Шерил Удс
Не в осем, скъпи (6)

Шеста глава

Бери бавно отвори масивните врати на студиото и влезе вътре. Никога в живота си не се беше чувствала толкова категорично сразена. Дениъл, Хийт и Кевин, насядали в тесен кръг, любопитно я наблюдаваха и очевидно чакаха да чуят резултата от срещата. Знаеше, че поне Дениъл и Хийт очакваха победа.

— Е? — обади се Дениъл.

— Сцената пада — отвърна кратко Бери и се отправи към кабинета си. Дениъл веднага я последва.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита тя и затвори вратата зад себе си.

— За какво да говорим? Изгубихме. Край на рапорта.

— Не за това. Искам да ми кажеш защо изглеждаш така, сякаш си изгубила най-добрия си приятел.

— Наистина ли изглеждам така? — погледна я учудено Бери.

— Точно.

— Колко забавно! — гласът й бе изпълнен с тъга. — И се чувствам по същия начин.

Дениъл я изгледа продължително и добави:

— Значи си обидена не само защото Майкъл е настоявал за промяната. Права ли съм?

— Защо мислиш така?

— Защото те познавам. Ти си голям инат и винаги се бориш за своето, но когато отстъпваш, обикновено го правиш по-елегантно.

— Добре де! Права си — призна неохотно Бери. — Наистина има още нещо. За Бога, Дени, работила съм за достатъчно сериали и зная, че не може да няма промени. Въпросът е в начина, по който се налагат.

— Но това не е бил твоят сериал — напомни и Дениъл. — Може би в случая е наранена гордостта ти.

— Права си. И дори това не е всичко. Обичам „Сбогом, отново“ с цялото си сърце. Вярвам в него. Обаче има и още нещо.

— Какво още би могло да има? — Дениъл беше наистина учудена.

Бери уморено се отпусна в креслото зад бюрото си. Когато най-сетне проговори, гласът й бе изпълнен с болка и безнадеждност.

— Дени, та той дори не ме изслуша! Влязох, за да се опитам разумно да му обясня…

— Разумно? — прекъсна я Дениъл недоверчиво.

— Добре, де — усмихна се Бери. — Нахълтах при него като ядосана зарзаватчийка. Но много добре знаех какво говоря. Аргументите ми бяха съвършено правилни, а той не им обърна никакво внимание. Вече беше взел решение и толкова!

— Програмните директори не се славят с широки възгледи. Това изобщо не би трябвало да те изненадва. Поне си се опитала да направиш нещо.

— Но това е Майкъл… — каза Бери тъжно.

Русите вежди на Дениъл се повдигнаха насмешливо, а сивите й очи внезапно се изпълниха с разбиране.

— А ти си на път да се влюбиш в него…

— Не! Никога! — изпика Бери възмутено. Не бъди глупава! Та аз едва го познавам.

— Но знаеш, че е силен, интелигентен, забавен и има страхотии крака. Ако питаш мен, това е човека, когото си търсила цял живот. И може би е единственият мъж на света, който не ти е позволил да излееш яда си върху него. Не мислиш ли, че това е истинският проблем? Последен порив на самодоказване, преди да паднеш в прегръдките му?

— Дениъл, имаш странни разбирания за взаимопомощ при положение, че претендираш да си ми приятелка.

— Само се опитвам да ти помогна да видиш очевидното.

— Че съм си паднала по Майкъл Комптън?

— Ъхъ — каза Дениъл глуповато. — Като пословичния тон тухли.

— Ти си се побъркала!

— Ако не е така, защо тогава едно малко разногласие за шоуто има толкова голямо значение? — попита тя самодоволно.

— Защото по този начин той отхвърля мен, моите принципи и ценности. И на теб щеше да ти е неприятно, ако някой се опиташе да направи на нищо всичките ти убеждения.

— Разбира се, че ще ми е неприятно — с готовност се съгласи Дениъл и се засмя. — Особено ако бях влюбена в него и желаех одобрението му повече от всичко на света!

— Повтарям! — заяви Бери решително. — Не съм влюбена в Майкъл Комптън!

— Вярно! А аз съм световната шампионка по скокове във вода… — Дениъл намигна и започна съвсем навременно отстъпление към вратата. Режисьорският й усет за мярка никога не я лъжеше. — Ще се видим по-късно — каза тя и внимателно затвори вратата.

