Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (32)

Глава 32

Вътре преминаването от давоския сумрак в огромната арена на Конгресния център беше като да излезеш от затъмнен театър в ослепително ярък ден. Всички ъгли бяха силно осветени, стените и подовете бяха топли, сияещи в оттенъци на кремаво, бежово и охра. На лявата стена на първия голям атриум бяха изобразени различни части на земното кълбо — континенти и части от континенти, — пресечени от извитите линии на паралели и меридиани. Амблър навлезе по-навътре в оживеното пространство, почти прекомерно бдителен към всичко наоколо. Таванът представляваше извита площ от тесни дървени греди, и създаваше усещане, че човек се намира в огромен ковчег. Той поспря в един кът, където се сервираше кафе на малки стъклени масички. Сред тях бяха аранжирани саксии с пищни орхидеи. Висок надпис на една светлокафява стена обявяваше, че това е СВЕТОВНОТО КАФЕНЕ. Стената беше изписана с имена на държави, пресечени от вертикално отбелязани имена на столици като същински акростих. Столиците бяха в бяло, а имената на държавите в тъмнокафяво, с изключение на съвпадащата буква. „А“-то в Полша осигуряваше „а“-то във Варшава; „о“-то в Мозамбик беше „о“-то в Мапуто; „И“-то в Индия поддържаше редицата букви на Ню Делхи. Амблър се зачуди дали не се получават оплаквания от държави като Перу и Уелс.

Въпреки всичко не можеше да сдържи възхищението си от изключителното внимание, което се отделяше на всеки случаен детайл. Годишната среща на форума се провеждаше в рамките на шест дни през януари, а след това всичките стени щяха да бъдат пребоядисани, всичките скулптури и декоративни елементи прибрани в хранилища. При все това декорът говореше за ниво на поддръжка и внимание, каквото рядко се срещаше и при постоянна украса. Може би двадесетина души стояха в Световното кафене, най-вече насядали на чисти пластмасови столове. Там седеше красива, макар и леко мъжествена на вид жена, с морскосин костюм с пола; на пръста си носеше тежък пръстен, а около врата си нещо, което на пръв поглед приличаше на шал. Когато приближи обаче, Амблър забеляза, че нейната карта не е бяла като на останалите, а синя и че шалът всъщност представлява неизползван в момента комплект слушалки. Малко по-нататък той видя мъж с добродушно, ъгловато, поотпуснато лице, с очила с дебели рамки, със закопчано сако, опънато от едрината на корема му — германец или австриец, предположи Амблър, — който говореше с мъж, обърнат с гръб към Амблър. Мъжът имаше пухкава бяла коса и носеше тъмносин костюм. Инвестиционни банкери, доволни, че са тук — по-скоро „гости“, отколкото „участници“ в желязната йерархия на конференцията. На друга маса мъж с преуспяващ вид и старателно пригладена прошарена коса прелистваше документи; очите му гледаха безчувствено иззад очила с телени рамки. Той имаше вид на човек, който познава правилата за движение и никога не ги нарушава; мъж с по-светъл костюм и посивяваща кафява коса му говореше с по-голямо оживление от това, което получаваше в отговор — очевидно той имаше полза от разговора. Трети мъж с риза в розово-сини шарки с широка яка и вратовръзка на точки — британец по националност или призвание — се навеждаше към другите двама, като слушаше внимателно и си запазваше правото на коментар. Под сияещото му благоразположение се таеше неспокойствието на някой, който нито е част от разговора, нито е изключен от него.

Никой тук не беше неговият човек.

 

 

В края на дълъг коридор на едно от по-долните нива на Конгресния център Кейстън притисна мобилния си телефон към ухото си, напрягайки се да чуе инструкциите на Ейдриън. От време на време счетоводителят навъсено го прекъсваше с допълнителни въпроси.

Ейдриън вършеше нещо, което беше съвсем различно от описаното в длъжностната му характеристика към Отдела за вътрешен контрол, но младежът май нямаше нищо против. Всъщност, ако Кейстън не грешеше, Ейдриън, изглежда, се наслаждаваше на ролята си на инструктор.

