Тами Хоуг
Наследство на злото (69)

68.

Дневникът на Боби Хас приличаше на роман от Стивън Кинг. Първият запис носеше дата няколко седмици преди убийствата. Момчето бе писало за гнева, който го обзел, когато чул родителите си да обсъждат възможността да се опитат да осиновят „двата малки червея“, както ги бе нарекъл той.

Беше описал дълго и подробно как се е почувствал предаден и отхвърлен. Всичко било прекрасно, когато били само тримата. Чувствал се важен. Имал цялото внимание на родителите си, особено на баща си. Сетне Марлене, според него, се обърнала и го отхвърлила. Искала нещо повече — повече деца, други деца. Той не й бил достатъчен.

Също както преди, беше написал Боби.

Жените не го обичали. В съзнанието му всяка жена в живота му го бе отхвърляла — майка му, първата госпожа Хас, Марлене. Язвителността и омразата му, насочени към Марлене Хас, направо извираха от страниците.

Жените били себични кучки. И дори по-лошо — кучки, които неизменно се отегчавали от него. Както едно момиченце се отнася с любимата си кукла, на Марлене й било омръзнало от него и искала нови играчки.

Той я мразеше. Обичаше баща си. Марлене се опитвала да привлече вниманието на Уейни и да го откъсне от Боби, да разруши връзката между баща и син, която очевидно е била най-важната връзка в живота на момчето.

Подробностите по планирането на убийството бяха смразяващи. Описанието на самите убийства — ужасяващо. Той пишеше, че се чувствал силен, могъщ и непобедим, докато наблюдавал изражението върху лицето на Марлене Хас, когато осъзнала какво ще се случи с нея и нейните скъпоценни малки червейчета.

В по-новите записки Боби Хас бе описал опита си да убие Кари Мур и растящото си раздразнение, че сега баща му обръща повече внимание на Марлене и децата, отколкото когато били живи, и все по-малко на него. Това не било включено, не влизало в плана му.

„Той не иска да живее. Ще направя услуга и на двама ни.“

Беше изписал много страници как го тровел със селен, при което симптомите удобно приличали на сърдечен удар и нямало да бъде открито при стандартно токсикологично изследване.

Каква горчива ирония! Боби бе направил онова, в което обвиняваше Марлене Хас. Той се бе уморил от присъствието им — на Марлене, на приемните деца, накрая и на бащата, когото така отчаяно бе желал да има през целия си живот. Те бяха изчерпали своята полза за него, повече не му трябваха, така че той ги премахваше от пътя си.

Това беше дневник на един бъдещ сериен убиец.

Ковак знаеше, че написаното ще бъде полезно за профайлърите^[1], които винаги се опитваха да проникнат в мисленето на убийците. Писанието беше покварено, заразено, пропито със злото, което живееше в Боби Хас, и ако питаха Ковак, той искаше да прибере някъде това зло, да го заключи и изолира, така че да не може никога да избяга и да излезе на бял свят.

Обработването на гаража и къщата на Хас продължи и на другия ден. До пет сутринта новините се разпространиха в местната преса, а сетне и в мрежата в страната. До осем медиите бяха полудели.

Шефът, лейтенант Дос и Крис Логън дадоха пресконференция. Ковак и Лиска си отидоха по домовете, за да дремнат поне няколко часа. Този път дори чукането на съседа не го събуди.

Никога в живота си не беше се чувствал толкова изтощен. Понякога работата му изискваше физически усилия. Но това бе друго — емоционално изтощение, което бе изсмукало цялата му енергия.

Защо му изглеждаше, че единственото време, което прекарваше, отдаден на чувствата си, бе по време на криза?

Защото след като кризата отминеше, той въобще не искаше да чувства нищо. Този начин му изглеждаше най-безопасният. И най-лесният. Ако не искаше да изразходва емоционална енергия във взаимодействията си с хората, тогава щеше да бъде по-добре да се оттегли. Да бъде сам в живота имаше много предимства, може би повече отколкото ако беше женен — поне в случаите е двете жени, за които бе женен.

Любовта никога не бе работила в негова полза. Първата му съпруга не само го бе напуснала. Тя напусна града, напусна Средния запад. Съвсем наскоро се бе родило първото му дете, дъщеря. Но бракът им бе приключил много преди бебето да се роди. С разбито сърце той бе отстъпил правата за детето и никога повече не бе го видял.

Ковак не мислеше често за този период от живота си и никога не говореше за него. Какъв смисъл имаше?

Само когато се докосваше прекалено близо до щастливия живот на други хора, осъзнаваше празнотата в собствения си.

Мислите му отплуваха към Кари. Към Кари и Луси и какво би било да бъде едно семейство с тях — нещо, което Дейвид Мур глупаво бе захвърлил с две ръце. Но бързо отпъди мисълта, защото това не бе неговата реалност.

Около девет вечерта той изпълзя от спалнята, взе си душ, облече стар пуловер и слезе долу да потърси нещо за ядене. Седна в дневната с някакъв остатък от пица и включи Канал „Пътешествия“, така че да може да се наслади на една ваканция, без да става от дивана.

Кабо Сан Лукас изглеждаше много добре. Разбира се, филмът бе сниман в петзвезден хотел. Ковак си представи как лежи на шезлонг на плажа под голям чадър, слуша прибоя, знойни сеньорити само по бикини му носят екзотични напитки през целия ден.

Беше изключил мобилния си телефон веднага щом се прибра същия следобед, така че никой да не го безпокои. Според женския глас по гласовата поща имаше дванадесет нови съобщения. Той започна да ги изслушва, изтривайки повечето, преди да е стигнал до края. Репортер, репортер, още един репортер. Как успяваха да се докопат до номера на телефона му! След всеки тежък случай сменяше номера си и те въпреки това успяваха да го открият.

Завеждащата връзки с обществеността от канцеларията на шефа се бе обадила, за да му напомни да се облече добре, когато светът насочи камерите си към него в управлението.

Ковак отбеляза с ирония за себе си: Да продам колата. Да си купя костюм Армани.

Господи!

— Сам, Кари се обажда.

Това беше последното съобщение. Той се изправи. Луксозният курорт Кабо Сан Лукас избледня.

— Просто исках да проверя как си.

Беше изморена и тъжна.

— Видях новините… Точно когато вече си мислех, че този мръсен случай е приключил и не може да стане по-лошо, то стана. Както и да е… Аз съм вкъщи — продължи тя. — И не знам какво да правя. Сигурен ли си, че не се продава книга „Наръчник за жертви на насилие“?

Тя се опита да се засмее, но опитът излезе неуспешен. Прозвуча нещастно.

Ковак пусна съобщението три пъти.

Само за да слуша гласа й.