Бери започна да подрежда документите, разхвърляни по бюрото, като се чудеше защо ли се чувства толкова нещастна. Не можеше да допусне, че наистина е влюбена в Майкъл Комптън. Беше твърде абсурдно… Обаче всичко, което Дениъл каза за него, беше вярно. И дори повече. Беше мил и чувствителен, но умееше да я предизвиква по-успешно от всеки друг мъж. Беше й казал, че иска от нея да постигне най-доброто, на което е способна. Не че му вярваше. Това беше реплика, която много мъже използваха. И то точно преди да поискат някаква важна отстъпка. Боже Господи! Та виж какво поиска той днес!

И, което беше по-лошото, отхвърлянето на всичките й аргументи, отказът му дори да ги обмисли, изглеждаха направо тиранични. Болеше я още повече от това, че отказът идваше от човек, който разрешаваше показването на всевъзможни насилия и осакатявания, да не говорим за разюзданите сексуални сцени, пускани в ефир след девет часа. А на нея не й се позволяваше и най-малката недискретност, само защото ще се появи в осем и двадесет. Къде беше логиката?

Не че спорът би променил нещо. Майкъл беше непреклонен, а през изминалите два дни тя го беше опознала достатъчно добре, за да знае, че усилията й бяха напразни. Явно трябваше да измислят как да въведат промяната в епизода, без да развалят общия му вид. Хийт би могъл да го направи, ако се наложеше. Но преди да се сети за някакъв съвет, с който да му помогне, някой почука.

— Да?

Вратата се открехна и Майкъл надникна вътре така, сякаш очакваше да бъде посрещнат от ято бойни ракети.

— Още ли си ядосана?

Бери го погледна намръщено, въпреки че сърцето й предателски подскочи от радост.

— Не ядосана. Бясна съм! А ти какво правиш тук?

— Чудех се дали не би искала да излезем тази вечер и да забравиш всичко това.

Тя изумено поклати глава.

— Ти наистина си голяма работа! Как успяваш така добре да разграничаваш личните от професионалните си взаимоотношения?

— С практика — отвърна той самодоволно. — Ела с мен довечера и ще ти дам няколко съвета.

— Откажи се! Имам твърде много работа по сценария. Или си забравил?

— Ни най-малко. Но знам също, че имаш отличен сценарист, който да я свърши вместо теб.

— Тук при нас всички сме като един отбор.

— И не може ли някой от членовете му да отсъства за една вечер? — Майкъл извади от джоба си два билета и ги размаха пред очите й. — За мача на „Доджърс“ и „Редс“ тази вечер. Отсега усещам кой ще остане за доиграването…

— Бейзболен мач?! — попита Бери невярващо. Този човек сигурно беше медиум! Как иначе щеше да знае, че това бе единственото, с което можеше да я съблазни? Би отказала концерт, театър и дори романтична нощна разходка с лодка, но не можеше да устои на бейзбола. — Откъде си разбрал?! — изгледа го войнствено тя.

— Че обичаш бейзбол ли? — усмихна се той. — Ами стремя се да зная всичко за подчинените си…

— Дениъл с нейната голяма уста! — промърмори си Бери. После каза високо: — Добре, Комптън, в колко часа?

— Ще те взема в шест. Ще вечеряме на стадиона.

— Човекът, който си угажда с гастрономически чудеса, ще падне дотам, че да яде хотдог?

Очите му радостно проблеснаха.

— А също пуканки и фъстъци!

— Какво?! Няма да има захаросани лешници?

— Ако си послушна, може и да ти взема малко — подразни я Майкъл.

— Никога не съм достатъчно послушна — не закъсня отговорът.

— Забелязал съм го вече. Ще се видим в шест.

— Не ти ли е нужен адресът ми?

— Имам го. Не разбираш ли? Зная почти всичко за теб. Например, за онова сладко рождено петно…

Бери зяпна.

— Защо не…

Гръдният му смях прогърмя в кабинета.

— По-внимателно, госпожице Макдоналд!

