Синтия Виктор
Само ти (29)

28

— Не бих се учудил, ако в най-скоро време чуя думите „капитан Карлин Скуайър“ — каза на Карлин капитан Фолън, като й се усмихна, а после намигна на кмета, който бе седнал от дясната страна на подиума.

Залата „Грейси Меншън“ бе пълна с официални лица, представители на общинската власт и на полицейското управление. Бяха се събрали, за да поздравят младата жена, която получи специална награда за успешната си работа по случая с „Телефонния маниак“. Седнала до капитан Фолън, тя се червеше от удоволствие и смущение. Опита се да срещне погледа на Хари, но той гледаше някъде встрани. Не знаеше как се чувства той сега, след като отрупваха най-близката му сътрудничка с толкова щедри похвали.

„Сама жена полицайка се справя със сериен убиец“, бе заглавието на „Нюздей“. „Полицайка успешно разкрива жена — убиец“, бяха написали пък в „Поуст“. Карлин просто не можеше да гледа тези заглавия. Ясно си даваше сметка, че действията й по залавянето на „Телефонния маниак“ можеха да причинят смъртта на случайни невинни минувачи. Нито за миг не забравяше ужаса, който преживя тогава. Дори сега, шест седмици след като всичко бе приключило, непрекъснато анализираше действията си и се мъчеше да реши как е трябвало да постъпи, така че да не застрашава невинни хора.

Но независимо дали бе напълно заслужено или не, все пак й бе приятно да бъде център на вниманието. Днешната церемония в „Грейси Меншън“ бе отразявана не само от всички градски вестници, но и от няколко регионални, които излизаха в различни градове в щата. Знаеше, че майка й ще изпита огромно удоволствие, когато прочете за дъщеря си в „Уестърфийлд Хералд“ — от там бяха пратили специален репортер, който да отрази събитието. Карлин се усмихна на ръкоплясканията, след като капитан Фолън завърши речта си. Последваха още поздравителни адреси, всички насочени специално към нея.

Ех, ако и в личния си живот имах поне малка част от тези радости и вълнения — помисли си с горчивина Карлин. Бен не се бе обадил нито веднъж. След като цялата тази шумотевица приключи, отново щеше да се почувства тъжна и самотна, точно както се чувстваше през всичките дни след онази ужасна вечеря, когато Бен й каза за Тони Келнър. Ако само можеше да му обясни истината. Хари Флойд като че бе прочел мислите й. Точно в този момент се приближи към нея, за да я поздрави, и бързо прошепна на ухото й:

— Хайде, Кембридж. Да си организираме една пиянска вечеря само двамата, за да разберем наистина, че животът е прекрасен.

— Значи усмивката ти е съвсем искрена, а не престорена, а, Хари? — отвърна му също шепнешком Карлин, хвана го под ръка и двамата заедно си тръгнаха.

— Е, хайде сега да се повеселим истински — каза той след двайсет минути, когато се бяха настанили вече в тъмния ъгъл на ресторанта „При Бил“.

— Ето какво искам да ти кажа, Карлин. Пия за теб, ти се оказа права за онази Москоу, а аз сгреших.

— Е, това се нарича благородна постъпка — отвърна със смях тя. — Слушай, ако не ме бе обучил както трябва, едва ли щях да разбера, когато ме лъжат в сметката в магазина, камо ли да разкрия убиец. Така че аз пия за теб.

Хари помълча известно време, преди да й отговори.

— Май си права — каза накрая, отпи глътка, а после пресуши чашата си. — Така че заслужавам да пийна и за себе си — заяви с трезв глас и махна на келнера, който стоеше до бара отсреща.

— Може би е по-добре да си поръчаме и нещо за ядене — предложи Карлин. — Няма да е никак хубаво, ако след това празненство сме с главоболие.

— Разбира се — съгласи се Хари и се обърна към келнера, който вече бе поставил нова чаша с уиски пред него. — Два чийзбургера, най-добре от големите. В края на краищата тази дама е истинската героиня на Ню Йорк — съобщи той, като вдигна чашата си и посочи с нея към Карлин.

— Струва ми се — започна младата жена, като взе чашата от ръцете му и отпи от нея, преди да я сложи на масата, — че когато едно ченге употребява думите „героиня“ и „Ню Йорк“ в едно и също изречение, то обикновено няма предвид човешко същество.

Хари се понамръщи на тази жестока шега, но тя все пак бе успяла да понамали напрежението, което се чувстваше между двамата след церемонията в „Грейси Меншън“. Докато вечеряха, си разказаха всички вицове, които бяха чули напоследък, като завършиха с някои доста мръснички.

След около два чака Флойд поиска от келнера сметката.

— В никакъв случай, Хари — извика Карлин. — Този път аз ще платя.

Той вдигна примирително ръце и изчака спокойно, докато тя постави кредитната си карта върху сметката.

— Този беден човечец заслужава цяло състояние, задето ни изтърпя днес — допълни Карлин.

— А някои твърдят, че жените били стиснати — засмя се Хари.

Тя вдигна сметката и се вторачи в нея.

— Единственият проблем тук, в тази старинна обстановка, е светлината — каза и подаде листчето на колегата си. — Би ли попълнил ти бланката. Винаги съм се чудила дали наистина проверяват подписа. Сега ще разбера.

— Значи зрението на младата випускничка от Харвард вече й изневерява? Годинките си казват думата — каза доволно той. — Отдавна вече бе време.

— О, я стига! Нямам проблеми със зрението. Просто тук е невероятно тъмно.

Хари я погледна многозначително, макар че всъщност тя бе напълно права. Мястото й бе в най-тъмната част на заведението, докато зад него светеше слаба лампа. Прочете разсеяно сметката и я постави на масата.

— След като ти ще плащаш, ще оставя сто процента бакшиш на келнера. Съгласна ли си?

— Щом това ще ти достави удоволствие, лейтенант Флойд.

— Не, май е по-добре да го сведа до двайсет процента. След като си вече на преклонна възраст, ще имаш нужда от всеки цент, който успееш да спестиш.

— Мога да се състезавам с теб, в каквато и да е дисциплина, веднага щом се почувстваш готов — предизвикателно подхвърли тя.

— Внимавай, после ще съжаляваш — не й остана длъжен той, като в същото време попълни бланката и най-отдолу написа старателно „Карлин Скуайър“.

Карлин продължаваше да го дразни.

— Проверки за разпознаване на магистралите в тъмнината, или какво е написано в долната част на препарата за миене на съдове, данни от борсата, поместени в „Ню Йорк Таймс“ или нещо друго.

— Ще желаете ли още нещо?

Двамата скочиха едновременно, стреснати от гласа на келнера, а после се засмяха, като си дадоха сметка, че той бе успял да се приближи, без да го усетят.