Тами Хоуг
Наследство на злото (55)

54.

Кари го гледаше втренчено — голата му глава, цялата в белези и контузии от едната страна, където очевидно бе удрян с нещо, тежкият грим, нащърбените краища на кървящата рана на бузата му, която се движеше като живо същество навътре и навън, докато той дишаше през устата си. Бялото на очите му бе кървясало. Беше облечен като жена — с кафява пола с дължина до прасеца и ботуши с ниски токове.

Зад него, може би на двадесетина метра назад и малко вдясно, имаше огромна стара изгоряла тухлена постройка. Тя бе на два етажа, почерняла като въглен, и изглеждаше изоставена от дълго време. Всички прозорци бяха тъмни празни дупки, като избодени очи. Можеше да види слънчевата светлина вътре — там, където части от покрива бяха или напълно изгорели, или се бяха срутили.

Карл Дал имаше намерение да я отведе в тази постройка. Кари се дръпна, но той държеше здраво ръката й и хватката му беше яка.

— Не бива да се страхуваш от мен, Кари — произнесе спокойно.

Начинът, по който името й излезе от устата му, бе като милувка от ръка на любовник. Това никак не й хареса.

Никак.

— Трябва да ме наричаш съдия Мур, Карл — поправи го тя и почти не можа да познае гласа си. От драскащото й гърло излезе сух дрезгав шепот. Чувстваше ларинкса си с размери на юмрук. Щеше й се да звучи силно и спокойно, тъй като се опитваше да го убеди, че трябва да я уважава и да се страхува от нея.

Той се усмихна и поклати глава.

— Не. Това вече го минахме. Ти си единственият човек, който беше добър с мен. Ти разбра, че нещата, които съм правил преди, не бяха лоши. Наистина.

В криминалното досие на Карл Дал бяха записани арести и излежани присъди за различни дребни престъпления — незаконно влизане в чужда собственост, надничане през прозорците, неприлично саморазголване, влизане с взлом. Нищо насилствено. Никакви отвличания, нападения, изнасилвания, нищо…

Но той бе обвинен в брутално убийство на една жена и две деца от семейство, което се е отнасяло любезно и добре към него.

Думите на Крис Логън от петъчния следобед прозвучаха съвсем ясно в спомена й.

Това е ескалиращ тип поведение. Тези престъпни типове се развиват точно по този начин. Започват с дребни неща и свършват с убийство.

Логън беше прав. Кари знаеше много подобни на Карл Дал случаи по света, както и Логън. Бостънския удушвач бе започнал като Пийпинг Том^[1].

Когато беше прокурор, тя бе в състояние да приема криминалния живот на обвиняемия по този начин, приготвяйки се за процеса, обосновавайки една стъпка със следваща по стълбицата на еволюиране на престъпленията. И с всички сили и възможности, с цената на всичко щеше да се опита да представи и да извади всичките минали предишни провинения пред съдията, който водеше делото.

Сега обаче тя беше съдията. И трябваше да се придържа към други стандарти.

— Аз не знам много неща за теб, Карл — рече тя.

Дъхът й направо заседна в гърлото. Погледна през лявото си рамо и видя колата. Колата на Анка. Паниката я прониза като нож. Беше говорила с момичето, преди да излезе в събота вечер, за да вземе видеокасета. Потънала в мислите си, въобще не бе обърнала внимание кога се бе прибрала. Смътно си спомняше, че чу как вратата на кухнята се отваря. С периферното си зрение бе зърнала някаква руса жена да минава през коридора и да се качва по стълбите.

От мисълта, че тази жена може да е бил Карл Дал, кожата й настръхна. Колко време е бил в къщата й? Какво ли е правил там, докато тя бе в дневната, откривайки покварата, до която бе стигнал съпругът й? Дали е бил горе, когато се бе качила и строполила в леглото си, без дори да си направи труда да се съблече? Дали е бил в нейната стая? Дали е бил в стаята на Луси?

За най-кратката част от секундата снимката от мястото на престъплението с децата на Хас блесна като светкавица в главата й.

— О, за мен ли! — отвърна срамежливо Карл. — Няма много неща, които трябва да се знаят.

— Сигурно има — окуражи го Кари, макар че гласът й трепереше. — Всеки човек си има история.

— Сигурно ще ми хареса да чуя твоята — рече той. — Да влезем вътре. Приготвил съм всичко за теб.