 

 

Амблър закрачи надолу по широко стълбище от червен гранит към нещо като мецанин, наподобяващ театрална ложа. На стената на коридора, който лъкатушеше зад стълбите, имаше синя табела с надпис „Телевизионно студио“; то очевидно беше запазено за журналисти от водещи медии, които да провеждат там интервюта със светилата, участващи в конференцията. Друга ниша водеше към стаи, ангажирани вероятно за малки частни дискусии. Основният поток на трафика през мецанина се стичаше наляво, към друго място със столове от ракита и бар, по който бяха подредени разнообразни малки бутилки и кутийки, най-вече сода и плодови сокове. Два телевизионни екрана, монтирани нависоко, показваха графика на събитията и видео откъси от някои брифинги на високо равнище. Когато се приближи, той видя, че напитките идват от целия свят: „Фруксода“, лимонада от Швеция, „Апълтайз“, газиран ябълков сок от Южна Африка, „Мазаа“, напитка с вкус на манго от Индия, и дори „Титан“, сода с ухание на френско грозде от Мексико. Същинско ООН на безалкохолните, мрачно си помисли Амблър.

На още по-голямо внимание се радваше прилежащата компютърна зала: редици столове и свързани с Интернет компютри, подредени ветрилообразно, декоративно преградени чрез тънки четвъртити резервоарчета, пълни с бистра течност, през която бавно се надигаха струйки от мехурчета въздух. Дузини пръсти щракаха по дузини клавиатури; лица, изразяващи отегчение, задоволство, несигурност, агресия. Но нищо, което му трябваше. Той се взря надолу през балкона и видя много по-голямото пространство, истински терариум на властта. До огромната тухлена стена срещу него имаше великански скулптури от Африка и Полинезия, които си правеха необичайна компания с редицата флагове на Световния икономически форум, издигащи се по дължината на широкия парапет на балкона.

Амблър слезе по стъпалата и се присъедини към бъбрещата навалица долу, погледна часовника си и си запробива път през хората. Тълпата използваше почивката в средата на следобеда, за да се добере до малките сандвичи, сервирани върху сребърни подноси; или до кристалните чаши, пълни с одобрени от управата на конференцията напитки. Във въздуха ухаеше на скъпи одеколони, афтършейви и балсами за коса. Амблър забави ход и започна да наблюдава заобикалящите го хора.

Младеещ набит мъж със старомоден, но добре ушит костюм — качеството му се доказваше от факта, че на пръв поглед кройката прикриваше наднорменото му тегло — беше заобиколен от леко опърпан антураж; погледът на мъжа кръжеше наоколо, като се спираше на всеки, с изключение на най-близкостоящите. От време на време промърморваше нещо на някакъв странен език на пълна, чернокоса жена, застанала точно до него. Вероятно беше новоизбран държавен глава на някоя от прибалтийските републики, тръгнал на лов за чуждестранни инвестиции. В един момент погледът на мъжа се спря и Амблър проследи посоката му — млада, гъвкава блондинка от другата страна на помещението, очевидно съпруга трофей на дребния, сбръчкан плутократ до нея. Амблър кимна на прибалтиеца и мъжът му кимна в отговор, полутопло, полупредпазливо; това беше поглед, който казваше: „Ти някой ли си?“ Погледът на някой, който не можеше да разчита на собствената си преценка. Амблър също така забеляза, че антуражът му създава както удобство, така и унижение. Той беше свикнал да е най-важният човек сред своите хора. Тук, в Давос, принадлежеше към по-низши слоеве и се чувстваше притеснен, че антуражът му става свидетел на този очевиден факт. На няколко ярда встрани от него един по-възрастен, дългурест американски милиардер — някой, чийто предприемачески „софтуер“ се беше превърнал в стандарт по цялото земно кълбо — беше заобиколен от хора, които искаха да поговорят с него и се мъчеха, подобно на свистящи и цвърчащи модеми, да установят връзка. Той приличаше на масивна планета, привличаща сателити. Същевременно малко хора проявяваха интерес към прибалтийския политик. В Давос държавните глави на малки нации заемаха по-ниско място в професионалната йерархия от собствениците на огромни мултинационални корпорации. Глобализацията, прекрояваща бизнес процесите, не беше премахнала „йерархиите“, както поддръжниците й провъзгласяваха, а просто бе създала нови.

