Синтия Виктор
Само ти (37)

36

Карлин се бе надвесила над изкуственото езерце с лодките в Сентръл Парк и си спомняше за вълнението на майка й, когато двете бяха тук. Толкова й се искаше Лилиан да е още в Ню Йорк, да поплаче на рамото й и да чуе успокоителните й думи. След като нещата се развиха така ужасно, тя избягваше да разговаря с родителите си. Сигурно в Уестърфийлд вече се знаеше за убийството на Тони, но какво ли още би могла да им каже? Карлин си представяше евентуалния си разговор с Уестърфийлд: „Мамо, как си? Аз съм добре… Между другото, трябва да ти кажа, че Бен Дамероф е убиец…“

Отново попипа изрисуваното на ръка копче, което беше в джоба й. Не се бе разделяла с него от момента, в който го бе открила — откраднала бе по-точната дума — през миналата вечер. Не че вече бе решила какво да прави с него. Не беше наясно и как ще излезе от цялата тази бъркотия около убийството. Затова и не й се искаше да тревожи майка си. След като тя, един добре обучен полицай, не можеше да реши как да постъпи, при положение че е намерила улика, водеща към убиеца, как би могла Лилиан Скуайър да й даде някакъв съвет в това отношение.

Нима Бен наистина бе убиец? Струваше й се направо невъзможно. Но не само че се оказа възможно, но и вярно. Карлин бе прекарала целия ден в парка, като непрекъснато размишляваше върху убийството. Логиката й подсказваше как е било извършено, но просто не можеше да си представи Бен, когото познаваше и толкова обичаше, да вдига пистолета и да натиска спусъка.

Другата картина, която й бе трудно да си представи, бе как отива в управлението и го предава. Макар че това бе единствената разумна постъпка, тя все още не намираше сили у себе си да я извърши. Затова се разхождаше безцелно из парка. Както си стоеше до езерцето с лодките, тя най-неочаквано се сети какво би могла да направи.

И така, Карлин — каза си, — след като вече знаеш отговора, защо не отидеш до телефона и не си определиш среща с него?

Защото той вече не ме обича — отговори си сама. — Защото не искам другите да разберат, че е убиец, защото се страхувам от онова, което ще се случи, ако той си признае… защото, защото, защото…

Най-накрая се реши да излезе от парка и се насочи към един обществен телефон на Седемдесет и четвърта улица. Бръкна в джоба си и извади две монети по двайсет и пет цента. Беше седем и половина. Сигурно вече се бе прибрал вкъщи.

Набра номера и изчака нетърпеливо, докато телефонът иззвъня седем пъти. Накрая се предаде и набра номера в кабинета му в болницата. Вдигна някаква жена, но не беше Хелън.

— Кабинетът на доктор Дамероф — каза с равен глас тя.

— Обажда се Карлин Скуайър — представи се, като си даде сметка, че се е свързала с рецепцията. — Може ли да се обадите на доктор Дамероф по вътрешния телефон и да му предадете, че трябва да го видя, моля? — усещаше тревогата в гласа си. Приличаше по-скоро на ужасена пациентка.

Жената от другата страна като че не забеляза паниката й.

— Ако имате нужда от помощ незабавно, трябва да се обърнете към доктор Шапиро, който замества доктор Дамероф.

— Става дума за нещо лично. Не е ли възможно да ме свържете с доктор Дамероф?

— Съжалявам, скъпа, но той е извън града.

Карлин не бе сигурна дали изпита раздразнение или облекчение.

— Бихте ли ми казали къде е заминал? — попита тя, като си даваше сметка, че може и да не получи отговор.

— Не даваме подобен вид информация.

Почувства се напълно объркана. Почуди се дали да си тръгне пеша към къщи през парка. Не бе в състояние да влезе сама в апартамента си, да вечеря и да си легне. Щеше да се опита да намери Таш. Тя вероятно знаеше къде е заминал Бен и кога ще се върне. Извади втората монета от джоба си, пусна я и набра номера на Наташа.

