Шерил Удс
Не в осем, скъпи (5)

Пета глава

Още на следващия ден събитията й представиха неоспоримо доказателство за това, че всеки опит за лични взаимоотношения с Майкъл би бил проява на чисто безразсъдство. Една такава връзка лесно би могла да изложи кариерата й на опасност и да преобърне с главата надолу не само чувствата, но и ценностите й. Ценностите, които служеха за основа на „Сбогом, отново“. Бери седеше зад бюрото си и преглеждаше новия вариант за уводната сцена, когато в стаята се втурна Кевин Портърфилд с надменно изражение на лицето.

— Госпожице Макдоналд, нося ви съобщение от господин Комптън. Много е спешно! — заяви той задъхано. В джинсите, сивата риза и плетения си пуловер изглеждаше точно какъвто си и беше — съвсем пресен абсолвент на университетския филмов факултет на Айви Лийг.

Бери се опита да не показва раздразнението си от прекъсването на работата. Още откак Кевин бе прикрепен към шоуто като връзка с компанията, непрекъснато й се налагаше да си напомня, че някога и тя е била на неговата възраст и може би също толкова ентусиазирана.

— Сигурна съм, че е така, Кевин. Остави го на бюрото ми. Ще го погледна по-късно.

— Но трябва да го прочетете веднага! Става дума за първия епизод.

Бери го погледна над очилата си.

— Какво за първия епизод? — в гласа й прозвуча опасна нотка.

Кевин избегна погледа й. Очевидно беше усетил едва сдържаната й враждебност и беше разбрал, че всякакво по-нататъшно свързване на това съобщение с него самия няма да му е от полза.

— Не зная — измънка той неуверено.

— Разбира се, че знаеш. Сигурна съм, че си го прочел по пътя. Както и да е. Подай го насам.

Очите й се плъзнаха по сбитата безлична забележка, надраскана върху стандартния формуляр: „Третата сцена от втора част е твърде неприлична за шоу в осем часа. Да се преработи или махне.“

Когато свърши с четенето, Бери спокойно накъса листа на малки парченца и ги пусна на пода.

— Добре, Дениъл, да продължаваме нататък.

Дениъл я погледна внимателно.

— И това ли е всичко? Какво иска той от теб?

— Няма значение. Няма да го направя.

— Но, госпожице Макдоналд… — подзе Кевин отчаяно. Вече виждаше как кариерата му се изпарява заедно с дима от огнения гняв на Майкъл Комптън.

— Кевин, няма да променя и думичка в това шоу. Иди и го кажи на шефа си.

— Но… — заекна Кевин безпомощно.

— Не можеш да караш нещастното момче да ти върши черната работа — защити го Дениъл.

— Защо не? Нали Майкъл го е изпратил тук да върши неговата.

— Аха… Разбирам… Значи такава била работата. Бясна си, защото не е дошъл лично, така ли?

— Бясна съм, защото се опитва да се меси в моя сериал. Изобщо не ме е грижа кой разнася съобщенията!

— Точно така — промълви недоверчиво Дениъл.

— Добре, де… Може би наистина си права — неохотно призна Бери. — Но по-важното е, че нямам никакво намерение да следвам нарежданията му, когато са без смисъл за шоуто. Не е моя вината, че е поставил комедия на ситуациите за възрастни във време за детски предавания.

— Не мислиш ли, че би могла да му го кажеш лично?

Бери погледна Дениъл така, сякаш й бяха израснали магарешки уши.

— Ти наистина ли смяташ, че трябва да направя компромис?

— Мисля, че трябва поне да изслушаш това, което ще ти каже. Може би човекът си има някакви причини.

Въздишката на Бери се поколеба между отвращение и примирение. Още от времето на следването им, когато деляха една стая, Дениъл винаги успяваше да призове по-рационалната й половинка. Понякога мразеше приятелката си за това.

— Добре! Ще отида при него — изръмжа тя и погледна Дени предизвикателно. — Но няма да правя никакви отстъпки. Той сложи шоуто в осем часа. Следователно ще се съобразява с последствията.

— Не той, миличка. Ние!

Бери разпери ръце и изхвърча от студиото. Сърдитото й мърморене не спря по целия път до административното крило. Когато стигна до кабинета на Майкъл, беше вече кипнала и си представяше как твърде чувствителните му уши ще пламнат под нейните гневни слова. Неприлична сцена, дрън-дрън! Тя профуча покрай слисаната госпожа Хейстингс и нахълта в кабинета, въпреки отчаяните й усилия да я спре.

— Виж какво, Майкъл! — започна гневно. — Какво означава това… — избухването й секна, когато осъзна, че вижда няколко учудени и напълно непознати лица насреща си. — О, Боже… — прошепна Бери.

