Синтия Виктор
Само ти (15)

14

— Победителят плаща, Хари. Хайде, бръкни се.

От своята маса, която бе съседна на тяхната, Карлин не можеше да си наложи да отдели поглед от шестимата полицаи, насядали в полукръг върху мекото диванче в кафенето. Очевидно говореха на червенокосия мъж, дръпнал стола си така, че затваряше кръга. Макар униформата му да бе същата като на останалите, той, изглежда, се ползваше с особен авторитет. Усещаше възхищението на останалите към него.

— Да, Хари — обясни едно младо, оплешивяващо ченге.

— Единствената причина да поръчам и тази порция пържени картофки бе загрижеността ми, че в противен случай ще трябва да мъкнеш прекалено тежкия си портфейл до вкъщи.

Червенокосият се изправи, погледна към Карлин и се обърна към всички.

— Ето какво ще ви кажа, момчета. Ако красивата дама желае да платя, ще платя.

— Моля?

Младата жена се изчерви, осъзнала, че ченгето очевидно бе забелязало любопитния й поглед. Почувства се като глупачка, неспособна да измисли някакъв по-добър отговор. А би трябвало да може да го направи след двете години в Харвард и месеца стаж в кантората на областния прокурор. Червенокосият полицай направи няколкото крачки, които ги деляха.

— С приятелите ми току-що се явихме на ежегодния проверочен изпит по стрелба. Въпросът сега е, би ли трябвало аз, всепризнатият майстор в тази дисциплина…

Колегите му се изсмяха.

— Повтарям, да отпусна ли на масите очакваната от тях плячка, или да ви поканя на танци… или да си спестя парите за някой полуосветен клуб, където няма да ви се налага да стоите сама край пластмасова маса?

Карлин премести поглед от брачната халка на лявата му ръка към името върху лъскавата му сребриста значка.

— Господин Флойд, тъй като очевидно ме каните на среща, не би трябвало да имате съпруга. Явно златната халка на пръста ви е някакъв знак за приятелството ви с вашите колеги — и тя посочи към останалите полицаи. — Надявам се да успеете да стигнете до въпросния клуб и да си прекарате страхотно, като танцувате едни с други.

Изправи се и гордо тръгна към касата, без да благоволи да обърне повече глава към масата, от която се чуваха смеховете и шегите на ченгетата.

Е, това беше глупаво — реши, докато се връщаше към високата стара сграда, където й бяха дали миниатюрно стайче или по-скоро кутия за обувки, вместо кабинет. — Глупаво, но забавно. Натисна бутона за асансьора. Докато чакаше, погледна часовника си. Започна да отчита времето, което щеше да му бъде нужно да пристигне. Днес може би щяха да му бъдат необходими цели десет минути? Или само осем? Той винаги успяваше да я смае. Колкото и величествен вид да имаха отвън тези стари небостъргачи в центъра на града, не можеше да се каже, че са особено функционални. Нейният кабинет например беше просто една ниша с малко бюрце. На него превиваше гръб по десет-единайсет часа на ден, пишеше на машина, преглеждаше и сортираше документи и правеше почивка от време на време, колкото да изпие едно кафе. Да прекара лятото като стажант в кантората на областния прокурор й се струваше страшно вълнуващо, когато Нанси й бе осигурила тази работа. В крайна сметка се бе оказала доста скучна и еднообразна.

Не че се оплакваше. Жестът на приятелката й я трогваше. Апартаментът на лелята бе забележителен, високо над Сътън Скуеър, с гледка към Ийст Ривър. Кучетата се държаха прекрасно. Много по-добре от голяма част нюйоркчани, поне така си мислеше Карлин, когато отиваше на работа сутрин в осем.

Младата жена седна пред бюрото си. Както обикновено я чакаше купчина документи, които трябваше да изпрати до различни агенции в града. Този път обаче видя и пощенската картичка. Наситеносинята вода се плискаше по безкраен бял плаж, а в далечината едва се забелязваше малка колибка. Обърна я припряно, за да види откъде е пратена. Остров Бали. Едрият почерк на приятелката й буквално подскачаше върху редовете. Карлин прочете с усмивка посланието й.

