Шерил Удс
Не в осем, скъпи (3)

Трета глава

Точно в осем часа на другата сутрин Дениъл с гръм и трясък нахълта в малкия офис на Бери. В едната си ръка държеше сценария, а с другата внимателно крепеше голяма хартиена торба. Хвърли сценария на едно от креслата, а от торбата извади две чаши кафе и ги постави внимателно на бюрото. После седна на дивана, подви под себе си обутите си в джинси крака и очакващо погледна Бери.

— Е?

— Ти никога ли не чукаш, преди да влезеш?

— Рядко — отговори бодро Дениъл, без ни най-малко да се засегне от хапливостта на Бери. — Защо си в такова настроение? Не мина ли добре вечерята ти със страхотния Майкъл Комптън?

— Вечерята мина отлично — призна си честно Бери. — Проблемите се появиха след нея.

Сивите очи на Дениъл мигновено се присвиха.

— Аха-а-а — започна тя тихо, а след това гневно извиси глас. — Значи е проявил абсолютното си безочие! И какво, нападна ли те? Оплакване! Това е, което трябва да направиш! Да подадеш оплакване! Не му позволявай да се отърве безнаказано.

— Уха! Говориш като застрахователен агент след злополука. Не познаваш ли някой прокурор, който си търси случай? — Бери се засмя на внезапния й порив на солидарност. Опита се да я успокои. — Не, нищо подобно не се случи.

— Значи не се е опитал да те нападне? — тонът на приятелката й се колебаеше между разочарование и недоверие.

Изражението на Бери омекна, когато си припомни до най-малките и вълнуващи подробности привидно случайните намеци и съблазнителните обещания на Майкъл.

— Не бих казала, че е точно така — призна тя. — Но не беше и това, което си мислиш.

— Искаш да кажеш, че ти хареса?

— Не, не ми хареса — опита се да се защити Бери. — Искам да кажа, че всичко си беше наред. Ох, вече не зная какво искам да кажа.

— Прелъсти те, нали? — каза Дениъл тържествуващо. — Знаех си. Знаех си, че няма да устоиш на тези бедра!

— По дяволите. Дени! Не е това, което си мислиш! — протестът й прозвуча почти жаловито. Майкъл Комптън беше програмен директор на компанията и неин шеф, това беше всичко. Или поне трябваше да е така. Нямаше да позволи на Дениъл или на биещото си до пръсване сърце да я убедят в противното.

— Тогава какъв беше проблемът?

— Решил е да премести шоуто в осем часа в събота — изстреля тя доволна, че може да смени темата с друга, за която беше сигурна, че ще отвлече Дениъл от проучването на интимните подробности около вечерята с Майкъл. Думите й постигнаха желания ефект. Дениъл беше искрено потресена.

— Ти се шегуваш!

— Никак даже. Той смята, че едно наистина интересно шоу би привлякло младата публика. Всъщност косвено ме предизвика да докажа, че „Сбогом, отново“ е достатъчно добро, за да привлече зрителския интерес.

— И ти, естествено, падна в капана му?

— Капан? Искаш да кажеш, че се съгласих да приема предизвикателството, за да излезе сериалът в ефир? Да, права си! Точно това направих! — разгорещи се Бери. — Твърде дълго се борих за този шанс. И не можех да си позволя да го пропусна само защото компанията ми играе глупави номера. Можем да направим шоуто добро и за осем часа.

— Как? — въпросът на Дениъл прозвуча отвратително песимистично.

— Като просто направим един добър сериал. Щом е интересен в девет и половина, ще бъде интересен и в осем.

— Може би в сряда, скъпа. Но не и в събота. За събота ще трябва да е истеричен.

— Тогава доведи тук Хийт и започвайте да го правите истеричен — въздъхна Бери.

— Това обаче е твоя работа. Аз съм само режисьор.

Бери я погледна, но преди да успее да каже нещо, телефонът иззвъня. Когато вдигна слушалката, чу в ухото си ниския тих глас на Майкъл.

