Синтия Виктор
Само ти (12)

11

— Нарочно ли ме мъчиш, или си просто една некадърна глупачка? — развика се Джей Ти на сестрата, която тъкмо бе започнала да подгъва чаршафите в долния край на леглото му.

Младата жена погледна безпомощно към Карлин и майка й.

— По дяволите, момиченце — продължаваше да вилнее той, — тук пациентът съм аз, аз страдам. Не жена ми или дъщеря ми. Може би, ако гледаше мен вместо тях, нямаше да ми причиняваш чак такава болка.

Карлин бе отвратена от поведението на баща си, но сълзите в очите му я възпряха да каже нещо. Три операции за шест дни бяха предостатъчни, да го направят слаб и уязвим. А фактът, че всички усилия да възстановят чувствителността на краката му, бяха останали напразни, бе най-лошото от всичко. Болката му щеше да отзвучи, но щеше да остане инвалид. Момичето се помъчи да го успокои, докато сестрата приглади завивките му.

— Татко, тя ще свърши след минутка. Искаш ли сок? Или може би ябълка?

Устата му се изкриви в ужасяваща имитация на усмивка.

— Да, точно една чаша сок ми е нужна, за да спре горенето, причинено в тялото ми от този боклук.

И той вдигна лявата си ръка, където бе забита иглата на системата: Кожата около иглата се бе надула и обезцветила.

— И в счупените ребра — добави той и трепна, когато се опита да раздвижи горната част на тялото си, — и от, как ги казваха, „многобройните натъртвания и контузии“. Да, един портокалов сок и една ябълка ще оправят всичко — след тази тирада отново насочи вниманието си към сестрата. — Учили ли сте вече това, как парче плод може да помогне на човек да проходи? Учили ли сте това, момиченце?

Карлин видя как младата жена трепна, а след това отмести погледа си от него, като се опитваше да приключи със завивките. Всичко си имаше граници. Колкото и зле да се чувстваше баща й, нямаше право да се отнася така с една непозната.

Сякаш усетил критичния поглед на дъщеря си, Джей Ти насочи гнева си към нея.

— Ако не беше ти, това нямаше да се случи.

— Какво искаш да кажеш?

Думите му я озадачиха силно.

— Ако двамата с Бен не бяхте отишли в Скенектади и не бяхте създали неприятности на полицията, нямаше да бързам толкова.

Девойката погледна към майка си, но Лилиан изглеждаше не по-малко объркана.

— Татко, никога в живота си не съм ходила в Скенектади. За какво говориш?

— Обадиха ни се от полицията. Не знам каква дяволска каша сте забъркали, но те ни казаха, че станала някаква злополука и двамата с Бен сте пострадали.

Джей Ти извърна поглед, докато говореше. Очевидно поне си дава сметка, че това „ни“ не е нещо, с което може да се гордее — помисли си дъщеря му, за момент изпълнена с омраза към него. Миг по-късно обаче осъзна какво й говори. Значи някой се бе обадил в мотел „Звездна светлина“ и бе поискал да го свържат със стаята на господин Скуайър. А после им е казал, че двамата с Бен са катастрофирали. С каква цел, за Бога? Кой би сторил подобно нещо? Трябва да е някой, който е знаел, че съобщението ще съсипе баща й и майката на Бен. Карлин пребледня. Това означаваше, че някой го бе направил умишлено.

Означаваше също така, че някой друг също е знаел къде са били. Очевидно двамата бяха ходили редовно там. Вероятно всички знаеха за връзката им. Мили Боже! Нима тя единствена не е знаела какво става? Това я изпълни с чувство за вина, сякаш ако бе узнала по-рано, кой знае как щеше да предотврати нещастието.

Дали бяха влюбени? Вероятно щеше да се почувства още по-зле, когато научи повече подробности, но въпреки това попита:

— Татко, дали…

— Дяволите да го вземат! — изрева той, тъй като точно в този момент сестрата случайно го докосна по ръката, докато нареждаше възглавниците.

