Синтия Виктор
Само ти (2)

1

1966 година

Зубрачите, господин и госпожа Умници!

Карлин чуваше злобния шепот, докато стоеше пред съучениците си от трети клас. Знаеше, че думите им се отнасят за нея и за Бен Дамероф. Както обикновено двамата бяха финалисти в ежеседмичното състезание по правопис и това предизвикваше омразата на другите деца. Съучениците им бяха започнали да ги дразнят още от първи клас, защото, докато останалите все още се бореха с азбуката, двамата с Бен вече поглъщаха цели книги.

— Чужденец. Ч-У-Ж-Д-Е-Н-Е-Ц.

Карлин гледаше право пред себе си, докато изговаряше думата буква по буква. Нямаше да им достави удоволствие, като покаже, че е обидена.

Знаеше, че е умна. Никога не учеше, никога не запаметяваше дадените от учителката списъци с думи с особено труден правопис, никога не повтаряше на глас таблицата за умножение, както настояваше госпожица Гордън и въпреки това неизменно се справяше добре в клас, но затова пък този факт като че ли подлудяваше учителите. Имала толкова голям „потенциал“, повтаряха на всяка родителска среща те. Само ако беше „по-прилежна“. Бен беше по-различен — учеше по-упорито.

Погледна крадешком към него, той тъкмо произнасяше буква по буква думата „химия“. Беше вперил поглед право в учителката, сякаш не забелязваше ничие друго присъствие.

Бен Дамероф не беше просто съученик. Той бе брат на най-добрата й приятелка. Наташа Дамероф, само с една година по-малка от тях, тя бе винаги с Карлин от… ами откакто се помнеше. Семейство Дамероф и семейство Скуайър живееха в два съседни апартамента на Риървю Пръджект и Карлин прекарваше почти толкова време в дома на Наташа, колкото и в дома на своите родители. Но макар да обичаше момиченцето като своя сестра, Бен бе способен да я влуди. Не защото се държеше лошо с нея. Не, той просто не й обръщаше почти никакво внимание. Само когато другите деца се изправяха срещу тях, двамата се съюзяваха. Но дори и в такива случаи той успяваше да я вбеси. На нея й се искаше да се нахвърли отгоре им, да им отмъсти. Докато отношението им като че ли изобщо не притесняваше Бен.

Точно тази негова черта я влудяваше. Той бе толкова сигурен в себе си, проявяваше изключително самообладание. Учителите го обичаха, Наташа го обожаваше, майка му живееше заради него и Карлин просто не можеше да устои на изкушението при всяка възможност да накърнява съвършенството му.

Разбира се, за нея дори беше по-добре, че с Бен Дамероф бяха в един клас. В противен случай тя щеше да бъде единственият обект на подигравки от страна на съучениците. А те наистина не бяха справедливи. Карлин разчиташе единствено на инстинкта си. Бен беше този, който съчетаваше ума с дисциплината. Затова, когато ставаше дума само за тях двамата, не можеше да има спор. Той побеждаваше винаги. Не това я притесняваше. Ако братът на Наташа не беше една стъпка пред нея, най-вероятно никой в класа нямаше да разговаря изобщо с нея.

— Думата е „фалшифицирам“.

Госпожица Гордън се обърна към Стивън Маркс, единственият друг ученик, който бе достигнал до финала в състезанията по правопис. Карлин изпита известно задоволство, когато той се обърка. Днес по обяд Стивън се бе хвалил, че тази седмица ще победи. Освен това той даваше малки подаръци на учителката, като че ли щяха да му се паднат по-лесни думи, ако тя носеше глупавата му евтина барета. „Това да му е за урок“ — помисли си момиченцето, докато той се връщаше на мястото си.

Обърна поглед към Бен, но неговото внимание, изглежда, бе привлечено от дърветата навън. Ако питаха нея, той дори не си даваше сметка, че в стаята с него има и други хора.

Докато Бен изговаряше правилно „фалшифицирам“, тя му направи физиономия. Той я забеляза, но единствената му реакция бе пренебрежителното повдигане на едната вежда.