— Добро утро, Бери Макдоналд… — Звучеше точно толкова съблазнително, колкото и снощи на раздяла. Бери чу ударите на сърцето си и изведнъж осъзна колко лесно би могла да се пристрасти към такъв начин за завършване и започване на дните си.

— Добро утро — отговори тя със спокоен глас, без да съзнава, че кокалчетата на ръката й са побелели от стискането на слушалката.

— Майкъл ли е? — попита шепнешком Дениъл. Бери й кимна, а тя се подсмихна и отиде на пръсти до вратата. — Ще ви оставя насаме — прошепна важно и весело й махна. На Бери й се прииска да я удуши.

— Бери, чуваш ли ме?

— Какво? — стресна се тя. После добави по-спокойно: — Да, чувам ви.

— Всичко наред ли е? — гласът му беше истински загрижен и леко озадачен.

— Разбира се, господин Комптън. Защо да не е?

— Гласът ти беше странен. И още ме наричаш „господин Комптън“. Обидена ли си за нещо?

— Не съм обидена… — тук Бери си пое дълбоко дъх: — Майкъл, какво искаш?

— Искам да те видя.

— И защо? — внимателно попита тя.

— Знаех си! — тихо се засмя той. После насмешливо я попита: — Винаги ли подлагаш на кръстосан разпит мъжете, които те канят на среща?

— Не знаех, че това имаш предвид — заоправдава се Бери. — Имаме и професионални взаимоотношения, както знаеш.

— Да, зная го. И те като че ли се опитват да засенчат другите. Ще ти бъде ли по-приятно, ако огранича професионалните си обаждания в рамките на работния ден, а личните — извън него?

Бери се почувства глупаво и смекчи тона си.

— Това предполага, че имаме нормален работен ден с фиксирани начало и край. Кога за последен път дойде на работа в девет и си тръгна в пет?

Майкъл се замисли за няколко секунди.

— Когато се разболях от грип, през седемдесет и седма. Разбирам забележката ти. Ти какво предлагаш?

— Би могъл по-ясно да разграничиш деловите срещи от тези за удоволствие. Например, някоя вечер би могъл да ми предложиш да излезем на ресторант и да потанцуваме. Това определено е среща — обясни му тя.

— А ако ти предложа да отидем на предварителна прожекция? Това работа ли е или удоволствие?

— Ако се държиш както трябва, би могло да е и двете — когато чу многозначителната си забележка, Бери потрепери. Търсеше си белята. Направо си я просеше…

— Наистина ли? — гласът му стана тих и дрезгав. — Звучи обещаващо.

— А имаш ли скоро някакви прожекции?

— Никакви. За седмици напред.

— Колко жалко!

— А какво ще кажеш за една вечеря? Дори аз ще я сготвя.

— Ти ще я сготвиш? — подхвърли тя скептично. — Това да не е модерния еквивалент на едновремешната покана за показване на офорти?

— Не и в моя случай — възрази той. — Уменията ми на готвач са наистина сериозни. Имам дори микровълнова печка. Е, какво ще кажеш?

— Кога?

— Тази вечер.

Бери нервно преглътна. Това беше точно съвременният тип бързо и прямо ухажване, в което винаги бе вярвала и което искаше да прокара в сериала. Без игри, без обещания, без ангажименти. Просто предложение за вечеря с подразбиране, че сексът влиза в менюто. Защо тогава й се искаше да изкрещи, че тази вечер е твърде скоро? Защо не я оставяше на мира страхът, че мъже като този, които те помитат със силата на вниманието си, съвсем скоро те оставят да лежиш в прахта? За нея нямаше да има ни най-малко значение, ако Майкъл Комптън влезеше в живота й довечера, а утре излезеше. В днешния свят човек трябва просто да вдигне рамене, да благодари за спомените и да отмине.