— Защо не оставиш това за по-късно, скъпа? — нежният глас на Лилиан Скуайър даде възможност на младата жена да излезе от стаята. А след това Лилиан се обърна към дъщеря си: — Миличка, а ти защо вече не си тръгнеш?

Гласът й бе мек както обикновено, но очите й блестяха необичайно решително.

— Не мога да те оставя тук, мамо. Нямам нищо против да остана. Честно.

Знаеше, че майка й се опитва да предотврати следващите й въпроси, и в известен смисъл дори се радваше. Може би всъщност никой от тях не желаеше да узнае истината.

Лилиан стисна с благодарност ръката й, но бе непреклонна:

— Стоим тук по цял ден. Някой трябва да се погрижи за апартамента, да полее цветята, да вземе пощата. Ще ми помогнеш повече, ако се прибереш у дома. Една от нас трябва да си почине. Разбираш ли, това е всъщност проява на егоизъм от моя страна. По този начин утре ти ще можеш да ме заместиш.

Момичето неохотно се подчини.

— Татко, ще се видим следобед.

— Ще го видиш утре, скъпа.

Майка й бе непреклонна.

Джей Ти уморено сви раменете, сякаш искаше да каже, че му е безразлично дали тя ще остане или не.

Карлин се влачи бавно през целия път от болницата до вкъщи. Струваше й се, че това е някакъв ужасен сън.

Бе потресена, когато узна за връзката на баща й с майката на Бен, измъчваше се, като го гледаше как страда в онази ужасна болница. Но поне започваше да се справя с тези чувства. По-трудно беше да се оправи с гнева. Беше така ядосана на всички и на всичко. На баща си, задето бе толкова непочтен. На майка си, задето го гледаше, въпреки че я бе унизил така.

Най-лошото от всичко бе омразата й към Кит Дамероф. Макар баща й да бе също толкова виновен, мисълта за извършеното от майката на Бен засенчваше всичко друго. Дори само споменът за красивата и безгрижна Кит, която кръстосва по цял ден из околността и поздравява всички като обигран дипломат, бе достатъчен да я извади от равновесие и да я накара да закрещи.

Кит е мъртва — побърза да си напомни тя. Тя никога повече нямаше да обърне погледа си към когото и да било. Карлин съжаляваше, че не успя да присъства на погребението й, но не заради самата Кит, а заради сина й. Същевременно чувстваше облекчение. Как щеше да изтърпи половинчасовата възхвала за това каква прекрасна жена била покойната?

Струваше й се, че вече дори не знае как да разговаря с Бен. Двата пъти, когато му се бе обаждала от болницата, разговорът им бе протекъл като между непознати, които няма какво да си кажат. Мразя майка ти. Радвам се, че е мъртва — тези мисли се въртяха в главата й, докато говореше някакви баналности на Бен, който се намираше като че ли на хиляди километра от нея.

И всеки път след това я обземаше безкрайна тъга. Никога не бе мразила майка му. Беше я обичала. Всички я обичаха.

Каква каша — помисли си обезсърчено и влезе в блока.

Докато се въртеше из апартамента, като поливаше цветята и сортираше пощата, тя се поуспокои.

Когато приключи, Карлин се отпусна на кушетката. Очите й горяха от умора. Реши да дремне два-три часа.

Но ръката й сякаш сама посегна към телефона. Имаше нужда да бъде до Бен, да се сгуши в обятията му.

— Бен? Прибрах се.

— Идвам.

След минута той беше при нея и я прегръщаше. Но когато се отделиха един от друг, никой не намери какво да каже. Странно, но в крайна сметка се озоваха на два срещуположни стола, вперили поглед в лицата си.

— Съжалявам, че пропуснах погребението — промълви неуверено тя.

— Няма нищо. Разбирам те.