— Какво означава това, Карл?

Той се усмихна свенливо, но усмивката се получи зловеща заради клоунския грим и все още кървящата рана на бузата, която той изглежда не забелязваше.

— Съвсем скоро ще видиш.

Той тръгна към сградата, дърпайки Кари със себе си. Всичко в нея й крещеше да не влиза там с него. Ако бяха отвън, някой можеше да мине с кола и тя имаше шанс да избяга. Сега вероятността това да се случи се изпаряваше с всяка крачка.

— Н-н-не може ли да останем т-тук за малко? — опита тя. — Не се чувствам добре. Може ли да подишам малко чист въздух?

Това не беше лъжа. Дори след като го каза, почувства, че стомахът й се преобърна, затова падна на колене и повърна в бурените. Карл държеше ръката й като любовник, който ще й помогне.

— Трябва да легнеш, ето от какво се нуждаеш — рече внимателно той, клякайки до нея. — Просто много бързо се раздвижи.

— Н-не. Може ли просто да поседим тук? Много съм замаяна.

— Това е заради оня човек, който те нападна и преби на паркинга, нали? — ядоса се той. — Заради мен. Видях всичко по телевизията тази сутрин. И четох в „Стар Трибюн“. Обичам добрите вестници. Научаваш много и различни неща. Съжалявам за онова, което този човек ти е причинил — продължи той. — И веднага разбрах, че ти си моят ангел.

Кари потръпна, докато приседна назад.

— Аз не съм ангел, Карл. Човек съм. Имам семейство. Имам малка дъщеричка. Аз съм съдия. И просто си върша работата.

— Много си студена — обяви Карл. — Ела да влезем вътре. Ще запаля огън.

Той я хвана с две ръце и я вдигна.

— Какво е това място? — попита Кари. — Къде сме?

— Това е моето тайно място. Бил съм тук много пъти и никой не ме е притеснявал, нито ми е досаждал.

— Имам предвид сградата — каза Кари, опитвайки да не изпадне в паника от току-що чутото. — За какво е била използвана?

— Била е използвана като склад за муниции през войната. Втората световна. Вътре все още има лавици и други неща, но изглежда никой не се интересува. Човек си мисли, че ще я съборят заради терористите и други такива боклуци. Знаеш ли, че един от терористите от единайсети септември се е учил да кара самолет точно тук — в Минеаполис. Представи си само!

Кари бе загубила ума и дума. Нереалността на случващото се бе непоносима. Беше отвлечена от троен убиец, а той най-спокойно обсъждаше с нея въпросите за сигурността на страната.

Докато тя го гледаше, вятърът донесе до ноздрите й остър мирис на сяра. Рафинерия? Не можеше да я види, но беше наблизо.

— Внимавай къде стъпваш, Кари — предупреди я Карл, като й помогна да изкачи изровените, рушащи се бетонни стъпала и да влезе в постройката.

Вътре всичко беше в руини. Нямаше таван, само части от стени тук-там. Той я поведе по нещо, вероятно някогашен коридор, който завиваше наляво и надясно, като се отдалечаваха все повече от входната врата.

Подът беше мръсен и посипан с боклук и отломки — счупени бутилки, бирени кутии, изхвърлени опаковки от закуски. Парчета и парченца от чакъл и тухли се забиваха в ходилата на босите й крака.

— Къде отиваме, Карл?

— Сега ще видиш — Отвърна той, а в гласа му се промъкна странно момчешко вълнение. — Наистина съм горд със себе си.

Той я въведе покрай една тухлена стена в своето скривалище, където никой никога не беше го безпокоил.

Над тази част от сградата бе останало малко повече покрив. Нямаше никакви прозорци. Нямаше слънце. Карл бе запалил навсякъде свещи, за да е светло.

В мигащата жълта светлина Кари видя от какво бе толкова горд и по гърба й като вълна полазиха ледени тръпки.

Карл Дал бе създал малко гнездо от възглавници и одеяла. В железен градински грил гореше огън. Обърнати щайги от плодове служеха за маса и столове. В кофичка за лед имаше бутилка шампанско, от едната й страна стояха винени чаши. Имаше дори снимки в рамки на някакво семейство.

Погледът на Кари се плъзна по снимките и мозъкът й бавно осъзна видяното. Една черно-бяла снимка от дипломиране. Снимка на бебе в сребърна рамка.

Семейни снимки.

Снимките на нейното семейство.