Докато продължаваше обиколката си, Амблър забеляза как тази закономерност се повтаря отново и отново; някои личности се перчеха с вниманието, което получаваха; други се свиваха, потиснати от липсата на такова. Но трети изглеждаха щастливи просто да дишат един и същ въздух с околните великани. Поднос след поднос сандвичи изчезваха в зейнали гърла, макар Амблър да се съмняваше, че някой наистина усеща вкуса им. Вниманието беше насочено другаде. „Социалните предприемачи“ — както понастоящем се самоопределяха мъдрите шефове на благотворителни и неправителствени организации, ефективно приели, че новата ера говори единствено на езика на бизнеса — общуваха енергично помежду си и дори по-енергично със съпричастни бизнесмени, чиито чекови книжки можеха да подсигурят бъдещето на проектите им.

Красив млад индиец разговаряше оживено с американски бизнесмен с рошави бели вежди и окосмени уши.

— Всичките ни усилия са насочени към това да открием какво не работи и да го поправим — казваше младежът. — Да открием каква е пречката и да я отстраним. Сигурно и вие често го правите в „Роял Голдфийлдс“.

— В известно отношение — изръмжа по-възрастният мъж.

— Нали знаете поговорката: „Дайте на един човек риба и той ще се нахрани за целия ден. Научете един човек да лови риба…“

— И той ще влезе в съревнование с теб — дрезгаво отвърна възрастният мъж — очевидно шеф на някакъв минен консорциум.

На фона на тъмнокафявата кожа на индиеца блесна усмивка; Амблър се съмняваше дали събеседникът на младежа вижда раздразнението, което беше така очевидно за него.

— Но истинското предизвикателство е да трансформираме цялата риболовна индустрия. Да я поставим на рационални основи. Да се погрижим за самоиздръжката й. Говорейки метафорично, разбира се. Нашата цел са устойчиви решения. А не бърза поправка.

Докато вървеше на зигзаг из тълпата, Амблър дочуваше откъслечни разговори. „Беше ли на закуската, организирана от главния прокурор?“; „Може да ни наричаш вторичен финансов фонд, но ще успеем да влезем по-рано, ако сме наистина сигурни по отношение на рисковите фактори“; „Вече установих защо ми е по-лесно да разбера франкофонските африкански министри, отколкото френските им колеги — те винаги говорят бавно и ясно, както са ги инструктирали в основното училище“ — зърваше десетки лица, някои само частично, като тънки полумесеци, проблясващи сред гората от тела.

В групичка, събрала се край бара, той зърна чифт очи, които излъчваха чиста злоба, и реши да се приближи. Когато си проправи път дотам, видя, че всъщност мъжът е притиснат от друг човек с неподходяща за обстановката износена и лошо завързана вратовръзка. Без съмнение академик с напомпана репутация от някой престижен институт.

— С цялото ми уважение, не мисля, че изобщо проумявате какво се случва тук — казваше академикът. „С цялото ми уважение“ беше една от онези фрази, които означаваха точно обратното на буквалното си значение, нещо като направо е „страшно“, използвано по отношение на прясно мляко с изтекъл срок на годност. — Имам предвид, с цялото ми уважение, че вероятно има причина да не сте стъпвали в правителството от времето на администрацията на Картър, Стю!

Очите на другия мъж се присвиха; той се усмихна, за да се престори на заинтересован и да прикрие дълбокото си раздразнение.

— Никой не оспорва, че темпът на развитие на Китай е впечатляващ, но въпросът е дали е устойчив, какви са глобалните последствия и дали не ставаме свидетели на раздуването на поредния сапунен мехур, поне що се отнася до чуждестранните инвестиции.

— Я се събуди и погледни реалността в очите! — сопна му се академикът. — Изобщо не е сапунен мехур. Това е мощна приливна вълна, която ще помете малките ви пясъчни замъци по-скоро, отколкото си представяш. — Заядливият му носов тон беше нормалният му начин на общуване, заподозря Амблър. Вероятно се гордееше с прямотата си и главозамаян от високопоставеното си положение, нямаше ни най-малка представа колко е дразнещ за слуха на околните.

