Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (5)

Глава 5

Най-сетне се отдаде на съня, спазматичен сън, но дори и изключеното съзнание не му осигури убежище. Сънищата му плениха спомени от далечна земя. Един образ се изду и затрептя като целулоиден кадър пред прегрял прожекционен апарат и той разбра къде се намираше.

Чанхуа, Тайван. Вековният град бе заобиколен с планини от три страни; на запад се изправяше срещу Тайванския проток — стотици мили солена вода, която разделяше острова от континента. През седемнадесети век, по времето на династията Цин, първи тук се бяха заселили имигранти от Фудзиен. Бяха ги последвали множество вълни от заселници. Всяка вълна прибавяше своя характерен отпечатък, но самият град, като някакъв интелигентен организъм, решаваше кои добавки да бъдат запазени и кои — загубени за историята. В парк в основата на планината Багуа стоеше масивен черен Буда, охраняван от два масивни каменни лъва. Посетителите ахваха при вида на Буда; гражданите изпитваха същото страхопочитание към лъвовете — символи на защитата, с изопнати мускули и остри зъби. Преди години Чанхуа представляваше могъщ форт. Днешният гъсто населен град се беше превърнал в укрепление от друг вид. Укрепление на демокрацията.

В покрайнините на града, близо до фабриката за хартия и цветната оранжерия, беше сглобена временна платформа. Мъжът, за когото много хора вярваха, че ще стане следващият президент на Тайван, Уай-чан Лун, се канеше да се появи пред многохилядната тълпа. Негови поддръжници се бяха стекли от общините Тиенуей и Юндзин по провинциалния път и сега малките им прашни коли задръстваха всички странични улички и алеи. Никой не помнеше друг политически кандидат, вдъхновявал подобно вълнение сред обикновените жители на Тайван.

В много отношения той беше необичайна политическа личност. От една страна, беше по-млад от повечето кандидати — току-що навършил тридесет и седем години. Беше издънка на богато семейство, което се занимаваше с потомствена търговия, и въпреки това беше истински популист, с непреодолим чар, който разбунваше духовете на най-бедните. Беше основал най-бързо разрастващата се нова политическа партия в Тайван и беше лично отговорен за забележителната й притегателна сила. Островната република не страдаше от недостиг на политически партии и организации, но партията на Уай-чан Лун се открояваше силно със своята проницателна ангажираност към реформа. Провел няколко успешни антикорупционни кампании на местно ниво, сега Лун молеше да му се даде властта да прочисти и националната политика, националната търговия от корупция и роднински връзки. Но политическата му визия не свършваше дотук. Докато другите кандидати се ръководеха от дългогодишния страх и негодувание срещу „китайската империя“, Лун говореше по-скоро за нова политика към „нов Китай“ — политика, концентрирана върху мир, търговия и идеал на споделен суверенитет.

За много стари китайски източници в американския Държавен департамент младежът звучеше твърде добре, за да е истина. Според досието му, усърдно компилирано от Отряда за политическа стабилизация към „Консулски операции“, той наистина беше такъв.

Ето защо Амблър беше разпределен в Чанхуа като част от „екип за действие“, изпратен от Отряда за политическа стабилизация. Което означаваше, че той отиде там не като Хал Амблър, а като Таркин, оперативното име, което му беше дадено още в началото на кариерата му в операции под прикритие. Таркин, чувстваше понякога той, не беше само измислена личност, а човек със свой живот. По време на операция Амблър наистина се превръщаше в Таркин. Това беше форма на психическа фрагментация, която му позволяваше да си върши работата.

Едно от малкото западни лица в морето от азиатци — по автоматично предположение, следователно представител на чужда медия, — Таркин се движеше през гъстата тълпа, заковал поглед в платформата. Мъжът щеше да се появи всеки миг. Великата надежда на новото поколение на Тайван. Младият идеалист. Обаятелният визионер.

Чудовището.

Фактите бяха старателно описани в досието му. Те разкриваха убийствения фанатизъм, който се таеше зад умереността, сладкодумието и здравия му разум. Те разобличаваха идеологическите му връзки с червените кхмери. Личното му участие в наркокартела „Златният триъгълник“ и в низ политически убийства из цял Тайван.

Нямаше начин да свалят маската му, без да компрометират многобройните си източници, оставяйки ги да се изправят срещу мъчителна смърт от ръцете на тайните съюзници на Лун. Но и не можеха да му позволят да успее — да заеме мястото си по върховете на Националния конгрес. За да се осигури оцеляването на самата демокрация, отровният популист трябваше да бъде премахнат от демократичната арена.

