Тами Хоуг
Наследство на злото (29)

28.

— Отивам в съда — обяви Кари.

Тя стоеше в коридора пред външната врата и дори не искаше да измине няколкото крачки до дневната, където Дейвид седеше пред компютъра си целия ден.

Той я погледна обезпокоен.

— Защо? Не трябва ли да стоиш тук?

— Ще взема един полицай с мен — обясни тя. — Няма да се върна на работа за известно време. Мога поне да свърша нещо вкъщи — четене и писане.

— Обади се на секретаря си. Накарай го да ти донесе документите тук.

Кари не отговори нищо. Разбира се, че можеше да накара секретаря да свърши това. И трябваше да го направи. Чувстваше се ужасно и се нуждаеше от почивка. Истината бе, че просто не искаше да остане в къщата с Дейвид. Все още не бе решила какво ще прави — дали да се раздели с него след всичко, което бе научила, дали да изчака и да събере повече доказателства или да разкаже на Ковак за всичко.

Тя не искаше да повярва в най-лошото — че мъжът, когото бе обичала и за когото се бе омъжила, можеше да я мрази до такава степен, че да плати на някого да я убие. Но онзи Дейвид, когото бе открила тази сутрин, не бе същият човек.

Този Дейвид водеше съвършено друг живот, за който тя нищо не знаеше. Този Дейвид й бе напълно непознат. Тя нямаше никаква представа на какво бе способен.

— Няма да се бавя дълго — обеща Кари.

Луси слезе по стълбите, облечена с розово костюмче на фея и притиснала към гърдите си любимата си играчка — едно плюшено мече, което бе кръстила Марвин.

— Мамо, искам да дойда с теб! Моля те!

Кари хвана дъщеря си и я прегърна по-силно, отколкото изискваше случаят.

— Миличка, само ще взема някои неща и веднага се връщам.

— Искам с теб — настояваше Луси, а очите й се напълниха със сълзи.

Беше уплашена. Страхуваше се, че майка й може отново да бъде наранена, страхуваше се, че може никога повече да не се прибере вкъщи. Луси беше умно и възприемчиво дете. Тя знаеше, че се е случило нещо, нещо много по-лошо от това, което й казаха — че майка й е паднала и се е ударила. Кари усещаше, че детето може би чувства напрежението, което висеше между двамата родители. Те никога не спореха, нито се караха пред нея, но негативната енергия между тях вибрираше неуловимо във въздуха. Луси вероятно я улавяше и вероятно се чувстваше много несигурна.

— Добре — съгласи се Кари. — Може да дойдеш с мен.

Мигновена сияйна усмивка озари лицето на детето.

— Ще се возим ли на полицейска кола?

— Не. Полицаят ще ни закара с колата на татко.

— С моята кола? — изненада се Дейвид. — Защо с моята?

— Защото моята е конфискувана от полицията, докато я обработват за доказателства — обясни му Кари. — Да не би да имаш планове да излизаш?

— Не — отвърна бързо той, моментално обмисляйки какво може да бъде най-логичното оправдание да не иска да й отстъпи своята кола. — Просто трябва да взема някои документи от нея, преди да тръгнете.

— Но ние ще се върнем след двадесет минути! Документите ти са били там цял ден. Да не би да не можеш да изчакаш още петнадесет минути за тях? За какво се отнасят тези документи?

— За нищо — извика сприхаво той и стана от стола си. — Просто изведнъж се сетих, че ми трябват.

— Тогава върви и ги вземи — отвърна Кари.

Искаше да добави да не забрави да вземе и някоя забравена част от бельото на любовницата си, но не каза нито дума.

— Така и ще направя — изсумтя Дейвид.

Той забърза по коридора към кухнята и оттам излезе в гаража.

Кари погледна към дъщеря си. Луси я наблюдаваше с тъжно лице.

— Трябва да си облечеш палтото, Бонбонена фейо! — усмихна се тя и се обърна към гардероба да извади палто.

 

 

Полицейски сержант Пол Янг паркира колата до тротоара точно пред табелата „Паркирането забранено“ и ги придружи до Правителствения център и кабинета на Кари. След като огледа офиса вътре, за да се увери, че не ги очакват никакви изненади, той застана на пост отвън и зачака.

Луси изтича зад бюрото и се покатери на стола на майка си с широко отворени от възбуда очи в предчувствие на забавлението, което щеше да изпита от играта с всички вещи.

— Мамо, може ли да играя на твоя компютър?