Амблър се обърна и се придвижи към произволно избрано място сред тълпата с привидна, но отклоняваща вниманието целеустременост. Изведнъж на пътя му застана мъж и го зяпна изумен. Заговори му бързо на някакъв славянски език, който Амблър не разбираше.

— Извинете? — Амблър постави пръст на ухото си, изразявайки неразбиране.

Мъжът — червендалест, дебел и почти плешив, сега заговори на прилежен английски.

— Казах, че не знам кой сте, но определено не сте човекът, чието име е изписано на картата ви. Познавам Йозеф Врабел. Вие не сте Врабел.

 

 

В другия край на Конгресния център Кейстън се свиваше от страх, когато попита с ледена усмивка:

— Заместник-секретар Уитфийлд? — Заместник-секретар Елън Уитфийлд се обърна към него.

— Извинете? — Тя огледа от горе до долу невзрачния счетоводител.

— Името ми е Клейтън Кейстън. Работя за ЦРУ, отдел „Вътрешно разследване“. — Уитфийлд явно изглеждаше впечатлена. — Идвам тук с наистина спешно съобщение от директора на Централното разузнаване.

Уитфийлд се обърна към африканския сановник, с когото разговаряше.

— Ще ме извините ли? — попита тя и погледна към Кейстън: — Как е Оуен?

— Мисля, че всички сме били по-добре — сковано отвърна Кейстън. — Ще дойдете ли с мен? Много е важно.

Тя наклони глава.

— Разбира се.

Счетоводителят бързо я отведе по един от задните коридори към стая с табела ЗАЛА 2.

Когато Уитфийлд влезе и видя, че Ащън Палмър вече се е разположил на един от белите кожени столове в стаята, тя се обърна към Кейстън и спокойно го попита:

— За какво става въпрос?

Кейстън затвори вратата и с жест я покани да седне.

— Ще ви обясня.

Пое си дълбоко дъх, преди да продължи:

— Заместник-секретар Уитфийлд, професор Палмър, нека да съкратя дългата история, която всъщност не е толкова дълга и ъ-ъ… не е точно история. От време на време някой специалист по съдебно и разследващо счетоводство се натъква на неща, с които не би искал да се сблъсква.

— Съжалявам, да не би да съм направил неоправдан правителствен разход? — попита ученият с посребрена коса и високо благородно чело.

Кейстън леко се изчерви.

— Както знаете, разузнавателните общности в Съединените щати приличат на нещо като съшито от парчета одеяло. Едно подразделение може да е напълно непосветено за операции, оторизирани от друго. Стига да се спазват легитимните процедури, природата на тези операции не ме засяга. Смисълът на секретните служби е, че работата им е…

— Секретна — строго кимна Уитфийлд.

— Именно. Понякога включително и за останалите секретни служби. Но представете си, че анализът на широко достъпни данни ви доведе до разкриването на операция, която е потенциално експлозивна с последствията си — особено ако тази операция бъде разобличена. — Той направи кратка пауза.

— В такъв случай си мисля, че човекът, който я е разобличил, трябва да се смята за отговорен за тези експлозивни последствия — гладко отвърна Уитфийлд. Устните й бяха силно стиснати. — Това е логично, нали? — Тя беше елегантна жена, но в нея имаше нещо фатално, помисли си Кейстън. Кестенявата й коса смекчаваше силните й черти; тъмносините й очи приличаха на езера с гибелна дълбочина.

— Дискутирахте ли това с директора на Централното разузнаване? — попита Палмър.

— Първо исках да говоря с вас — каза счетоводителят.

— Мъдра постъпка — отбеляза Палмър. Погледът му беше бдителен, но невъзмутим. — Много мъдра.

— Но вие не ме разбирате — продължи Кейстън. — Мисълта ми е, че ако аз съм бил способен да свържа точките — да подредя правилно данните, — значи ще го направят и други.

— Данните? — примигна Палмър.

— Говоря твърде общо, но вие ще ме разберете — закупени самолетни билети и осъществени пътувания, до плащания, свързани с чуждестранни официални лица. Те включват счетоводни нередности, свързани с използването на ресурсите на Отряда за политическа стабилизация, и много, много други неща, в които бих предпочел да не се впускам.