— Съжалявам, господин Комптън — бързо се заизвинява госпожа Хейстингс зад нея. — Опитах се да я спра…

— Вярно е. Наистина се опита. Но аз не я послушах — каза Бери измъчено. Чудеше се как, по дяволите, бе успял Хийт да измъкне Карин от същата ситуация в сценария. Ако не беше ненавременното съобщение на Майкъл, може би щеше да успее да прочете страниците с новия диалог и да узнае думите, с които да излезе от стаята с достойнство. Не, остави достойнството. Беше твърде късно за такава възможност. Сега искаше само да се измъкне оттук и да се скрие в някоя дълбока, тъмна дупка.

Но тъй като думите — както нейните, така и онези на Хийт, не й идваха, тя просто се отправи към вратата, забелязвайки, че този тип, Майкъл, намираше ситуацията невероятно забавна. Дори се усмихваше. Ала Бери усети, че зад студената му усмивка не се криеше хумор.

— Почакайте, госпожице Макдоналд — гласът му беше тих, но категоричен. — Искахте ли нещо? — Все още разкъсвана между гнева и смущението си, тя безмълвно поклати глава. — Положително имате да кажете нещо, госпожице Макдоналд — търпеливо я подкани той. — Сигурен съм, че всички тук искат да ви изслушат.

По лицата се изписа очакване. Трябваше да си признае, че Майкъл бе господар на положението. Беше попаднал в отвратителна ситуация, но веднага я бе обърнал в своя полза.

— По-късно — процеди през зъби Бери. — Ще поговорим по-късно.

— Защо тогава не изчакате отвън? Ние ще свършим след няколко минути — тя усети металните нотки в любезния му глас. Това без съмнение беше заповед.

Въпреки че неприятният инцидент беше поохладил яростта й, Бери се опита да си я възвърне, докато чакаше отвън. Нямаше никакво намерение да влезе при Майкъл като разплакано дете, само защото е изглеждала така глупаво преди малко.

— Искате ли малко кафе? — попита любезно госпожа Хейстингс.

— Не, благодаря — забеляза симпатията, изписана на лицето на секретарката, и я попита: — Колко ли е ядосан всъщност?

— Ами в момента има важна среща с няколко рекламни агенти от водещи фирми — започна тя, а Бери изстена и покри лицето си с ръце. — Но на ваше място не бих се притеснявала.

— Как така не бихте се притеснявали. Нали казахте, че е важно!

— Да, обаче не ме оставихте да довърша. Господин Комптън ужасно мрази срещи с рекламни агенти. Сигурна съм, че му предоставихте чудесен повод да се отърве от тях.

— Наистина чудесен — промърмори Бери недоверчиво. — Една от продуцентките му се втурва в кабинета като обладана от зъл дух и това го побърква от радост. Надали има по-добър начин да се увеличат заявките на рекламните агенти.

— Погледнете другояче на нещата, драга. Случилото се ще ускори края на срещата — заяви секретарката, а после сниши глас и продължи със заговорническа усмивка: — Има повече от половин час до момента, в който трябваше да го извикам „по спешност“.

Бери невярващо вдигна вежди. Желанието й да увенчае госпожа Хейстингс с ореола на светица мигновено се изпари. Явно беше, че тя бе преди всичко една лоялна секретарка.

— И наистина ли щяхте да го направите? — присви устни Бери.

Госпожа Хейстингс повдигна безразлично рамене, но сините й очи проблеснаха весело.

— Казах ви, че мрази срещите с рекламни агенти.

Точно тогава вратата се отвори и тримата мъже с еднакви сиви костюми бяха изпроводени от сияещия Майкъл. Дори и без разясненията на госпожа Хейстингс Бери би усетила, че сърдечността му бе престорена. Веднага след като излязоха, той се обърна към нея и усмивката изчезна от лицето му. Стори й се, че вижда как устните му помръдват, но това сигурно беше самозалъгване. Гласът му беше достатъчно рязък.

— А сега, госпожице Макдоналд, ще опитате ли отново сцената с нахлуването? Но този път без преиграване.

Вече вътре в стаята, той затвори плътно вратата зад себе си. Бери имаше странното желание да го помоли да я остави отворена, за да може госпожа Хейстингс да види как Майкъл ще й извие врата. Той седна на ръба на бюрото си и й предложи едно от креслата.

— Предпочитам да стоя — каза тя неуверено.

— Както искате. Какъв е проблемът?

— Сигурна съм, че много добре знаеш. Получих съобщението, което нямаше благоприличието поне да ми предадеш лично.

Студени и твърди като стъкло синьо-зелени очи се втренчиха в нея. Бери трепна. В тези очи нямаше дори намек за пламенния поглед, от чиято топлина беше избягала снощи. Сякаш говореше с абсолютно непознат човек.

