Тами Хоуг
Наследство на злото (46)

45.

Лиска успя да открие в архива на управлението доклада за инцидента, причинил смъртта на Ребека Роуз Хас. Тя е била малка, сладка и спретната женичка. Разследването бе проведено от детектив на име Ротенберг. Шест месеца по-късно той се пенсионирал и се преместил в Айдахо. Тя си спомняше партито по случай пенсионирането му в „При Патрик“ — една кръчма, посещавана от ченгета, разположена на стратегическото място точно на половината път между полицейското управление на Минеаполис и канцеларията на щатския шериф на окръг Хенипин.

Ситуацията изглеждаше банална. Ребека Хас нямала нито един враг на света. Тя просто бе една от многото хора, които умират от случайна смърт в собствените си домове всяка година.

Според Ротенберг един съсед говорил с нея около два следобед. Госпожа Хас била развълнувана от възможността да си вземат още едно приемно дете. Марсела Отис от социалната служба „Деца и семейства“ била идвала в началото на седмицата, за да уточнят детайлите.

По някое време между два и петнадесет и четири й тридесет същия следобед Ребека Хас паднала с главата надолу по стълбите за мазето. Била намерена на пода в мазето с разпръснато около нея мръсно пране от коша, който носела със себе си, и със счупен врат.

Лиска спря колата си пред дома на Хас, паркира на улицата и тръгна по алеята към предната веранда. Никой не отговори на почукването й на вратата. Крайслерът на Уейн Хас бе изчезнал от алеята.

Тя заобиколи къщата отстрани, мислеше за бащата и неговото високо кръвно. Може би беше вътре и лежеше на пода, защото е получил удар.

Може би бе решил да се махне от това място, да зареже всичко и да го прати по дяволите, да се метне на автобуса за Сан Диего. Кой можеше да го обвини?

Тя зави зад ъгъла към задния двор. Хас седеше до една маса за пикник, подпрял глава на ръцете си.

— Господин Хас?

Той изви глава и я загледа как върви през двора.

— Извинявайте, че нарушавам спокойствието ви.

— Нима?

Изглеждаше още по-дребен. И още по-блед на ярката слънчева светлина.

— Не идвате да ми кажете, че сте хванали Дал, нали? — попита Хас.

— Не. Бих искала да можех да ви го съобщя.

— Тогава сте дошла, за да ме обвините в нещо. Какво? Не съм гледал телевизия. Липсата на новини невинаги означава добри новини.

Лиска седна срещу него до масата и отпусна ръце на нея. Вече бе решила да не му казва, че съдия Мур е изчезнала, освен ако той сам не подхванеше тази тема. Щеше да е по-малко подозрителен, когато му задаваше въпроси за сина му.

— Така изглежда. Как се чувствате?

Той се опита да се засмее, но нямаше сили, пък и дъхът не му стигна за това.

— Вас какво ви интересува?

Лиска въздъхна.

— Знаете ли, когато ставаме полицаи, трябва още в самото начало на работата да се научим да не се поставяме на мястото на нашите жертви, нито на техните близки и любими хора. Това е прекалено трудно, прекалено болезнено. Но е наложително, защото в противен случай може да изкривим обективността. Но не означава, че нямаме чувства, господин Хас. Съжалявам и ви съчувствам за всичко — продължи най-искрено тя. — Аз самата имам две момчета. Всеки ден в работата си виждам какви ли не ужасии, сблъсквам се с нещата, които хората вършат… и мисля за моите деца. Ами ако? Какво ще стане, ако? Какво ще трябва да направя? Мисля, че не бих могла да се справя, нито да продължа живота си, ако нещо се случи с тях.

Хас остана мълчалив за миг, загледан към рехавата горичка в задната част на собствеността му.

— Ще продължите — каза накрая той. — Няма да знаете как и защо, но ще продължите.

— За да видя как възтържествува справедливостта?

— Не знам. Какво е справедливост? Не и онова, което получава Карл Дал.

— Той ще си получи заслуженото — увери го Лиска, макар въобще да нямаше представа дали това щеше да стане. В този живот престъпниците невинаги получаваха онова, което заслужаваха. Това бе една от причините да продължи да вярва в Господ — надеждата, че той ще ги накаже след смъртта им.

— Понякога единственото, което те държи и те кара да продължиш, е гневът — призна мъжът. — И си мислиш, че ако позволиш на този гняв да се излее, тогава нищо вече няма значение.

— Има ли човек, с когото можете да говорите за това? — попита Лиска. — Приятел? Свещеник?

Той отново се опита да се засмее.

— Нямам никого. Никой не иска да ме познава, нито да говори с мен. Сякаш си мислят, че е заразно. Страхуват се, че някой може да влезе в къщата им и да убие семейството им.

— Имате син.

— Трябва да съм силен заради него. Той се грижи за мен като за инвалид.

— Много ви обича — рече Лиска. — Изненадана съм, че не е тук с вас.