„Как ти звучи «госпожа Филип Манхоф»? Нещата се промениха още на третия ден. Да видим какво ще донесат следващите няколко седмици. Прегръдки и целувки.“

Карлин не се изненада, че връзката между двамата се бе развила толкова бързо. Въпреки това препрочете отново посланието. Беше се пошегувала, като каза, че може да се стигне до сватба, но мисълта, че приятелката й наистина може да го направи, я шокира. Нанси бе олицетворение на интелигентността, предизвикателството и независимостта. Да се омъжи на двайсет години й се струваше спиране на устрема й, кулминация на нечии други мечти.

За момент младата жена се почувства виновна. За Нанси ли се притеснявам или й завиждам? Това всъщност е въпросът — реши тя и се постара да насочи отново вниманието си към работата, която я чакаше.

Прочете първите няколко страници от купчината върху бюрото. Убийство, което се опитваха да представят като непредумишлено. Голяма автомобилна кражба, отбелязана като простъпка. Не можеше да повярва на онова, което виждаше всекидневно. Струваше й се, че никой в този град не получава наказание за злодеянията си. Агресивният помощник — областен прокурор, към когото бе прикрепена, й го обясни една вечер на чашка. Докато се стигнеше от пренаселеността на Райкърс Айлънд, където държаха затворниците преди осъждането, до претоварените списъци на назначените за разглеждане дела, мнозина престъпници лежаха повече, отколкото се полагаше за извършеното от тях престъпление. Затова пък едно бързо заседание между припрян адвокат и зает помощник — областен прокурор спомагаше за по-скоростното правораздаване, отколкото дългите, изтощителни съдебни заседания с жури, които изискваха многомесечна подготовка.

— Убийците не излизат на свобода — закле се Стив Калиф, забелязал изпълнения й със съмнение поглед. — Честно, ако не бяха въпросните краткосрочни заседания, системата щеше да потъне под собствената си тежест.

Карлин поклати глава. Следователно системата не бе точно такава, каквато й се искаше. Но коя бе тя, че да подлага ефикасността й на съмнение, след като бе работила в продължение само на един месец като платен стажант? Имаше късмет, че изобщо е тук, че може да почерпи толкова много знания от извора. Политическите й критики можеха да почакат поне докато натрупа достатъчно опит.

— Хей, Карлин — извика от коридора Стив Калиф, а след това и сам се появи на вратата. — Хайде. Това е твоят щастлив ден. Отиваш в съда.

Тя се изправи възбудено. Той й обещаваше от седмици някой ден да отидат на истинско съдебно заседание. Знаеше, че Стив съдеше един човек, обвинен за ограбването на три магазина за електронни стоки за една нощ. През последните две седмици всеки път, когато пристигнеше рано сутрин, той вече си беше в кабинета и както й казваха, оставал до късно всяка вечер. Дори тя бе участвала в предварителната подготовка на делото, като бе правила всевъзможни справки. По-голямата част от работата на един помощник — областен прокурор на практика бе твърде безинтересна. Дори в този случай, когато Стив разполагаше с улики като складираните в мазето на обвиняемия откраднати вещи, както и с няколко свидетели, доказването на вината пак бе дълга, досадна работа.

— Съдията е леке — прошепна й той, докато се приближаваха към съдебната зала, в която предишния ден бе започнало делото. — Със сигурност обаче би било по-забавно да наблюдаваш даже един съдия леке и помощник-областен прокурор новак, отколкото да драскаш цял ден по онази документация.

Карлин кимна щастливо. В този момент при вратата ти спря друг помощник — прокурор.

— Стив, можеш ли да ми отделиш минутка?

— Ще те чакам край фонтана.

