Шерил Удс
Не в осем, скъпи (4)

Четвърта глава

Трудният и в най-добри условия път от студиото до Бевърли Хилс никога не й се беше струвал толкова дълъг, нито пък движението някога й бе изглеждало така натоварено. Когато най-после Бери закриволичи между добре оформените тревни площи и привидно скромните къщи на шикозния квартал, вече минаваше девет. Беше тъмно като в рог и абсолютно невъзможно да види ясно табелките на улиците.

Мразеше да закъснява почти толкова, колкото се ужасяваше от усещането, че се е изгубила. Първото я караше да се чувства виновна, а второто я правеше уязвима и дори я довеждаше до паника. А съчетанието на двете беше напълно достатъчно, за да я върне разплакана у дома под завивките.

На всичкото отгоре знаеше, че предстоящата вечеря щеше да бъде изпълнена с клопки и опасности. „Чудя се дали ще ми повярва, ако му кажа, че пристъп на непоносима мигрена ми е причинил временна амнезия и съм забравила за срещата ни“, запита се тя на глас. Никога не би ти повярвал, обади се логиката й. Ще се досети, че си се уплашила.

И може би за щастие, точно преди да каже на логиката си да върви по дяволите и да се отправи към уюта на леглото си, Бери намери улицата. Сега вече беше съвсем лесно да открие адреса. Когато позвъни на вратата на Майкъл, вече минаваше девет и половина. Вратата отвори самият той. На лицето му бе изписана тревога, която бързо се смени със студена, недружелюбна усмивка. Бери потрепери. В погледа му съзря познатата й вече безпощадност.

— Чувал съм, че е модерно да се закъснява, но не мислиш ли, че малко си се поувлякла? — попита я Майкъл.

Въпросът му не беше груб, но в гласа му тя долови метални нотки, които й подсказаха, че наистина е ядосан. Внимателно сложи ръката си върху неговата.

— Сигурно много ми се сърдиш, нали? — подзе разкаяно и забързано продължи: — Прав си. Ужасно закъснях, но се забавих в студиото. Движението беше невъзможно. Знаеш какво е по това време. И освен това се изгубих — Бери спря, за да си поеме дъх и го погледна с надежда. Нищо! Нито дори мигване на синьо-зелените очи. Опита отново: — Както и да е. Извинявай… Провалих ли вечерта?

За момент той остана неподвижно вгледан в нея, а после поклати глава и се усмихна. Поне не изглеждаше така, сякаш имаше намерение да я изрита обратно на улицата.

— Разбира се, че не. Просто бях решил, че си променила решението си и няма да дойдеш.

Едната вежда на Бери недоверчиво се повдигна. Това съвсем не звучеше като самоуверения Майкъл Комптън, когото бе познавала досега. Всъщност в забележката му прозираше неприкрита уязвимост, която силно я заинтригува.

— Ти сериозно ли говориш? — попита тя, все още не напълно убедена, че бе усетила нотка на несигурност в гласа му.

— Ами закъсня близо час! — усмихна й се той вече с добре познатата й самоувереност. — Можеш ли изобщо да си представиш как въздейства върху мъжкото самочувствие фактът, че желанието на една привлекателна жена за среща не е толкова голямо, колкото неговото?

— Подозирам, че самочувствието ви е отлично, господин Комптън — отвърна Бери мило. — А аз по пътя се борих с огромни камиони, изгубих се сред улиците на Бевърли Хилс и после едва не умрях от глад в колата си, докато ти тук си похапвал… Какво си похапвал? Салата от моркови?

— Чадърчета от гъби с месо от раци.

Бери въздъхна замечтано, а устата й се напълни със слюнка. Наистина беше страшно изгладняла. Погледни го право в очите:

— Предполагам, че дори и най-искрените извинения за непростимото ми закъснение не биха могли да те убедят да споделиш една-две от тях с мен.

— Интересно предположение. Би могла да опиташ — Майкъл най-после се дръпна от вратата и я покани вътре. — Винаги съм готов да чуя молба от искрено разкаян човек.

— Не си играйте с огъня, господин Комптън! Не знаете ли колко е опасно да разигравате умираща от глад жена?! Обещахте ми вечеря, а досега само ме зареждате с остроумия и статично електричество!

Синьо-зелените му очи се плъзнаха по нея.

— Забелязала ли си как се наелектризира въздухът, когато сме заедно? — попита тихо той, а Бери се изчерви под погледа му.

— Нямах предвид това — опита се да възрази тя, но гласът й никак не звучеше убедително.