— Най-накрая — изпъшка с облекчение и в същото време доста ядосано Наташа, щом чу гласа й. — Трябваше да бъдеш у нас преди час.

Карлин дори не я чу.

— Знаеш ли къде е Бен? — попита тя задъхано.

— Бен е в Чикаго на някаква конференция или нещо подобно. Въпросът е ти къде се мотаеш?

Карлин най-накрая си даде сметка, че Таш се опитва да й каже нещо.

— Всъщност аз съм точно зад ъгъла. Защо?

— Тогава идвай бързо вкъщи, защото резервацията е за осем часа — вече съвсем приятелски я подкани Наташа.

Тя изведнъж се сети за какво говореше приятелката й. Днес бе рожденият ден на Етън и тази вечер те организираха празненство, на което щеше да присъства и немският режисьор Вилхелм Хайнеман, с когото Етън планираше да работи заедно върху някакъв филм. Представи си колко щеше да се разстрои Наташа, когато чуе следващите й думи:

— Таш, аз няма да мога да дойда. Ужасно съжалявам.

— Какво искаш да кажеш?

Наташа явно бе отчаяна. Карлин знаеше колко трудно понасяше приятелката й провалите в предварително планираните мероприятия. При Таш всичко бе толкова добре подредено. Но тя не би могла да прекара тази вечер в компанията на непознати хора, колкото и приятни да са те.

— Наистина не мога. Бях толкова претрупана с работа през тази седмица, освен това в момента съм с джинси и тениска — каза и допълни: — Мръсни джинси и измачкана тениска.

— Карлин, не можеш да постъпиш по този начин с мен, наистина не можеш. Достатъчно е, че Бен няма да може да присъства тази вечер на празненството. Освен това Хайнеман с нетърпение очаква да се запознае с един лейтенант от полицията. Целия следобед говори единствено за това. Моля те, Карлин. Къде се намираш в този момент?

— На ъгъла между Седемдесет и четвърта и Седемдесет и пета улица — с нежелание отвърна Карлин, така й се искаше да не бе споменавала преди това, че е толкова наблизо.

— Но това е само на няколко метра от нас. Имаш на разположение целия ми гардероб, за да си избереш, каквото ти хареса. А преди това можеш да се изкъпеш.

— Таш, моля те, нека да не идвам — започна, но веднага си даде сметка, че вече се бе предала. В края на краищата може би нямаше да е толкова лошо, ако прекара няколко часа в компанията на приятни хора, вместо да стои съвсем сама в апартамента си.

— Ще те чакам след пет минути — нареди Наташа и бързо затвори телефона.

Само след три минути Карлин вече влизаше в апартамента на приятелката си.

— Господи, изглеждаш страхотно — каза и прегърна Таш, която вече се бе приготвила за празненството, облечена в тясна черна копринена рокля и само с няколко реда перли около врата си.

— И ти ще станеш много красива, след като се качим горе и ти намерим подходящи дрехи — отговори й тя и тръгна по стълбите.

Карлин неохотно я последва.

— А сега, скъпа — започна Наташа, като потриваше радостно ръце, подобно на лошата вещица, — да видим каква магическа промяна ще направим с теб.

Започна да вади различни дрехи от гардероба, оглеждаше ги и ги оставяше настрана. Най-накрая се спря на бял копринен костюм с дълга пола и силно вталено сако.

— Сигурна съм, че това ще ти стане — каза. — Но все пак огледай още веднъж. Ако нещо друго ти хареса, нямам нищо против да го вземеш — запъти се към вратата.

Карлин погледна отново костюма. Той беше твърде елегантен и много повече отговаряше на вкуса на Таш, отколкото на нейния.

Реши да порови малко в гардероба, за да види дали няма да намери нещо по-подходящо. Спомни си за една морскосиня копринена рокля, която Наташа бе облякла на някакъв коктейл миналия месец.