И младата жена побърза да се отдалечи. Тъй като знаеше колко многословни могат да бъдат помощник — прокурорите, тя се подготви да чака поне няколко минути.

— Следеше ли ме?

Изненадана от гласа зад гърба си, Карлин се обърна. Извисен поне трийсет сантиметра над нея, насреща й стоеше полицаят, с когото се бе спречкала в кафенето.

— Сериозно, красавице, какво се навърташ по моите места?

— Нямах представа, че си купил сградата на криминалния съд. Или може би имаш предвид цялата Уолстрийт?

Младата жена се засмя. Очевидно това ченге имаше способността да предразполага, макар да бе негодник.

— Нека да се върнем на изходно положение, какво ще кажеш? — хвана дясната й ръка, раздруса я решително и я пусна. — Аз съм полицай Хари Флойд. След около пет години ще бъда сержант, а след още няколко — лейтенант. И да, женен съм — погледна почти печално халката си. — И не се опитвам, повтарям, не се опитвам да те свалям. Но ти просто се случи в моя район и аз, като добро ченге, на път да стане велико ченге, искам да знам какво прави интелигентно момиче като теб в тази отвратителна кула?

Карлин помисли да не отговаря, като си даде вид на преситена от такива като него, но той така кипеше от живот, че просто нямаше как да не му обърне внимание.

— Е, добре, патрулиращ полицай Флойд, аз съм Карлин Скуайър, редовна студентка и стажантка през ваканцията в кантората на областния прокурор. Доколкото знам, засега не съм извършила никакво нарушение на закона в твоя район.

Той направи гримаса.

— Значи работиш за деловите господа, дето ходят изтупани в костюми с жилетки. Съжалявам.

— Струва ми се, би могъл да кажеш, че работя за хората, които съдят заловените с толкова усилия от теб.

В този момент Стив Калиф се приближи до тях.

— Връщаме се в кантората — обяви безизразно. — Ако си готова да тръгваш, разбира се — побърза да добави, след като видя полицая.

— Защо? — попита Карлин, забелязала недоволството му.

— Господин „Въоръжен грабеж“ и неговият изключително скъп адвокат се съгласиха да признаят вината си в замяна на двегодишна присъда, условна, разбира се, тъй като това е първото му закононарушение.

— Шегуваш се! — възкликна тя. — Ами другите грабежи? Какво ще стане сега с тях?

Според онова, което се четеше по лицето на Стив, можеше да се напише цяло есе за чувството на безсилие.

— Както каза току-що моят колега помощник-прокурор: „Искаше да докажеш вина, ето ти сега вина: това трябва да ти е достатъчно.“

И той се обърна към полицая, застанал до нея. След като видя името му, той щракна с пръсти.

— Вие сте от ченгетата, които трябваше да свидетелстват днес, нали? Е, ето, че се сдобихте със свободен следобед.

Карлин бе като поразена от гръм. Беше наблюдавала как Стив бе подготвял всеки ден в продължение на часове делото, виждаше тъмните кръгове под очите му след безсънните нощи.

— Слушай — помощник-прокурорът не й даде възможност да говори. — Ще се видим в кантората. Знаеш пътя.

И се запъти припряно към асансьора в края на коридора.

— Боже, ама тези хора са истински баби — избухна Хари. Карлин се стъписа за кой ли път от няколко минута насам. — Ние правим какво ли не, за да натикаме копелетата зад решетките, а после тези слабоумници с високи титли ги пращат обратно на улицата — съвсем безцеремонно я хвана за лакътя и я побутна към асансьора. — Хайде, колежанке. Нека да ти покажа какво означава всъщност борбата с престъпността.

— Какво искаш да кажеш?

— Цялата следваща седмица ще бъда нощна смяна, от единайсет до седем. Прекарай само една вечер с мен и моя партньор и ще научиш повече за криминалното правосъдие, отколкото за десет години в кантората на областния прокурор. Какво ще кажеш?