— Остана през нощта при един приятел — момчето на Уолдън. Той и без това си стои прекалено много вкъщи. Понякога насила трябва да го изхвърля навън, да го накарам да се държи като дете. Не е имал много възможности за това.

— На колко години беше Боби, когато вие и първата ви съпруга го взехте?

— На десет.

— Сигурно се е наложило всички да се приспособите към новото положение.

Хас не каза нищо. Извади една цигара от пакет „Уинстън“ и я мушна между устните си. Гледаше покрай Лиска сякаш тя не беше там.

— Разбрах, че рождената му майка се е самоубила.

— Обесила се — рече Хас, запалвайки цигарата. — Пред очите му.

— О, господи!

Лиска само можеше да си представи какви поражения може да нанесе подобна трагедия върху психиката на едно дете. Само на десет години и да види как майка му се самоубива! Какво ли е мислел и чувствал? Безпомощност, безсилие? Ужас? Гняв, че майка му ще го напусне? Вина, защото децата често изпитват вина за случилите се лоши неща? Тъй като техният свят се върти около тях, те си мислят, че някак си биха могли да предотвратят сполетелите ги беди. Ако не бе хвърлил топката за бейзбол към предния прозорец… Ако не беше се сбил в училище… Ако означаваше повече за нея…

— И след това е загубил вашата първа съпруга, неговата втора майка. Това трябва да е било тежък удар за него.

— Тя го обичаше — каза Хас. — Без значение колко труден беше понякога той. Просто го обичаше.

— Боби ми каза, че наистина е харесвал Марлене — продължи Лиска. — Каза, че винаги правела сладкиши.

Уейн Хас се усмихна леко на спомена преди облакът от скръб да се върне отново, още по-тъмен отпреди, и да помрачи лицето му.

— Каза, че двамата сте правили много неща заедно. Ходели сте на риба, играли сте на топка. Тези неща му липсват. Вие му липсвате.

Очите му се зачервиха и той отмести поглед, страхувайки се да не се разплаче пред нея.

— Вие се нуждаете един от друг — продължи Лиска. — Това е начинът, по който ще се излекувате.

Тя стана от масата и остави визитната си картичка близо до ръката на Хас, сетне се отдалечи, чувствайки се засрамена, че използва емоциите на един разбит и нещастен човек, за да измъкне информация за собствения му син.

Поне не бе оставила никакви белези. Момчетата в службата заплашваха свидетелите или престъпниците, като ги принуждаваха да им сътрудничат. А тя бе малка и бе жена, и беше по-добра, като разчиташе на по-мекия, лукав и потаен подход с ръкавици за получаване на информация.

Поне в този случай липсата на пенис бе в нейна полза.

Следващата й спирка бе къщата на Джеръм Уолдън. Вратата й отвори прекрасната и любезна госпожа Уолдън. Беше махмурлия, с размазани остатъци от снощния грим върху лицето. Над сутиена и бикините със зеброва шарка бе облякла прозрачен халат с леопардова шарка. Би трябвало да я арестуват за престъпление срещу модата.

Лиска й показа картата си през мрежестата врата.

— Сега пък какво искате? — оплака се жената. — Заради Рей Малоун ли идвате? Не знам нищо, освен че е кучи син и ми дължи пари.

— Той ли ви подреди така? — попита Лиска, посочвайки насиненото й око, което бе започнало да става виолетово.

— Блъснах се в нещо.

В нещо като юмрук, помисли си Лиска, но не продължи темата.

— Синът ви вкъщи ли е?

Жената я огледа подозрително.

— Защо питате?

— Защото питам.

— Това не е отговор.

— Това е единственият отговор, който ще получите — ядоса се Лиска. Защо на жени като тази бе позволено да имат деца! — Повече няма да научите. А като гледам състоянието, в което се намира тази къща, ще трябва да повикам социалните.

— О, що не ти го начукам, малка мис от голямото добрутро!

— Можеш да отговориш на един шибан въпрос или ще се обадя да докладвам за теб — предупреди я Лиска. — Ще ти вземат момчето, а с него ще спрат и социалните помощи.

Жената се намръщи, опитвайки се да реши дали полицайката блъфира, или може би се опитваше да пресметне как загубата на чековете от Организацията за помощ на семейства с проблемни деца щеше да се отрази на живота й.

— Не е вкъщи — въздъхна отегчено накрая тя.

— Къде е?

— Да не съм длъжна да знам! Че той е почти възрастен.

Някъде отзад от вътрешността на къщата долетя висок мъжки глас.

— Хей, маце, къде си? Ела да ми духаш!

Лиска вдигна вежди.

— Очевидно задълженията те зоват.

Жената й показа среден пръст и тресна вратата в лицето й.

Какво можеше да се очаква от жена, която смесва животинските шарки?

С майка като тази беше направо истинско чудо, че Джеръм Уолдън все още не бе в списъка на издирваните малолетни престъпници.

Но по-големият въпрос, който се оформяше в главата й, когато се отправи към центъра, бе къде бяха Джеръм Уолдън и Боби Хас и какво правеха, по дяволите!