Тами Хоуг
Наследство на злото (65)

64.

Хаосът от онова, което стана след пристигането на Ковак, в главата на Кари бе едно объркано и мътно петно от цветове и действия. Тя си спомняше пристигането на колите на полицията и на шерифа. Шумът от гласовете на мъже, спорещи по юридически въпроси. Карнавалните светлини от сигналните лампи по покривите на полицейските автомобили и на линейката. Парамедиците й дадоха нещо успокоително. То я вцепени, направи я безчувствена. След всичко, което бе преживяла, всъщност подобно състояние бе за нейно добро, истинска благословия.

Вместо да позволи нещата да се въртят в главата й до безкрайност, Кари се опита да се съсредоточи върху чувството за облекчение, спокойствие и сигурност, които я обзеха, защото Сам Ковак седеше при нея и я държеше в прегръдките си под проливния дъжд. Точно това искаше тя сега: да се чувства в безопасност, да усеща до себе си някой, който да я прегърне.

Но това чувство я изпълни и с тъга, когато осъзна от колко дълго време не бе получавала подобен вид подкрепа. Когато баща й беше здрав, той бе за нея скалата на Гибралтар. Дейвид никога не успя да запълни това място. Беше се опитал през първите години на брака им, но постепенно се бе отказал от тази роля. А тя постепенно бе престанала да се надява.

Червенокосата сестра от петъчната нощ влезе в стаята, за да провери системата за интравенозно преливане и да отбележи нещо в диаграмата й.

— Знаете ли — рече тя, като погледна Кари с изключително успешна преструвка за липса на каквато и да е любезност и състрадание. — Омръзна ни да ви виждаме тук толкова често.

— Обещавам, че е за последен път — отговори в същия тон Кари.

— Как сте? Как се чувствате?

— Вцепенена.

— Чудесно! Няма нищо по-добро от малкото хапче за щастие, което да свърши тази работа. Ще предложа на болницата да постави машина за дъвки в стаята на сестрите и да я зарежда само с валиум. Всички ще бъдат достатъчно щастливи, че да си вършат работата.

Ковак се появи на вратата.

— Кейси досажда ли ти? — попита той.

Сестрата го погледна с най-невинния ангелски поглед.

— Кой, аз ли?

— Последния път, когато бях при нея в спешното отделение, тя закова превръзката на челото ми с истински пистолет за скоби.

— Не съм! — протестира Кейси и му се усмихна дяволито. — Но ако все пак съм го направила, сигурно си го заслужил.

— И сега мога да я видя как се надвесва над мен. Дойде с пистолета и каза: „Няма друг начин. Ще боли“. Още сънувам кошмари.

Кейси изсумтя.

— Трябва да си щастлив, че ме сънуваш. — После се обърна към Кари. — Докторът ще се върне малко по-късно, за да види как сте. Вероятно точно като се унесете в сън.

Когато тръгна към вратата, Ковак каза:

— Това е тя — Кейси. Аз я наричам Железния леприкорн.

— Но не и когато съм достатъчно близо, че да те халосам с нещо тежко и евтино — рече Кейси и излезе от стаята.

С мокра и разрошена на всички посоки коса, Ковак пристъпи и застана до едната страна на леглото. Беше сменил мократа си риза с горнище на хирург.

— Как си?

— Доктор Ковак — опита да се усмихне тя, но не можа да постигне пълен успех. — Не знам. Сигурна съм, че звучи глупаво.

Той поклати глава.

— Е, ти преживя доста ужаси, Кари. Ще ти трябва известно време, за да се съвземеш. И според мен няма да можеш да се справиш сама. Вече се свързах по телефона с Кейт. Ако не се грижеше за Луси, щеше да пристигне тук със скоростта на светлината.

Кари си пое накъсано въздух.

— Луси? Как е тя? Добре ли е?

— Иска майка й да се върне вкъщи. Уплашена е.

— Аз също — призна Кари. — Бях толкова уплашена какво може да й е сторил, че може да е наранил моето малко момиченце…

Ковак сложи ръка на рамото й.

— Детето е добре. Не се разстройвай да мислиш за онова, което не е станало. Има достатъчно други лоши неща, с които трябва да се справиш.