— А след това завърших вечерно Бруклинския колеж. Дипломирах се през юни. Отсега нататък всичко зависи от мен.

Карлин седеше на задната седалка. Наведе се напред като омагьосана. Дори не забелязваше горещината на юлската нощ или пелената изгорели газове, която влизаше през отворените прозорци на патрулната кола. Хари Флойд и неговият партньор Нед Тамерика не й бяха позволили да върши никаква полицейска работа, но през трите нощи, в които ги бе придружила, тя бе станала свидетел на какви ли не сбивания и претърсвания и дори на едно въоръжено нахлуване при продавач на алкохол на едро. Хари й обясняваше всяко свое действие и разказваше колко грижливо бил обучен да се справя с всички страни на своята работа през шестте месеца в Полицейската академия.

— Възнамерявам да ставам шеф — призна й през една необичайно спокойна вечер. — Имам нужната титла, плюс повече отличия от когото и да било. Стигне ли се до изпитите за сержант, аз несъмнено ще бъда пръв.

— Как можеш да бъдеш толкова сигурен в себе си? — попита Карлин.

— А как иначе? — избухна той. — Поглеждала ли си някога какво има извън кантората на областния прокурор? Опитвала ли си да прецениш колко са умни тези момчета? Дали са по-умни от теб? — огледа я преценяващо. — Съмнявам се.

Младата жена не можеше да спори. Както вече бе открила с изненада по време на първата си година в Харвард, другите хора не бяха чак такива гении. Не, през последните седмици бе силно разочарована, защото се убеди, че повечето помощник-областни прокурори, с които се бе запознала, не изглеждаха никак интелигентни.

Хари се обърна към задната седалка, на лицето му бе изписано силно раздразнение.

— Всекидневно онези глупаци над нас правят проверки, за да видят дали са ни лъснати обувките и да ни предупредят да не вземаме подкупи и да не крадем наркотици — Нед кимна от шофьорското място. Карлин вдигна изненадано поглед. — Сигурно си мислеше, че тези срещи са посветени на запознаване със задачите за деня? — продължи Флойд, забелязал изражението й. — Нищо подобно. Тогава началниците най-вече ни запознават с предстоящата поява на нашите братя, които ще ни следят. Нали разбираш, от вътрешните работи. Така или иначе, аз съм по-умен от всички тях, в това число и от моя прочут капитан.

— Е, поне със сигурност никой няма да те обвини в скромност.

Хвалбите му я възмущаваха много по-малко, отколкото ако бяха излезли от нечия друга уста. Всичко в него бе като че ли по-голямо от живота, и полицаите, с които работеше, очевидно го уважаваха.

Колата спря пред една пицария на ъгъла на Първо Авеню и Осемнайсета улица. Нед се обърна добродушно и същевременно сериозно към Карлин:

— Слушай, ако взема, че изкарам по-висок успех от Хари на сержантския изпит, а след това открият тялото ми в Харлем Ривър, първо него ще трябва да проверите.

— Хайде, слизайте — подкани ги Флойд и понечи да отвори вратата. — Непрекъснато си представям едни наденички с гъби…

Думите му бяха прекъснати от гласа на дежурния:

— Сектор Ц. Сектор Ц. Безредици на „Гейнсвурт“ и „Уошингтън“.

Хари затръшна вратата. В това време Нед запали мотора и след секунда вече летяха напред. Мигащата червена лампа и включената сирена накараха всички коли пред тях рязко да се отбиват встрани. Не бяха минали и пет минути, когато спряха рязко на ъгъла на „Уошингтън“.

— Ей там — посочи Хари. — Ти стой в колата — обърна се към Карлин.

Младата жена проследи с поглед двамата полицаи, които тръгнаха към някаква тъмна постройка. Едва сега забеляза колко пусто бе наоколо. Големите празни сгради и мълчаливите улици напомняха за сцена от началото на века. Чуваше приближаването на другите полицейски коли, воят на сирените ставаше все по-силен и по-силен.

