Синтия Виктор
Само ти (18)

17

1991 година

— Господин Исаакс е подготвен за сърдечен байпас за вторник. Той ще бъде първият според графика — в седем сутринта. Биопсията на белия дроб на госпожа Хърбърт е насрочена за един часа — докато обясняваше всичко това, Хелън Афтън бързо преглеждаше книжата, натрупани върху бюрото, за да е сигурна, че ще успее да съобщи всичко важно на доктор Дамероф в минутката, в която бе свободен.

— Благодаря, Хелън — отвърна Бен.

— Обади се доктор Лад, можете да го откриете след пет. А, и да не забравите за дискусията след срещата на хирурзите утре.

— Добре, но… — той млъкна и се ослуша. Телефонът за лични разговори в кабинета му звънеше. — Извинявай, трябва да се обадя.

Бен се обърна и се насочи към вратата. Хелън не откъсваше поглед от него. Тя го смяташе за най-красивия лекар в цялата болница. Нима като съм на петдесет и две и съм омъжена от хиляди години — мислеше си тя, — не мога да усетя едно невъобразимо свиване в стомаха, когато тези големи кафяви очи се насочат към мен?

Бен затвори вратата и се насочи към бюрото си. Още когато се настани в този кабинет му бе инсталирана линия за лични разговори, тъй като предпочиташе да не минават през секретарката му. След като се запозна със Сара, това бе наистина необходимост. Но точно в момента се надяваше, че не му звъни тя. Имаше толкова работа и никак не му се искаше да губи време в разговори. При тази мисъл доста се засрами от самия себе си.

Докато вдигаше слушалката, разтърка очите си, защото внезапно се почувства твърде уморен. Никак не бе чудно, тъй като бе имал един напрегнат ден.

Въпреки това харесваше професията си. Той работеше в спешното отделение на болницата, като тук провеждаше и частната си практика. Това спестяваше грижите и разходите около кабинет, помощен персонал, изследвания и всичко друго, необходимо при една частна практика. Сега това бе грижа на болницата. А в замяна те двамата с кардиохирурга Мортън Лад си поделяха дежурствата в спешното отделение, оперираха там при необходимост, а също така обучаваха и младите лекари. Бен получаваше заплатата си от болницата, като в нея се включваше и процент от парите, внесени от частните му пациенти. Това му се струваше най-добрият вариант, тъй като му даваше възможност да се грижи за своите пациенти и да трупа богат опит в спешното отделение. Но когато ангажиментите му към спешното отделение се сблъскваха със задълженията му от частната практика — което ставаше почти всеки ден — се налагаше да положи изключителни усилия, за да се справи с всичко.

Дни като този му напомняха за напрегнатия ритъм, който имаше през първата година, след като завърши медицина. Не можеше да забрави работата на повикване, когато трябваше да е на крак по трийсет и шест часа, след това имаше дванайсет часа да се наспи и застъпваше на ново дежурство от трийсет и шест часа.

Беше невероятно трудно, но и толкова вълнуващо, всеки успех носеше такава радост. Точно затова бе избрал тази специалност. Но, господи, тогава бях на двайсет и шест — помисли си той, — а сега вече съм на трийсет и три. Ясно си даваше сметка с каква скорост се изхабяват лекарите, които работят в спешно отделение.

— Ало — каза Бен.

— Бен, скъпи, аз съм — чу се мекият глас на Сара Фолклин, който винаги му се бе струвал така успокоителен. Но точно в този момент никак не му се искаше да разговаря с нея.

— Здравей, мила — започна той, като се опитваше да изглежда зарадван. — Как си?

— Чудесно. Но не сме се виждали от толкова време и реших, че може би ще успееш да се измъкнеш за малко тази вечер.

— Тази вечер? — намръщи се и сведе поглед към графика си. По дяволите, не бе го забелязал, но всъщност сам бе заградил днешния ден, като бе написал до него „годишнина“. Навършваше се една година от началото на връзката им и от някои нейни намеци напоследък знаеше, че тя планира да я отбележат.

— Сара — започна меко той, — ужасно ми е неприятно да го предложа, но не бихме ли могли да отпразнуваме годишнината някой друг път?

— Бен, не го мислиш сериозно, нали? — гласът й за миг секна от разочарование.