— Бен, Карлин, очевидно оставате само двамата — заяви учителката, без да обръща внимание на хапливата забележка „както обикновено“ на Фреди Морър, който стоеше в дъното на стаята.

— Думата е „гургулица“.

Госпожица Гордън се обърна към Карлин.

Тя се поколеба. Имаше ли „о“ в нея? Можеше да се закълне, че си спомня нещо такова, но не бе учила списъка, така че не бе сигурна.

— Г-О-Р-Г-У-Л-И-Ц-А — произнесе най-сетне тя.

— Съжалявам, скъпа — рече учителката и се обърна към Бен.

— Г-У-Р-Г-У-Л-И-Ц-А — не излъга надеждите й той и не слезе толкова ниско, че да злорадства, когато тя отиде да го поздрави.

— Е, двамата се справихте прекрасно — отбеляза учителката, когато двете деца се върнаха по местата си.

— Човек ще рече, че са най-умните в целия свят, а не в цялото училище — подигра се едно момче от третата редица.

— Е, ученици — смъмри ги госпожица Гордън, — трябва да сте доволни, че деца от вашия клас се справят така блестящо.

При тези думи Бен и Карлин се спогледаха. По изключение този път досадата им бе обща.

— Откъде знаеше как се пише „гургулица“? — попита Карлин, когато тримата с Наташа и Бен стояха в училищния двор в края на учебния ден. — Ти дори не беше на училище, когато преговаряхме тези думи.

— Аз си правя труда да уча — отвърна той.

Момичето забеляза погледа, който той хвърли към сестра си, за да види дали бе усетила намека за отсъствието му от училище предишния вторник.

Наташа не показа нищо такова, но приятелката й бе сигурна, че подтекстът не е останал скрит за нея. Всички съседи знаеха, че Бен е слабостта на Кит Дамероф. От нея не можеше да се чуе друго, освен „Бен това“ и „Бен онова“.

Карлин не бе виждала никога Кит да се държи зле с дъщеря си, но когато станеше дума за нещо наистина забавно, то беше само за майката и любимия й син. Бащата на Карлин бе срещнал двамата миналия вторник точно когато се качвали в колата, готвели се да пътуват за Олбъни, който беше на почти час път. Там се прожектираха филми цял следобед. Наташа също би се зарадвала на подобно развлечение, но тя даже не бе поканена.

Момичето сякаш дори не се сърдеше на майка си за това вечно пренебрегване, а брат си поставяше на пиедестал. Карлин обаче бе убедена, че този факт го смущава. Беше толкова нечестно. „О, трябва да се възпротивя срещу това положение“ — реши Карлин, неспособна да изпусне и най-малката възможност да подразни Бен.

— Та колко пломби ти направиха? — попита тя. Знаеше, че Кит бе извинила в училище сина си с посещение при зъболекаря.

Момчето я изгледа ядосано, но нямаше какво да отговори, без да нарани сестричката си.

— Не знам за какво говориш — отвърна най-сетне той и избърза няколко крачки пред двете момичета.

Карлин знаеше, че е жестока, но не можеше да се въздържи.

— Говоря за вторник… когато майка ти те заведе на зъболекар. Какво ти правиха, че беше нужен цял ден? Трябва да е било нещо огромно.

— Единственото огромно нещо е грозната ти физиономия — отговори Бен.

— Но не чак колкото големите ти грозни крака — изсмя се момичето.

Наташа запуши уши с длани, не можеше да понася вечните препирни между двете същества, които обожаваше. Разбираше, че по някакъв начин се опитваха да я защитят. Жалко, че не беше умна като брат си или смела като приятелката си. Може би ако беше поне едното от тези две неща, майка й щеше да я харесва повече и тогава нямаше да се нуждае от такава защита.

Не можеше да понася, когато двамата започнеха да си крещят.

— Моля ви, престанете с тези кавги! — възкликна тя, почти готова да се разплаче.