— Сигурно… — погледна я колебливо Майкъл, а в очите му заигра пламъче. — Но е вярно. Може би трябва да изследваме това явление след вечеря.

Бери отвърна на погледа му, ала след малко отмести очи. Десерт, помисли си тя и усети особена тръпка да преминава по гръбнака й. Всичко се нареждаше според очакванията на Дени. Явно си мислеше, че ще я има за десерт. Преглътна и пак го погледна. Може би ако насочи мисълта си към вкуснотиите, нямаше да изпитва такъв страх от приближаването на десерта.

— Какво ли става с онези чадърчета от гъби?

— Ей сега ще ги видиш! — засмя се той. — Защо не минеш в дневната? Аз ще дойда след малко. Какво искаш за пиене?

— Чаша вино.

— Червено или бяло?

— Бяло. Сигурен ли си, че нямаш нужда от помощ?

— Абсолютно! Всичко ми е под ръка.

Бих се обзаложила, че е така, помисли си Бери. Докато чакаше, огледа стаята — удобен диван и кресла, разположени пред запалената камина. Обстановката беше семпла и луксозна и Бери трябваше да си признае, че бе впечатлена от добрия вкус на Майкъл. Цялата подредба издаваше специфичен стил, който тя подозираше, че бе лично негов. Съмняваше се, че декоратор изобщо бе припарвал до къщата.

— Харесва ли ти изгледа? — прозвуча над рамото й нежният му шепот.

— Чудесен е!

— Влюбих се в това жилище веднага щом го зърнах. Предишният му притежател беше покрил прекрасния дъсчен под с отвратителен бледоморав мокет. Интериорът беше издържан в ужасяващи съчетания на розово и черно. Трябваше да си държа очите затворени, за да не ми прилошее, докато свалях тапетите.

— Как успя да свършиш всичко сам при твоята заетост?

— Работех късно вечер и в почивните дни. Отне ми доста време наистина, но си струваше. А и не можеш да си представиш колко е разтоварващо да разлепваш мокет и да късаш тапети, след като цял ден едва си се сдържал да не разкъсаш на парчета кретените, които минават през кабинета ти.

— Ако наистина са толкова лоши, чудя се защо си правиш труда да се владееш? — сухо отбеляза Бери.

— Понякога и аз се чудя — призна си Майкъл. — Но със сигурност зная едно нещо за този бизнес. Човекът, който се опитва да ти продаде някаква абсолютно неприемлива идея днес, утре може да създаде нещо уникално и безценно. И ако си бил груб с него, той ще го предложи на друга компания. Не мога да си позволя да пропусна такъв шанс.

— Значи просто мълчиш и си страдаш?

— Предпочитам да мисля, че съм дипломатичен. Иска ми се да вярвам също, че успявам да създам обкръжение, което провокира творческото начало у подчинените ми. Ако някъде има и искрица талант, аз се стремя да я запазя и развия.

Докато говореше, той разсеяно започна да си играе с косата й. Бери усети как нежните му пръсти докосват лицето й. Тялото й потрепери при допира и тя разбра, че ако не се дръпне веднага, след малко дори няма да й хрумне да му откаже, каквото и да поиска от нея. Въздъхна, но не се отмести. Не можеше.

В „Сбогом, отново“ в отношенията между героите се натрупваше потенциална страст и когато напрежението стигнеше до крайната си точка, нещата просто се случваха. Без колебания днес и без съжаления утре. Но това не беше сценарий и Бери внезапно осъзна, че Майкъл Комптън преодолява всичките й добре организирани защити почти без усилие. Мисълта, че той изведнъж ще придобие огромно значение за нея, я ужаси.

— Ей! — каза Майкъл тихо. — Какво има?

Бери премигна и го погледна в очите. Дали беше прочел мислите й?

— Нищо — излъга тя. — Защо?

— Изглеждаше странно отнесена, а после сякаш се натъжи. Или не. Изглеждаше по-скоро уплашена. Уязвима.

Изненадана от неговата чувствителност, Бери се усмихна насила и заядливо каза:

— Нещо си въобразяваш. Да не би да си чел някой мелодраматичен сценарий, преди да дойда?

Той се вгледа в нея, сякаш се колебаеше дали да й повярва или не. За нейно облекчение, реши да изостави тази тема.

— Нищо не съм чел. Робувах над печката в кухнята. Ти готова ли си за вечеря?

— Съвсем. Никога не съм познавала мъж, чиито кулинарни умения да надхвърлят приготовлението на пържоли на скара.

Майкъл я погледна възмутено.

