Шерил Удс
Не в осем, скъпи (13)

Тринадесета глава

Веднага след като затвори телефона, Бери погледна Дениъл и каза на пресекулки:

— Събери всички. Най-добре веднага да приключа с това.

— Сигурна ли си, че искаш да им говориш, докато си в такова състояние?

Бери стисна устни, но гласът й беше напълно овладян.

— Бих искала изобщо да не го правя, но им го дължа. Не мога да седя тук цял ден и да се мръщя. Извикай ме, когато си готова.

— Добре, сладур. Както кажеш — гласът й беше състрадателен. Твърде състрадателен…

Веднага щом Дениъл излезе, храбростта на Бери се стопи и по лицето й рукнаха сълзи. Гласът на Майкъл по телефона и молбата му да се ожени за нея я бяха сринали. Беше вярвала, че дългоочакваните думи ще имат почти магическо въздействие и че ще й донесат истинско щастие. Вместо това се чувстваше празна, самотна и напълно опустошена.

Провалът на шоуто беше достатъчно неприятен. Но поне оценките бяха го предсказвали седмици наред и тя беше подготвена. Обаче нищо не би могло да я подготви за унижението да го научи от втора ръка. Майкъл явно беше взел решението още преди няколко дни и трябваше да я предупреди. Без значение каква е била причината, той трябваше да й го каже лично веднага щом бе разбрал, че има вероятност да излезе в печата.

Бери въздъхна. Е, вече беше твърде късно. След като поговореше с хората, щеше да си събере нещата и да напусне. С малко повече късмет би могла да се изнесе от кабинета си, още преди Майкъл да се е върнал в Лос Анджелис.

Когато Дениъл почука на вратата, тя скочи и я последва в студиото. По мрачните лица и зачервените очи разбра, че всички приемат новината доста тежко, макар и по причини, различни от нейните. Те бяха изгубили не само сериала, но и работата си. А Бери бе загубила и любовника си. Наистина страхотна сутрин!

Застана пред тях, решена да не им позволява да видят колко силна бе болката й, и стисна ръце зад гърба си.

— Помолих Дени да ви събере за няколко минути, за да ви кажа колко се гордея с всеки един от вас — започна тя. Мелинда изхлипа, а по лицата на някои от останалите незабелязано се търкулнаха сълзи. Дори Дени, която досега бе запазила самообладание, извърна очи. Гласът на Бери потрепери, но тя събра сили, овладя се и заговори от сърце:

— Със „Сбогом, отново“ се опитахме да направим нещо нестандартно и мисля, че успяхме. Съжалявам единствено за това, че не можаха да го видят повече хора, че компанията не ни даде възможност да докажем способностите си.

— Не искам никой да мисли за случилото се като за провал. От творческа гледна точка „Сбогом, отново“ беше чудесно и това се дължи главно на вашия принос в работата. Както всички знаете, този сериал беше от голямо значение за мен и работата по него много ще ми липсва. Както ще ми липсва и всеки един от вас — Бери се опита да се усмихне. — Но вече всички познавате телевизията. Може само след няколко месеца отново да се съберем, за да работим върху нещо още по-предизвикателно и интересно. Ала каквото и да се случи, зная, че ви предстоят големи неща. Твърде талантливи сте, за да не е така.

Гласът й се разтрепери и въпреки огромното усилие да се въздържи, от очите й потекоха сълзи.

— Благодаря ви. Обичам ви — едва успя да каже накрая и забързано излезе. Някой заръкопляска зад гърба й и всички го последваха. Звукът я съпроводи чак до вратата на кабинета й.

 

 

Споменът за този изблик на искрена любов я поддържаше през следващите дни, когато седеше сама в апартамента си или се разхождаше по плажа, опитвайки се да реши какво иска да прави по-нататък. Телефонният й секретар й предаваше съобщение след съобщение от Майкъл, но тя не им обръщаше внимание. Само Дени имаше правото да я посещава, макар Бери да съжаляваше почти всеки път, когато й го позволяваше. Не че би могла да я спре. По-лесно беше да се спре товарен влак, отколкото Дениъл, когато си е наумила нещо. Сега тя бе придобила неприятния навик да споменава името на Майкъл във всеки разговор, независимо от опитите на Бери да се държи така, сякаш бе изчезнал от лицето на земята.