Обърна се да види завиващите насам патрулни автомобили, но нещо вляво привлече вниманието й. Без да мисли повече, отвори вратата.

— Карлин, какво, по дяволите, правиш? — прозвуча гневният глас на Хари, когато тя излезе от колата.

Но тя не му обърна внимание. Зад колоната на една сграда на отсрещната страна на улицата забеляза два крака на земята.

— Бързо, ей там — извика.

Двамата полицаи я последваха. Тя вече стоеше до отпуснатото тяло на пребита млада жена с дълги кестеняви коси. Трябва да е на моята възраст — помисли си ужасено Карлин. В това време Флойд клекна до нея и допря пръст до шията на момичето.

— Няма пулс — заяви лаконично към своя партньор той. За момент на Карлин й се зави свят. Изправи се и си пое дълбоко дъх.

— Наркотици — достигнаха до ушите й думите на Хари. И той вдигна нещо, което лежеше край тялото на непознатата.

— Бас държа, че не те са я убили — гласът на Нед прозвуча странно приглушено, сякаш изпълнен с респект към смъртта. — Виж това.

Сочеше няколко големи синини на лицето й. Като замаяна и въпреки волята си Карлин проследи с поглед как той отмести косите й. Показа се грозна червена рана върху скулата й, която продължаваше нагоре по челото и се губеше в косите.

— С какво мислиш са я ударили?

Младата жена надникна през рамото на Нед, като оглеждаше тялото на убитата. Приближи се дори още по-близо.

— Ей, Карлин, стой! — Флойд се изправи и й препречи пътя. — Това е сцена на местопрестъплението и не е място за цивилни лица — хвърли нервно поглед към другите полицаи, които излизаха от автомобилите си и идваха насам. — Хайде. Можем да си навлечем неприятности, ако разберат, че сме те водели с нас.

Карлин знаеше, че трябва да се върне без спорове в колата, но в същото време чувстваше, че мястото й е точно тук.

— Това момиче би могло да бъде някоя от моите познати — опита се да обясни тя.

— Слушай, сладкишче — рече мило Хари, като я хвана за ръката и я поведе по-далеч от тялото. — Това момиче не е като твоите познати, то изобщо не прилича на теб.

— Откъде си толкова сигурен?

Остави го да я отведе към колата.

— Първо, момиче с къса тясна пола насред изоставен район посред нощ… Е, на какво ти намирисва това? Ако питаш мен, професиите ви не са еднакви.

— Искаш да кажеш, че е проститутка и наркоманка?

Всъщност не се изненада. Хари кимна.

— Да, тя определено не е студентка от Харвард, дошла тук да работи през лятото.

Хвърли отново поглед към жертвата. Може и да е била проститутка, но това не й пречеше да продължава да се идентифицира с нея. Под сексапилното облекло се е криело младо момиче, което сигурно всяка сутрин се е събуждало с надеждата, че животът ще стане по-добър.

Обърна се отново към полицая:

— Добре де, може да не е учила в колеж, но е приблизително на моята възраст и аз ще сторя всичко, за да ви помогна да откриете извършителите.

Разпаленият й отговор го изненада. Замисли се, преди да й отговори. Карлин Скуайър работеше в кантората на областния прокурор. Имаше достъп до информация, която можеше да им свърши работа.

Прикри я с тялото си, за да не я видят колегите му, отвори вратата на колата и я бутна вътре. Едва след като се бе скрила от погледите на другите, той й отговори шепнешком:

— А сега, ако не искаш двамата с Нед да си изгубим работата, най-доброто, което можеш да направиш, е да не мърдаш оттук и да си държиш устата затворена. И може би ще се намери с какво да ни помогнеш.

 

 

Само два дни по-късно Хари й се обади в кантората на областния прокурор. Този път тонът му нямаше нищо общо с веселия самохвалко, когото познаваше. Говореше й строго професионално.

— Слушай, Карлин, ако не си се отказала от думите си, можеш да направиш нещо за нас.