— Мила моя, трябва да те уведомя, че френският готвач е всъщност любимият ми телевизионен герой. Какви рецепти само! Фантастични са! — той докосна с пръсти устните си и пусна малка въздушна целувка. Бери се засмя.

— Щом влиянието му върху теб е толкова силно, чудя се как още не си го пуснал в най-гледаното време!

— Повярвай ми, мислил съм сериозно за това. Не можеш ли да си представиш цяла комедия на ситуациите, изградена около патица с портокали и аспержи?

— Не. Страхувам се, че не мога.

— Лошо, госпожице Макдоналд. Трябва да поработим върху въображението ви.

Само ако знаеше, помисли си тя. Още от момента на първата им среща въображението й сякаш беше пощуряло, макар че мислите й наистина имаха много малко общо с храната или телевизията. По време на репетицията едва успяваше да се съсредоточи върху работата. Образът на Майкъл непрекъснато се връщаше в съзнанието й. Спомняше си блясъка в очите му, когато бе погледнал към нея. Спомняше си и стройното му атлетично тяло, твърдите като камък мускули на бедрата. Във въображението си го бе освободила от добре ушитото сако, копринената вратовръзка, меката риза и накрая, от панталоните, които обгръщаха здравите му бедра. Очите й се наслаждаваха на мъжествеността и силата му. Дори в един момент бе потръпнала, защото й се стори, че видението е реално.

А тази нощ то наистина бе такова. Или поне би могло да стане, ако просто поискаше. Той седеше срещу нея на масата и пламъчетата на свещите бледнееха пред огъня на желанието, който гореше в очите му. Дори докато ядяха вкусната сьомга, в погледа му Бери видя, че мислите му са на някакво друго, тайно и интимно място, където те двамата са се слели в едно.

Тя мислено го последва и изживя тръпката на въображаемото докосване. Предизвикателно отпи дълга глътка от чашата с бяло вино и прокара език по пресъхналите си устни. Майкъл изстена и погледна настрани, разваляйки магията.

— Помисляли ли сте си изобщо какво ми причинявате, госпожице Макдоналд? — попита той дрезгаво. Ако беше нещо подобно на това, което той й причиняваше — да, знаеше. Но и знаеше, че не трябва да го признава. Защото истината би отвела отношенията им до точка, от която не би имало връщане назад. А това би им донесло само болка и разочарования. — Бери, казвал съм ти и преди, че искам да сме заедно — каза Майкъл направо. — Ти си прекрасна жена. Интелигентна, забавна, независима. Жената, която цял живот съм търсил, но намирам едва сега. И двамата сме зрели хора. Разбирам предпазливостта ти, но мисля, че не е необходима. Можем да разделим личните от професионалните си взаимоотношения.

Думите му биха могли да са написани от Хийт Доналдсън, а зад убедителността, с която бяха изречени, се криеше настойчивост. Ако ги беше прочела в сценарий или видяла по телевизията, Бери би им повярвала. И би решила, че желанието и уважението в тях са напълно достатъчни, за да убедят, която и да е жена. От друга страна, свободната и еманципирана Карин Девъру от „Сбогом, отново“ беше създадена по нейно подобие. Защо тогава не й беше по вкуса бързата и неангажираща близост, която Майкъл й бе предложил? Каква бе причината за пустотата, която чувстваше в гърдите си?

Отговорът беше прост и обезпокоителен. Двамата с Майкъл биха се чувствали добре заедно. Дори твърде добре. Топлата, вибрираща болка, която усещаше в себе си, й го подсказваше. Но за първи път в живота си Бери имаше чувството, че това няма да й бъде достатъчно и че от Майкъл щеше да иска много повече. Повече, отколкото би могла да получи.

Не забравяй за обещанието си, напомни си остро. Беше се заклела никога да не става уязвима като майка си. Нямаше да позволи мъчителни раздели. Само бързи сбогувания. И за да успее да удържи на думата си, бе решила да не допуска никого твърде близо до себе си. Особено мъже като Майкъл, близостта, с когото почти неминуемо би довела до неудържимо увлечение.

Освен това той имаше твърде голяма власт над нея. Можеше не само да разбие сърцето й, но и да контролира, дори да провали кариерата й. Рисковете бяха наистина огромни.

— Мисля, че идеята ти не ми харесва — сама се учуди на твърдостта в гласа си, проявена в такъв момент на колебание и нерешителност. — И мисля, че е най-добре да си тръгвам.

— Бягство?