Това беше типът работа, в който Отрядът за политическа стабилизация се беше специализирал. Безмилостността на някои операции му спечели неодобрението на онези разузнавателни анализатори в Държавния департамент с меки сърца и още по-меки глави. В интерес на истината понякога бяха необходими неприятни действия, за да се избегнат още по-неприятни последствия. Заместник-секретарят Елън Уитфийлд, директор на ОПС, беше отдадена на този принцип с решимост, която я правеше особено ефективна.

Там, където директорите на други отряди се задоволяваха с анализи и оценки, Уитфийлд действаше, и то навреме. „Да изрежем рака, преди да се е разпространил“, беше нейното мото, що се отнасяше до политически заплахи. Елън Уитфийлд не вярваше в безкрайното дипломатическо протакане, когато мирът можеше да бъде запазен с помощта на бърза хирургическа интервенция. Залогът обаче рядко беше толкова голям.

Слушалката в ухото на Таркин леко изпука. „Алфа едно на позиция“, прошепна глас. Превод: екипният специалист по експлозиви се беше разположил на безопасно разстояние от мястото, на което беше скрил устройството си, готов да активира контролирания с радиовръзка детонатор при сигнала на Таркин. Операцията беше сложна, защото се налагаше да бъде такава. Семейството на Лун, уплашено за сигурността му и недоверчиво към местната полиция, му беше подсигурило отличен охранителен екип. Всички очевидни снайперистки гнезда вероятно вече бяха проверени и прочистени. Други охранители, професионалисти както в древните традиции на бойните изкуства, така и в по-новите методи на съвременното стълкновение, вероятно оглеждаха тълпата, а трети бяха внедрени в самото множество на равни интервали и щяха да посрещнат всеки знак за оръжие с груба сила. Лун пътуваше в бронирана кола, отсядаше в хотелски стаи, старателно охранявани от лоялни поддръжници. Никой не би могъл да си представи, че заплахата се спотайваше в обикновения на външен вид подиум.

Сега бе настъпило времето за шоу.

От нарастващото вълнение на тълпата Таркин разбра, че кандидатът се беше появил. Той вдигна очи тъкмо за да види как Лун пъргаво пристъпва на подиума.

Аплодисментите започнаха и се разраснаха, а кандидатът сияеше. Все още не беше застанал по средата на подиума, а това беше критично важно. За да се избегнат косвени наранявания, малкото експлозивно устройство беше проектирано да нанася изключително прецизен удар. Таркин чакаше, стиснал в ръце журналистически тефтер и автоматична писалка.

Чакам сигнала ти, в слушалката се носеше металически звук. Сигнал, който означаваше смърт. Чакам сигнала ти.

Звукът сякаш се измени, температурата на въздуха падна и той отново долови слаб шум — същият шум, който, осъзна сега той, го беше събудил и върнал в реалността, на хиляди мили от другия край на света и повече от две години по-късно. Амблър се мяташе в мотелското си легло, а чаршафите му бяха събрани на топка, лепкави от пот. Шумът — тракане откъм нощното шкафче.

Електронният органайзер на убития мъж вибрираше, уведомявайки за получаването на текстово съобщение. Той посегна, взе го и след натискане на няколко бутона видя, че е пристигнал отговор на имейла му. Съобщението беше кратко, но даваше точни инструкции.

Беше уредена среща за 2:30 същия следобед на международното летище във Филаделфия. Изход С19.

Бяха умни. Ефективно се възползваха от охраната на летището и металните детектори за собствени цели — подсигуряваха се, че той ще дойде невъоръжен. Публичното пространство също предпазваше допълнително от насилствени ходове от негова страна. Въпреки това в избрания час за полети щяха да чакат възможно най-малко хора. Щяха да си осигурят място в някоя широка, свободна част на терминала. Достатъчно изолирано за уединение. Достатъчно публично за безопасност. Браво. Тези хора знаеха какво правят. Това не беше изцяло успокоителна мисъл.