Започна да търси и след малко намери точно същата морскосиня пола. Значи това не е било рокля. Но къде ли бе горната част? Започна да оглежда и изведнъж се отдръпна като опарена. В гардероба бе жилетката, която бе изплела за Бен. Взе я и започна да оглежда копчетата, като се надяваше на невъзможното — всички да са мястото си и да е направила някаква грешка. Но точно в долната част видя, че липсва едно копче.

Дали Бен нарочно я е оставил в гардероба на сестра си, след като е видял, че копчето липсва? Нима наистина беше такъв страхливец? Карлин се учуди на наивността си. Та как би могла да очаква, че един човек, който е способен да убие, ще се поколебае при заличаването на следите си. Явно никога не бе познавала както трябва Бен Дамероф. Очевидно не познавам нищо и никого — помисли си отчаяно, бавно излезе от дрешника и тръгна по стълбите.

Стискаше отчаяно жилетката и бе така потънала в нерадостните си мисли, че дори не забеляза Наташа, която бе тръгнала нагоре.

— Не бих казала, че това е най-подходящото облекло за такъв изискан ресторант — отбеляза приятелката й. — Спомняш ли си колко мъки изпита, докато съединиш предницата с ръкавите? — радостно се засмя и седна на стълбите.

Карлин се настани до нея.

— Господи — започна почти шепнешком, — толкова ми се иска никога да не се бях срещала с Тони Келнър — после разгъна жилетката върху коленете си и посочи с пръст мястото на липсващото копче.

— Карлин, за какво говориш?! — разтревожи се Наташа.

— О, Таш! — докосна нежно приятелката си по бузата, след това бръкна в джоба си и извади оттам копчето, като го постави точно на мястото, където стърчаха конците.

— Карлин, ще ми обясниш ли най-накрая какво става? — повторно я попита Наташа, като гледаше с тревога дрехата. Усещаше, че става нещо лошо, и това я плашеше.

Карлин се бе отпуснала на стълбата, а в ръцете си стискаше жилетката.

— Бен и Тони. Той мразеше Тони. Нали знаеш… онова обаждане в мотела — ръцете й започнаха да треперят. — Наташа, от доста време се страхувах, но вече съм сигурна. Оказа се, че съм била напълно права. Твоят брат е убил Тони Келнър — по бузите й започнаха да се стичат сълзи. — Бен е бил! — изплака тя. — Той е отишъл в апартамента на Тони и го е застрелял, точно както заяви преди толкова години.

Наташа я гледаше ужасено.

— Защо казваш всичко това?

— Ето го доказателството — Карлин притисна дрехата към себе си и зарови лице в нея. Най-накрая успя да се овладее. Очите й вече бяха сухи, а тонът й — напълно професионален. — Бен е бил облечен с тази жилетка в деня, когато е убил Тони. Снощи открих изгубеното копче сред веществените доказателства в лабораторията.

Наблюдаваше Наташа, която внезапно скочи, слезе доста сковано по стълбите и застана до камината с гръб към нея.

— Бен сигурно е оставил дрехата в твоя дрешник, за да не го открие полицията — почти извика. В гласа й се долавяше горчивина. — Бил е готов да насочи полицията към теб, за да защити себе си.

— О, Карлин, ако само можеше да разбереш… — Наташа все още беше с гръб към нея, но тя видя, че раменете й се тресяха. — Просто не знам как да ти го кажа. Но трябва да го направя, нали? — като че говореше по-скоро на себе си. — Вече няма накъде да бягам, най-накрая всичко ще свърши, веднъж и завинаги — замълча за миг и се замисли. — Може би така е най-добре.

— Какво искаш да кажеш? — напрегнато попита приятелката й, усетила, че всеки миг ще разбере нещо ново и ужасно.

Наташа бързо се обърна и се изкачи по стълбите, като й каза с развълнуван глас:

— Бен не е оставял жилетката. Всъщност не я е виждал от години. Тя остана у нас, когато скъсахте. Едва като я видях в ръцете ти преди малко, си спомних, че всъщност жилетката е негова.