— Естествено, че не — и наистина, тя само се оттегляше, за да възстанови отбранителните си сили. Имаше разлика, но се съмняваше, че Майкъл би могъл да я осъзнае. А и не беше сигурна, че би могла да му я обясни.

— Може би имаш някаква работа?

— Не.

— Тогава остани още малко — в очите му се четеше молба. Говореше тихо и убедително. — Хайде да се поразходим.

Бери усети жеста му и го оцени. Той приемаше оттеглянето й. Въпреки това беше настроена скептично.

— Разходка ли?

— Да, разходка! — засмя се Майкъл. — Сещаш ли се? Да походим. Това е един от онези странни навици, които хората са имали, преди да се появи автомобилът. Начин за придвижване от едно място до друго.

— Звучи интересно. И имаш ли някакво определено място предвид?

— Не. И точно в това е чарът на разходката. Просто тръгваш и оставяш вътрешните ти импулси да те водят.

Бери го погледна изпитателно. Предложението му изглеждаше безобидно и тя вярваше, че импулсите му няма да я насочат към някой любовен капан насред Бевърли Хилс. Освен това нощта беше прекрасна. Чистото среднощно небе беше като посипано със звезден прах, а пълната луна висеше ниско над планините.

— Добре. Да се поразходим.

— Имаш ли връхна дреха?

— Не.

— Тогава ще ти дам нещо мое — той извади от гардероба светлосиньо яке и я наметна.

Бери вдъхна опияняващия аромат на одеколона, задържал се в плата. В тази дреха се чувстваше почти като в прегръдките му, уютно и сигурно. Усещането беше опасно приятно. Лесно би могла да се пристрасти към него.

Свикнала да ходи винаги бързо, тя се изненада от спокойната походка на Майкъл. Докато минаваха покрай къщите, той разказваше кратки и остроумни анекдоти за всеки от съседите си. Само след няколко минути Бери ясно си представяше застаряващата кинозвезда, която никога не излиза да си вземе сутрешните вестници, без да се е гримирала и облякла в подходящ тоалет. Магнатът на недвижими имоти, чиито легендарни сделки редовно запълваха първите страници на печата. Представи си и богатата съпружеска двойка, често огласяща улиците с колоритни кавги и помирения.

— А какво разказват те за теб? — подразни го тя. — Представям си ги: „О, Майкъл Комптън е нещо съвсем различно. Луди купони всяка седмица! Рояци от звезди минават през вратата му. Чудя се как издържа на такова темпо. Горкият човек! Сигурно гълта витамините с шепи!“

— Мисля, че ще останеш разочарована. Никоя звезда не е прекрачвала прага ми, а тази вечеря е най-голямото ми постижение в областта на купоните.

— Не мога да повярвам! Един от най-влиятелните хора в телевизията се опитва да ми пробута сценарий за изолирано и самотно съществувание!

— Ей, кой ти е споменавал нещо за самота? Аз наистина съм много необщителен. И не са ми нужни други хора, за да се чувствам добре. В този бизнес никак не е трудно да се сдобиеш с тълпи от познати, но аз внимателно подбирам приятелите си. Искам те да са хора, които харесват самия мен, а не длъжността ми.

Каква ирония, помисли си Бери, докато слушаше обяснението му. Страшно много хора биха дали мило и драго, за да влязат в тесния кръг на приятелите му само заради поста, който заемаше в компанията. Други продуценти — мъже и жени, биха й завидели за тази близост, както и за възможностите, които тя предоставяше. И точно заради високата му длъжност Бери срещаше ужасни трудности да го възприеме дори като приятел, да не говорим за любовник. Изведнъж той задърпа ръката й точно като дете, което тегли майка си към поредното изкушение.

— Виж там! — в очите му блесна весела искрица.

— Къде? Виждам само игрище.

— Точно така. Кога за последен път си се люляла на люлка?

— Страшно отдавна. Може би дори преди да вляза в пубертета — в гласа й нямаше ентусиазъм.

— Значи е дошло времето да опиташ отново. Може би вече си поуморена от живота. Сигурно се забавляваш с влакчета на ужаса и видеоигри. Но повярвай, нищо не може да се сравни с удоволствието да се издигнеш в небето, да се опиташ да докоснеш звездите.

Тя любопитно се вгледа в него. Каква странна смесица от противоречиви наглед черти беше събрана в прекрасното тяло на Майкъл. Детската радост от дребните удоволствия се съчетаваше с физическите желания на зрял мъж. Магнетичната сила на естествен лидер и нежността на любовник. Бързият и понякога циничен ум на закоравял реалист и тихият, затворен характер на романтик.

