Шерил Удс
Не в осем, скъпи (10)

Десета глава

Бери никога не беше изпитвала сложните чувства на една задълбочена връзка. И естествено дори не бе допускала възможността един по-продължителен контакт с мъж, надарен със силата и чувствителността на Майкъл Комптън, да събуди вродената й уязвимост.

Опирайки се на собствения си опит, тя беше убедена, че съвременната жена би могла да остане незасегната и от най-интимните взаимоотношения. Едва сега осъзнаваше каква късогледа глупачка е била! Предишните мъже в живота й не бяха имали нищо против нейната независимост и пресметливост. Нещо повече — дори ги окуражаваха. Но те изобщо не приличаха на Майкъл. Липсваше им дълбочината на чувствата му и още повече — желанието му за наистина сериозна връзка.

И сега какво, питаше се много пъти Бери. Не можеше да отрече, че бе дълбоко привързана към Майкъл, много повече, отколкото към когото и да било от предишните си приятели. Но какви бяха неговите чувства? Никога не й беше признавал, че я обича. Спомена само, че иска да живее с нея. Беше ли това достатъчно? Според стандарта, който бе установила за Карин, да. Но можеше ли да се каже същото и за нея? Особено сега, когато знаеше, че наистина бе влюбена?

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че единственият начин да си отговори на тези въпроси, бе да приеме предложението му, да заживее с него и да види какво ще се получи. Нали и без това бе решила да се отдаде на връзката им, независимо до какво би ги довело това. Беше ли готова толкова бързо да забрави решението си?

В края на краищата, въпреки съмненията й, можеше и да се получи нещо. Може би дори щяха да открият истинските си чувства. Както Дениъл често казваше, Майкъл притежаваше всичко, което някога бе заявявала, че може да се иска от един мъж. Бери не си бе позволявала твърде често да мечтае за идеалния съпруг поради убеждението си, че такива мисли са безполезни. Но по време на сънливите нощни разговори в колежа Дениъл бе успявала да я подтикне да опише мъжа на мечтите си, който, доколкото си спомняше, много приличаше на Майкъл. Силен, даващ усещане за сигурност, самоуверен, отзивчив, чувствителен и забавен. И сега, когато го бе намерила, щеше ли да си позволи да го изгуби заради собствената си нерешителност?

Отговорът определено беше „НЕ“!

Тя храбро вдигна слушалката и набра телефонния му номер.

— Добре, майсторе! — побърза да каже Бери, преди самоувереността й да се бе изпарила. — Нека да опитаме.

— Да опитаме какво? Промените ли?

— Не. Да живеем заедно.

От другата страна Майкъл се задави. Това не беше радостната реакция, която се бе надявала да увеличи увереността в правилното й решение. Тя си бе представяла как очите му потъмняват от страст, докато й казва: „О, скъпа, никога няма да съжаляваш! Ще бъдем щастливи заедно. Обещавам ти!“ Вместо това чу развеселения му глас:

— Извинете, сигурни ли сте, че не сте набрали погрешен номер? Това е кабинетът на Майкъл Комптън, програмен директор на компанията.

— Не ми го натяквай — намръщи се Бери.

Но той продължи да я дразни:

— Кой е на телефона? — попита пресилено озадачен. — Гласът ми се струва познат, но забележките са странно нетипични.

— Умник!

— Да не би да разговарям с дамата, която само преди няколко дни ме посъветва да скоча от някоя скала, след като й предложих същото нещо?

— Никога не съм го казвала — защити се тя и се ядоса на студенината му. Майкъл просто се забавляваше с предложението й. Взимаше на шега най-важното решение в живота й…

— Може би не си казала точно това, но така прозвуча.

— Значи сигурно съм си променила решението! — Бери се почуди защо ли изобщо се опитва да го убеди в искреността си. Гордостта й подсказваше, че ако наистина не бе заинтересован, най-добре бе тя също да забрави за случилото се. Но не можеше да го направи без борба.

— Значи мислиш, че бихме могли да живеем заедно? — попита той бавно и предпазливо.

Бери се вслуша за миг в учестените удари на сърцето си и твърдо каза:

— Да.

Думата сякаш увисна в тишината между тях.

— Съжалявам, ангелче — изрече накрая Майкъл. — Аз не се шегувам с тези неща.