— Не, миличка. Аз работя на него. Компютърът не е за игра — отговори Кари, докато изваждаше копията на телефонните сметки, фактурите от кредитните карти и списъка на агенциите за придружителки и компаньонки от торбата за багаж, която носеше със себе си. Тя взе празна папка от шкафа, сложи документите в нея и я прибра в лявото чекмедже на бюрото си. Доказателствата можеха да останат тук, докато решеше какво да прави с тях.

— Мамо? Това чукът на дядо Грир ли е?

— Нарича се чукче на председателя — поправи я Кари. — Да, принадлежеше на дядо Грир.

Луси вдигна чукчето с двете си ръце. То бе дълго почти колкото ръчичката й и изглеждаше много нелепо и неуместно на фона на розовото й костюмче на фея. Върху устните на Кари се появи дяволита усмивка. Момиченцето бе толкова хубаво! Е, поне едно добро нещо бе излязло от брака й — дъщеря й.

Кари погали с ръка тъмната коса на детето. В крайчетата на очите й се събраха сълзи.

— Искам дядо Грир да може да ме познае — каза детето.

— И аз искам същото, скъпа.

Господи, и аз искам същото!

През целия си живот досега можеше да отиде при баща си за всичко и по всякаква причина и повод. За съвет, за помощ, за опрощение, винаги, денонощно, всеки ден от седмицата. За нея той бе непоклатимата Гибралтарска скала — нещо здраво, основно, фундаментално, като котва.

Баща й не харесваше Дейвид. Никога не го бе харесвал. Тя знаеше това, защото той й го каза директно, когато му съобщи, че се е сгодила. Не я упрекна, не беше груб. Беше само загрижен. Попита я дали е сигурна, че иска точно това. Дали е сигурна, че Дейвид е мъжът.

Навремето му бе сърдита и ядосана заради това отношение към Дейвид. Искаше той да бъде щастлив заради нея, да я подкрепи, да одобри избора й.

Но навремето Дейвид беше различен човек, самоуверен от успеха на работата си и от хвалбите на критиците. Баща й обаче дори тогава бе прозрял липсата на солидна основа в него. Беше й казал, че ако наистина той е мъжът, когото иска, ще й даде благословията си, но я предупреди, че трябва да знае и да е готова да бъде силният човек в брака. Предупреди я, че когато заровете бъдат хвърлени, когато изпадне в тежка ситуация, когато трябва да решава, единственият човек, на когото ще може да разчита, ще бъде тя самата. Баща й бе почувствал, че силата на Дейвид ще се качва и пада в зависимост от мнението на другите хора.

Той я заведе по пътеката до олтара и я предаде в ръцете на мъжа, който щеше да стане неин съпруг. И никога повече не повдигна въпроса, нито изказа мнението си за него.

— Не плачи, мамо — рече неочаквано Луси. Тя остави обратно чукчето на бюрото, изправи се на стола и прегърна майка си.

Кари се намръщи заради болката в ребрата, но не помоли детето да я остави. Искаше да чувства сигурността да бъде прегръщана от някого, който я обича истински, дори ако този някой беше само на пет години.

Рязко почукване на вратата я стресна. Преди да успее да попита кой е в рамката се появи Ковак с буреносно изражение на лицето. Той спря, защото не очакваше да види тази сцена. Искаше да влезе и много ядосано да се нахвърли върху нея, понеже бе напуснала дома си въпреки забраната му. Но когато я видя с Луси, когато видя сълзите в очите й, вятърът в платната утихна. Ядът му се изпари.

— Въпреки всичко заповядайте. Влезте, детектив Ковак — покани го Кари с леко смекчен поради слабостта си глас.

Ковак премести погледа си от нея към Луси.

— Ти откъде знаеш, че сме тук? — попита го детето. Светлите й очи бяха пълни с любопитство.

— Нали съм детектив — отговори Ковак. — Това ми е работата — да знам къде са хората. И да ги намирам. Откривам кой е извършил престъпление.

— А мама е съдия — гордо обяви Луси.

— Знам.

— Тя праща лошите в затвора.

Ковак погледна Кари и прехапа езика си. Май искаше да каже нещо, поне тя си помисли така.

— Принцесо Луси — обърна се Ковак към детето, — трябва да говоря с майка ти на четири очи. Защо не отидеш в коридора при младшия офицер и той ще ти покаже всички интересни неща, които има на колана му. Ще ти покаже как щракват белезниците.

— Сега съм фея, а не принцеса — информира го важно момиченцето. После се обърна към майка си: — Може ли, мамо?

— Разбира се, скъпа.