Карлин веднага спря да дразни Бен. Не желаеше да измъчва Наташа. Но споровете с Бен бяха толкова забавни. Освен това нямаше намерение да му позволи да се отърве така лесно. Просто трябваше да намери начин да го вбеси, без това да измъчва сестра му.

И почти веднага я осени страхотна идея как да влезе под кожата му.

— Знаеш ли, Бен, пуснали са нови камиончета в магазина — заяви тя, тъй като знаеше прекрасно слабостта му към вносните колички.

Те струваха прекалено скъпо, за да може дори да се надява за тях.

— И какво от това? — тросна се момчето, но усети, че тя крои нещо.

— Можеш просто да си вземеш едно — прошепна в ухото му Карлин, защото знаеше, че той никога, ама никога не би и помислил за такова нещо.

— Да не си полудяла — отвърна той и й обърна гръб, както бе очаквала да направи.

— Аз поне не съм бъзла — подразни го тя.

— И аз не съм бъзльо, просто не съм идиот като теб!

— Ако наистина не те е страх да го сториш, ще трябва да го докажеш — заяви и додаде вълшебните думички: — Хайде, предизвиквам те!

Лицето му пламна. Карлин Скуайър го вбесяваше. Нямаше да направи нещо толкова глупаво. Да се краде бе опасно и незаконно. Знаеше, че трябва просто да продължи да си върви, да се прибере у дома и да не й обръща внимание до края на деня. Не, до края на живота си. Но изреченото от нея го преследваше. „Предизвиквам те“ — тези две думи имаха особено значение в тяхната несекваща борба. Те бяха най-силното им оръжие, до което прибягваха само в краен случай.

— Ще го направя, защото искам, а не защото ти си ми казала — сопна се той и се запъти към магазина.

Застана на вратата на магазина и се загледа в Джакоб Далримпъл, той тъкмо премиташе зад касата. Гневът му към Карлин бе изместен от чувство за вина. Най-сетне тръгна към мястото, където бяха изложени количките и камиончетата. Движеше се като насън. След като надникна за последен път, за да се увери, че господин Далримпъл не го наблюдава, Бен протегна ръка, грабна светкавично една от количките и я пъхна в джоба си, без дори да провери какво е взел.

Едва когато излезе навън и погледна към яркочервеното камионче марка „Мерцедес“ в дясната си ръка, изпита удоволствие от стореното. Но това бе нередно! Никога повече няма да го правя — закле се наум той.

Срамът обаче не помрачи задоволството му, докато наблюдаваше изражението на Карлин. Наташа ги поглеждаше уплашено. Знаеше, че само след секунди двамата щяха да започнат отново.

— Ела, Карлин — побърза да каже тя, преди приятелката й да е изрекла нещо гадно на брат й. — Ела да играем.

И я дръпна към алеята, която водеше към входа на техния блок, знаеше, че Бен щеше да остане поне час долу, за да играе баскетбол с някое от съседските момчета.

— Не мога днес — отговори Карлин, след като най-сетне успя да отдели очи от ликуващото лице на Бен. — Татко ще ме води в зоопарка. Но ще се кача горе с теб.

Момчето ги проследи с изпълнен със съмнение поглед. Бащата на Карлин беше без работа от няколко седмици и всеки ден уж щеше да я води някъде. Но досега не бе изпълнил нито веднъж обещанието си.

Не че го интересуваше дали на Карлин ще й бъде неприятно или не, разсъждаваше той, докато вървеше към игрището. Просто Джей Ти Скуайър му се струваше голям нехранимайко. Двете семейства бяха много близки. Практически всеки уикенд ходеха заедно да играят боулинг или в някой китайски ресторант. Бен обаче така и не можеше да разбере защо родителите му се занимават с Джей Ти. Той вечно разправяше безкрайни истории, изпълнени с хвалби за собствената му особа, и носеше ярки пъстри вратовръзки и обувки с широки носове. Но доколкото бе осведомен, никога не се задържаше на една и съща работа повече от няколко месеца и никога не изпълняваше обещанията, които даваше на дъщеря си.