 

 

Клейтън Кейстън седеше на масата за закуска, облечен, както обикновено, в един от многобройните си, почти еднакви сиви костюми. Когато ги купи от каталога на ателието на Джош А. Банкс с пощенска доставка, те имаха петдесет процента намаление, затова цената му се беше сторила доста разумна, а комбинацията вълна-полиестер ги правеше почти немачкаеми, което беше много практично. „Официални костюми за всички сезони“, казваше каталогът. „Материя, подходяща за цялата година“. Кейстън бе приел думите на ателието в буквалния смисъл и носеше едни и същи костюми през цялата година. Както и рипсените вратовръзки — червени на зелени райета, или сини на червени райета. Съзнаваше, че някои от колегите му възприемаха почти неизменното му облекло като ексцентрично. Но какъв беше смисълът на разнообразието? Човек откриваше нещо, което му вършеше работа, и се придържаше към него.

Същото беше и със закуската му. Обичаше корнфлейкс. Всяка сутрин закусваше с корнфлейкс, в момента също.

— Това са пълни глупости! — избухна шестнадесетгодишната му дъщеря Андреа. Разбира се, не говореше на него, а на брат си Макс, по-голям от нея с една година. — Чип е противен. Както и да е, той е хлътнал по Дженифър, а не по мен, и слава богу!

— Толкова си прозрачна — неумолимо заяви Макс.

— Използвай един от ножовете за грейпфрут, ако ще режеш грейпфрут — каза майка им с мек укор. — Затова сме ги купили.

Беше облечена в хавлиен пеньоар, на краката си носеше хавлиени чехли, а косата й бе хваната с хавлиена лента. За Клей Кейстън тя все още представляваше прелестно видение.

Макс взе извития нож за грейпфрут, без да протестира; все още се закачаше със сестра си.

— Чип мрази Дженифър, и Дженифър мрази Чип, а ти се погрижи за това, когато каза на Чип какво е казала Дженифър за него на Ти Джей. И между другото, надявам се, че си споделила с мама какво се случи в часа ти по френски вчера.

— Да не си посмял! — Андреа подскочи от стола си в бушуваща шестнадесетгодишна ярост. — Защо не поговорим за малката драскотина отстрани на волвото? Май че я нямаше, преди да излезеш с колата снощи. Мама дали вече е забелязала?

— Каква драскотина? — попита Линда Кейстън и остави на масата голямата си порцеланова чаша черно кафе.

Макс отправи към сестра си изпепеляващ поглед, сякаш се опитваше да измисли някакъв режим на мъчения, с който да започне да раздава справедливост.

— Ами нека просто кажем, че Лудия Макс още не е усъвършенствал паралелното паркиране.

Кейстън вдигна очи от вестника си „Вашингтон Поуст“. Ясно съзнаваше, че не присъства особено в съзнанието на двете си деца точно сега, и нямаше нищо против. Това, че изобщо бяха негови деца, беше нещо като мистерия, защото приличаха толкова малко на него.

— Да не си посмяла, крастава жаба такава.

— Каква драскотина? — повтори Линда. Останалите около масата се нападаха един друг, сякаш той не съществуваше. Кейстън беше свикнал с това. Дори и на масата за закуска той беше най-безличният бюрократ на света, а Андреа и Макс говореха безсмислици и бяха погълнати от себе си като всички тийнейджъри. Андреа, с нейния блясък за устни с черешов вкус и декорирани джинси; Макс, изгряваща звезда на училищното футболно игрище, който така и не се научи да си бръсне врата като хората и си слагаше твърде много одеколон. Кейстън мислено се поправи — всяко количество одеколон беше твърде много.

Те бяха двама недисциплинирани, необуздани хлапаци, които можеха да се счепкат за едното нищо. А Клейтън Кейстън ги обичаше повече от самия живот.

— Остана ли портокалов сок? — бяха първите думи на Кейстън на масата за закуска.

Макс му подаде картонената кутия. Вътрешният живот на сина му беше до голяма степен непроницаем за него, но от време на време той виждаше в очите на Макс нещо като съжаление — един млад мъж се опитваше да категоризира баща си според антропологичните категории на гимназията: смотаняк, мачо, перко, задръстеняк, и осъзнаваше, че ако бяха съученици, двамата определено нямаше да станат другарчета.

— Има няколко капки, тате — каза той.

— Капка по капка вир — отвърна Кейстън. Макс го стрелна с неспокоен поглед.

— Както кажеш.

— Трябва да поговорим за онази драскотина — каза Линда.