Луси слезе от стола и заобиколи бюрото, а като стигна до Ковак, му подаде ръка. От изуменото изражение на лицето му човек можеше да си помисли, че му предлага жива змия.

— Не ми е позволено да ходя никъде сама — обясни Луси. — Ти трябва да ме придружиш.

Кари посочи с глава вратата, когато Ковак я погледна.

— Амиии… добре — промърмори той и хвана малката ръчичка, за да я предаде на грижите на младши сержанта.

Когато се върна, изглеждаше смутен, сякаш не можеше да се справи с чувствата, които Луси бе предизвикала у него. С убийците можеше да се справи. Но едно петгодишно дете направо го разби.

— Имате ли деца, детектив?

Той се поколеба малко преди да отговори.

— Не. Не съм женен.

Кари знаеше, че повечето ченгета най-вероятно са били женени и поне веднъж са били разведени.

— Тя е истинска кукла — каза той.

— Благодаря ви.

За миг във въздуха увисна неловка тишина.

— Предполагам, че искате да ми се накарате, защото съм напуснала дома си — рече накрая Кари.

— Доколкото си спомням, казах да не излизате оттам.

— Може да ми кажете каквото си искате.

— А вие да правите каквото си искате.

— Също като вас. Вие не правите ли така?

Той помисли, сетне леко се подсмихна.

— Едно на нула. Но въпреки това трябва да седнете. Изглеждате малко бледа.

— Изглеждам като героиня от филм на ужасите.

— Да… така е — съгласи се Ковак.

Кари се настани на стола си. Беше доволна, че има мека кожена седалка.

— Е? Идвате с лоши новини или само за да ми четете конско?

Ковак седна на стола от другата страна на бюрото и въздъхна.

— Всъщност да, смятах да ви чета конско… Но какъв смисъл има?

— Не бих дошла тук сама — каза Кари. — Не съм глупавата жена от всеки криминален филм, която непременно слиза в мазето да види какви са странните звуци, които се носят оттам.

Ковак още веднъж се подсмихна леко. Огледа стаята, сякаш не искаше да я погледне в очите, освен ако не бе наложително.

— Тук е много по-хубаво, отколкото във владенията на прокурорите — рече той. — Липсва ли ви обвинението?

— Да, понякога — призна Кари. — Но това е работата, която винаги съм искала да работя.

— Заради баща ви?

— И заради него. Той е моят идол — потвърди Кари, поглеждайки встрани, защото чувствата й всеки момент щяха да изплуват на повърхността.

— Той беше добър съдия. Какво прави сега като пенсионер? Може би ходи на голф в Аризона?

— Умира — отвърна тихо Кари. — Болен е от Алцхаймер и… умира.

— О, господи! — промърмори Ковак. — Не знаех, съжалявам.

— Аз също.

— Ама и аз съм един…

— Не знаехте — успокои го Кари. — Има ли някакви следи, които да водят към Стан Демпси?

Ковак поклати глава.

— Нищо. Никаква следа от него, нито от колата му.

— Някой обади ли се на Кени Скот? Той сигурно е първи в списъка на Демпси.

— Трябва да са го направили.

— Вие не му ли се обадихте?

— Кени Скот не е моя грижа — отвърна сопнато Ковак. — И вие ми стигате.

Кари се усмихна леко и осъзна, че досега не бяха осъществили контакт с очите, дори и в моментите, когато се отпускаше.

— Толкова ли съм непоносима?

Той не отговори веднага. Изучаваше я. Можеше да почувства погледа му върху себе си. Накрая каза:

— Мисля, че сте много смела, и слава Богу. Защо дойдохте тук?

Кари погледна към чекмеджето на бюрото, където бе прибрала папката с хобито и нелегалните занимания на Дейвид извън семейството. Може би трябваше да му ги даде. Но какво имаше всъщност в нея? Доказателство, че съпругът й изневерява. Ковак така или иначе вече знаеше това. А бележката за 25 000 долара можеше да бъде за всичко. Може би Дейвид смяташе да си купи лодка. Може би толкова бе печалбата от лотарията същия ден. Може би бе извършил плащане на къща за някоя от своите проститутки или за себе си. Може би имаше намерение да се премести.

— Говорих с бизнес партньорите на съпруга ви — започна Ковак. — Хората, с които е вечерял снощи. Един мъж на име Едмънд Айвърс. Познавате ли го?

— Не. Не съм чувала името. Дейвид не ме запознава с партньорите си и не ме включва в своите бизнес дела.

„Нито в каквото и да е друго“ — продължи наум мисълта си тя.

— А името Джини Бърд да ви говори нещо?