Бен знаеше, че трябва да попита за баща й, но не можеше да го направи.

Карлин помълча известно време с надеждата той да подеме някакъв разговор, но след продължилото доста дълго мълчание започна да разказва онова, което бе научила преди малко.

— Татко каза, че някой се обадил в мотела, като се представил, че е от полицията в Скенектади, и казал, че двамата с теб сме пострадали.

— Какво?

Тя кимна. Той сякаш не успя да проумее веднага казаното, след което гневът му започна да нараства.

— Искаш да кажеш, че някой го е направил нарочно? — неспособен да стои на едно място, юношата закрачи из дневната. — Що за злобно копеле трябва да е бил, та да направи подобно нещо? — попита той, сякаш очакваше отговор от нея.

— Не знам — отвърна тихо тя.

— Кълна ти се — заяви той, като я гледаше така, сякаш кой знае как тя бе част от това, — че ако открия кой се е обадил, ще го убия.

Карлин почти му завидя на гнева, той беше толкова спонтанен. Не можеше да се отърси от преследващото я чувство, а ако бе достатъчно умна, за да види какво става, всичко това нямаше да се случи.

— Ти знаеше ли за тях?

Сигурна беше, че въпросът й ще му причини мъка, но трябваше да го зададе.

— Разбира се, че не знаех. Да не си полудяла? — спря да се разхожда и се намръщи при вида на една снимка на родителите й, поставена в сребърна рамка в средата на масичката за кафе. — Не че това щеше да ме изненада.

Девойката забеляза гримасата, която направи към фотографията на баща й. Знаеше какво точно мисли и това я вбеси.

— И какво означава това? — попита го смразяващо спокойно.

— Нищо не означава — отговори Бен, като се опитваше да се владее. Но не можа да се удържи напълно. — Нека просто да кажем, че баща ти има склонност да си търси белята.

— Откъде си правиш подобни изводи?

Беше истинско облекчение да се чувства така ядосана. Лицето му почервеня.

— Може би ако баща ти знаеше как да държи безупречно изгладените си панталони на задника си, сега майка ми щеше да бъде още жива.

Карлин усети, че преминават границата, след която няма връщане, но вече не можеше да се спре:

— Кой си ти, че ще говориш за баща ми? Това, че твоят баща не е на себе си от не знам кога си, не значи, че можеш да съдиш моя. Може би ако твоята майка не флиртуваше с всичко, което се движи, нищо подобно нямаше да се случи.

Бен вдигна ръка, за да я удари, но се сдържа. Погледна я така, сякаш я виждаше за пръв път. Никога не бе предполагал, че може да мрази някого така, както мразеше нея в този момент. С леден тон заяви:

— Не искам да те виждам никога повече.

И излезе от апартамента, като затръшна вратата след себе си.

Вбесена, тя впи поглед във вратата. Вече нямаше връщане, това бе ясно. Дори някъде дълбоко в себе си съзнаваше колко мъчително щеше да бъде това в бъдеще. Обаче в момента й бе все едно. Мразеше Кит Дамероф, но най-вече мразеше Бен.

Щом се озова вън, Бен се вкопчи в дръжката на вратата, нямаше сили да стигне до техния апартамент. Как бе повярвал, че обича Карлин? Подобна грешка нямаше да направи никога повече.

Отсега нататък щеше да живее сам и нямаше да се привързва към хора, които можеха да го предадат. За момент това решение го накара да се почувства силен. Но внезапно осъзна какво означаваше това. Той бе съвсем сам. Нямаше да има нито Кит, нито Карлин. Болката от този факт го изгори като адски пламък, но той го отблъсна, гневът му носеше облекчение. Образът на Карлин се появи за миг в съзнанието му. Но не изпита тъга. Само ярост.

Чудесно — реши и най-сетне пусна дръжката на вратата, като се запъти към своя апартамент в другия край на коридора. — Сега вече всичко зависи единствено от мен. Единствено от мен.