Тя изведнъж усети, че губи почва под краката си. Решението й рухваше. Тази студена незаинтересованост беше последното, което бе очаквала. Само преди няколко дни същият човек я бе молил за по-пълно отдаване. А сега, когато бе преглътнала гордостта си и му бе съобщила, че е съгласна с него, той се държеше така, сякаш трябваше да бъде убеждаван.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?! — избухна Бери в справедлив според нея гняв. — Кой си играе сега? Та идеята беше твоя!

— Вярно — призна си Майкъл. Но и аз като теб размислих.

— Защо?

— Нека предположим, че твоето решение ми изглежда малко внезапно. Не съм убеден, че наистина го искаш. Имам чувството, че го правиш само, за да докажеш нещо.

— И какво е това нещо според теб?

— Че си толкова освободена, колкото и Карин.

— Нямам желание да ти доказвам каквото и да било!

— Нямах предвид това. Може би се опитваш да го докажеш на самата себе си. Искаш ли да се срещнем довечера и да поговорим за това?

— Много добре знаеш, че довечера имам снимки!

— Все ще си намеря един билет — предположи той.

Тя си представи игривото огънче в тъмните му очи. Усети слабост в коленете при тази мисъл. Щом само една представа й подейства така, присъствието му сигурно щеше напълно да я лиши от здрав разум. Боже Господи! Нима наистина бе решила да заживее в дома на този човек?! Явно умът й е бил замъглен от напрежението около шоуто. По-скоро би се хвърлила на кушетката на някой психиатър, отколкото в прегръдките на този напълно егоистичен програмен директор. Би трябвало да му е благодарна, че я остави така лесно да се изплъзне.

Бери въздъхна. Защо тогава не можеше да усети благодарност? И защо се чувстваше предадена и самотна? Все пак успя да събере сили и да каже небрежно:

— Може да се пробваш, Комптън, но чувам, че всичко е продадено.

— Няма значение. Ще стоя зад кулисите.

— Само да си се опитал! Ще навия около врата ти кабел с високо напрежение!

— Защо? — попита Майкъл невинно. — Нима присъствието ми те изнервя?

— Естествено, че не — безочливо излъга тя. Той бе последният човек, когото искаше да види тази вечер, ала по-скоро би се проклела, отколкото да му го каже. — Но съществува едно правило за външните хора зад кулисите, което нямам намерение да нарушавам заради теб.

— Да, обаче аз не съм външен човек — напомни й Майкъл язвително. — Ще се видим довечера.

Както и очакваше, съдейки по начина, по който бе започнал денят, вечерта се превърна в истинско бедствие. Майкъл пристигна точно в момента, когато се разбра, че са разпродадени твърде много билети. Пред студиото бушуваше разгневена тълпа туристи. Бери се страхуваше, че може да атакуват вратите и да нахлуят по средата на шоуто.

На всичкото отгоре актьорите играеха така, сякаш не са имали и минута репетиция. Темпото на Мелинда беше ужасно. Някои от изпълнителите забравяха репликите си и караха останалите да се оглеждат безпомощно. В резултат на всичко това публиката не се смееше, когато трябва, което на свой ред окончателно вбеси Хийт. Той крачеше побеснял зад кулисите и сипеше ужасни закани към всеки от членовете на екипа.

Когато се повреди звукозаписната техника и шоуто бе отложено за един час, на Бери й се прииска да изостави всичко и да се скрие в кабинета си. Но вместо това, разкъсвана между позора Майкъл да присъства на целия този хаос и огромната си нужда от одобрението му, тя се опита да запази спокойствие и да се захване с отстраняването на проблемите.

Обаче, преди да успее да вземе нещата в свои ръце установи, че навсякъде Майкъл бе с една крачка пред нея. Той обеща на туристите билети за друго шоу, поговори с актьорите, успокои побеснелия Хийт. Дори нави ръкави и започна да помага на техниците. Бери започна да се чувства безпомощна и излишна. И колкото по-излишна се чувстваше, толкова повече се ядосваше.

— По дяволите, Комптън, махай се от моето студио — изръмжа му тя накрая, едва сдържайки яростта си. Очите му се разшириха от учудване, когато я погледна от мястото си сред преплетените на пода кабели. Зад кулисите настъпи тишина.

— Какво има?

— Отново правиш същото нещо!

— Отново правя какво?

— Налагаш се!

— Само се опитвам да помогна…

— Не ми трябва помощта ти! Поне не такава помощ. Имам нужда да си добър и отзивчив към мен. Не можеш ли дори за миг да си представиш, че нищо не разбираш от телевизия?! Просто ме потупай по рамото и кажи, че всичко ще бъде наред и че мога да се справя, вместо да се отнасяш към мен като към некадърна глупачка, която не е способна да излезе на глава със собственото си шоу!