— Какво говориш? — учудено възкликна Карлин. Никак не й се искаше да слуша повече, но си даваше сметка, че трябва. Наташа едва-едва шепнеше, сякаш това бе единственият начин, по който можеше да ги изрече.

— Искам да кажа, че аз оставих жилетката в дрешника. Искам да кажа, че аз убих Тони Келнър.

Карлин я гледаше шокирано.

— Нямаш представа как се държеше с мен — почти изплака Наташа. — След като го накарах да се обади тогава в мотела „Звездна светлина“…

— Какво си направила?!

— О, Карлин, не можеш ли да разбереш? Един ден се измъкнах по-рано от училище, за да си купя нещо, и ги видях… баща ти и майка ми излизаха от мотела. Беше наистина отвратително. Заявих на майка ми, че съм разбрала, а тя ме помоли да не казвам на никого. А и как бих могла… Как можех да съобщя на татко? Това със сигурност щеше да го убие. А вие двамата с Бен… не можах да кажа и на вас — Наташа се отдръпна от камината и се настани в едно кресло. — Но все пак ми се искаше да я накажа, да я накарам да се почувства зле. Затова убедих Тони да позвъни и да каже онази лъжа.

— И тогава те хукнаха като обезумели и се блъснаха с колата в камиона.

Наташа усети осъдителната нотка в гласа на приятелката си.

— Не съм допускала, че ще стане така — изрече тихо, а очите й молеха за разбиране и прошка.

— Но баща ми бе осакатен, а майка ти загина — представи си как изглеждаше баща й преди катастрофата, как крачеше изправено из всекидневната. Представи си ги всички тях, възрастните и трите деца. Родителите им играеха някаква глупава игра на масата в кухнята. Кит Дамероф бе толкова красива и енергична, често предизвикваше тихия си съпруг, шегуваше се с Лилиан и открито спореше с Джей Ти. Такава трагедия само заради някаква детинска шега.

Всъщност ставаше дума точно за това. Глупава детска постъпка, едно телефонно обаждане, чиито последици трудно биха могли да се предвидят от едно шестнайсетгодишно момиче. Душата й се изпълни с тъга.

— Таш, заслужаваше ли си да го убиваш за това, след като вече са минали цели двайсет години?

— Тони щеше да разкаже за всичко. Нямаш представа какви неща ме принуждаваше да върша…

— Защо просто не ми каза истината? По този начин щеше да се спасиш от изнудванията му.

— Да ти кажа истината?! — повтори тя и погледна с невиждащи очи приятелката си. — Тогава със сигурност никога вече нямаше да ми проговориш, брат ми щеше да ме намрази, а съпругът ми да ме напусне. Та нали тогава всички в страната щяха да научат за известния модел, който станал причина за смъртта на майка си? Да не си луда?

— Но, Таш, по онова време ти си била просто дете. Защо смяташ, че всички ще те осъдят така строго за постъпката ти? — Карлин си даваше сметка, че със своя характер и разбирания Наташа не би могла да си помисли нищо друго.

Тя се приближи до нея, коленичи пред креслото и хвана ръцете й.

— Ще трябва да отидем в полицейското управление веднага щом Етън си дойде. Сигурна съм, че той ще ти намери добър адвокат.

В очите на Наташа имаше паника.

— О, моля те, Карлин, моля те! Нека да не е още тази вечер, нека да не е веднага — тялото й се стегна от напрежение. — Умолявам те, дай ми само тази вечер. Само една нощ. Просто имам нужда от малко време, за да поговоря с Етън, да се опитам да му обясня…

Карлин измъкна ръцете си и се изправи. Как би могла да й разреши подобно нещо? Отлично знаеше какво е длъжна да направи — трябваше да се обади в полицейското управление и да съобщи какво е открила.

— Кълна ти се, Карлин, ще се явя доброволно в полицейското управление утре сутринта. Точно в осем часа. Но Господи, просто трябва да ми дадеш тези няколко часа. Умолявам те, Карлин, само няколко часа! — продължи Наташа.