 

 

Два часа по-късно в кабинета на Кейлъб Норис се вдигаше много по-малко шум, но снишените гласове само подчертаваха нарастващото напрежение. Норис беше младши заместник-директор на разузнаването и когато извика Кейстън на среща в 9:30, не му съобщи за какво се отнасяше. Не беше необходимо. Откакто бяха получили бюлетина от остров Париш предишната сутрин, бяха пристигнали още сигнали — повечето от тях противоречиви и влудяващо неясни, които предполагаха, че бяха възникнали допълнителни инциденти, свързани със случая.

Норис имаше широкото лице на руски селянин, с грапава кожа и малки, раздалечени очи. Имаше едър гръден кош и беше изключително космат: снопчета черни косми стърчаха изпод маншетите на ръкавите му, а когато махнеше вратовръзката си, и изпод яката на ризата му. Макар да беше най-висшият служител в разузнавателното анализиране и член на вътрешния кръг приближени на директора на управлението, ако някой го видеше само на фотография, би предположил, че е ангажиран със съвсем друга професия — бияч в някой бар или бодигард на мафиот. Работническите му маниери също не загатваха за биографията му: бакалавърска степен по физика от Католическия университет на Америка; аспирантура в Националната научна фондация върху военните приложения в теорията на тактиката; разработки за граждански организации като Института за анализ на отбраната и корпорация „Ламбда“. Норис беше твърде нетърпелив за традиционна кариера, но пък в Управлението нетърпеливостта му се превърна в положително качество. Той смело преодоляваше главоблъсканици и препятствия, които препъваха останалите. Осъзна рано, че властта в една организация е властта, която сам придобиваш, а не онази, официално приписана към длъжността ти. Ставаше въпрос за неприемането на все още „работим върху това“ за отговор. Кейстън му се възхищаваше.

Когато Кейстън се появи на вратата, Норис бе в характерната си поза на превъзбуденост — крачеше из кабинета си, скръстил яките си ръце на гърдите си. Норис беше не толкова разтревожен от инцидента на остров Париш, колкото подразнен. Дразнеше се, защото случаят му напомняше колко голяма част от разузнавателната институция се намираше извън обсега на нейния титулярен директор. Това беше по-големият проблем и той беше постоянен. Всяко подразделение на военните — армията, флотата, въздушните сили, военноморският корпус — имаше свои вътрешни разузнавателни единици, докато по различни линии Министерството на отбраната прахосваше ресурсите си за Разузнавателното си управление. Съветът за национална сигурност поддържаше отделен персонал от разузнавателни анализатори. Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд разполагаше със собствена широка инфраструктура, до голяма степен отдадена на „разузнаване по сигнал“; допълнителна работа в тази посока се извършваше от Националното бюро за проучвания и Националната гео-космическа разузнавателна агенция. Към Държавния департамент имаше бюро за разузнаване и проучване в допълнение на строго секретното звено „Консулски операции“. И всяка организация вътрешно се разделяше на още и още структури. Пролуките и дефектите бяха безбройни и всеки представляваше предпоставка за катастрофален провал.

Затова една уж маловажна неприятност като този бюлетин го тормозеше като прораснал навътре косъм. Беше едно да не знаеш какво се случваше в степите на Узбекистан и съвсем друго, когато се отнасяше за собствения ти заден двор. Как така никой не знаеше кой точно беше беглецът от остров Париш?

Заведението се използваше на „колективна база“ от всички клонове на американските тайни служби. Пациент, който не само беше задържан на остров Париш, но и както ставаше ясно, беше пазен в изолация в заключено отделение, очевидно беше наистина опасен човек или заради това, което беше способен да разкрие, или за това, което беше способен да направи.

Но когато директорът на ЦРУ отправи запитване за самоличността на беглеца, никой не успя да му отговори. Това или беше лудост, каквато не лекуваха на остров Париш, или беше нещо като неподчинение.

— Ето какъв е въпросът — избъбри Норис на Кейстън, когато той влезе, сякаш вече бяха по средата на разговор. — Всеки пациент в това заведение върви с… как му викате… със специална заявка, финансиращ код. „Колективна база“ означава, че всяка агенция допринася за частта от ресурса, която използва. Ако Ленгли настани там някой изкукал анализатор, Ленгли захранва сметката му. Ако е за някой от Форт Мийд, Форт Мийд плаща сметката. Което означава, че всеки пациент отива там с финансиращ код. Дванадесет цифри. От съображения за сигурност процедурата по плащанията е отделена от досието на самата операция, но документите би трябвало да предоставят името на служителя, одобрил задържането на съответния пациент. Но не и този път. Надявам се да откриете какво се е объркало. От счетоводните архиви на остров Париш е видно, че финансиращият код на пациента е бил активен — сметките му са се покривали според изискванията. Но сега пък счетоводителите на „Консулски операции“ твърдят, че не могат да открият финансиращия код в базата данни. Следователно дори не можем да установим кой е заповядал това задържане.