Палмър и Уитфийлд се спогледаха.

— Господин Кейстън — започна професорът. — И двамата оценяваме загрижеността ви и предпазливостта ви. Но се опасявам, че сте се оказали въвлечен в проблеми, които са доста високо над главата ви. — Решения от най-високо командно ниво — добави Уитфийлд.

— Вие продължавате да не разбирате загрижеността ми.

— Вашата загриженост? — Погледът на Уитфийлд беше безпристрастен, а усмивката й — презрителна.

— Която ще бъде споделена от директора на Централното разузнаване, в това не се съмнявам.

Усмивката й помръкна.

— С прости думи, били сте небрежни. Оставили сте следа от дигитални дири. Онова, което аз успях да открия, ще бъде открито и от други. От всеки, който разследва национални и международни престъпления. И се питам дали изобщо сте взели това предвид, когато сте замисляли тази слабоумна операция.

Уитфийлд се наежи.

— Не знам за какво говорите и много се съмнявам, че вие също знаете. Всичките тези увъртания започват да стават уморителни.

— Говоря за елиминирането на президента Лю Ан. Това достатъчно директно ли е за вас?

Палмър пребледня.

— Това е абсолютно безсмислено…

— Хайде, стига. Онова, което аз открих, може да бъде открито при всяко компетентно разследване. Вие ще извършите операцията, а вината ще падне върху нашето правителство. Сигурно е като снайперистки изстрел.

— Квинтилиан, римският оратор, ни казва, че непреднамереният каламбур е вулгаризъм — каза Палмър със самодоволна усмивка.

— По дяволите! — озъби се Кейстън. — Всички вие, самозвани бойци, сте едни и същи. Никога не мислите напред. Толкова сте погълнати от игричките си, маневрите си, измамите си, че откатът винаги ви сварва неподготвени. Аз уважавах междуведомствените разделения, мълчах си, за да ви дам възможност да изпитате съмнение. Сега виждам, че съм грешил. Ще подам доклада си до директора на Централното разузнаване незабавно.

— Господин Кейстън, впечатлен съм от сериозността, с която приемате работата си — каза Уитфийлд учудващо сърдечно. — Нека ви се извиня, ако сме ви обидили. Операцията, за която говорите, е програма със специален достъп от ниво омега. Разбира се, ние се доверяваме на благоразумието и преценката ви — вашата репутация ви предшества. Но трябва и вие да се доверите на нашата.

— Не ми помагате да го сторя. Държите се, сякаш сте били сгащени да пушите в забранена зона. Факт е, че „програмата ви със специален достъп“ скоро ще стане толкова тайна, колкото сватба на Елизабет Тейлър. И въпросът ми към вас е, какво правите, за да го предотвратите? Защото аз не мога да ви помогна, ако и вие не ми помогнете — помогнете ми да разбера смисъла на тази проклета мистерия.

— Моля ви, не подценявайте нивото на изчисленията и планирането, които са вложени в тази операция — каза заместник-секретарят. — И моля ви, не подценявайте ползата, която ще произтече от нея.

— И тя е?

Тя се обърна към мъжа, който седеше до нея.

— Говорим за история, господин Кейстън — каза среброкосият учен. — Говорим за история и нейното създаване.

— Вие сте историк — изръмжа Кейстън. — Това е наука за миналото. Какво знаете вие за бъдещето?

— Много добър въпрос — отбеляза Палмър с искрена, макар и бързо помръкнала усмивка. — Но науката ми ме е научила на едно. Единственото нещо, което е по-опасно от опитите да променим хода на историята, е да не го правим.

— Това не обяснява нещата.

— Историята, особено напоследък, прилича на състезателен автомобил. Опасен за шофиране. — Бих казал.

Палмър отново се усмихна.

— Но е още по-опасно да не се шофира. Просто избираме да не сме пътници в автомобил без шофьор.

— Достатъчно с абстракциите. Тук говорим за държавен глава. Уважаван от целия свят.

