Синтия Виктор
Само ти (28)

27

Като държеше слушалката малко встрани от ухото си, Карлин се опитваше да разбере съобщението, което в момента оповестяваха по високоговорителя. Бен явно нямаше да се обади, след като не го направи след осмото позвъняване. А от съобщението разбра, че автобусът на майка й ще пристигне след няколко минути, което означаваше, че през следващите няколко дни няма да може да поговори сериозно с него. Ядоса се, като си даде сметка колко неразумно бе постъпила. Но и той имаше вина, че толкова време изобщо не й позвъни.

Карлин бързо се отдалечи от телефонната кабина и застана на платното, където всеки момент трябваше да пристигне автобусът от Уестърфийлд.

Колко дни бяха минали от онази неприятна вечер? Два, а може би три. А от него нито дума. Явно й бе сърдит.

Е, и тя не беше във възторг от него, дявол да го вземе! Какво ли е наговорил вчера сутринта, след като влезе в апартамента на Тони Келнър? И какво си въобразява с това свое глупаво мълчание?

Погледна часовника си и разбра, че автобусът на майка й сигурно всеки момент ще пристигне. Май е най-добре да се опита да си придаде по-весел вид, макар че и поведението на майка й малко я бе ядосало. Бяха минали вече няколко седмици от раняването й, а Лилиан едва сега идваше да я види. Вярно, че родителите й се обаждаха по телефона всяка неделя, но всеки път Карлин бе чувала гласът на баща си, който бързо започваше да напомня:

— Това е междуградски разговор, Лилиан. Времето е пари.

Да, татко — искаше й се да му каже последния път, когато майка й му даде слушалката, — жалко, че не умрях при тази стрелба. Тогава би могъл да използваш парите, които ще трябва да се платят за тези разговори, за да си купиш вратовръзка или нещо друго. А Лилиан, естествено, не му отвръщаше абсолютно нищо, бързаше да довърши разговора с дъщеря си, като в същото време не се кара и с него.

В този момент автобусът зави зад ъгъла. Трябва да се държа добре — повтори си тя, докато автобусът спираше точно пред нея. — Майка ми е чудесна жена и няма никаква вина за идиотизмите на баща ми, колкото и да са ми неприятни те.

Лилиан бе първата пътничка, която слезе.

— О, скъпа — извика тя и прегърна дъщеря си. — Толкова се безпокоях за теб — после отстъпи и я огледа внимателно. — Наистина ли си добре, мила моя?

Карлин също радостно я прегърна. Как можа да си помисли дори нещо лошо за нея!

— О, мамо, добре съм. Всъщност, ако утре не стане прекалено горещо, бих могла да ти покажа всичко, което би искала да видиш в Ню Йорк. Ще мога да се разхождам с теб, да тичам, да карам ролкови кънки, ако желаеш, за да ти покажа, че съм напълно здрава.

Внезапно почувства огромна радост, че майка й е тук с нея. Каквото и да правеше Джей Ти, Лилиан неизменно оставаше на страната на дъщеря си. Карлин хвана майка си под ръка и двете отидоха от другата страна на автобуса, за да вземат малката й платнена чанта от шофьора.

— И така, мамо, какво всъщност би искала да видиш в Голямата ябълка^[1].

— Ще ти призная нещо — тайнствено започна Лилиан, — имам чувството, че през последните петнайсет години непрекъснато съм живяла в Ню Йорк. Винаги съм обичала този град, поне онова, което знам за него от книгите и филмите. Знам, че разполагаме само с четирийсет и осем часа, но ако смяташ, че наистина си добре, бих искала да видя всеки метър от Боуъри до Харлем.

Карлин я погледна учудено.

— Откъде знаеш за тези места?

— О, скъпа, мислено съм започнала да пътешествам из Ню Йорк още когато бях дете. Но баща ти не се съгласи да живеем тук, той явно обича по-малките градчета.

Час по-късно двете жени вече се разхождаха около езерцето с лодките в Сентръл Парк. Карлин с радост наблюдаваше възхищението на майка си от моторните лодки, които се движеха с лекота по спокойната водна повърхност. Едно малко момиченце, което тичаше пред тях, се спъна и падна и тя с изненада гледаше отстрани, докато Лилиан бързо го вдигна и започна да го успокоява, а после го предаде в ръцете на баща му, като веднага започна съвсем непринуден разговор с добре облечения мъж и доста силно гримираната му съпруга. Само след няколко минути те вече бяха потънали в дълбоки философски разсъждения за предимствата и недостатъците на живота в големия и в малкия град.