Или с началник, напомни си строго тя. Кога ли ще се научи да бъде по-дипломатична? Сигурно никога, помисли си и въздъхна. Щеше да продължи да се бори за убежденията си, без да се интересува от последиците. А последиците в този случай че предвещаваха нищо добро за бъдещите й отношения с Майкъл Комптън — било то служебни или не.

— Аз не разнасям съобщения — поясни той многозначително. — Аз само ги пиша.

Бери вътрешно потрепери. Разбира се, че е така. Биха могли да имат лични взаимоотношения, но това в никакъв случай не означаваше, че тя е привилегирована. Определено не желаеше подобно нещо. Сигурно му изглеждаше като капризно дете.

— Добре, да забравим за това. Няма значение кой разнася съобщенията — каза тя неохотно. — Проблемът е в друго — не мога да правя комедия на ситуациите при положение, че ти лишаваш шоуто от същината му.

В следващите пет минути Бери не спря да кръстосва кабинета, следвана от спокойния му поглед, и разпалено защитаваше епизода, който той бе обявил за неприемлив. Когато най-сетне приключи, Майкъл спокойно каза:

— Сцената пада.

Слисана от неговата категоричност, тя се закова на място и го погледна изумено.

— Не чу ли какво ти говорих досега?

— Всяка дума.

— И все още смяташ да направиш това?!

— Да.

— В такъв случай не разбирам какво искаш — промълви Бери след кратка пауза. — Не зная как очакваш от мен да направя това шоу!

— С вкус, госпожице Макдоналд. Очаквам от вас да го правите с вкус. Има твърде много празни приказки и цинично поведение. Зрителите никога не биха платили за такова нещо. Няма да се отъждествят с вашите герои. Реалните хора с нормална ценностна система не се държат по такъв начин. И вие би трябвало да го разбирате по-добре от всеки.

— Какво искаш да кажеш? — стрелна го с огнен поглед Бери.

— Тръгна си от мен снощи, въпреки че искаше да останеш, нали? — погледът му прикова нейния в страстен двубой.

— Кой казва, че съм искала да остана? — сряза го тя, веднага забравила за шоуто.

— Аз го казвам! — той направи няколкото крачки, които ги деляха. Погали я по бузата и леко повдигна брадичката й, а устните му се устремиха към нейните. Бери се опита да се пребори с чувствата си, които само доказваха правотата му. Когато устните му докоснаха нейните, ласката й подейства както топлината на искрящ огън би въздействала на премръзнал в нощта човек. Тя се наклони към него, безвъзвратно привлечена от уютната му прегръдка. Ръцете й бяха отпуснати до тялото, а пръстите — все още свити в сърдити юмруци. Представи си как се отдръпва и му удря плесница, как му крещи, че не е прав. Но дълбоко в себе си, където нежната целувка бе разпалила буен пламък, усещаше, че това бе лъжа. Знаеше, че го желае, че снощи искаше да остане и си беше тръгнала само за да предпази… да предпази какво? Своята мечта за свободен и безгрижен живот? Най-накрая се насили да послуша здравия си разум и се отдръпна. Забеляза в очите му весели пламъчета и дразнещо задоволство. — Не съм променил решението си — каза Майкъл тихо.

— О, върви по дяволите! Какво си мислиш, че доказваш с това? Че те харесвам? Голяма работа! И какво общо има то със сцената от шоуто? Аз и ти не сме Мейсън и Карин…

— Бих казал, че приликата е най-малкото очевидна — предизвикателно се усмихна той.

— Виж, Майкъл, това шоу не е за мен и теб. То е измислица. И аз съм сигурна, че тази сцена е нужна, за да се развият събитията по-нататък.

— Аз пък мисля, че нашата история също се нуждае от такава сцена, за да продължи. Но ти не ми обръщаш никакво внимание. Защо Мейсън да има по-добър късмет от мен?

Бери го погледна недоверчиво.

— Това е най-странният аргумент в полза на цензурата, който някога съм чувала!

— Ами ако ти кажа, че аз съм шефът и съм решил сцената да отпадне?

— И моето мнение няма значение?

Усмивката му се стопи.

— Не и в този случай. Не. Извинявай.

— Разбирам…

Без да каже нищо повече, тя се обърна и излезе преди Майкъл да е видял сълзите й. Чувстваше се така, сякаш той бе танцувал степ върху душата й. И преди беше имала подобни спорове, повечето от които също изгубени. Би трябвало да е свикнала. Защо тогава я болеше толкова много?

Защото беше твърде лично. Майкъл бе свързал сцената с техните житейски взаимоотношения. Той бе разпознал Бери зад личността на Карин. И това правеше критиката му още по-болезнена. Като казваше, че моралът на героинята й не е достоверен, все едно, че осъждаше самата нея. Но нали точно така действат повечето от еманципираните жени днес? По целия път до студиото този въпрос не й даваше мира.

Кратката разходка никога не й бе изглеждала толкова продължителна. Нито толкова самотна.