— За хората трябва да се съди по последствията от действията им, а не по намеренията им — каза Палмър. — А последствията трябва да се преценят чрез техниките на историческия анализ.

— Значи твърдите, че предпочитате китайски деспот вместо китайски демократ — трудно преглътна Кейстън.

— От световна гледна точка няма никакво съмнение. Деспотизмът — традициите на автокрацията, била тя монархична или тоталитарна като форма — пази затворен капака на кутията на Пандора. Като дете не са ли ви казвали, че ако всички в Китай подскочат едновременно, Земята ще се измести от оста си? Деспотизмът, както вие го определяте, предотвратява подскачането на китайската нация. Деспотизмът държи китайския крак в послушание.

Сърцето на Кейстън препускаше.

— Онова, което вие двамата правите…

— Моля да се отбележи — енергично се намеси Уитфийлд, — че ние нищо не правим. Нищо. Случайно да ни виждате в онази зала? Та ние дори не присъстваме на сцената на евентуалния… инцидент. Ние сме тук. Както много хора могат да потвърдят, ние не сме там, а тук, с вас, господин Кейстън.

— Потънали в разговор — добави Палмър със загатната стоманена усмивка на устните си. — С високопоставен служител на ЦРУ.

— Повтарям, че този факт може да бъде потвърден от много хора. — Заместник-секретарят засия в съвършена усмивка. — Затова ако ние сме намислили нещо, естественото предположение би било, че вие сте намислили същото нещо.

— Не че очакваме някой да прави такива предположения — каза Палмър. — Ще се правят други предположения.

— Точно това се опитвам да ви обясня — започна отново Кейстън. — Правителството на Съединените американски щати ще бъде заподозряно незабавно.

— Именно. Ние на това разчитаме — заяви Уитфийлд. — Съжалявам, но геополитическите изчисления не са от компетентността на един счетоводител. Настояваме за вашата дискретност. На вас не ви се плаща, за да давате мнение по събития от подобна сложност. Абсолютно всички възможности са проучени от най-изтъкнатите ни мозъци — или може би трябва да кажа от най-изтъкнатия ни мозък. — Тя спря върху Палмър поглед, изпълнен с възхищение.

— Почакайте малко. Ако правителството на САЩ се окаже заподозряно…

— Да, заподозряно, но само заподозряно — обясни Палмър на счетоводителя. — Държавният департамент наричаше двойствената си политика към Китай политика на „конструктивна неяснота“. Е, ние тук сме се прицелили точно в конструктивната неяснота. Обвинение, но не сигурно знание, подозрение, но без обективни доказателства. Догадки, трупани върху други догадки, но съграждани от подозрението в много здрава стена.

— Като Великата китайска стена? Палмър и Уитфийлд отново се спогледаха.

— Остроумно казано, господин Кейстън — кимна среброкосият учен с високото, благородно чело. — Да, друга велика китайска стена, именно за това говорим. Това е най-добрият начин да затворим в клетка един тигър. И както историята показва, съществува само един начин да заградим Китай с ограда.

— Като накараме китайците сами да построят тази ограда — бавно отрони Кейстън.

— Но, господин Кейстън — каза ученият. — По всичко личи, че вие споделяте нашите възгледи, само че не го съзнавате. И двамата разбираме хода на логиката, нали? И двамата преценяваме, че обикновената интуитивност, дори и моралната интуитивност, трябва да капитулира пред чистата сила на разума. Бих казал, че това не е лошо място за старт.

— Все още не можете да ме убедите — каза счетоводителят. — Може би светът е по-объркан и по-неконтролируем, отколкото предполагате. Смятате се за властелини на историята. От моя гледна точка вие сте две деца, които си играят с кутия кибрит. А светът отвън е лесно запалим.

— Повярвайте, двамата с Ащън сме направили всеобхватен анализ на поетите рискове в цялата ситуация.