— Казвай.

— Онова, което вероятно е убило момичето… казвала се е Джаки Франклин, между другото, не е било някой, а нещо, по-точно — „Мазерати“.

— Откъде знаеш? — попита младата жена, затаила дъх.

— Комбинация от следи от гума и парченца стъкло. Точно сега нямам време да навлизам в подробности. Но мислим, че това е било оръжието, и сме сигурни, че не е станало случайно.

— Какво искаш от мен?

— Ами, дявол да го вземе, след като си при областния прокурор, защо не вземеш да поразпиташ? Като например дали при даване на показания не е ставало дума за наркотрафиканти, които карат мазерати? Това не е сред фактите, които човек може да открие в компютрите, но затова пък някой от зле платените помощници на областния прокурор може да си го спомни.

— Започвам.

Хари се засмя.

— Успех.

Младата жена се зае да направи списък на помощник-областните прокурори, като след имената отбелязваше служебните и домашните им телефони. Докъм полунощ, ако не губеше време, щеше да успее да говори с всичките.

Телефонът иззвъня. Тя грабна слушалката.

— Какво още има, Хари?

— Хари ли? Кой е този Хари?

Позна незабавно гласа на Наташа Дамероф.

— Таш, къде си? Гласът ти звучи така, сякаш се обаждаш от отсрещния ъгъл.

— Ами аз съм на един уличен телефон на Шейсет и трета улица и Медисън Авеню и нямам представа дали това е въпросният ъгъл или не е — Наташа се засмя. — Бяха ми нужни цели три седмици, за да се обадя на твоите родители и да ти взема телефонния номер. А това е точно с две седмици и половина повече от времето, което ми стигна, за да си намеря апартамент и работа като модел.

— Искаш да кажеш, че си тук за дълго?

Само за секунди младата жена се почувства пренесена назад във времето, сякаш в друг живот.

— Искам да кажа, че живея тук и умирам от желание да те видя — възкликна възбудено приятелката й. — Идваш на вечеря. Апартаментът ми е на Трето Авеню и Осемдесет и четвърта улица.

Карлин погледна към списъка с телефонни номера върху бюрото си.

— Слушай, Таш, не мога тази вечер. Трябва да свърша нещо спешно. Ще ти обясня, като се видим. Какво ще кажеш за утре вечер?

— Трябва да правя снимки за „Мадмоазел“, които може да продължат до късно. Как си в четвъртък?

Карлин не чу въпроса й.

— Имаш какво за кого? — буквално изкрещя тя.

— Ще ти обясня в четвъртък, като се видим — подразни я Наташа и затвори телефона.

Младата жена се засмя, щастлива за приятелката си, а след това си наложи да не мисли за нея. Колкото и да изгаряше от желание да я види, първо трябваше да свърши работата си. Я да видим сега, какво можете да ми кажете вие, господин Лий Еърън? — рече си.

Четвъртък вечерта й донесе две изненади. Първата беше картичката от Нанси Ериксън. Измъкна я от пощенската кутия, когато се отби вкъщи, за да вземе един душ преди срещата с Наташа. Този път пощенското клеймо бе от Сингапур.

„Връщане в Осака след два дена. Поканиха ме да си вра гагата в маловажна конференция по икономическите въпроси между японски корпорационен съвет и американска търговска мисия. Много учтиво, би трябвало да литна. Смятам да отсъствам през целия първи семестър. Трябва да ти липсвам поне малко. Между другото, Филип Манхоф е хубаво място за посещения. Но не бих искала да живея там.

С много обич,

Н.“

Карлин си отдъхна облекчено, когато остави картичката на масата. Нанси щеше да й липсва много, но няколкомесечен престой в Япония беше далеч по-вълнуващ от това да сключиш брак на двайсетгодишна възраст.