— Не. Защо?

— Мисля, че съпругът ви спи с нея — отвърна откровено в прав текст той. — Всъщност не мисля, а съм сигурен.

Известно време Кари не продума нищо. Ковак я остави да смели информацията.

— Ще му съобщя, че искам развод — рече след дълга пауза тя.

Ковак вдигна вежди.

— Направо това? Без „Хайде да опитаме отначало“ или „Нека да го обсъдим“?

— От доста време бракът ни умира бавно. Няма останало нищо, за което да говорим, освен за условията и правата за посещение на Луси.

— Съжалявам.

Тя почти се изсмя.

— Но защо? Вие мразите съпруга ми. Преди всичко не можете да проумеете защо съм се омъжила за него, да не говорим, че съм останала с него толкова време.

— Съжалявам за вас — обясни меко Ковак. — Съжалявам, че трябва да изтърпите това. Съжалявам, че трябваше да ви кажа за любовницата му.

Кари поклати глава.

— Недейте. Не съжалявайте.

Тя погледна към чекмеджето на бюрото си, сетне го отвори и извади папката, като я бутна по бюрото към него.

— Какво е това?

— Доказателства. Ще ги използвам в съда.

Ковак набързо прегледа съдържанието.

— Колко време пазите тези неща тук?

— Току-що ги донесох. Тази сутрин проведох малко лично разследване. Той не беше си направил труда дори да ги скрие.

— Гадно копеле! Негодник! Плъх! — изръмжа под носа си Ковак, докато гледаше фактурите от цветарския магазин. Вдигна списъка на агенциите за компаньонки и целият почервеня от гняв. Ако Дейвид беше тук — за Кари нямаше никакво съмнение, Ковак щеше да го халоса с юмрук право в лицето.

Той измъкна копие на няколко осребрени чека от компания за недвижими имоти.

— А това за какво е?

— Очевидно плаща наем за апартамент — отвърна тя и му каза адреса. — За себе си или за някоя от всеотдайните му малки приятелки. Обадих се тази сутрин във фирмата, преструвайки се на новата му счетоводителка. Трябваше ми информация. Уж последният счетоводител е оставил нещата в пълен безпорядък. Дали не могат да ми помогнат? Всичко, което ми трябваше, беше адресът на собствеността.

— И те ви го дадоха? — попита Ковак.

Кари кимна утвърдително.

Той взе копието от бележката, на която пишеше $25 000.

— А това какво е?

— Не знам. Намерих го в кошчето му за боклук тази сутрин.

— Прилича на плащане.

— Не знаете със сигурност. Може да бъде всичко. Дълг. Нещо свързано с бизнеса. Говореше, че иска да купува яхта.

Всичко, което казваше, звучеше като оправдание. Ако бе на мястото на Ковак, би си помислила точно това.

— През октомври? — изненада се Ковак. — Че кой си купува яхта точно преди настъпването на зимата?

Тя не отговори.

— Кари…

— Дейвид може да е голям негодник и какъв ли не още — рече тихо тя, забила поглед в бюрото си. — Но не мога да повярвам, че би направил онова, в което го подозирате.

— Преди да намерите тези неща, бихте ли повярвала, че води таен живот? Че ви мами с проститутки всеки път, когато си обърнете гърба към него? Че използва вашето моминско име като псевдоним?

При последното изречение тя го погледна изненадано. Виждаше в очите й, че е наранена и ядосана.

— Не знаехте за това — отвърна внимателно Ковак. — Какво още не знаете за него?

Какво можеше да му отговори? Беше се омъжила за напълно непознат човек.

— Нещата между нас невинаги са били такива — произнесе накрая Кари, чувствайки необходимост да оправдае своето присъствие в този брак. — Някога ние се обичахме. През последните години се отчуждихме. Той постепенно се превърна в този нещастен, тъжен и мрачен човек. Исках да замажа нещата, да се заблуждавам, че е разстроен и объркан поради липсата на успех. Не исках да се нахвърлям върху него, защото знаех, че самочувствието му е много крехко, а моята кариера се развиваше чудесно.

Тя потърка с палец между очите си.

— И заради Луси. Тя обича баща си. Ако не друго, Дейвид поне е добър баща. Обожава я. Слънцето изгрява и залязва с нея.

Чувстваше се слаба, дори трепереше малко. Не бе и помисляла, че може да се чувства така разбита. Ковак просто седеше тихо и я наблюдаваше със съчувствие, ясно изписано на лицето му, върху което бе отпечатана цялата умора на света.