— Съжалявам, наистина съжалявам — въздъхна той. — Бях ти обещал да го отпразнуваме.

— Не сме се виждали вече почти три седмици — започна Сара и в гласа й вече се долавяше гняв. На Бен поведението й се стори малко смешно. В края на краищата тя беше омъжена. — Моля те, Бен, наистина ми липсваш — продължи жената. — Освен това денят е толкова специален и бих искала да съм с теб точно днес. Аз също не бих могла да остана цялата вечер, но се надявах, че ще ми отделиш няколко часа.

Той погледна часовника си. Бе пет без петнайсет. Почувства се виновен, че е забравил датата. Може би наистина нямаше да е зле да прекара вечерта със Сара.

— Защо не се срещнем у нас в шест и половина?

— Чудесно — отвърна тя и веднага затвори.

Бен седна на бюрото и посегна към купчината телефонни съобщения, като се постара да се обади през следващите трийсет минути на колкото се може повече хора. След това съблече бялата престилка. Ако побързаше, можеше да успее да мине покрай бижутерийния магазин на Медисън Авеню.

Знаеше, че едва ли ще успее да хване такси в този час, но все пак се оглеждаше, докато вървеше бързо по Деветдесет и девета улица към Медисън Авеню. Ноемврийският въздух бе студен и освежителен и докато крачеше бързо, Бен имаше чувството, че мозъкът му се проветрява. Прекарваше твърде дълго време затворен в болницата, но за нищо на света не бе съгласен да се откаже от работа си. Надеждата, че ще осъществи мечтата си, му бе помогнала да се възстанови бързо след смъртта на майка си, както и да работи на три места едновременно, за да се издържа, докато учеше медицина.

Беше се трудил толкова упорито, за да събере пари за колежа, като не пропускаше да спечели и всяка възможна стипендия, отпускана за обучението, но дори и тези стипендии заедно със спечелените пари от толкова работа не се оказаха достатъчни. Истината бе, че успя да се сдобие с достатъчно средства благодарение на покера. След като се присъедини към местната група за игра на покер с високи залози, спечеленото там му осигуряваше средства за покриване на около една трета от разходите. Продължи да играе покер и докато учеше в медицинския институт в Колумбия, но дори и печалбите му там не бяха достатъчни, и се налагаше да тегли огромни заеми, за да плаща това продължително, скъпоструващо обучение. Освен това явно огромното напрежение поради големите залози си бе казало думата, защото загуби всякакво удоволствие от играта. Колкото по-добър ставаше, толкова повече вдигаше залозите и в същото време още повече намразваше играта. Може би затова сега нищо не можеше да го накара да седне на масата и да поиграе дори на карти.

Бижутерийният магазин „Аделмън Джуълърс“ бе отворен до шест, така че му оставаха двайсет минути, за да избере подарък за Сара. Щом отвори вратата, звънчета възвестиха пристигането на клиент. Силно гримираната жена зад щанда му се усмихна.

— Добър вечер. Мога ли да ви помогна?

— Да, благодаря ви — отвърна Бен и веднага започна да разглежда блестящите бижута, като се чудеше какво би могъл да избере. — Имам нужда от подарък за жена във връзка с годишнина.

— О, разбирам. Годишнина от сватба — кимна жената. — Може би нещо, свързано с броя на годините, през които сте били женени. За нещастие на дамата виждам, че сте твърде млад, така че едва ли ще може да получи диамант, който се подарява за шестнайсетата годишнина — тя се засмя на собствената си шега.

Бен я погледна остро, странно раздразнен от мисълта, че би могъл да е женен за Сара. Но когато заговори, тонът му беше мек и любезен.

— Не, не става дума за семеен юбилей. Просто един традиционен подарък. Може би обици?

Въздъхна при мисълта колко неоригинално би било да й подари обици. Освен това имаше чувството, че се опитва да купи нещо невероятно скъпо, за да не се чувства виновен, че е забравил за годишнината им. Неочаквано му хрумна, че всъщност се опитва да погребе под купчина пари факта, че изобщо не му пукаше, че е забравил, и точно по тази причина се чувстваше виновен.