Тя грабна една от папките си и се приготви да я хвърли по него, но после реши, че няма настроение да събира листата, които щяха да се разпилеят по пода. Освен това още тази вечер щеше да има възможността да се реваншира. Той знаеше за страстта й към бейзбола, но едва ли бе научил за симпатиите й към гостуващия от родното й място отбор „Синсинати Редс“.

Бери се усмихна палаво. Очакваше я много интересна вечер. Каквото и да се случеше, щеше да му даде добър урок. А колкото до онова сладко рождено петно, помисли си тя, по-скоро адът би замръзнал, отколкото той да го види!

 

 

Майкъл дойде да я вземе точно в шест и като че ли не обърна особено внимание на облеклото й — фланелка на червени и бели райета и чифт яркочервени шорти. Изглеждаше много по-впечатлен от стройните й крака.

Стигнаха до стадиона за рекордно време и бързо заеха местата си. Още докато сядаха, Бери извади от чантата си огромна значка, която уверяваше, че е член на „Роуз Гардън“ и спокойно я забоде на яката си. Майкъл погледна значката, после безизразното й лице, а после пак значката.

— Пийт Роуз? — попита той неуверено.

— Разбира се! — тя отново бръкна в чантата си, за да извади този път червено-бялото знаме на „Синсинати“.

Майкъл пребледня под съвършения си калифорнийски загар.

— Но защо не ми каза? — попита я той със сподавен глас.

— Мислех, че знаеш всичко за мен! — грейна насреща му Бери.

— Мислиш се за голяма хитруша, нали? Знаела си, че и представа си нямам от кой отбор си!

— Има ли значение? — попита тя невинно. — Нямам нищо против да викаш за „Доджърс“. Те и без това ще паднат.

— Ще паднат друг път! — изръмжа Майкъл и стана. — Ей сега ще се върна.

— Ще ми вземеш един хотдог, нали?

Той кимна и се запромъква между седалките. Бери се изхили след него. Стана чудесно, дори по-добре, отколкото очакваше. Майкъл наистина гледаше сериозно на бейзбола. Както и тя самата.

Докато го чакаше, прочете програмата и видя как играчите загряват на тревата. Отново да види „Редс“ на терена! Това беше като връщане в годините на детството, когато баща й я водеше да гледа мачове по време на редките си завръщания у дома. Тези мачове бяха единствените моменти, които ги свързваха. Единствените случаи, в които той наистина й обръщаше внимание. И откак се засели в Лос Анджелис, Бери посещаваше поне една от срещите на „Редс“ при всяко от гостуванията им. Така се връщаше към един от малкото хубави спомени за баща си, макар че дори и те криеха известна горчивина.

— Ето ти хотдога! — прекъсна размислите й киселият глас на Майкъл. Тя вдигна поглед и едва не избухна в смях. Беше нахлупил на главата си синя шапка с емблемата на „Доджърс“, а флагчето на същия отбор беше втъкнал под колана си.

— Виждам, че навлизаш в духа на играта — подразни го Бери.

— И още как! Какво ще кажеш да направим малък облог за изхода на мача? Така ще ни бъде по-интересно — предложи той с лукаво пламъче в очите.

Тя облиза нервно устни.

— Хм-м-м, мисля, че и без това ще е достатъчно интересно…

— Страхливка! — в тихо казаната дума имаше явно предизвикателство, което Бери не можеше да не приеме.

— Добре, Комптън. Какъв е залогът?

— Ако победят „Синсинати“, ще те заведа на празненството в Дороти Чандлър Павилиън следващата седмица — погледна я продължително. — А ако победят „Доджърс“, ще дойдеш при мен тази вечер.

— Добро предложение, но не става за облог. Защото и в двата случая печелиш ти — поклати непреклонно глава тя.

Майкъл докосна с пръст устните й, за да я накара да замълчи.

— Ти също — каза той тихо.

Бери усети лека тръпка в стомаха. Отвори уста, но не можа да каже нищо. Въздъхна и пак опита:

— А какво ще кажеш да ме оставиш да си направя шоуто както аз искам, ако победи „Синсинати“? Това вече е истински облог.

— Извинявай, но не става. Не мога да играя с професионалните си решения.

— Е, поне се опитах — въздъхна тя.

— А моите условия? Ще ги приемеш ли?