— Той никъде не е отишъл. Съвсем жив си е и, ако не се лъжа, много влюбен в теб.

— Да. Показа ми го по наистина очарователен начин.

— Човекът направи грешка.

— Сигурно…

— Бери, знаеш какво казват за прошката.

— Че е благородна? Точно сега не се чувствам много благородна. Как можеш да предположиш, че мога да се държа така, сякаш нищо не се е случило? Та той ми съсипа живота!

Дениъл й показа купчината писма, повечето от които съдържаха предложения за работа върху нови програми.

— Струва ми се, че животът ти изобщо не изглежда съсипан. Тук сигурно има поне десетина сериозни предложения.

— Не ме интересуват.

— А какво те интересува тогава? Не ядеш. Не спиш. Не се срещаш с никого, освен мен…

— За което обикновено съжалявам.

— Продължавай. Бъди лоша колкото си искаш. Но аз няма да те оставя на мира. Ще седя тук и ще те ръчкам, докато решиш отново да се върнеш към живота.

— Невъзможна си! — разпери ръце Бери.

— Приятелка съм ти. Кажи сега, какво те интересува?

— Смятам да се преселя в Димойн и да отворя магазин за дрехи.

Дениъл мъдро поклати глава.

— Това наистина е страшно разумно. Мразиш студеното време. Никога не си била в Димойн и понятие си нямаш от търговия.

— Щом мога да направя едно телевизионно шоу в срок и с по-нисък бюджет, сигурно ще успея да избера няколко хубави рокли, да ги окача на закачалки и да ги продам.

— И междувременно да умреш от скука.

— Не и ако съм омъжена за мъжа на мечтите си — самодоволно се усмихна Бери.

— Така ли? Значи има нещо, което не си ми казала. И Майкъл също ли е решил да се оттегли в Димойн?

— Не. Но сигурно ще се намери някой свестен и нормален мъж, който да се съгласи да ме вземе. Представям си го от типа силни и тихи мъже. Може би професор по история, който носи от онези чудесни сака от туид с кръпки на ръкавите. Още по-добре и ако пуши лула. Миришат много хубаво.

— Аха, сега разбирам. Дълги вечери пред камината и научно-популярни филми по телевизията. Дълги разходки в снега.

— Без сняг — отсече Бери твърдо. — Мразя снега.

— Тогава по-добре да се преселиш във Фийникс. Освен ако нямаш намерение да прекарваш по няколко месеца, без да излизаш от къщи.

— Добре, добре. Виждам, че Димойн не е подходяща идея, ала наистина искам нещо подобно. Не мога повече да издържам на този шеметен начин на живот — като влакче в лунапарк…

— Миличка, ти процъфтяваш от този начин на живот. Нямаше търпение да започнеш първото си шоу и да се качиш на влакчето.

— Да, обаче сега разбирам, че возенето не е това, което съм очаквала.

— Напротив. Точно такова пътуване си очаквала — поправи я Дениъл. — Неравно и малко страшно, но въодушевяващо. Истинският ти проблем е Майкъл Комптън. Той е големият лупинг, на който не си се надявала. Можеш да избягаш в Димойн или Пекин, ала това няма да те освободи от спомена. Този мъж наистина те е омагьосал и е време да си го признаеш.

Бери я погледна безпомощно. Знаеше, че Дениъл е права. Колкото и ядосана да беше на Майкъл, не бе успяла да пропъди от съзнанието си мисълта за него. Всеки път, когато затвореше очи, лицето му изникваше пред нея. Дори сутрешният душ не можеше да я спаси. Плъзгането на водата по голото й тяло й напомняше за нежните докосвания на Майкъл и отново събуждаше болезнения спомен.

— Върнал ли се е вече?

— Връща се довечера.

— Охо! Виждам, че си осведомена за всички подробности. Имаш ли и точния му маршрут?

— Не — бодро отвърна Дениъл. — Само най-важните точки. След като ти отказваш да говориш с него, не се учудвай, че споделя с мен.