Апартаментът на Наташа беше изненада номер две. Всичко, като се започне от столовете и се свърши с чашите, бе от най-високо качество, а персийският килим под стъклената масичка за кафе беше толкова чист, сякаш никой никога не бе стъпвал върху него. Като че ли всичко бе подготвено за снимане на реклама за най-престижна мебелна къща. Карлин не можеше да си представи, че някога или поне, преди да е навършила четирийсет и пет години ще има подобен апартамент.

— Та коя банка си обрала? — попита, като пое чашата бяло вино.

— Банка „Мадмоазел“ и „Севънтийн“ — отвърна самодоволно Наташа.

— Работила си и за двете в продължение на по-малко от месец?

— О, Карлин, няма да повярваш. Одобриха ме и на трите представяния, на които се явих през първата седмица от престоя си тук — отпи малка глътка от виното си и очите й заблестяха възбудено. — Щом пристигнах в Ню Йорк, отидох в агенция „Лайтмън“. Един от хората на Шрайър спомена за нея още първия път, когато се появих в тяхното шоу. Та те ме пратиха при фризьора и гримьорката, огледаха ме, после ми направиха няколко снимки и ги изпратиха тук-там. После се явих на въпросните представяния. Първото бе в огромната рекламна агенция на Петдесет и седма улица — внезапно лицето й се изкриви от страх. — Всички тези хора стояха наоколо и ме зяпаха. Помислих си, че ще умра, кълна се. Чувствах, че се вцепенявам от ужас.

Карлин поклати глава. Колко тъжно, че дори след такъв неоспорим успех Таш бе все така неуверена в себе си.

— Не е важно колко уплашена бях, нали така? — усмихна се тя. — Те ме наеха. Само това има значение — сега вече в гласа й прозвуча гордост. — Парите, които спечелих от тези снимки, си струваха притесненията.

Засмя се и посочи към персийския килим.

Карлин я прегърна, а след това я огледа внимателно. В елегантната си копринена рокля Наташа имаше вид на роден за успех човек. Буйните й червени коси бяха по-дълги по времето, когато бе в гимназията, но кой знае как тяхната необузданост бе точно отмерена. Интересно точно колко струваше постигането на такава абсолютна „спонтанност“.

— Таш, това е невероятно.

— Надявам се да продължа в същия дух, защото благодарение на тези мебели похарчих повече, отколкото спечелих. Трябваше на всяка цена да се сдобия с това — промълви тя и прокара длан по мекия фотьойл. — Като се прибави наемът за първия месец и осигуровките, всъщност не ми останаха никакви пари в брой, но…

Карлин се засмя. Не беше виждала Наташа цяла година — по-точно две, тъй като миналото лято не бяха прекарали кой знае колко време заедно, и бе забравила колко страхлива бе приятелката й.

— Таш, ти ще станеш известен модел, и го знаеш още от петгодишната си възраст.

Лицето на Наташа светна.

— Двамата с Бен все твърдите това, но ми е много трудно да го повярвам. Но вие просто нямате представа колко много красиви момичета има в този град, момичета, които живеят тук от години, които познават нужните хора и ходят на нужните места.

Карлин трябваше да извърне глава. От толкова време не бе чувала да се споменава за Бен. Почувства се разкъсана на две части. От една страна, копнееше да разпита приятелката си и за най-малките подробности от живота му, а от друга — изпитваше почти непреодолимо желание да се врътне и да си тръгне от страх да не чуе и дума повече. Побърза да промени темата на разговора.

— Хей, знаеш ли, че помагам на полицията във връзка с едно убийство — рече най-сетне тя.

Наташа реагира незабавно:

— Наистина ли? Какво правиш? Как се добра до теб полицията?

— Един по един въпросите, моля — разказа й за Хари Флойд и желанието й да му помогне за разкриване убиеца на Франклин. — В крайна сметка открих не един, а цели трима помощник — областни прокурори, чували да се споменава за някакво мазерати по време на различни проучвания.

— С какво се занимава помощник-областният прокурор?