Бери погледна към терена, сякаш за да потърси потвърждение от „Редс“, че няма да я подведат и принудят да задълбочи връзката си с Майкъл още тази вечер. Ще посмее ли да приеме облог, който би я отвел в леглото му? Изведнъж се усмихна. В облога не се споменаваше нищо за преспиване! Евентуалната загуба на „Синсинати“ определяше само къде ще отидат след мача. И въпреки че Майкъл сигурно имаше ясни планове за това, какво ще правят там, тя можеше във всеки момент да каже „не“. Или „да“…

— Приемам — съгласи се Бери с ослепителна усмивка.

 

 

През следващите три часа между тях се разрази истинска битка. Винаги, когато Майкъл викаше за „Доджърс“, тя го гледаше свирепо. А когато Бери крещеше за „Редс“, той се намръщваше. При едно особено близко подаване почти се сбиха.

— Пропусна на цял километър! — извика тържествуващо Майкъл.

— Ти майтапиш ли се?! — изръмжа тя. — Сляп си почти колкото съдията! Моят човек вече си почиваше на базата, докато твоят се търкаляше в прахта, за да хване топката.

— Съдията си е наред. Каза му, че е аут.

— Има нужда от очила.

— Просто мразиш да губиш.

— Още не съм изгубила, Комптън. Резултатът е равен!

— Обаче „Доджърс“ са наред да нападат.

— Голяма работа! Това им е последната топка.

— Ще изпратят заместник на питчъра.

— И какво? — изръмжа Бери срещу победоносното му изражение.

— Нищо не съм казал…

Вторият батър изпълни силен удар към дясната линия на полето. Майкъл скочи на крака и закрещя с всичка сила. Тя си загриза ноктите.

— Няма да се отчайвам! — пошепна си Бери. — Играта още не е свършила. — Хайде! Давай! — закрещя с грейнало лице. — Хайде! Само още две! Ще успеете! — Не обръщаше никакво внимание на огненото неодобрение в очите на Майкъл. Нито пък на разгневените погледи на запалянковците наоколо. — Хайде, драги! Ще успееш! — повтаряше тя до безкрай. Следващият играч направи успешен удар. — Чудесно! Най-трудното мина. Само още един. Хайде! Изкарай го! — сега Майкъл седеше на мястото си, а Бери подскачаше и викаше. При съприкосновението на топката с бухалката на батъра се чу остър трясък, от който я полазиха тръпки. Видя как топката излита високо над централното поле. — Лесна топка е — промърмори си тя. — Хвани я! — топката изплющя в ръкавицата на централния нападател. Бери победоносно размаха флагчето си. Когато погледна Майкъл, се изненада от радостното изражение на лицето му. — Какво ти е толкова смешно? — попита го любопитно тя.

— Ти… Никога не съм виждал някой, който да претендира за такава изтънченост, и да вилнее така на бейзболен мач.

— Ти също доста покрещя — засмя се Бери насреща му.

— Вярно е. Мисля, че събуди в мен състезателен дух.

— Или е това, или просто искаше да спечелиш облога.

— Да, така е. Можеш вече да се смяташ за победителка — предложи той щедро.

— В никакъв случай! Чувствам, че истинската ми победа приближава.

До края на мача „Синсинати“ удвоиха преднината си за огромна радост на Бери и пълно поражение на Майкъл.

— Е — подзе тя, като все още размахваше флагчето, — кога каза, че е онова тържество?

— Ще поговорим за това по-късно — промърмори й той, докато си проправяха път към колата.

— Ти май също не умееш да губиш — подразни го Бери. — Не се ядосвай. Дори да бях дошла с теб, нямаше да те пусна и до първа база.

— Никакъв шанс ли нямах?

— Съжалявам. Никакъв.

— Сигурна ли си? — погледна я изпитателно Майкъл и се облегна на колата.

— Сигурна съм.

— Кога най-после ще признаеш, че ме искаш толкова, колкото и аз — теб?

Замаяна от победата и разгорещена от остроумията, които цяла вечер си бяха разменяли, Бери го погледна предизвикателно.

— О, но аз искам да си го призная — каза тя весело.

— Наистина ли? — дъхът на Майкъл секна.

— Ами да! — засмя се Бери. — Само че нямам никакво намерение да го правя…