— Защо ли не излезете заедно някоя вечер — сухо предложи Бери, въпреки че скритият пристъп на ревност я накара буквално да се задави. — Виждам, че се разбирате много добре, а и ти явно си по-склонна да прощаваш от мен.

— Виж, сладур, не обичам да съм втора, независимо за кого. А ти трябва да благодариш на щастливите си звезди, че мъж като Майкъл изглежда държи на теб. Когато той се върне, не е зле да се срещнеш с него. Все още имате шанс заедно, ако успееш да овладееш прекомерната си гордост, разбира се.

— Ще видим — въздъхна Бери.

— Най-после някакъв напредък! — грейна Дениъл.

Останалата част от деня Бери прекара в разходки по плажа под сивото небе, което напълно отговаряше на настроението й. Дениъл със сигурност беше права за едно нещо — не можеше да продължава така. Не се чувстваше само нещастна, вече беше и отегчена. Имаше нужда да се върне към работата си и магазинът за облекла в Димойн или нещо подобно не бяха решение на проблема. Дълбоко в себе си тя осъзнаваше това, въпреки че идеята за бягството й се бе сторила привлекателна в първите минути след провала.

Когато се прибра, Бери извади от чекмеджетата картончетата, на които нахвърляше бележки и идеи за нови шоупрограми. Понякога това беше описание на характер, друг път — декор или пък професия, която евентуално би могла да й послужи. Както ги подреждаше, започна да си води бележки, да се смее на някои от идеите и да отхвърля други.

След като цял час прехвърля различните картички, накрая се спря на една от тях. Шоуто щеше да представи преуспяващ баща работохолик и погълната от кариерата си майка. А децата им щяха да са на ръба на бунт, предизвикан от нещастно юношество, прекарано в косене на трева, приготвяне на вечерята и пазаруване. И, помисли си с весел смях тя, щеше да има място и за овчарско куче…

Когато чу звънеца, вече си представяше как пухкавият звяр седи на кухненския под, а децата се препъват в него. Или дори се опитват да го използват вместо четка. Сърцето й сякаш спря, когато отново се позвъни. Нямаше и съмнение кой беше. Интуицията на Майкъл беше безпогрешна. Бери тъкмо беше решила да създаде шоу с овчарско куче и той нямаше търпение да сложи ръка върху него…

Отвори вратата и го погледна мълчаливо. Изглеждаше ужасно. Беше блед и измъчен, със зачервени от недоспиване очи и посивели от наболата брада бузи. Дори трапчинката на брадичката му изглеждаше умърлушена. Въпреки външния му вид, усети как сърцето й трепва.

— Тежък полет? — попита тя небрежно.

— Не. Полетът си беше наред — отпаднало отвърна Майкъл и мина покрай нея. — Трябва да поговорим.

— Не ти ли се струва, че този разговор трябваше да се състои преди около седмица?

— Сигурно. Но тъй като не сме го направили, ще поговорим сега.

Бери го изгледа учудено как си налива чаша уиски. Май беше доста нервен. Никога не го беше виждала да пие нещо по-силно от вино.

— Държиш се ужасно деспотично за човек, който се опитва да си възвърне благоразположението ми — подразни го тя. — Не е лошо да преразгледаш тактиката си.

— Преди седмица имах повече желание да се разкайвам — леко се усмихна той. — Преди няколко дни бих се опитал да те спечеля с чара си. Но сега просто имаш късмет, че още не съм те сложил на коленете си, за да те нашляпам по задника.

Бери се вгледа в него. Беше напълно сериозен. Отстъпи една-две крачки назад и каза замислено:

— Грубата сила би била интересен подход към разрешаването на проблема.

— Помага при децата, когато се самозабравят.

— Аз не съм дете.

— Но се държиш като такова.

— И имаш наглостта да ми кажеш това след всичко, което направи?!

— Направих отвратителна грешка и жената, която обичам повече от всичко на света, пострада. Съжалявам. Вече ти го казах. Когато разбрах, че статиите са под печат, беше твърде късно.

— Можеше да ми кажеш още когато взе решението да свалиш шоуто от ефир.