— Това не се е случвало никога досега.

Платната на Норис се изпълниха с нов порив на възмущение.

— Или ни казват истината и в случая те са прецакани. Или се опитват да ни попречат и в случая прецакват нас. И ако е така, искам веднага да измислим начин да им го върнем тъпкано. — Норис имаше навика да противопоставя по няколко или, когато беше възбуден. Под мишниците на светлосинята риза на заместник-директора нарастваха влажни тъмни кръгове. — Но това ще бъде моята битка, не вашата. Онова, което искам от теб, Клей, е фенер в тъмното. Обичайната ми молба, нали разбираш?

Кейстън наведе глава.

— Ако се опитват да ни попречат, Кал, то ще е на много високо ниво. Това вече е ясно.

Заместник-директорът извърна очаквателен поглед към него и направи окуражителен жест с ръка.

— Повече — каза той.

— Очевидно е, че беглецът е бивш много ценен агент.

— Много ценен агент, на когото са му избили чивиите?

— Това ни е съобщено. От „Консулски операции“ ни предоставиха информацията от досието на пациент № 5312. Имаме и психиатричния му профил, изпратен от остров Париш. Дузини полета с данни, изпълнени с термини от Диагностичния и статистически наръчник на Американската психиатрична асоциация. В основни линии той страда от остра дисоциация.

— Което означава?

— Означава, че се мисли за някой друг.

— Тогава кой е той?

— Ами това е наболелият въпрос, нали?

— Проклятие — почти изкрещя Норис в гнева си. — Как можеш просто да изгубиш нечия самоличност като проклет чорап в сушилня? — Очите му вбесено пламтяха. След миг той посегна и потупа Кейстън по рамото с ласкава усмивка на лицето си. Кейстън, знаеше той, можеше да бъде труден; човек трябваше да спечели усилията му, а не да ги счита за даденост. Ако Кейстън се почувстваше насилен, той реагираше лошо, можеше да се отдръпне и да се превърне в неотстъпчив бюрократ, какъвто обикновено беше. Кейлъб Норис беше научил този урок отрано. Сега заместник-директорът концентрира чара си върху прегърбения трошач на числа. — Казвал ли съм ти колко харесвам вратовръзката ти? Много ти отива.

Кейстън удостовери приятелската шега с мимолетна усмивка.

— Не се опитвай да се подмазваш на добрата ми страна, Кейлъб. Аз нямам добра страна. — Той сви рамене. — Ето каква е ситуацията. Както казах, разполагаме с психиатричните файлове, всичките индексирани под номера на пациента, № 5312. Но информацията в тях не разкрива нито едно персонално досие — независимо колко дълбоко копаем в системата. Детайлите за лицето не излизат от никъде.

— Което означава, че са били изтрити.

— Което по-вероятно означава, че са били откъснати. По всяка вероятност данните съществуват някъде, но не са свързани към нито едно електронно идентификационно досие. Това е дигиталният еквивалент на прекъснат гръбначен стълб.

— Звучи сякаш си прекарал известно време в ровичкане из компютърната система.

— Основните системи в Държавния департамент не са интегрирани вътрешно, а и съществуват значителни несъвместимости с нашите системи. Но те използват същия вътрешноофисен софтуер като нас за заплати, удръжки, плащания и доставки — Кейстън избъбри счетоводните категории като сервитьор, изброяващ специалитетите за деня. — Ако човек може да намери пътя си из вътрешния счетоводен мениджмънт, тогава се получава нещо, еквивалентно на дъска, която можеш да използваш, за да се качиш от един кораб на друг.

— Като капитан Кид, преследващ Синята брада.

— Не ми е приятно да разбивам представите ти, но не мисля, че Синята брада наистина е съществувал. Затова съвсем сериозно се съмнявам, че би се появил в автобиографията на капитан Кид.

— Синята брада не съществува? Сега сигурно ще ми кажеш, че няма и Дядо Коледа?