След десет минути вече бързаше към къщи, като носеше в джоба си обици за петстотин долара. Петстотин долара за обици, помисли си тъжно той. Имаше време, когато… Е, нямаше смисъл да мисли повече за това. Сара заслужаваше нещо хубаво. Поне се бе опитал да я зарадва, а щеше и да успее да се прибере навреме, за да я посрещне.

Като измина почти тичешком последните няколко метра до блока на Шейсет и девет улица, Бен махна с ръка за поздрав на портиера и бързо се изкачи с асансьора до четиринайсетия етаж.

Тъкмо си миеше лицето, когато на вратата се позвъни. Все още с кърпата в ръцете си, Бен отиде да отвори. Сара застана пред него с голяма пазарска чанта в ръка. Както винаги изглеждаше чудесно, дрехите й бяха скъпи и подбрани с вкус. Като го видя, му се усмихна и той й отвърна по същия начин. Без съмнение бе много привързан към нея.

— Здравей, скъпи — каза тя, като влезе вътре и го целуна леко по устните. — Толкова се радвам, че успя да се измъкнеш.

— А ти? Нямаш ли проблеми, като излизаш по това време? — попита Бен, като пое палтото й.

— Той няма да се прибере преди полунощ. Нямам представа с какво точно е зает — срещи, операции… Вече приемам всяко извинение.

Съпругът на Сара, Дийн, бе ортопед в същата болница и благодарение на това двамата се срещнаха. Беше на някаква вечеря за набиране на средства за болницата. Дийн Фолклин се бе сблъскал случайно с Бен, като изля питието си върху сакото му и го настъпи силно по крака. Вместо да се извини, той се отдръпна възмутен. Бен веднага забрави цялата тази история, но по-късно същата вечер, докато момичето, с което бе дошъл на тържеството, си оправяше косата в тоалетната, Сара Фолклин дойде при него, за да се извини за грубостта на съпруга си. Тя настоя да се срещнат и да обядват през следващата седмица. Той не смяташе, че това е необходимо, но просто не искаше да я разочарова с отказа си.

Но както самата тя си призна по-късно, целта й е била не да му се извинява, а да го прелъсти. Знаеше, че Дийн я мами от години, но през всичкото това време му бе останала вярна. Докато се появи Бен. Доста по-късно му призна, че й е бил достатъчен един-единствен поглед, за да разбере, че точно той й е необходим. Това съвсем не е било в характера й, смееше се по-късно тя, но точно в този миг бе взела бързо решение и не се отказа от него. След това пое нещата в свои ръце и продължи да ръководи отношенията им, като винаги успяваше да подреди всичко по възможно най-добрия начин. Както често споделяше с Бен, бе доволна от тази връзка. Що се отнася до нея, биха могли да продължат така до края на живота си. Но винаги внимаваше, за да се запази тя в тайна, знаеше, че Дийн ще побеснее, ако разбере, че е дръзнала да му изневери, макар че той често го правеше, при това, без да се опитва да го скрива. Освен това трябваше да мисли и за десетгодишния си син.

Двамата отидоха в кухнята и Сара започна да изважда нещата от голямата си пазарска чанта. Сирене и соленки, ягоди, бутилка изстудено шампанско „Дом Периньон“ и малка бяла кутия с червена панделка.

— Това е една съвсем мъничка шоколадова торта — обясни тя, като внимателно постави кутията на шкафа. — Нали всяко празненство трябва да бъде отбелязано с торта!

Бен се усмихна, докато я наблюдаваше как уверено се движи из кухнята, как поставя всяко нещо в чиния, напълно запозната в обстановката.

— Как успя да се досетиш, че ще съм напълно неподготвен? — със задоволство попита той.

— Просто реших, че не си заслужава да рискувам — отвърна му с усмивка. — Защо да не си направим едно истинско тържество, пък дори и само за няколко часа.

— Все пак искам да знаеш, че наистина имам шампанско.

— И без това имаш достатъчно неща, за които трябва да мислиш, Бен — спокойно отвърна Сара, като отнесе подноса с храната във всекидневната.

Той измъкна кутийката с обиците и я постави на масичката пред канапето. Между другото погледна колко е часът. Седем без десет. Трябваше да се срещне с Наташа и приятеля й Етън в един ресторант, който се намираше в долната част на Дванайста западна улица, а това означаваше, че трябва да предвиди и достатъчно време, за да стигне дотам. Господи, трябваше да обърне внимание на Сара, вместо да крои планове как да се измъкне. Несъмнено в момента просто я мамеше.

