Тами Хоуг
Наследство на злото (1)

Пролог

През онзи ден още преди да влезе в къщата той знаеше, че нещо не е наред. Беше юли. Небето се бе захлупило тежко като наковалня — зловещо, тъмно, сиво. Следобедът си отиваше, но вечерта още не бе настъпила. Времето бе затаило дъх, времето бе престанало да означава нещо.

Въздухът беше неподвижен, сякаш денят се бе спотаил в очакване на онова, което щеше да се случи. Мъртвешко спокойствие. Небето на запад се разкъса от светкавица. С далечен барабанен тътен изтрещя гръмотевица.

В спомена му в близост до четвъртитата, облицована с дървени панели къща с избеляла зелена боя и веранда, която се извиваше около предната фасада като отегчена усмивка, нямаше други къщи. Всичко друго бе избледняло, сякаш се бе изхлузило сред дърветата и потънало зад хоризонта. Той гледаше къщата, двора — целият обрасъл с трева и плевели, избелели от слънцето и липсата на дъжд. Гледаше дърветата зад железопътната линия, листата им се бяха свили и спаружили.

Наоколо нямаше жива душа. Колите на улицата бяха далеч зад него. Нямаше деца, които да фучат нагоре-надолу с велосипедите си. Нямаше кучета, нямаше птици, нямаше катерички или зайци. Нямаше никакъв звук, с изключение на гръмотевиците, които приближаваха.

Доколкото си спомняше, не той се приближи към къщата, а тя към него.

Тряс!

Сърцето му спря. Главата му се обърна наляво.

— Хей, човече! По-добре се скрий в мазето! Иде торнадо!

Един съсед и хвърчащ празен пакет от карамелизирани пуканки се промъкнаха в периферното му зрение. Мъжът седеше на задната веранда. Имаше бакенбарди като Елвис и гигантско бирено шкембе. Държеше видеокамера. Посочи с ръка на запад.

Идеше буря.

Въздухът беше пълен с електричество. Цветовете бяха по-ярки, по-свежи. Всичко изглеждаше някак изострено и свръх фокусирано. Заболяха го очите.

Къщата скочи върху него. Той се спъна на първото стъпало и се заклатушка по верандата. Двете крила на люлеещата се врата простенаха, когато ги блъсна навътре и влезе.

Бум! Тряс!

Светкавицата беше толкова ярка, че сякаш подпали дневната. Той извика. Никой не му отговори.

В спомена краката му не се движеха, но кой знае как неочаквано се озова в дневната, сетне в кухнята, сетне в стаята за гледане на телевизия в задната част на къщата. Тя беше малка и тъмна, облицована с евтина дървена ламперия. Тежките завеси на прозорците бяха стари и висяха накриво. Сигурно са били направени за друг прозорец и друга къща и са били изхвърлени, когато им бе минала модата. Светлината се процеждаше и промъкваше в краищата и в центъра им, където капаците не прилягаха плътно един към друг.

Телевизорът беше включен. Непрекъснато предаваха предупреждения за предстоящата буря. Навън вятърът се превърна във вихър. Проблясваха светкавици.

Тогава намери първото тяло.

Тя беше просната на кушетката, подпряна като гигантска кукла. Очите й бяха отворени, сякаш все още гледаше телевизия. Една широка лента от канализационна лепенка покриваше устата й и минаваше през цялата й глава. Косата й бе отрязана с ножица или нож. Съсирена кръв отбелязваше вдлъбнатините по скалпа й. Дрехите й бяха срязани по средата и отгърнати, така че да разкрият тялото й от глътката до слабините.

Идеше буря.

Бум! Тряс!

И тя бе срязана по същата линия. През кожата, през мускулите, през костите, като риба, която е била изкормена. В гръдния й кош бяха поставени клюмнали маргарити.

В хранопровода му, едновременно със стягането на гърлото, се надигна жлъчка. Ужасът сграбчи с две големи костеливи ръце врата му и го стисна. Той се запрепъва назад, обърна се и налетя на стоящата лампа, скочи встрани и се спъна в столчето, падна и удари главата си в малката масичка за кафе.

Бум! Тряс! Бум! Тряс!

Замаян, отмалял, ужасен, успя да се вдигне на крака и да излезе от стаята. От гърлото му излезе странен мучащ звук, като от куче, което е било пребито.

Изтича в кухнята. Отвори задната врата и излезе навън. Не можеше да остане в къщата, а не можеше да избяга достатъчно бързо от нея. Светът бе придобил странен зеленикав оттенък. В ушите му гърмеше някакъв страховит звук, сякаш приближаваше товарен влак. Но когато погледна към релсите, не видя никакъв влак. Или ако имаше такъв, той бе погълнат изцяло от огромния черен облак с форма на фуния, който докосваше земята и засмукваше всичко по пътя си.

Това сигурно беше кошмар. Нищо подобно не се беше случило в действителност. Но той чувстваше как го удрят отломки от разни неща. Обстрелваха го трески, прах и мръсотия. Покри главата си с ръце, за да предпази лицето си. Грохотът беше оглушителен.

Вратата на старата изба бе отворена и висеше на рамката си, като се държеше единствено на една панта, която вятърът ожесточено се опитваше да изтръгне. Той просто се хвърли към бетонните стълби и ритна вратата към мазето. Тя беше стара и изгнила от влагата и се разпадна на трески при третия ритник.

Мазето бе усойно като пещера и миришеше на плесен. Заопипва стената с пръсти, но не можа да намери ключа за лампата.

Над него старата къща започна да се тресе. Имаше чувството, че някой великан я дърпа нагоре — торнадото се опитваше да я изтръгне от основите й.

Дъждът се изсипа като потоп. Светкавиците плющяха по небето като камшици. Трещяха гръмотевици. Мазето се осветяваше от искри бяла светлина. Тъмнината в промеждутъците беше абсолютно черна и непрогледна.

Той се сви на топка на пода — студен, мокър, гадеше му се от видяното горе. Беше му зле и от миризмата на мазе.

Не знаеше колко време е останал там. Може да са били пет минути, а може и пет часа. Времето нямаше значение. Всичко, което щеше да си спомня по-късно, бе осъзнаването, че отново стана тихо. Толкова тихо, че си помисли, че може би е оглушал.

Редки светкавици все още осветяваха нощта зад високите прозорци на мазето, но гръмотевиците вече не се чуваха.

Той бавно стана от студения мокър под. Нещо като ръка докосна задната част на врата му и потта по кожата му се вледени от ужаса. Нещо го бутна с лакът в гърба, сякаш да го накара да се обърне и да види приготвената изненада.

Зад прозорците избухна светкавица като светлина от камера и картината се запечата завинаги в мозъка му. Един спомен, който никога нямаше да избледнее, ужасът и въздействието от видяното никога нямаше да намалеят. От гредите на тавана висяха телата на две деца, невиждащите очи гледаха право в неговите.