— Ти май си получил доста лоши сведения от родителите си — каза Кейстън с безизразно лице. — Празнична дезинформация. Може да се окаже необходимо да попрегледаме и файловете ти за Феята на зъбчетата, като сме започнали. — Той огледа бюрото на Норис, хвърляйки леко неодобрителен поглед на разбърканите купчини с несортирани документи. — Но мисля, че схвана основната идея. Човек е най-добре да се качи на кораб по обичайния начин. Но когато няма алтернатива, една дълга дъска може да се окаже изненадващо ефективна.

— И какво научи, когато сложи дъската и притича по нея?

— Засега не много. Още тършуваме из досието на пациента. Но има и частичен оперативен архив под оперативния му псевдоним, Таркин.

— Таркин — повтори Норис. — Оперативен псевдоним, но не и име. Става все по-любопитно. Както и да е, какво още знаем за него?

— Главното, което знаем, е, че агент Таркин не е бил просто в „Консулски операции“. Той е бил член на Отдела за политическа стабилизация.

— Значи вероятно е експерт по мокри поръчки.

Мокри поръчки. Кейстън ненавиждаше подобни евфемизми. Всички доказателства сочеха, че агентът е опасен социопат. Това, изглежда, беше професионално изискване за успешна кариера в ОПС.

— Засега разполагаме само с огризки за оперативното му досие. Направих връзката с ОПС по кодиращата система. Идентификационните номера на техните служители завършват с цифрите 7588 и това го открихме в документите на пациент № 5312. Но когато потърсим информация в базата данни на министерството, нещата се влошават: останалото е откъснато от досието на Таркин.

— И какво ти казват червата?

— Червата?

— Да, какво ти казват инстинктите?

На Кейстън му трябваше секунда преди да осъзнае, че Норис се майтапеше с него.

В началото на съвместната им работа Кейстън беше дал ясно да се разбере колко се отвращава от идеята за „инстинкта в червата“. Всъщност това му беше нещо като идея фикс. Той дълбоко се дразнеше, когато хората го караха да изкаже предположения, преди данните да го насочат в някаква посока — що се отнасяше до Кейстън, да разчиташ на интуитивните чувства беше като да свършиш, преди да го вдигнеш. Това му пречеше да анализира нещата логически; спъваше работата на разума и прецизния анализ на вероятностите.

Кейстън видя как лицето на Норис се разстила в усмивка; заместник-директорът обичаше да подтиква Кейстън да повтаря твърдите си убеждения по въпроса.

— Само те бъзикам — каза Норис. — Но я ми кажи, какво все пак се очаква да мислим за този човек? Какво казва твоята… ъ-ъ… логическа матрица?

Кейстън отвърна с тънка усмивка.

— Всичко е на твърде предварително ниво. Но все пак има някои данни, които водят към мисълта, че той е развалено яйце. Предполагам знаеш възгледите ми по отношение на нелегалните агенти. Ако получаваш заплата, трябва да се съобразяваш с параметрите, установени от федералните разпоредби. В това има здрав разум. Дори можем да говорим за „мокри поръчки“. Според мен всяко действие или е оторизирано, или не е. Няма среден път. Искам да знам защо изобщо имаме хора като „Таркин“, назначени от федералното правителство. Кога ще се научат нашите разузнавателни служби, че това никога няма да проработи?

— Никога няма да проработи?

— Не и според плана.

— Нищо в сътворението не върви според плана. Включително и самото сътворение. А Бог е имал седем дни да го направи както трябва. Аз мога да ти дам едва три.

— Защо е това бързане?

— Просто имам такова чувство. — Норис вдигна ръка, изпреварвайки порицанието на Кейстън. — Истината е, че в дирекцията по разузнаване се получават сигнали — неясни са, но са твърде настойчиви, за да ги игнорираме — за нещо като случващи се неофициални инциденти. От нас? Срещу нас? Още не знаем. Смятаме, че в тях са въвлечени високопоставени членове на правителството, но каквото и да се случва, то се потулва доста бързо. Затова сме нащрек. Необичайни неща — не знаем дали имат връзка със случая, но е твърде опасно да смятаме другояче. Така че ни трябва категоричен доклад от теб в рамките на три дни. Искам да установиш кой е в действителност Таркин. Помогни ни да го заловим. Или да го унищожим.

Кейстън хладно кимна. Нямаше нужда от окуражаване; Кейстън мразеше аномалиите, а човекът, избягал от остров Париш, беше аномалия от най-лош вид. Нищо нямаше да му достави по-голямо удовлетворение от идентифицирането на този човек и елиминирането му.