, сякаш ти беше баща — поклати разочаровано глава. — Трябваше да си останете приятели до пенсиониране и можеше да е така, ако Хари беше свестен човек.

— Май не те разбирам — отбеляза Карлин.

— Естествено, че разбираш, Кембридж. Ти го познаваш по-добре от нас. Вие двамата бяхте единствените кандидати за включване в президентската част за разследване на престъпленията. Ако беше успял да те елиминира, щеше да е без конкуренция.

Тя го погледна учудено.

— Но както се развиха нещата, май ти ще останеш без конкуренция. Надявам се, че нямаш нищо против — поклати глава капитанът.

Тя мълчаливо го погледна. Точно в момента това бе последното нещо, което я вълнуваше.

— Добре, лейтенант — каза той и й протегна ръка за довиждане. — Това е краят на цялата тази ужасна история, Кембридж. Знам, че направо премина през ада през последните няколко дни, но сега вече всичко свърши.

Трогната, Карлин се обърна и напусна кабинета му. Бе стигнала почти до изхода на сградата, когато се сети, че трябва да свърши още нещо. Върна се обратно и спря пред вратата, на която висеше надпис: „Лейтенант Флойд“.

Той бе застанал до бюрото си и подреждаше някакви папки в голям кашон. Лицето му помръкна, когато я видя да влиза.

— Поздравления — иронично й каза.

— Защо? Да не би да съм спечелила нещо? — не му остана длъжна.

— Голямата награда. Теренът е само твой, скъпа — отвърна Хари и я изгледа с омраза.

Карлин го погледна, изпълнена с болка и разочарование.

— И това ли е всичко? След толкова години, които прекарахме заедно, само това ли можеш да ми кажеш?

Той мълчеше.

— Ти се безпокоеше, че някой би могъл да те изпревари на финалната права и явно не си могъл да понесеш мисълта, че този някой мога да съм аз, точно аз, която ти доведе в полицията, която се бе учила от теб, най-добрата ти ученичка — тя поклати глава с отвращение. — И всичко това заради проклетото място в президентската част?

Хари не можа да издържи повече и извика ядосано:

— Разбира се, царицата на правдата и справедливостта щеше да постъпи по съвсем друг начин! Още от първия ден ти ме следваше непрекъснато по петите, изсмука от мен всичко, което бях в състояние да ти дам, а след това тръгна бързо напред и бе готова да ме прегазиш при всеки удобен случай. Мерилин виждаше ясно всичко това още от самото начало. Но аз бях истински идиот и всеки път намирах някакво извинение за поведението ти.

— Какъв всеки път, какво искаш да кажеш? — попита Карлин, изненадана от избухването му.

— Не се опитвай да се правиш на наивна, по дяволите! — извика той и бузите му пламнаха от гняв. — Тестовете, разследванията, наградите. Ти винаги получаваше всичко, което искаше.

Тя го изгледа объркано.

— За какво по-точно говориш? Та изпитите за повишение в полицията са напълно стандартизирани. Как бих могла да знам, че ще получа по-висока оценка от теб? А разследването по случая с „Телефонния маниак“… Двамата бяхме на различно мнение още от самото начало. Да не би да си смятал, че нарочно ти правя номера? Господи, Хари, защо не се замислиш малко. Никога не съм те лъгала, никога не съм скривала нещо от теб.

Той я гледаше внимателно, сякаш се мъчеше да разбере дали казва истината. Неочаквано всичко, което бе изрекъл, му се стори напълно безсмислено. Ето я Карлин, застанала пред него, точно такава, каквато е била винаги — честна и лоялна към него. Винаги. През всичките години на съвместната им работа. Защо бе постъпил толкова лошо с нея?

Колко просто бе да кажеш една лъжа, изричаш само няколко думи и готово.

Хари имаше чувството, че за миг просто е полудял. Обърна се на другата страна и отиде до прозореца.

— Господи, толкова съжалявам!

Тя разбра, че той съжалява за постъпката си, наблюдаваше го как се свива унизено, докато продължаваше да гледа през прозореца.

— Късмет, Хари — тихо му пожела Карлин, обърна се и излезе през вратата. И най-странното бе, че действително й се искаше той да има късмет.