Тами Хоуг
Наследство на злото (30)

29.

— Вие настанявате деца в приемни домове, вие следите дали приемните родители го правят само заради парите или може да се окаже, че злоупотребяват. Не можете да знаете дали някой психар няма да ги убие.

Марсела Отис бе социалният работник, която отговаряше за Уейн и Марлене Хас и техните две приемни деца от Амбър Франклин. Лиска си бе уредила среща с нея в едно кафене в пешеходната зона на търговския център „Николет“ само на няколко пресечки от полицейското управление. Двете седяха на маса до алеята, наслаждаваха се на великолепния ден, пиеха питиетата си и говореха.

Госпожа Отис беше жена със забележителна фигура, опакована в неоновозелена туника и панталони. Многоцветна шапка в африкански стил бе кацнала на върха на прическата й, съставена от плитчици като от царевична свила. Беше с правоъгълни очила с цвят на шипка и изобилие от сребърни бижута.

— Когато видях по новините, направо се разболях. Никога няма да забравя онази нощ. Каква ужасна буря! Направо очаквах торнадото да отнесе къщата ми! Изглеждаше ми като кошмар, но си бе съвсем истинско. И си спомням как всичко стана зелено точно преди да удари — небето, въздухът. Шантава работа!

Тя затвори очите си и потръпна от спомена.

— Бащата на децата беше ли се появявал преди убийството? — попита Лиска.

— Итън Прат ли? Ха! И таз добра! Той се интересуваше от тези деца толкова, колкото човек от Луната.

— Но чух, че щял да съди щата, че ги бил изложил на опасността.

Марсела нацупи устни и направи физиономия.

— Виж го ти! Сетил се да се заинтересува! Ами да! За него тези деца струват повече мъртви, отколкото ако бяха живи. Итън Прат е проклет чакал. Койот, който иска да оглозга костите им. Вдига шум, че щял да съди и живите членове на семейство Хас. Сякаш бедните хора си нямат достатъчно мъки на главата и трагедията не им стига!

Лиска кимна.

— Да-а. Говорих преди малко с Боби Хас. Той е преживял повече, отколкото човек може да преживее през целия си живот. Открил е мъртвата Марлене и двете деца. Собствената му майка е умряла от рак.

— Рак ли? — Марсела изненадано вдигна вежди.

— Каза ми, че Марлене била негова втора майка, мащеха. Истинската му майка умряла от рак преди няколко години.

— Ако е говорил за първата госпожа Хас, това не е точно така — рече Марсела. — Първата госпожа Хас носела панера с прането по стълбите към мазето, когато се подхлъзнала и паднала. Умряла, защото си счупила врата.

Лиска се облегна.

— Защо ще ме лъже за нещо подобно?

— Не знам. Мисля, че вие трябва да го питате. Може би просто не иска да признае, че още един човек си е отишъл така неочаквано от живота му.

— Познавахте ли тази госпожа Хас?

Марсела кимна.

— Ребека. Много мила жена с огромно сърце. Тя и Уейн обмисляха да вземат още едно дете. Бях в къщата им да говоря с тях по този въпрос ден или два преди нещастието.

— Казахте: ако Боби е говорил за нея — сети се Лиска. — Какво искахте да кажете? За кого друг може да е говорил?

— За рождената си майка, предполагам. — Тя отпи голяма глътка от своя чай с мляко.

— Боби Хас е осиновен?

— Да. Уейн и Ребека го взеха като свое първо приемно дете, когато бе на десет години. След това го осиновиха. И сега, като се замисля, се сещам, че рождената му майка въобще не умря от рак. Самоуби се. — Тя галеше бишкотите, докато се ровеше из паметта си. — Точно така. Обеси се.

— Господи! — промърмори Лиска.

— Ако си спомням добре, жената бе сериозно психично болна. Боби Хас е минал през големи мъчения, преди да стане Боби Хас.

— Има ли досие? Проблеми в училище? Проблеми на улицата?

— Не. Чувам, че е отличен ученик. Доколкото знам, никога не се е забърквал в неприятности. Защо? Сега неприятности ли има?

— Не — отговори разсеяни Лиска. — Поне аз не знам за такива.

— Той е добро хлапе — рече Марсела. — Ако съм преживяла дори и половината от онова, което е преживял, отдавна да съм полудяла.

— Може би е полудял — отговори тихо Лиска. — Има много начини да изразиш лудостта си. Най-много трябва да се тревожим и да се страхуваме от онези, които го правят тихо. Тихите води са най-дълбоки.

— Не е възможно да мислите, че момчето може да има нещо общо с убийствата — изненада се Марсела. — Беше истински безутешно, когато се случи. Вашият убиец е Карл Дал.

— Да — повтори Лиска, но умът й вече бе далеч от разговора. — Всъщност аз разследвам нападението над съдия Мур.

Социалната работничка подсмръкна и направи още една кисела физиономия.

— Не обичам да говоря като нехристиянка, но трябва да ви кажа, че в този град има цяла армия хора, които ще се наредят на опашка, за да получат възможността да я набият.

Да, сигурно е права, помисли си Лиска. Но у нея все повече и повече се затвърждаваше убеждението, че може би Боби Хас стои начело на тази опашка.