— Имаш подход добър към хората, Сам — рече, тя и отново опита да се усмихне. В следващия миг частичката усмивка се стопи. — Той е убил Анка, нали?

— Съжалявам — кимна Ковак.

Налегна я дълбока тъга.

— Ще трябва да се обадя на семейството й в Швеция. Как да кажа на родителите й, че дъщеря им е мъртва заради мен?

— Няма да го казваш — успокои я Ковак. — Тя не е мъртва заради теб. Тя е мъртва, защото Карл Дал я уби.

Кари не каза нищо. Не й бе толкова лесно да се откачи от куката. Вината я смазваше.

— А къде беше Дейвид през цялото време? — попита тя.

Ковак се намръщи.

— Когато го видях за последен път, беше у вас. С адвоката си.

— С адвоката си?

— Дълга история.

— Той няма нищо общо с това — каза Кари.

— Той няма нищо общо с твоето отвличане, което бе извършено от Карл Дал — уточни Ковак. — Но ние все още търсим човека, който те нападна на паркинга.

Кари го загледа втренчено. Той гледаше навсякъде другаде, но не и в очите й.

— Знаеш ли нещо, което аз не знам?

— Може би намерихме мъжа с двадесет и петте хиляди долара. Но сега няма нужда да говорим за това.

— Ти току-що ми каза, че си намерил мъжа, на когото според теб съпругът ми е платил да ме убие — прекъсна го Кари. — Трябва да говорим за това. Кой е той? Можеш ли да го свържеш с плащането?

— Той е брат на любовницата му. Порноактьор на име Дони Берген. — Ковак се поколеба, пое си дъх и продължи. — Кари, съпругът ти е замесен в доста мръсна история.

— Знам — отвърна тихо тя. — Попаднах на част от нея миналата нощ в компютъра му. Стана ми лошо. Не знам кой е този човек — поклати глава тя. — Не знам какво да кажа.

— Няма нужда да казваш нищо. Не трябваше да ти казвам. Тази нощ не ти трябва нищо друго. Само малко почивка. Просто дойдох, за да видя дали си добре, преди да си тръгна.

— Трябва ли да си ходиш? — попита Кари, чувствайки как я обзема лека паника при тази мисъл. Не искаше да остава сама със спомените за случилото се.

Ковак я погледна и наклони леко глава.

— Искаш ли да остана? — Мисълта изглежда го изненада. — Ще остана. Ще остана толкова, колкото ти искаш.

Той седна на леглото. Кари погледна встрани. Беше объркана, че го е казала.

— Знам, че ще прозвучи глупаво — започна тя. — Имам предвид… Знам, че съм в безопасност и че Луси е добре, но…

Ковак протегна ръка и притисна пръста си към устните й.

— Всичко е наред. Познавам това чувство — струва ти се, че всеки миг ще се случи нещо лошо. Готова си да скочиш и да излезеш от кожата си. Това е нормално.

— Казах ти, че не ставам за добрата жертва — рече тя. — Не знам какво да правя.

— За това нещо няма ръководство, нито наръчник — отговори й Ковак. — Трябва да чувстваш онова, което чувстваш. И то продължава толкова колкото трябва.

— Това ме плаши — призна тя, сетне смени темата на разговор. — Какво стана с Дал? Мъртъв ли е?

— Да. Последното дело на Стан Демпси. Застрелял е Карл Дал. Когато чух изстрела, помислих, че стреля по теб. Но той е застрелял Дал. За да е сигурен, че няма отново да избяга от справедливостта.

— А Кени Скот? Демпси ми каза, че ще направи с мен онова, което е направил на Скот. Какво е то? Мъртъв ли е Кени?

— Не — отговори Ковак. — Демпси го е вързал на стол и жигосал думата ВИНОВЕН върху челото му с инструмент за горене на дърво.

Каза всичко това безразлично и безчувствено, сякаш бе нещо, което виждаше всеки ден през седмицата. Разбира се, той беше виждал и много по-лоши неща от това. Тя също.

— Демпси ми каза, че нямало да ме убие — прошепна Кари. — След като аз… Той каза „Ти ме уби. А аз нямаше да те убия.“

Ковак покри с голямата си ръка нейните две ръце.