— В повечето случаи именно те водят криминалните дела. Единственият път, когато зърнах самия областен прокурор, бе през първия ден от работата ми тук.

— Кантората на този областен прокурор изглежда пълна скръб в сравнение с твоя приятел Хари.

Наташа игриво подчерта името му. Приятелката й се засмя в отговор:

— Не е това, което си мислиш. С Хари Флойд нямаме романтична връзка. Той е женен. Освен това е от онези, които биха изяли и собствената си майка, ако решат, че това ще бъде от полза за кариерата им.

— Е — настоя Наташа, — той обаче явно има слабост към теб.

— Да — съгласи се Карлин, — не мога да отрека, че се държи много добре с мен. Но ако само по някакъв начин застана на пътя му, ще ме отстрани, без да се замисли и преди даже да съм разбрала какво става.

Никога не бе правила подобно признание дори и пред самата себе си. Но сега, като се замисли, не можеше да отрече, че Хари Флойд й бе истински приятел. Обаче дори не искаше да предположи какво би станало, ако й стане враг. От друга страна, дните, прекарани в неговата компания, се бяха оказали най-вълнуващите от цялото лято. Нещо повече, най-вълнуващите в целия й живот.

— И така, какво откри твоят приятел Хари покрай трите имена, които му даде?

— Имахме уговорка да му се обадя тази вечер. Ще имаш ли нещо против да позвъня от твоя телефон?

— В спалнята е. Аз ще мога ли да слушам?

Наташа я поведе към малката стая в задната част на апартамента и й подаде елегантен бял телефон.

— Хари? Обажда се Карлин. Какво откри?

Младата жена наблюдаваше как по лицето на приятелката й се появи постепенно триумфираща усмивка, докато слушаше какво й говорят. Но след малко усмивката й изчезна. Когато остави слушалката, очите й горяха.

— Какво стана? Твоята информация не е ли свършила работа?

Карлин се отпусна на леглото, явно разстроена.

— Напротив, била е от голяма полза. Оказало се, че един от моите трима е карал и колата, убила Джаки Франклин.

— Защо тогава си толкова нещастна?

— Хари каза, че Маршал Питард, шофирал мазератито, бил дясната ръка на един от най-големите наркотрафиканти във Вашингтон. Според манхатънския областен прокурор тази информация можела да вкара Маршал Питард в затвора точно за… нула години — дори не се постара да прикрие отвращението си. Приятелката й се помъчи да измисли нещо, с което да й помогне да се почувства по-добре.

— Ако неговата информация води до друг, който е дори още по-опасен.

Карлин обаче почти не я чуваше. Мислеше за онази нощ, когато бяха открили тялото на момичето. Убитата Джаки Франклин бе едва деветнайсетгодишна.

— Наташа — изрече тъжно, — трябваше да видиш онова момиче. Беше като нас, почти дете. Фактът, че някой си е позволил да я блъсне като някоя… като някоя празна бирена кутия, а след това да си отиде безнаказано… Не знам, струва ми се ужасно.

— Е, може би, когато се дипломираш и започнеш да работиш в кантората на областния прокурор, ще поправиш тези неща.

Наташа знаеше, че това няма да утеши приятелката й, но не се сещаше какво друго да каже.

— Областният прокурор с всичките си подчинени очевидно не може да поправи нищо — отвърна Карлин и сама се изненада от думите си.

Боже, нима наистина го мисля? — учуди се тя. Замисли се върху своите планове. За колежа по право. За изпитите за получаване право на адвокатска практика. За евентуалната възможност да стане дори помощник — областен прокурор. Каква загуба на време бе да полагаш всички тези усилия едва след като някой вече е пострадал.

Скочи внезапно от леглото и впери поглед в нещо, което приятелката й не можеше да види.

— Знаеш ли какво? Аз наистина ще поправя нещата, но облечена със сив делови костюм — стисна ръката на Наташа. — Ще ме каниш ли пак на вечеря, когато стана полицай Карлин Скуайър?