— Това ли правех според теб?

— Разбира се, че това! Още в момента, в който нещата започнаха да се провалят, ти дори не изчака да видиш дали мога да се справя. Веднага стана и започна да даваш нареждания.

Майкъл си пое дълбоко дъх. Изглеждаше засрамен.

— Мислех си, че ти се притичвам на помощ, но сега разбирам, че на теб ти е изглеждало другояче — промълви извинително. — Съжалявам, ако си мислила, че ти се налагам.

Бери прокара пръсти през косата си.

— Не — въздъхна накрая. — Аз би трябвало да ти се извиня. Зная, че се опитваш да помогнеш. Просто съм твърде чувствителна. Не исках да виждаш нещата, докато не станат съвършени. А тази вечер те никак не са такива.

— Никое шоу не минава толкова добре, колкото би желал продуцентът му — утеши я той.

— Сигурно — каза тя отпаднало. — Но мисля, че това е доста под допустимото.

— Щеше да се справиш, ако не се бях намесил.

— Зная — усмихна се Бери.

— Отсега нататък, ако предпочиташ, ще стоя настрана от снимките.

— Обещаваш ли?

Майкъл й отвърна с най-милата си усмивка, от която сърцето й прескочи!

— Е, бих могъл да надниквам от време на време…

— Майкъл!

— Няма, няма. Обещавам! Можеш да решаваш всеки от проблемите си без никаква намеса от моя страна. Напиши го на този лист и аз ще се подпиша с кръв.

Изведнъж напрежението изчезна и тя се засмя на тържествената му клетва.

— Не е нужно да стигаме чак дотам. Вярвам ти.

— Радвам се! — той я прегърна и прошепна в ухото й: — Та какво беше казала относно рамото, на което ще се облегнеш?

— Не тук! — Бери потръпна, когато ръцете му започнаха да я галят по гърба.

— Защо не?

— Трябва да довършим снимките — напомни му тя. — Това забавяне ще вдигне цената на продукцията. — Ръцете му веднага се отдръпнаха и Бери се засмя. — Знаех си, че само това ще има ефект!

— А по-късно? — предложи Майкъл.

— По-късно — да…

Изминаха цели три часа до края на снимките, през които Бери се изтощи напълно. Майкъл удържа на думата си и не мръдна от мястото си до края. Имаше моменти, в които на Бери й се искаше той да забрави обещанието си и да се намеси. В десет часа вече й беше писнало да бъде компетентна и независима.

— Готова ли си? — попита я той, когато я намери седнала на зрителските пейки в празното студио.

— Почти.

— Какво има?

— Нещо не беше наред тази вечер. Мелинда непрекъснато се блъскаше в мебелите. Не мога да разбера защо — струва ми се, че нещата са подредени точно както миналата седмица.

— Не, не са.

— Не са ли? — погледна го изненадана тя.

— Не. Отместили сте дивана от центъра. Наистина изглежда по-добре, но трябва да се заобикаля. Пътеката става твърде тясна и бюрото стои точно на пътя. — Майкъл слезе на сцената и премести дивана половин метър надясно. — Ето така беше миналия път.

— Страхотен си!

— Такъв съм си — грейна той.

— Напомняй ми никога да не се опитвам да задигна нещо от кабинета ти. Сигурно знаеш мястото на всяка хартийка до части от сантиметъра.

— Запомням разположението, но невинаги и съдържанието.

— Звучи обнадеждаващо. Просто ще сменя онова, което взимам, с някакъв друг документ.

— Говориш така, сякаш планираш обир в най-близко бъдеще. Няма ли да е по-лесно да си поискаш това, което ти трябва?

— Не и в случая.

— Защо?

— Нужни са ми бележките, които си направил за Карин — каза Бери след кратко колебание.

— Сега разбирам защо не искаш да ме помолиш. Готова ли си да направиш промените?

— Нека просто приемем, че съм започнала да свиквам с възможността за корекции. Мисля, че двамата с Хийт бихме могли да променим гледната си точка.

Майкъл седна на пейката до нея и постави ръка на бузата й.

— Благодаря ти — рече той тихо. — Зная колко ти струваше да го признаеш.

— Не съм ти обещала никакви промени — бързо отвърна тя. — Искам само да разбера какво си намислил.