Бери потръпна. Тя беше наистина много добра в сбогуванията. Баща й излиташе от семейното гнездо по-често, отколкото самолетите от международното летище на Лос Анджелис. И всеки път Бери виждаше как съпротивителните сили на майка й все повече рухват. Беше се заклела никога да не попада в нейното положение и че никой мъж няма да има такова значение за нея. Беше си изградила защита, с каквато обединените сили на армията, флота и авиацията биха могли да се гордеят.

С такава практика в самозащитата спокойно би могла да си позволи една вечеря с Майкъл Комптън, размисли тя. Днес или след седмица — нямаше значение. Имаше пълна власт над емоциите си.

— Тази вечер? Чудесно! — каза твърдо в слушалката Бери и се учуди от тръпката на нетърпение, преминала по гръбнака й. Това не беше реакцията на безразлична жена. Това беше ясен като камбанка предупредителен сигнал, но тя не му обърна абсолютно никакво внимание. Сигурно наистина бе полудяла.

Изведнъж тонът на Майкъл стана забързан и делови, сякаш някой бе влязъл в кабинета му. Той й даде телефона и адреса си в Бевърли Хилс и добави:

— В такъв случай ще те чакам в девет. Ако се изгубиш, звънни ми.

Едва затворила телефона, Бери чу почукване на вратата.

— Да?

В кабинета й влезе куриер.

— Госпожица Макдоналд? Имам пратка за вас.

След като мъжът остави красиво опакованата кутия на бюрото и излезе, Бери извади малката картичка от плика й.

„Наслаждавай им се и мисли за мен, както аз си спомням вечерята ни.

Майкъл“

В кутията намери около килограм големи, свежи ягоди, потопени в течен шоколад. Устата й се напълни със слюнка. Взе си една и бавно я захапа, вкусвайки сладостта на плода и горчивината на шоколада. Притвори очи. Беше наистина божествено! Но беше също предизвикателен намек за това, че Майкъл бе заинтересован не само от качествата й на продуцент и не се бе отказал от коварните си намерения. Да, той беше един твърдоглав програмен директор, но дълбоко в себе си криеше чаровната и подкупваща душа на романтик.

Преди да успее да се замисли за опасностите на едно такова съчетание, Дениъл и Хийт нахълтаха в кабинета й, потънали в разгорещен спор. След тях влезе Мелинда Ашкрофт, актрисата, избрана за главната роля в сериала. Ръцете й бяха на кръста, а устните й — нацупени с типичната за нея женственост.

— Бери, не мога да искам от Мелинда да изиграе тази сцена по начина, по който е написана! — тросна се Дениъл и хвърли отворения сценарий върху бюрото й.

— Просто не ми пасва — съгласи се Мелинда с тихия си дрезгав глас, който сигурно караше мъжете да се хвърлят в бездънни пропасти. — Карин не би направила такова нещо.

— Какво знаеш пък ти за Карин?! — изръмжа Хийт. — Аз съм написал тази роля и твърдя, че ще направи точно това — ще се втурне в кабинета на Мейсън и ще му каже всичко в лицето.

— По средата на съвещанието? — попита Дениъл скептично. — Хайде, Хийт! Карин е разумна жена. Няма да изложи на опасност голямата сделка, като се разкрещи на Мейсън пред толкова много непознати.

Бери внимателно слушаше наново разгарящия се спор, поглеждаше в сценария и накрая реши, че трябва бързо да се намеси, ако не иска кръвното на Хийт отново да се вдигне до тавана. Цветът на врата му отдавна беше червен и вече преминаваше към лилаво.

— Тишина! — викът й се извиси над гълчавата.

Дениъл, Хийт и Мелинда млъкнаха и я погледнаха, явно слисани от избухването й.

— Така е по-добре. Може ли сега всички да седнете и да обсъдим въпроса като цивилизовани хора?