— Сега двете с дъщеря ми отиваме до „Забарс“ — обясни майка й на новите си познати, после хвана Карлин под ръка и я поведе към западната част на парка.

— Откъде си чула за „Забарс“? — попита учудено тя, когато излязоха от парка и пресякоха улицата, на която се намираше Националният исторически музей.

Вместо да й отговори, Лилиан се обърна и посочи надолу към града.

— А „Дакота“ е в тази посока, няколко блока по-нататък, нали?

— Да, мамо — отвърна й, като се усмихваше доволна от изненадващата й осведоменост. — Сигурно знаеш за нея от убийството на Джон Ленън.

— Да, и от това, предполагам. Но всъщност за тази сграда се споменава и в една книга, която четох преди няколко години. Не знам дали си чувала, но „Дакота“ е една от първите сгради, построени в този район.

Карлин се засмя на глас, доволна от онова, което току-що бе чула. После двете обиколиха горната западна част на града, разгледаха магазините с хранителни стоки в „Забарс“, след това се разходиха из Ривърсайд Парк, където Лилиан поиска да види големите лодки, приспособени за жилища. Оттам продължиха пеша до гроба на Грант и Карлин се чувстваше съвсем изтощена, докато майка й още преливаше от енергия. А когато след това се върнаха отново пеша и стигнаха до апартамента на Карлин, Лилиан бе тази, която имаше сили да се заеме с приготвянето на чая и на малки сандвичи с пушена сьомга, която бяха купили от „Забарс“.

Карлин се отпусна на канапето и с удоволствие наблюдаваше как майка й за първи път в живота си яде сусамен хляб. Бузите на Лилиан бяха все още зачервени от продължителната разходка, прошарената й коса бе накъдрена от лятната влага. За пръв път младата жена си даде сметка колко красива е била майка й като млада. В Уестърфийлд това като че никога не се забелязваше и не й бе направило впечатление. Всъщност спомняше си как изглеждаше Лилиан, когато тя беше на пет или шест годинки. Но дори и тогава майка й изглеждаше доста възрастна. Даже на най-ранните им снимки хората обръщаха внимание преди всичко на Джей Ти. Лилиан винаги изглеждаше доста безцветна и уморена. Но ако я погледнеше сега човек! Откъде се бе появила тази енергия, тази жизнерадостност в нея?

Телефонът иззвъня и прекъсна мислите й.

— Бих могла аз да се обадя, скъпа — предложи майка й. — Ти май доста се по преумори днес.

Карлин се отпусна отново, доволна от предложението на майка си.

— Ало — енергично каза Лилиан, но когато продължи нататък, гласът й вече бе съвсем променен, в тона й се чувстваше някаква нотка за молба и извинение, толкова позната на дъщеря й.

— Аспиринът е в банята, в дясното шкафче, точно до пастата за зъби. Съжалявам, че не си успял да го намериш — каза майка й, отпусна се на близкия стол и на лицето й в миг се изписа страшна умора. — Не… — продължи толкова тихо, че Карлин едва я чуваше, — няма да се прибера преди вдругиден… Е, може би ще успея, но ме помоли да свърша някои неща тук.

Карлин знаеше кой се обажда и дори точно какво казва. Майка й не бе отсъствала дори и ден, и баща й вече я викаше да се върне вкъщи. Наблюдаваше Лилиан, която направо водеше вътрешна борба със себе си. Очевидно нямаше никакво желание да се прибира, но на лицето й вече се бе появило пораженческо изражение.

— Може би ще ми разрешиш да поостана малко, скъпи… Добре, ще ти се обадя преди девет и половина, обещавам. Ще трябва да преценя какво бих могла да направя за Карлин, преди да взема окончателно решение — затвори телефона съвсем разстроена. — Извинявай, скъпа, дори не ти предложих да поговориш с баща си…

— Няма защо да се притесняваш. Достатъчно ми беше да наблюдавам как ти му отстъпваш. Направи ми истинска услуга, като ми спести разговора с него — видя, че майка й се намръщи, явно не одобряваше думите й. — Съжалявам, мамо, може би не трябваше да го казвам. Просто ми липсва безкрайното твое търпение и доброта, когато става дума за баща ми.

— Безкрайно търпение и доброта? — объркано повтори тя. — Какво искаш да кажеш?

Карлин се замисли. Последното нещо, което искаше, бе да обиди майка си.

— О, предполагам, че имах предвид тази твоя изумителна способност да понасяш татко. Нима неговият егоизъм никога не те дразни?