Не мога. Просто е невъзможно — това бяха думите, които Карлин се опита да каже, но не можа. Свързваха ги толкова дълги години истинско приятелство.

— Утре сутринта, Таш, ще дойда да те взема към седем и половина. Ще отидем заедно в полицейското управление.

Двете приятелки се погледнаха една друга. Карлин видя в очите на Наташа страх, примесен с благодарност за решението й. Усети горещи сълзи по лицето си. Таш щеше да отиде в затвора, красивата й крехка приятелка, която толкова много обичаше. Наташа бе прекарала целия си живот в страх, сега този страх я бе накарал да убие човек. Каква загуба, каква жестока и ужасна загуба. Обзе я толкова силна тъга, че просто имаше чувството, че няма да може да я преживее.

Протегна ръце напред и Наташа веднага й отвърна със същото, двете се прегърнаха силно, една прегръдка, изпълнена с любов и тъга.

— Тук съм, Таш — опитваше се да я успокои.

— Знам — прошепна тя. — Благодаря ти — после най-неочаквано се отдръпна от нея и я погледна с насълзени очи. — Сега най-добре да си отиваш вкъщи. Етън ще си дойде всеки момент.

— Ще се видим утре. Ще се оправиш ли тази вечер? — попита Карлин.

— Не се безпокой за мен — опита се да се усмихне Наташа. — Всичко ще бъде наред, обещавам.

След като се върна в апартамента си, Карлин си даде сметка, че тази нощ ще й се стори безкрайна. Изпълваше я безпокойство, бе обзета от тревожни мисли за приятелката си. Какво ли ще каже на Етън? Непрекъснато си повтаряше този въпрос. Как би могла да обясни нещо, след като сама не можеше да си го прости?

Опита се да убие времето с четене, после пооправи във всекидневната, взе си душ. В единайсет се предаде и си легна, но скоро разбра, че няма да може да заспи. Погледна часовника. Беше едва полунощ. Налагаше се да издържи още цели седем часа.

Трябва да й се обадя, да се уверя, че всичко е наред — реши тя, стана от леглото и се запъти към телефона. Бе вдигнала вече слушалката, но се спря. — Една-единствена нощ. Обещах й, че ще й оставя тези няколко горчиви часа. Това е, което мога да й дам.

Но все пак не можеше да попречи на тревожните си мисли. След като Наташа толкова много се страхуваше от тази своя стара тайна, че бе убила човек, за да я запази, как ли се чувства сега, когато разбира, че истината скоро ще стане известна на всички? Може би Етън би могъл да й помогне, опитваше се да се успокои Карлин. Може би той ще е в състояние да й вдъхне силата, от която толкова се нуждае. Тази мисъл я изпълни с надежда.

Как да накара времето да тече по-бързо през тази ужасна нощ? Не мога просто да си седя спокойно тук — помисли си тя. Най-накрая реши, че трябва веднага да излезе навън, защото иначе ще полудее. Отиде до гардероба и потърси джинсите си. Ами ако Таш я потърси по телефона? В никакъв случай не биваше да излиза. Но само ако знаеше какво става… Господи, накарай я да ми се обади — безмълвно се молеше тя. Гледаше към телефона и се надяваше той да позвъни. И най-неочаквано, сякаш в отговор на молитвите й, той иззвъня.

— Таш — нетърпеливо извика, щом вдигна слушалката.

— Карлин — прозвуча глухият глас на Етън Джейкъбс.

— Наташа… Таш е мъртва… в банята… с ножче за бръснене… — гласът му секна и вече се чуваха само горчивите му ридания. Едва след няколко минути успя малко да се съвземе и продължи: — Карлин, моля те… Аз не мога… — отново се чуха ридания, той се опита да продължи, но явно не можа и затвори телефона.

— Господи, Таш! — изплака Карлин и изпусна слушалката. — Не, не, о, моля те, недей… — тя затвори очи и в главата й нахлуха толкова спомени.