Обсъждането им отне по-голямата част от сутринта и едва ли би могло да се нарече цивилизовано. Въпреки неистовите усилия на Бери да проявява дипломатичност, изглеждаше, че режисьорът, сценаристът и главната героиня бяха твърде разгневени един на друг, за да правят компромиси. Накрая, след като бе отнесла по-голямата част от гнева им, тя решително отсече:

— Добре, това е. Сцената остава. Карин не може да се дръпне и тихичко да страда — Хийт се ухили победоносно. — И все пак, Хийт — продължи Бери, наблюдавайки как усмивката му се стопява, — искам да посмекчиш нещата. Мелинда и Дени са прави. Тя може и да нахълта в кабинета му, но в никакъв случай не би избухнала така щом види, че прекъсва важна среща. Може би ще се престори, че е дошла за друго или просто ще промърмори нещо и ще излезе. Не зная. Ти си сценаристът. Поработи върху това. Искам да видя новия диалог веднага след обяд.

Репетицията бе подновена чак в късния следобед и Бери твърдо реши да не разпуска екипа и актьорите, докато не види поне един сносен вариант на сцената.

— Мила, мисля, че си губим времето — приближи се до нея Дениъл. — Всички са скапани. Защо не кажем край за днес и не го отложим за утре сутринта?

— Колко е часът? — попита Бери уморено.

— Девет и петнадесет.

— Какво?! Не може да бъде! — тя зарови лице в шепите си. — Как можах!

— Как можа какво? Какво има?

— Вечерята ми с Майкъл трябваше да започне преди петнадесет минути!

— И си забравила? — гласът на Дениъл беше повече от песимистичен. — Имала си среща с шефа, а си седяла тук и си се тревожила за глупости?

— Не съм се тревожила за глупости. Опитвах се да предпазя теб, Хийт и Мелинда от взаимно изтребление.

— Но миличка, не знаеш ли, че това е просто полезно неразбирателство между трима здравомислещи зрели хора!

— Здравомислещи?! Зрели?! Сигурно се шегуваш. Та вие се държахте като трима разбеснели се малолетни престъпници.

— О, това беше просто освобождаване на творческа енергия.

— Защо не използваш сега малко от тази творческа енергия, за да ми съчиниш едно извинение за пред Майкъл?

— А защо не му кажеш истината?

— Искаш да кажа на вицепрезидента на компанията, на човека, който ни плаща заплатите и решава дали ще се задържим в ефир повече от шест седмици, та ти искаш му кажа, че съм забравила за срещата си с него? Да не си полудяла?

— Не съм аз тази, която е забравила за срещата си с един от най-търсените неженени мъже в цял Лос Анджелис — напомни й самодоволно Дениъл. — Ти го направи. Кажи сега коя от двете ни е луда…

— Няма смисъл да седя тук и да се препирам с теб. По-добре да се опитам да стигна, преди да е изгорил това, което готви. Имам чувството, че провалът на вечерята ще бъде грях, по-голям и от забравянето й.

— Значи отиваш у тях? Уха! — дяволитата усмивка се върна на лицето й.

— Не го казвай, Дени, или ще му обясня, че съм закъсняла заради теб. Как мислиш, че ще реагира Майкъл на това?

— Добре, добре. Изчезвай оттук! — отвърна Дениъл през смях.

Бери грабна чантата си и се насочи към вратата.

— Ще се видим утре сутринта — извика приятелката й след нея. И след това дяволито добави: — Горя от нетърпение да разбера дали бедрата му са наистина толкова прекрасни…

— Нямам никакво намерение да му проверявам краката! — възмути се Бери.

— Ясно. Значи отиваш там, за да опиташ любимите му специалитети.

— Точно така.

— Да, скъпа, вечерята може да започне с „Бьоф Строганоф“ и аспержи, но мога да се обзаложа, че за десерт ще бъдеш ти самата! — намигна й Дениъл.

— Никога! — извика Бери на излизане, но дълбоко в себе си никак не беше сигурна дали ще има силата да устои, ако Майкъл наистина е решил да я има тази вечер…