— Добро начало! — Майкъл се наведе към нея и я целуна. Беше жадна, настойчива целувка, която я накара да иска още.

— Това също беше добро начало — въздъхна Бери и се усмихна: — Започваш да ме дразниш, Майкъл Комптън.

— Аз? Да те дразня?! — извика той възмутено.

— Да, ти. Първо ми отказваш да живеем заедно. После два пъти в една и съща вечер започваш нещо, без намерение да го довършиш.

— Кой е казал, че нямам намерение?

— А къде тогава?

— Искаш да кажеш сега? Тук? — Майкъл критично огледа твърдата пейка.

— Предполагам, че не е невъзможно.

— Ох, мисля, че имам по-добра идея. Ела с мен.

— Но колата ми е тук. Ще карам след теб.

— Няма да стане. Колата ти ще си е тук и утре сутринта. Никой няма да я открадне.

— Добре — съгласи се той накрая, убеден, че лукавите пламъчета в очите й в края на краищата ще заиграят в негова полза. — Водете, госпожице Макдоналд. Аз съм изцяло ваш.

— Бих искала да е така — промърмори си тя, докато влизаха в колата.

— И къде отиваме?

— Ще видиш.

Бери винаги бе обичала да шофира, стига да не й се налагаше да се състезава калник до калник с разни нахакани маниаци. За щастие, по това време шосето беше почти празно. Докато се носеха на запад, по посока на океана, двамата с Майкъл си говореха за всичко друго, освен за телевизия. Въпреки небрежния разговор, тя не му позволи дори за минута да забрави, че мислите й бяха съвсем другаде. Всеки път, когато сменяше скоростите, погалваше вътрешната част на бедрото му или просто оставяше ръката си върху него. След една от тези не съвсем случайни атаки той тихо изстена. Бери го погледна и видя, че бе облегнал назад глава и бе притворил очи. Дръпна ръката си.

— М-м-м — протестира Майкъл и я върна на мястото й, този път малко по-високо, за да може да усети силата на възбудата му. Пулсът й се ускори.

Ако не внимаваше, щеше да свърши с любов на паркинга на някоя бензиностанция, съпроводена с мушкане в ребрата от лоста на скоростите. А в това определено липсваше романтичност.

Този път тя се отдръпна по-решително и той я пусна. По усмивката му разбра, че бе усетил нейното желание. Когато спря колата и изгаси мотора, Майкъл отвори очи и надникна през прозореца.

— Къде сме?

— Не си твърде наблюдателен за човек, който преди малко е открил почти незабележимото отместване на един диван. Да не си изгубил способностите си? Пред нас е Атлантическият океан.

— Това успях да забележа.

— Тогава какво?

— Мисля, че по-подходящ въпрос би бил: „Какво правим тук?“

Бери се наведе към него и го целуна съблазнително. Пръстите й се наместиха в топлата извивка между бедрото и хълбока му.

— Тук? — очите му се разшириха.

— По-меко е от пейките.

— Но е пълно с пясък!

— Имам одеяло в багажника…

— Подготвяла ли си се или редовно идваш тук?

— Идвам доста честичко.

— Така значи! — изръмжа той.

— Сама, Комптън, сама — успокои го тя. — Мястото е чудесно, за да остане човек сам с мислите си.

— Аха…

Постлаха одеялото в една усамотена падина. Майкъл се излегна по гръб, а Бери застана пред него, окъпана в лунна светлина, и започна бавно да сваля дрехите си. Когато падна и последната от тях — дантелените й бикини, той се протегна, за да я придърпа към себе си.

— Който влезе последен, ще направи закуската! — извика тя и се втурна към водата.

— Ах, ти… — ядосано мърмореше Майкъл, докато се опитваше да се съблече, тичайки след нея. Панталоните му се заплетоха в краката и той падна на пясъка. В това време Бери вече беше влязла и се смееше от сърце на гневното му изражение.

Но когато Майкъл съблече дрехите си и стана, смехът замръзна на устните й. С посребрена от лунните лъчи кожа той изглеждаше като внушителен древен бог, застанал на брега на океана. Атлетичното му тяло беше стройно, силно и много, много мъжествено.

— Ако дойда при теб, ще си имаш големи неприятности — предупреди я Майкъл с нисък, предизвикателен глас, който я накара да потрепери.