Лилиан погледна учудено дъщеря си.

— Наистина ли мислиш така? Господи, понякога така му се нервирам, че направо не знам какво да направя — погледна изпитателно Карлин. — Ти вече си жена, така че няма защо да ти говоря със заобикалки. Истината е, че хиляди пъти съм решавала да го напусна. Точно преди катастрофата с Кит Дамероф дори си търсех мебелирана стая на няколко километра от града, където да се пренеса. Чаках само да завършиш училище и да станеш самостоятелна.

— Искаш да кажеш, че си знаела за връзката им? — изумено попита тя.

— От години знаех какви ги върши баща ти. Но когато ти беше малка, просто нямаше какво друго да правя, освен да го търпя. А по-късно, когато вече завършваше гимназията, стана онази ужасна катастрофа и той се превърна в инвалид. Тогава вече не можах да го напусна. Сигурно ти никога не би ми го простила.

— Смятала си, че няма да ти простя?! — извика Карлин и се изправи. За миг й се искаше да й каже всичко, което мисли за баща си, но после размисли и се отказа. — Спомняш ли си Дерек Кингзли?

— Да, всъщност често съм се чудила защо вие двамата се разделихте. Изглеждаше ми доста интересен мъж.

— Мамо, истината е, че твоята съдба ми даде сила да скъсам с него. Дерек действително бе добър човек. Всъщност ние все още сме приятели. Но докато живеехме заедно, той започна да ме мами. Няколко пъти го хванах с други жени и като че започнах да се примирявам с това — подбираше внимателно думите си, като се опитваше да не я обиди. — В теб винаги съм виждала тази твоя готовност да разбереш и да простиш и като че за известно време бях склонна да постъпвам по същия начин, да приемам от Дерек онова, което бе в състояние да ми даде, без да очаквам от него верността, на каквато не бе способен, независимо от усилията си. Но после си припомних как ти стоеше вкъщи, плетеше или готвеше и се чувстваше потисната и нещастна, докато татко отсъстваше по цяла вечер. Не бих могла да понеса всичко това, нямаше да мога да живея по този начин. Взех твърдо решение да го напусна, макар че една част от мен бе готова да остане с него завинаги.

Лилиан изобщо не изглеждаше засегната. Тя дори се засмя на последните думи на дъщеря си.

— Гордея се с теб, Карлин. Макар че съм малко учудена от решителността ти.

Младата жена изпита облекчение от този отговор, доволна, че тя не се бе обидила от думите й. Дори напротив, лицето на Лилиан блестеше от удоволствие — дали от гордост от дъщеря й или от доверието, което изпитваха едва към друга в този момент. Карлин реши да й разкаже всичко докрай.

— А би ли искала да знаеш как точно скъсах с Дерек? — попита с усмивка тя.

— Как го направи, скъпа?

— Изпратих всичките му вещи в американското посолство в Токио.

— Така бих искала и аз да можех да събера същия кураж. Всъщност бих дала всичко, за да имам свой собствен живот — каза Лилиан.

— Тогава защо не опиташ? — учудено попита дъщеря й.

— Е, всеки в Уестърфийлд би ме помислил за недостойна жена, ако постъпя по този начин.

— Аз пък например ще ти се възхитя — каза Карлин, наведе се към нея и взе ръцете и в своите. — А съм убедена, че всеки в Уестърфийлд, който те познава, също ще бъде на твоя страна.

Майка й се поколеба.

— А кой ще се грижи за него в състоянието, в което е сега? Все пак, независимо дали е егоист или не, в момента той не може да се оправя сам.

Карлин си припомни за двама свои колеги от предишното полицейско управление, в което работеше. Двамата бяха ранени тежко при една акция и останаха инвалиди за цял живот. Единият беше вдовец без деца, а другият — заклет ерген и нямаха близки, които да се грижат за тях.

— Медицинската помощ по домовете, мамо — отвърна й. — Нали тя е създадена точно за това.

Забеляза, че майка й трескаво размишлява върху предложението й.

Карлин си представи баща си такъв, какъвто го видя по време на последното си посещение в Уестърфийлд преди година. Макар да бе в инвалидна количка, той се бе постарал да е изрядно облечен и сресан, когато Лилиан го изведе на разходка.

— Обзалагам се, че ще завърти някоя друга около себе си още преди да се е разнесъл мирисът от парфюма ти — убедено прошепна тя, макар да си даваше сметка, че думите й звучат малко жестоко.