Целуна я, когато тя му подаде чашата с шампанско. Естествено, в тяхната връзка никога не е имало твърде много страст. Последното нещо, което би могъл да си представи, е дълготрайна любовна връзка с омъжена жена, чийто съпруг при това работи в една и съща болница с него. Макар и да бе доста неприятен тип, когото почти не познаваше и с когото дори не бе имал възможност да се срещне, твърде скоро разбра, че бракът не означава нищо за Дийн Фолклин.

Бен и Сара се чувстваха чудесно заедно. Той винаги успяваше да се отпусне, когато бе с нея. Това означаваше твърде много за него, тъй като му бе доста трудно да намира хора, на които би могъл да се девери. Позволяваше на малцина да проникнат зад дебелата стена, с която се бе обградил, стената, изградена преди много време благодарение на уроците, които получи от Маргарет Уол и Джей Ти Скуайър. Бе се потрудил доста, за да преодолее разочарованията от предателството на приятелите си в младежките години, но така или иначе не можеше да отрече факта, че то остави трайна следа у него, една студенина. Празнотата често го изпълваше и тогава с ужас се питаше с какво би могъл да я запълни. Обикновено успяваше да прогони това чувство, което му доставяше радост, тъй като нямаше никакво желание да се връща повече към него.

— За нас — усмихна му се Сара и се наведе да го целуне отново, вдигнала пълната чаша с шампанско.

Той я прегърна и докосна с устните си нейните. Те бяха топли и влажни, така успокояващи в края на един дълъг ден. А в живота му имаше толкова много такива дълги дни, както и толкова самотни нощи. Може би трябваше да ги нарече самотни години, макар че не бяха напълно такива. Преди да срещне Сара, в живота му винаги имаше по някоя жена. Но не смяташе нито една от тези връзки за важна, нямаше желание да задържи някоя от жените по-дълго при себе си.

Погали косата й, а после взе чашата с шампанско от ръката й и я постави върху масичката. Сара обви ръце около врата му, докато той продължаваше да я гали по раменете и по гърба й, като я притискаше все по-плътно към себе си. След миг тя се откъсна от него, стана и му протегна ръка. Той също се изправи и двамата тръгнаха към спалнята, като бързо смъкваха дрехите от себе си. Когато се отпуснаха в леглото, целувките им станаха по-възбудени, ръцете на Бен нежно галеха гърдите й, а после се спуснаха надолу, между краката й, продължиха нежните си движения там, докато усетиха влагата й. Той продължи да я възбужда, докато не чу въздишката й и не усети как ръцете й го приканват да проникне в нея. Направи го, като проникваше все по-навътре и по-навътре, а тя повдигаше бедра. Накрая го придърпа към себе си и зарови глава във врата му, докато се тресеше цялата. Едва тогава Бен също се изпразни и почувства едно приятно отпускане след огромното напрежение, натрупано през деня. Двамата полежаха спокойно няколко минути, за пръв път от седмици той се чувстваше напълно спокоен.

Малко по-късно се прехвърлиха отново във всекидневната. Сара му поднесе огромно парче от шоколадовата торта, а на себе си отряза едно съвсем тъничко. След като се настани до него на канапето, той й поднесе кадифената кутийка с бижуто. Когато я отвори, очите й блеснаха от изненада и удоволствие.

— О, скъпи, толкова са красиви! Просто не мога да повярвам, че си си спомнил — възкликна щастливо и се наведе да го целуне. — Ти си чудесен.

После изтича бързо до кухнята и измъкна още една кутия от пазарската чанта — един подарък, опакован в сребриста хартия и завързан с огромна червена панделка.

— Това е за теб — каза му.

Бен развърза панделката. Бяха се любили, празнуваха годишнината с шампанско и шоколадова торта, разменяха си подаръци. Защо ли тогава почувства отново празнота, онова твърде познато от последните години чувство, защо му се струваше, че липсва нещо много важно? Тръсна глава, за да се освободи от тези мисли, отвори кутията и извади отвътре черен кашмирен пуловер. Дали щеше да е по-добре, ако Сара живееше с него, ако напуснеше съпруга си и се пренесеше тук за постоянно? Не, той би предпочел нещата да останат такива, каквито са в момента. Ще си продължават да се срещат така, ще се чувстват добре. Но дали никога вече няма да изпита някогашната страст? Тази мисъл неочаквано се появи в главата му. Спомняше си отлично колко далеч бе времето, когато бе изпитал невероятна страст. Това беше време, за което никак не му се искаше да си спомня.