— Не ме е страх от теб! — отвърна храбро, въпреки че ударите на сърцето й се учестяваха с всяка негова крачка към водата. Когато се гмурна под сребърните вълни и изчезна от погледа й, тя се опита да прецени къде ще изплува, за да го избегне. Но това беше невъзможно и Бери го знаеше. Дъхът й спря, когато ръцете му се плъзнаха по краката й, обвиха талията и се спряха на вече бодящите я и хлъзгави от солената вода гърди.

Горещите му устни докоснаха нейните, а после се спуснаха по шията и рамото й към овалната извивка на гърдите й. Той страстно целуна всяко от набъбналите й зърна, а тя отметна назад глава.

— Бери Макдоналд, искам те! — дрезгавият му шепот я подлудяваше. — Искам да те любя, да чувствам как оживяваш под ръцете ми…

С нежна настойчивост Майкъл я вдигна със силните си ръце и я понесе. Постави я внимателно върху одеялото и коленичи над нея. Бери усети нарастващо напрежение в себе си. Тялото й беше готово за неговото. Желаеше го и протегна ръце.

— Вземи ме! — настоя тя. — Сега!

— Не още — поклати глава той. — Имаме цяла нощ.

Докосванията му започнаха от лицето й. Нежните му устни бяха последвани от галещи пръсти, които я възбуждаха и предизвикваха, докато кожата й пламна. Нямаше част от нея, която да не бе получила нежното му внимание, нито един квадратен сантиметър от кожата й, който да не бе усетил топлата влажност на езика и ласките на ръцете му.

— Моля те! — промърмори тя, а тялото й се изви, търсещо удовлетворението, което Майкъл задържаше.

— Не още — прошепна той, а пръстите му продължиха да я галят и наелектризират, докато тя извика от удоволствие. Напрежението понамаля, но после отново започна да се покачва към много по-висока степен, засилвано от умелите му докосвания. Кожата й се покри с капчици пот, които блестяха на лунната светлина. Майкъл я гледаше и очите му се замъглиха от страст, която я караше да се чувства по-красива, по-желана и по-обичана, отколкото бе вярвала, че е възможно.

Пламъците на желанието отново я погълнаха. Бери изстена и привлече тялото му към себе си. Този път той се поддаде и проникна в нея, изпълвайки я страстно. Тя изстена от удоволствие. Ритмичните им движения увеличаваха възбудата им, която растеше и растеше, докато Бери почувства как викът се изтръгва неволно от недрата й, а напрежението избухна в хиляди блестящи светлинки. Тялото й се заизвива под Майкъл, който остана неподвижен в нея и увеличаваше по този начин удоволствието й. А после, щом тя свърши, той продължи и силното му тяло потрепери, когато наслаждението достигна връхната си точка.

Невероятното блаженство ги остави без дъх и неспособни да говорят. Дълго лежаха прегърнати, преди Бери тъжно да попита:

— Какво искаш от мен, Майкъл? Какво искаш, наистина?

Той въздъхна и я притисна към себе си.

— Не мога да ти отговоря, мила. И аз не зная отговора. Или поне не конкретния отговор, който търсиш. Зная, че ми е добре, когато сме заедно. Ти внесе в живота ми нещо, което дори не подозирах, че ми е липсвало. И сега, когато съм го намерил, вече не мога без него. Ти си много интелигентна, чувствителна и весела. И заедно с това си лесно уязвима, което ме кара да те защитавам. Искам да си близо до мен, за да мога да те пазя. Имам нужда от теб…

Искам… Нуждая се… Тя слушаше думите му и се опитваше да разбере онова, което премълчаваше заедно с всичко, което изричаше. Колкото и да й се искаше да го чуе, Майкъл не казваше, че е влюбен в нея. Само преди два месеца това не би имало значение. Моментите, прекарани заедно, като този например, щяха да й бъдат напълно достатъчни.

Но с всеки изминал ден Бери все по-дълбоко и по-безнадеждно се бе влюбвала в него. И когато му го призна, изпита огромно облекчение. Никак не й беше лесно да превъзмогне дългогодишния си страх от сърдечни разочарования. Всъщност тя се съмняваше, че някой друг, освен Майкъл би могъл да я изкара от емоционалното й скривалище и му беше благодарна за това.

Но сега отчаяно се нуждаеше от неговата любов. Бери въздъхна, сгуши се и се заслуша в успокоителните удари на сърцето му. То със сигурност криеше любов, която да отвърне на нейната. Той просто трябваше да я намери.

Сега беше неин ред да чака търпеливо. И да се надява…