— Хайде! — подкани я той. — Качвай се! Ще те залюлея. Готова ли си?

Бери кимна и усети здравите му ръце на талията си. Майкъл я придърпа към себе си и точно когато напрежението, причинено от близостта им, вече й се струваше непоносимо, пръстите му се разтвориха и тя полетя напред. Издигането към небето беше прекрасно. А връщането назад, към очакващите я ръце, беше още по-вълнуващо. Всеки път се издигаше по-високо и по-високо, докато накрая не издържа и се разсмя от радост, щастлива от чувството за полет, от вятъра, който гъделичкаше страните и си играеше с косата й.

— Харесва ли ти?

— Прекрасно е! — думите й се изгубиха сред свистенето на въздуха. — Чувствам се свободна като птичка, която се рее високо над земята. Защо не се полюлееш и ти?

— По-приятно ми е да те гледам… — той я заобиколи и застана пред нея, извън обсега на краката й. — Изглеждаш като малко момиченце. Цялата зачервена и сияеща от щастие.

Бери усети странна тъга в гласа му.

— Нещо не е наред ли?

— Не съвсем.

— „Не съвсем“ означава „да“. Просто не искаш да ми кажеш.

— Не искам да развалям хубавия момент.

— Толкова тъжно ли е това, което си мислиш?

— Не точно тъжно. Бих искал да можеш и с мен да си така спокойна и щастлива, както при полета на люлката.

— Но аз съм с теб…

— Не е същото, Бери Макдоналд. И го знаеш. Имам чувството, че се страхуваш от мен или от самата себе си. Страх те е да се отпуснеш, точно както се страхуваше да се качиш на люлката. Но се качи. Пое този риск. Защо не поемеш и риска с мен?

Майкъл пристъпи напред и я хвана в момента, когато люлката идваше към него. Пръстите му срещнаха бедрата й и останаха там — твърде невинно, за да предизвикат протеста й и достатъчно откровено, за да се престори, че не ги забелязва.

— Страхуваш се, че ще изгубиш равновесие? Това ли е? — попита той тихо. — Искам да знаеш, че няма да наруша твоята независимост. Не очаквам да ми се отдадеш само защото съм мъж, а ти — жена. Ние сме равни, Бери. Аз уважавам творческите ти способности, твоята интелигентност и кураж. Защо да те променям? За да те направя по-лоша, отколкото си?

— Може и да не го желаеш, но точно това ще се случи — гласът на Бери бе изпълнен с трупана от години горчивина. Тя въздъхна дълбоко. — И друг път се е случвало. Двама души се събират с най-добри намерения и съвсем скоро става така, че само единият дава от себе си и само единият прави компромиси. Обикновено това е жената, защото мъжете и представа си нямат от отстъпки. Винаги тяхната кариера е по-важна и винаги техните нужди са по-неотложни — погледна го предизвикателно. — Това не е за мен. Твърде много усилия съм положила, за да стигна дотук и на никого няма да позволя да ми отнеме позициите.

Майкъл поклати глава, а в очите му се появи изражение, което Бери не успя да отгатне. Може би разбиране. Или съчувствие?

— Никога не бих го направил — рече простичко той.

— Ти си последният човек, който може да каже това. Защото можеш да изискваш от мен не само като мъж, но и като началник. Нима е чудно, че се страхувам от близостта с теб?

Майкъл въздъхна и тъга изпълни погледа му. Дори не се опита да се престори, че не я разбира.

— Не. Никак не е чудно. Сигурно ще ми отнеме доста време, докато ти докажа, че няма от какво да се страхуваш.

— Изобщо не споменавай за това, Майкъл! Много добре знаеш, че само ако поискаш, можеш да промениш моето шоу. А ако се стигне до това, можеш дори да го провалиш. И не ми казвай, че нямам от какво да се страхувам. За мен няма по-опасен човек от теб на тази земя!

И преди той да успее да продума, Бери скочи на земята и се затича. Тича, докато дробовете й се издуха до пръсване. С бърза крачка измина разстоянието до неговата къща и влезе в колата си. В главата й все още отекваха острите думи, които бе запратила в лицето му. Тяхната пресметливост я ужасяваше. Да, властта на Майкъл Комптън я плашеше. Но още повече я притесняваше чувствителността му и проклетото съчетание от остроумие, привлекателност и интелигентност, които действаха на ума и тялото й по-силно, отколкото би повярвала, че е възможно. Имаше чувството, че в това привличане има повече опасност, отколкото изобщо би могла да си въобрази.