— Дали ще ти е по мярка? — нетърпеливо попита Сара.

— Точно от такъв имах нужда — отвърна Бен, като се надяваше, че думите му са прозвучали искрено.

 

 

От мястото си на бара Наташа непрекъснато поглеждаше към входа на ресторанта в очакване на Бен, като в същото време разговаряше с Етън.

— Какво мислиш за Сейнт Бартс? — попита тя. Отпи от газираната вода и колебливо добави: — Може би е вече твърде известен. На нас ни трябва остров, за който още никой не е чувал.

— Наташа, защо не изберем място, за което със сигурност знаем, че ще бъде приятно — засмя се Етън Джейкъбс.

Тя се сепна. Господи, да не би да съм полудяла, че се издавам така — помисли си. Винаги се бе стремила да представя постъпките си като съвсем спонтанни, като че никога не планираше предварително нищо, нито се интересуваше какво ще помислят останалите за нея. Беше убедена, че той я харесва до известна степен и заради това. Сигурно нямаше представа колко усилия полага тя, за да представя всичко по този начин.

Той като че винаги знаеше кое е правилно и кое не. Преструвките не му бяха по вкуса, напълно чужда му бе мисълта да върши нещо, защото беше модерно или за да направи добро впечатление. Знаеше, че целите му бяха много по-възвишени. Етън бе така всеотдаен, толкова добър. Личеше си по всичко, което вършеше, по каузите, които подкрепяше, по нещата, в които вярваше, и преди всичко по работата му. Като режисьор го сравняваха с най-добрите — от Бергман до Коста Гаврас. Първите му филми бяха невероятно лирични и красиви, докато някои от последните му бяха съвършено различни, според публикуваните в пресата критики те бяха талантливо реализирани, увлекателни и пълни с напрежение.

Другите модели в агенцията направо умираха от завист, когато Наташа започна да се среща с него. Етън Джейкъбс бе може би най-търсеният ерген в Ню Йорк и именно тя го бе спечелила. С всеки изминал ден тя все повече се страхуваше, че той може да я изостави. По цели нощи лежеше будна, кроеше планове, като се мъчеше да отгатне какво би му доставило по-голямо удоволствие. Вече имаше доста голям опит в провеждането на подобни кампании с други мъже, на които бе искала да се хареса, но нито един от тях не бе толкова важен за нея, колкото Етън и като по някакво чудо връзката им вървеше все по-добре. Когато осъзна, че има някакви шансове да го спечели, Наташа започна да отдава почти всичките си сили и енергия на този мъж, като изостави работата си на модел, отказваше се от множество ангажименти, за да бъде близо до него, тъй като й се искаше да е винаги на разположение, когато той е свободен и има нужда от нея. Работата й като модел вече не беше от такова голямо значение за нея. Много по-съществено бе да спечели Етън.

Естествено, успехът й като модел бе също едно невероятно постижение, тя все още се удивляваше на факта, че бе успяла да осъществи детската си мечта. Макар че успехът бе дошъл неочаквано бързо, работата като модел бе изключително трудна и изискваше все повече и повече усилия. Имаше и някои неуспехи в началото, после започнаха проблемите с теглото й, непрекъснатият страх, че може да загуби свежестта и красотата си. Дори когато бе само на двайсет и една-две, тя изпитваше невероятен страх всяка сутрин, защото не бе сигурна какво точно ще види в огледалото. Непрекъснатите диети, за да поддържа фигурата, съчетани с невероятната енергия, която се изискваше, за да поддържа реномето си сред фотографи, агенции и сред останалите модели, я бяха изтощили твърде много през последните години.