— Точно там е работата — не съм взимал никакво решение. Направили са го в Ню Йорк. Отидох там, за да ги разубедя. Исках да сменя часа за излъчване и да ви дам още една възможност. Мислех, че промените, които направи…

— Които ние направихме… — промърмори тя, докато се опитваше да проумее думите му. Значи решението дори не е било негово. Искал е да спаси шоуто. Това променяше всичко.

— Както и да е. Бях сигурен, че те дават резултат и шоуто е вече на прав път. Мислех, че новото време ще позволи на повече зрители да го забележат.

Бери седна до него с олекнало сърце.

— И ти наистина ли щеше да направиш това? — каза тя тихо. — Щеше да се бориш за нас?

— Исках. Ала не ме приеха веднага. И преди да имам възможност да разясня промените, които имах предвид, вестниците гръмнаха. Беше вече твърде късно.

— Но защо не ми каза по-рано?

— По какъв начин? Да оставя съобщение на телефонния ти секретар?

— Можеше да кажеш на Дениъл.

— Направих го.

— Тя дори не ми е споменала за това.

— Аз я помолих. Казах й, защото исках да е на моя страна, обаче исках аз да ти го кажа лично.

Бери го прегърна през врата и го целуна по брадясалата буза.

— Благодаря ти…

— За какво?

— За вярата ти в „Сбогом, отново“.

— Още в началото ти казах, че вярвам в това шоу. Точно както вярвам и в нас двамата.

— Онова нещо, дето го спомена по телефона на следващия ден… Сериозно ли беше?

— Не ми даде възможност да кажа много неща. Кое по-точно имаш предвид? — усмихна се Майкъл.

Тя го смушка в ребрата.

— Много добре знаеш. Не ме карай да го повтарям.

— Защо пък не? Мисля, че ми дължиш нещо заради явното си недоверие. Та какво съм казал?

— Върви по дяволите, Комптън! Разваляш цялата романтика!

— Цялата романтика на кое?

— На проклетото ти предложение за женитба. Помоли ме да се оженя за теб.

— Така ли? Леле-мале, сигурно съм бил съвсем шашнат!

— А сега шашнат ли си?

— Не.

— Тогава?

— Добре — предаде се той накрая. Нежно хвана брадичката й и обърна лицето й към своето. Вгледа се в изпълнените й с надежда очи и изрече: — Обичам те, Бери Макдоналд. Ще се ожениш ли за мен?

— Да — въздъхна тя усмихната. — Но при едно условие…

— Боже мой, това нещо като сключване на договор ли ще бъде?

— Нещо такова.

— Да се обадим ли на адвоката ти?

— Няма нужда. Мисля, че в този случай и сама мога да се погрижа за интересите си.

— И какво е условието?

— Че никога няма да ми казваш „довиждане“ отново.

— Това много би затруднило тръгването ми за работа сутрин — засмя се Майкъл.

— Няма да ходиш тогава — предложи Бери, а пръстите й докоснаха вътрешната страна на бедрата му. — Мога да те държа зает.

— Ще бъдем бедни.

— Ще бъдем щастливи.

— Ще ни бъде скучно.

— Така ли мислиш? — погледна го учудено тя и усили натиска на пръстите си.

— Скуката отпада — изръмжа той.

— Обещаваш ли? Че никога вече няма да ме напуснеш…

— Никога вече няма да те напусна — закле се тържествено Майкъл и устните му жадно се устремиха към нейните.

Когато езикът му усети сладостта й, Бери изстена и се притисна към него. Но когато ласките му станаха по-интимни и пръстите му започнаха да докосват раменете, гърдите и вече пулсиращия й корем, тя не можа да се въздържи и се отдръпна от него, за да отбележи с превзет и възмутен глас:

— Но, Майкъл! Още няма осем часа! Не мислиш ли, че малко се увличаш за този час на излъчване?

— Достатъчно свободни възгледи имаш, за да приемеш по всяко време онова, което съм си наумил — отвърна спокойно той. — Освен това, не сме в ефир.

— Слава Богу! — отпусна се в прегръдката му Бери.

— Слава Богу, наистина…