— Не можеше да знаеш това, Кари. Ти се страхуваше за своя живот. Направила си онова, което трябваше, за да спасиш себе си. От всичко, което знаеше, беше естествено да предположиш, че Демпси ще те заведе в своето тайно гнезденце и ще те мъчи така, както е била измъчвана Марлене Хас. Обзалагам се, че е планирал това за Дал. Имаше един сак, пълен с всякакви неща — трион, електрически нож, чукове, вилица за барбекю, ножове. Носел е всичко това с цел.

Кари погледна неговата ръка върху своите. Чувстваше се по-спокойна.

— Случвало ли ти се е да убиеш някого? — попита плахо тя.

— Веднъж — отвърна той. — Не исках, но нямах избор. Както и ти не си имала.

Това обаче не я накара да се почувства по-добре.

— Той има ли някакво семейство? — попита тя, страхувайки се от отговора. Не искаше да узнае, че е бил баща, дядо, любим съпруг…

Ковак поклати глава.

— Никакви близки във всеки смисъл на думата. Има пораснала дъщеря в Портланд, Орегон, която дори не отговаря на обажданията на лейтенанта. Стар и болен чичо в старчески дом. Чичото е собственик на барака на едно от по-малките езера. Изглежда там се е скрил, след като е напуснал града. Собствеността и пикапът са регистрирани на Уолтър Демпси — чичото.

Колко тъжен, странен, малък човек е бил Стан Демпси! Самотен. Невидим за повечето хора, дори за тези, които са му били най-близки.

— Работата е била всичко, което е имал, нали? — попита Кари.

— Скъпа моя, работата е всичко, което аз имам, но не се разхождам наоколо, обезобразявайки хора — възпротиви се Ковак. — Можело ли е някой някога да се сближи със Стан, да се помъчи да го извади от черупката му? По дяволите, аз бих могъл да опитам, но не съм го направил. Но не забравяй, че той все пак беше възрастен човек. Животът му е бил онова, което той е направил от него. Както и краят.

— Не той сложи ножа в ръката ми — тихо продума Кари.

Ковак подпря брадичката й с пръст и я вдигна, за да го погледне.

— Не. Той само те постави в ситуация, при която ти трябваше да го използваш — обясни спокойно.

Гледаше я в очите. Лицето му бе портрет на добър и честен човек.

— Кари, бих дал всичко, което мога, за да върна часовника назад. Ако бях успял да стигна до мястото пет минути по-рано, сега нямаше да се бориш и измъчваш от тези мисли. Защото ще ти кажа нещо: ако го бях видял да те заплашва, щях да пръсна задника му и да го изстрелям извън планетата. И при това изобщо нямаше да загубя съня си, нито да се измъчвам от самообвинения…

Кари леко се засмя.

— Не знам как ще ти прозвучи, но това е най-милото нещо, което някой ми е казвал от много дълго време.

Той се усмихна в отговор, докосна нежно бузата й и каза:

— Удоволствието е изцяло мое. Сега трябва да те оставя сама, за да си починеш. И не спори с мен — оставаш тук цялата нощ.

— Да, сър.

Той обаче не се отдели от леглото. Не сваляше очи от нея. Сетне поклати глава.

— Дължа ти едно извинение.

— За какво?

— За начина, по който се държах в началото. Бях истински негодник. Съдех те, без да знам фактите, само по предположения. Съжалявам.

— Не е толкова лесно да си съдия, нали? — рече тя.

— Не. Излезе, че съм грешил напълно по отношение на теб. Ти си една много смела дама, Кари Мур.

— О, не, не съм — призна Кари. — Бях уплашена, бях ужасена.

— Надявам се, че си била. Ако ли не, щях да се уплаша от теб — призна той. — Но ти си истински смелчага — да се страхуваш и да направиш онова, което трябва. Нямаше да имаш кураж, ако не те беше страх.

Вратата се отвори и влезе докторът. Ковак се отдръпна от леглото.

— Ще те видя утре сутринта — обеща той. — Но ако имаш нужда от мен, обади ми се. Ще бъда тук, преди да затвориш телефона си.

— Ти си добър човек, Сам Ковак — рече Кари.

Добър човек, силен човек, мъж, който държи на думата си. Светът щеше да бъде по-добър, ако в него имаше повече мъже като Сам Ковак.

Той се изчерви леко от комплимента, устата му се изкриви на една страна, сетне се измъкна през вратата.