— Сега бих искала да се прибера у дома — предложи Кари, като се изправи на крака. — Трябва да си почина и да се подготвя за голямото представление.

— Нима ще му кажете още тази вечер? — попита Ковак и също стана от стола. — Сигурна ли сте, че го искате? Че това е окончателното решение?

— Защо да отлагам? Чаках прекалено дълго.

Той внимателно я хвана за ръката, докато тя заобикаляше бюрото, и я поведе към вратата. Докосването му я изненада.

— Мога да присъствам, ако желаете. — Гледаше я право в очите.

Той наистина го мисли, мина през ума на Кари, Този закоравял уличен полицай, който дори не я харесваше, щеше да й помогне, ако го помолеше. Тя не се съмняваше, че ще го направи. Такъв беше Сам Ковак — честен, отговорен, откровен и всичко това не поради някаква причина, а просто защото вярваше, че така е правилно. Че това трябва да направи.

— Не, благодаря. Не искам свидетели — отвърна тя.

— Ще стоя отвън.

Кари поклати глава.

— Двама полицаи стоят пред къщата. Дейвид ги забелязва също като мен. Няма да посмее да ме докосне с пръст дори. Животът все още е пред него. Той има други планове и мога да гарантирам, че затворът не влиза в тях.

— Не искам да сте сама — призна Ковак.

— Добре, но аз искам точно това — да съм сама. Въпреки всички доказателства за обратното, предпочитам да плача без свидетели.

Идеята не му хареса. Той искаше да я защити. Каква прекрасна мисъл — някой, който да се грижи за нея, някой, на когото да се облегне, някой, който да й предложи рамото си, за да разтовари част от грижите си върху него.

— Благодаря ти, високо оценявам това — промълви тя. — Наистина.

— Не му вярвам, Кари.

— Не се тревожи. Дейвид е прекалено пасивен, че да ме нарани.

— Искам да ми се обадиш след това — помоли я Сам. Все още я държеше за ръката и стоеше толкова близо, че можеше да почувства дишането му върху бузата си. Аромат на мента… и съвсем слаб мирис на скоч.

Тя вдигна учудено вежди.

— Нима пиеш в работно време, детектив?

— Да — призна той, но с онази дяволита усмивка в ъгълчето на устата, която казваше повече. — Виждаш ли докъде ме докара?

— Добре, тогава тайната ти ще остане скрита. Ще си мълча за пороците ти и ще бъда гроб.

Тя направи стъпка назад и той трябваше да пусне ръката й.

Изражението му стана сериозно.

— Внимавай. И ми се обади. Помни: мога да дойда, преди да си затворила телефона.

Кари кимна.

— Благодаря… Сам. Благодаря ти.

Тя искаше да вдигне ръце и да го прегърне силно за това, че е толкова добър. Или защото искаше да почувства здравите му ръце около тялото си, които да я придържат и подкрепят. Да я защитават. Чувстваше се толкова самотна, изоставена, никому ненужна.

Вместо това му благодари отново и отиде до вратата. Лицето на Луси се озари от усмивка.

— Мамо, научих се как да арестувам някой човек.

Сержант Янг й се усмихна.

— А покажи какво ще кажеш на лошите момчета?

Луси сложи ръцете си на фуния на устните и изрече с най-строг глас: „Замръзни на място!“

Кари се разсмя.

— Трябва да вървим сега, скъпа. Благодари на сержант Янг и на детектив Ковак.

Луси благодари на полицая, отиде до Ковак и погледна нагоре към него.

— Благодаря, че ме държа за ръката, детектив Ковак.

Той се наведе и най-официално и тържествено разтърси ръката й.

— Няма за какво, приказна принцесо Луси, пак заповядай. Можеш да ми казваш Сам.

Малкото момиченце се усмихна доволно.

— Ти ми харесваш, детектив Сам. Ще ме поносиш ли малко?

— Луси! — възкликна с укор Кари.

Ковак изглеждаше объркан и леко уплашен. Той погледна Кари.

— Не е задължително да го правиш — успокои го тя. Но когато погледна отново към Луси, сърцето не му даде да откаже. Момиченцето обви ръчичките си около врата му и се намести в свивката на ръката му. Изглеждаше доволна.

— Ще си мисля, че си великан — каза тя. Докато стигнаха до колата, не спря да бърбори. Когато я остави на тротоара, той се обърна към Кари, а видът му бе съвсем сериозен.

— Обади ми се. И бъди внимателна.

Кари кимна и се шмугна на задната седалка на мерцедеса. През целия път до дома си тя мислеше колко много баща й щеше да хареса Сам Ковак.