В същото време превръщането й в известно име в този бизнес не й донесе удовлетворението, което очакваше. Струваше й се, че колкото и пари да спечели, те никога нямаше да й се сторят достатъчно, трупаше грижливо всеки цент, тъй като все се боеше, че по някакъв начин може да изгуби всичко и да остане сама без пукната пара. И което бе дори по-лошо, живееше в непрекъснат страх, че ще се сгромоляса с трясък от висотите, до които се е издигнала, че офертите за работа ще престанат да пристигат някой ден. Щом навърши двайсет и седем, реши да закове на тази възраст и няколко години подред не признаваше точно на колко години е. Но колко ли дълго би могла да крие факта, че вече е на трийсет и две? Подозираше, че доста хора бяха разкрили по някакъв начин истината и клюкарстваха зад гърба й.

Слава богу, всичко това вече почти бе приключило, така че нямаше защо да се тревожи за него. Етън бе най-големият успех в живота й. Богат, желан и толкова красив с къдравата си черна коса и огромни кафяви очи, и най-невероятното от всичко бе, че той като че бе влюбен в нея. Отсега нататък той щеше да е единствената цел в живота й.

— Хей, здрасти — каза Бен, който най-внезапно се появи зад гърба й и я целуна по бузата. — Съжалявам, че закъснях малко.

Наташа с радост го прегърна.

— Бен, имам чувството, че не сме се виждали цяла година.

— Може и така да е, но причината е в твоя график, той винаги е толкова натоварен — засмя се той. После се обърна към Етън: — Как си?

— Радвам се да те видя отново — усмихна се той.

— Преди няколко седмици си пуснах отново „Ангелът на Финели“, достави ми страхотно удоволствие — каза Бен. — Как си успял да накараш Петерсън Стодард да играе ролята на мъж, изоставен от приятелката си?

— Беше добра роля и той го разбра — сви рамене Етън, после се засмя. — Освен това май ще бъде номиниран за „Оскар“, така че както виждаш, дори когато свириш втора цигулка, можеш да заслужиш награда.

— Етън — започна нетърпеливо Наташа, — защо не кажеш на Бен каква награда получаваш ти от критиците за режисурата на този филм?

— Добре, добре, Наташа, предполагам, че Бен вече се досеща — засмя се Етън и направи знак на управителя на ресторанта. Той ги отведе на една маса малко встрани, но близо до входа.

— Няма ли по-тихо място? — попита любезно Етън. — Това е нещо като семейна вечеря. Може би маса отзад?

Управителят се намръщи. Искаше му се да настани известния модел и филмовия режисьор така, че да им бъде приятно и да дойдат отново, но в никакъв случай не би могъл да им позволи да се скрият отзад, така че никой да не ги забележи. Какъв смисъл имаше да се привличат знаменитости, ако им разрешаваше да останат скрити, така че ресторантът да не може да се възползва от присъствието им? В края на краищата взе решение в полза на бизнеса си.

— Съжалявам, господин Джейкъбс, ако нещо се освободи, с удоволствие ще ви преместим.

Етън кимна в знак на съгласие и помогна на Наташа да се настани. Когато и тримата седнаха, той се обърна към Бен:

— Ще поръчаме шампанско, ако не възразяваш, Бен. Имаме специален повод за празнуване.

— Май днес е ден за празненства — усмихна се Бен. — Какъв е поводът?

С грейнало от щастие лице Наташа протегна лявата си ръка, за да му покаже пръстена с голям диамант.

— Ето я нашата голяма новина. Не е ли невероятна?

Младият мъж погледна светналите от радост очи на сестра си. Другите хора я смятаха за човек с огромно самочувствие, но той знаеше, че не е така. Надяваше се, че с времето ще преодолее колебанията и страховете си, а всъщност стана още по-лошо.

Но тази вечер изглеждаше съвсем различна. Господи — помисли си, — тя май наистина е доволна! Никога не бе вярвал, че ще използва тази дума, за да характеризира състоянието на сестра си. Може би най-накрая бе открила в Етън нещо, помогнало й да получи спокойствието, което Бен вече не вярваше, че ще може да намери.

— Таш, това е прекрасно — каза и хвана ръката й. После скочи, прегърна я нежно и я целуна звучно по бузата, при което тя се засмя и уж засрамено се отдръпна от него. После Бен прегърна и Етън. — Приемете най-сърдечните ми поздравления, и двамата. Май наистина сте създадени един за друг.

Наташа се засмя щастливо и пооправи косата си.