Тами Хоуг
Наследство на злото (21)

20.

И двамата чуха, че някаква кола влезе в гаража. Кари Мур погледна към вратата, която вероятно водеше към гаража. Изражението й бе съвсем видимо въпреки синините, подутините и контузиите. Надежда, нетърпение и малко страх.

Ковак се изправи, отиде до вратата и стоя там, докато чу гласовете — на Дейвид Мур, на бавачката и един детски глас. Звучаха спокойно, щастливо и безгрижно. Искаше му се да изтрие усмивката от лицето на съпруга. Рязко отвори със замах и застана пред тях с враждебен празен поглед.

Дейвид Мур бе неприятно изненадан.

— Какво правите тук?

— А вие какво правите, след като сте изоставил жена с мозъчно сътресение сама?

— Проверих я няколко пъти през нощта, детектив — намеси се Анка в опит да бъде полезна. — Госпожа Мур беше добре.

Ковак просто пусна думите й покрай ушите си, задържайки вниманието си върху съпруга.

— Отидохме на закуска — рече оправдателно Дейвид Мур. — Мислех, че Кари ще спи до късно.

Тъмнокосо момиченце с големи сини очи седеше удобно в свивката на ръката му. Люси очевидно бе наследила прямотата на майка си.

— Кой си ти?

— Скъпа, това е полицейски детектив — обясни бащата. — Тук е, защото мама снощи бе малко наранена.

Момиченцето обърна глава да погледне баща си.

— Къде е мама?

— Тук съм, скъпа — обади се Кари Мур, скрита между касата на вратата и Ковак.

Луси Мур погледна майка си и сините очи станаха влажни.

— Мамо?

— Изглеждам зле, нали? — попита тихо Кари. Ковак отстъпи малко и я пусна да мине. — Обаче съм добре. Това са само синини и драскотини. Не се плаши.

Луси изглежда не знаеше какво да направи. Тя погледна подозрително баща си, после отново се обърна към майка си.

— Много си страшна — обяви детето.

— Да, знам.

— Може би трябва да си сложиш грим.

Очите на Кари заблестяха от сълзи, докато се усмихна и се опита да се засмее, като протегна ръка към дъщеря си.

— Хайде, ела. Ти ще ми помогнеш да се гримирам и ще ми разкажеш какво закуси.

Малкото момиченце слезе от ръката на баща си и тръгна с майка си, като я хвана за ръка.

— Ядох палачинка с боровинки и много сироп. Аз обичам сироп.

— Знам.

— Но няма страшно, щото си мия зъбките.

Ковак ги наблюдаваше, докато минаха през кухнята и тръгнаха по коридора. Връзката между двете докосна най-нежното, най-скритото ъгълче на душата му.

Той обаче не си позволи да покаже чувствата си. Обърна се към Дейвид Мур и каза:

— Трябва да поговорим.

— Може ли първо да си сваля палтото? — попита сприхаво Мур.

Ковак се обърна към шведската бавачка.

— С вас също.

Те седнаха в кухнята, а Ковак ги информира за ситуацията със Стан Демпси. Анка слушаше с широко отворени очи. Сигурно Стокхолм дори и през най-страшната зима вече й изглеждаше все по-хубав и по-хубав.

— Не може да отсъствате — рече Ковак, отправяйки поглед към Дейвид Мур. — Никакви не вдигнати телефони или пренебрегнато звънене.

Мур изглеждаше неспокоен.

— Мислите ли, че този човек е сериозен?

Ковак се въздържа да не го попита винаги ли е бил толкова глупав или това нещастие го е сполетяло напоследък.

— Знам, че е сериозен. Не можете просто да вземате дъщеря си и да отивате където си поискате. Ще бъдем по-щастливи, ако тя не напуска дома, докато положението не се оправи.

— Трябва ли да напуснем града?

— Не мисля, че точно сега жена ви е в състояние да пътува. Тя се нуждае от разрешение на доктора. Ако просто правите онова, което ви казвам, всичко ще бъде наред. Ще поставя денонощни патрули около къщата.

Бавачката промърмори нещо на шведски. О, господи, или по дяволите, или мамка му, предположи Ковак. Тя отправяше нервни погледи към Дейвид Мур, който се преструваше, че не ги забелязва. Ковак запечата момента в главата си. Бавачката и таткото? Спомни си, че тя бе много потайна и защити Мур предишната нощ, когато Ковак я разпита за програмата му.

Виж го ти, мързеливото копеле! Не можеше да направи усилие да си хване любовница извън собствения си дом!

— Сега трябва да вървя — каза Ковак. — И двамата имате визитката ми, ако се налага да се свържете. Когато искате да излезете от къщата, уведомете полицая отвън й му кажете къде отивате и кога очаквате да се завърнете.

Дейвид изглеждаше много нещастен.

— Значи съм затворник в собствения си дом?

— Да — рече ядосано Ковак. — Съжалявам за големите неудобства, произтичащи от факта, че животът на съпругата и дъщеря ви е застрашен.

— Нямах предвид това.

— Знам какво имахте предвид. Не искате да бъдете под мое нареждане. Какво, по дяволите, имате да правите, което е толкова важно? Да не би внезапно да сте станал мистър „Големи амбиции“?

Мур присви очи.

— Вие ме обиждате! Протестирам!

— Сигурен съм, че сте обиден.

— Имам важни бизнес дела.

— Нима? Е, живеем в ерата на комуникациите. Вдигнете телефона, изпратете имейл.

Мур гледаше точно вляво от главата на Ковак. Щеше да направи онова, което искаше. Задник!

— Също така искам да знам и номера на вашия телефон — обърна се Ковак към бавачката.

Тя го продиктува, а той го записа в бележника си.

— Не ме изпращайте. Знам пътя — каза той и ги остави в кухнята, но спря за миг в коридора, за да подслуша — в случай че бяха толкова глупави да покажат близост, преди да е излязъл от къщата.

— Ще направя кафе — чу гласа на Мур.

— Аз ще си отида в стаята. Имам да уча. — Това беше бавачката.

Ковак я изчака в подножието на стълбите. Тя изглеждаше изненадана да го види, но не стресната или разтревожена.

— Анка, трябва да говоря с вас.

— Не знам нищо — бързо отвърна момичето. — Не мога да повярвам, че това се случва.

— В Швеция няма ли престъпления?

— Не като тук. Това е лудост. Ужасно е какво е направил този човек на онова семейство, на онези деца. А сега казвате, че този другият, детективът от полицията, иска да навреди на госпожа Мур и на Луси.

— Доста е страшничко — съгласи се Ковак. — Съдия Мур е в положение, което привлича много внимание, при това не само на добрите хора.

Анка погледна встрани, явно беше разстроена.

— Анка, трябва да ви питам нещо много лично — каза Ковак. — Искам да ми отговорите честно. Много е важно да имам ясна представа какво става. Разбирате ли ме?

— Да, — отвърна тя. Беше нервна, разтревожена.

— Има ли нещо между вас и господин Мур?

Ковак внимателно наблюдаваше изражението на момичето. Видя изненада и обида.

— Не знам какво имате предвид — отвърна тя. — Господин Мур е мой работодател.

— И нищо повече?

— Не. Разбира се, че не.

Отговорът дойде с малко закъснение и тя не го погледна в очите.

— Спите ли с него?

Момичето леко въздъхна.

— Не! Качвам се горе! Нямам какво повече да ви кажа. Довиждане.

Възмущение. Обида.

Но все пак не го погледна в очите.