Момчето бе сигурно, че когато се прибере вкъщи, ще завари Карлин в дневната да играе на някоя глупава игричка със сестра му. Стана му мъчно за нея, но само докато си спомни колко я мрази.

— Прибрах се — извика Карлин, щом отвори входната врата.

Както обикновено разтегателният диван, на който спеше, бе събран, завивките — прибрани и всичко бе подредено безупречно. Лилиан трябваше да се справя с доста ограничени средства, но полагаше големи усилия, за да поддържа апартамента си.

— Здравей, скъпа — дочу се гласът на майка й откъм кухнята. — Влизай. Направих мляко с какао, а шоколадовите курабийки са още топли.

Момичето влезе в кухнята, без да си съблече палтото.

— Страхотни са — рече тя, като взе една курабийка от тавата. — Аз обаче нямам много време. Зоопаркът затваря в пет и половина, така че с татко имаме само два-три часа. А малката зебра, която се роди преди две седмици, я пускат навън всеки следобед около четири часа, така че ще трябва да побързаме.

В този миг забеляза изражението на майка си.

— Какво има? — попита.

Преди Лилиан да успее да отговори, баща й влезе в стаята. Момичето забеляза веднага как бе облечен: с най-хубавия си сив вълнен панталон, морскосин блейзър и копринена вратовръзка на червени и сиви райета. Очевидно се бе обръснал току-що, а от него се носеше ухание на „Оулд Спайс“.

— Ще видя прекрасните си момичета, когато се върна — заяви той и взе палтото си от камилска вълна.

— Какво искаш да кажеш, татко? — попита Карлин, като остави курабийката. — Нали двамата щяхме да ходим в зоопарка? Мама също може да дойде, ако иска.

В гласа й прозвуча отчаяние. Може би ако кажеше верните думи, щеше да го накара да изпълни обещанието си.

— Наистина, мамо, идваш с нас. Ще си прекараме страхотно. Ще видиш.

Погледна умолително родителите си, но срещна погледа само на майка си. Точно в този момент баща й излезе от апартамента.

— Доскоро — извика той, изпрати въздушна целувка на дъщеря си и махна на съпругата си.

Вратата се затръшна след него. Карлин остана като закована на мястото си. Забеляза разстроената физиономия на Лилиан, но не каза нищо. Не искаше да я накара да се почувства още по-зле. Все ставаше така, че тя трябваше да се извинява заради поведението на своя мъж.

Младата жена седна до дъщеря си и й подаде друга курабийка.

— Татко трябва да излезе със свои колеги. Нали познаваш Боб и Тим от последната му работа. Те може да го насочат към някое свободно място.

Карлин не каза колко неубедително звучеше това оправдание. Виждаше, че майка й вече сама бе осъзнала това. Лилиан се изправи и се приближи до мивката, където бе оставила три големи картофа, за да ги измие. Взе единия от тях и го върна в хладилника, преди да сложи другите във фурната.

— В крайна сметка — рече тя — в момента сме доста закъсали за пари. Щеше да бъде добре, ако той си стоеше вкъщи малко повече, за да успеем да спестим нещичко.

Думите й подразниха момичето. Бас държа, че не смее да каже нищо от това на татко — помисли си то. — Бас държа също така, че прекарва по цял ден над пуловера, който му плете за Коледа.

Карлин проследи с поглед майка си, която отиде в дневната, седна в кафявото си кресло, протегна ръка към кошничката в краката си и естествено, измъкна няколко кълбета ярка прежда и започна да плете. Всяка година правеше нещо специално за Джей Ти. Този път това трябваше да бъде вълнено поло в червено, бяло и зелено, с изобразени елен и шейна. Работеше над него вече месец и половина.

Всичко това се стори прекалено на дъщеря й, която заяви:

— Отивам у Наташа.

Дори да бе забелязала недоволството й, Лилиан не го показа.

— Остави си достатъчно време за домашните — бяха единствените й думи, преди момичето да затвори вратата зад себе си.