— Не става въпрос за рисковете — спокойно отвърна Кейстън. — Това е нещо, което хора като вас никога няма да разберат. Става въпрос за несигурността. Смятате, че можете да приписвате вероятностен измерител към бъдещи събития от този тип. По технически причини всички хора го правят през цялото време. Но това са пълни глупости — нищо повече от конвенция, счетоводна измама. Рискът предполага измерима вероятност. Несигурността идва, когато вероятността на бъдещи събития е просто неизчислима. Несигурността идва, когато дори не знаеш какво не знаеш. Несигурността е унижение в присъствието на невежество. Искате да си поговорим за разум? Да започнем с това: Допуснали сте основна концептуална грешка. Объркали сте теорията с реалността, модела — с онова, което моделирате. Теориите ви не са оставили празно местенце за най-съществения и елементарен фактор в хода на едно човешко събитие — несигурността. Това е, което ще се върне и ще захапе целия проклет свят по задника.

— И заявявате това като нещо сигурно? — противопостави му се Палмър. За пръв път овладяното му спокойствие се изплъзна от контрола му, но само за миг. — Или просто като риск? Може би сте забравил принципа на Хераклит: Единственото постоянно нещо е промяната. Да не правиш нищо също е да правиш нещо. Говорите за опасностите от тези действия, сякаш съществува някаква алтернатива. Но такава няма. Ами ако решим да оставим Лю Ан да живее? Защото, нали разбирате, това също е действие. Какви ще са тогава нашите отговорности? Направили ли сте оценка на риска на тази ситуация? Ние го направихме. Човек не може да нагази в една и съща река два пъти — нищо никога не остава същото. Хераклит го е разбрал петстотин години преди Христовата епоха и то остава валидно и до днес през многовековната цивилизация. В този случай се надявам, че логиката ни е достатъчно ясна. Кейстън изсумтя.

— Вашата логика има повече дупки от душ за баня. Простата истина е, че ще изведете нациите на пътя на откритата война.

— Съединените щати са се справяли най-добре във време на война — каза Палмър с гласа на незаинтересован наставник. — Паники и депресии — тези неща винаги са се случвали по време на мир. А студената война, която всъщност беше период на безкрайни малки бойни акции, ни осигури глобалното превъзходство.

— Американците не обичат концепцията за доминиране над целия свят — намеси се заместник-секретарят Уитфийлд.

— Всъщност има само едно нещо, което харесват по-малко. И това е перспективата някой друг да доминира.

Счетоводителят разтреперано си пое дъх.

— Но перспективата за глобална война…

— Държите се така, сякаш всяка възможност за конфликт трябва да бъде спъвана, но аз като историк ще ви обърна внимание на един парадокс, за който очевидно оставате сляп — прекъсна го Палмър. — Нация, която има навика да спъва войната, всъщност насърчава войната — насърчава военни действия, които водят до собственото й поражение. Хераклит е видял и това. Той казва: „Войната е баща на всички, крал на всички. Някои превръща в богове, някои превръща в мъже, някои превръща в роби, а някои освобождава.“

— Надявате се да бъдете превърнат в бог ли, професор Палмър? — с убийствен поглед попита Кейстън.

— Разбира се, че не. Но като американец не желая да бъда превръщан в роб. А робството в двадесет и първи век не се налага с оръжие, а с икономически и политически окови, които нито един ключ не може да отвори. Двадесети век беше време на американската свобода. Чрез бездействие вие заявявате предпочитанието си към нов век на американското слугинство. Продължавайте да проповядвате за неизвестните. Аз гарантирам за неизвестните. Но това не оправдава пасивността в лицето на агресията. Защо да бъдем превземани от събитията, когато можем да моделираме тези събития? — Професионалният баритон на Палмър звучеше успокоително. — Разбирате ли, господин Кейстън, курсът на историята е твърде важен, за да бъде оставен на случайността.

 

 

Амблър изучаващо огледа лицето на словака — объркването на мъжа бързо и необратимо преминаваше в подозрение. Той погледна картончето му: Ян Скобода. Кой беше той? Правителствено официално лице? Колега в бизнеса… или съперник?

Амблър широко се усмихна.

— Прав сте. Бяхме заедно в една от работните групи. Разменихме си картончетата за майтап. — Измина секунда. — Предполагам, че и вие трябваше да сте там. — Той протегна ръка. — Бил Бекър от „И Ди Ес“ в Тексас. Откъде се знаете с моя нов приятел Джо?

— Аз също съм бизнесмен от Словакия. В сферата на електрическите уреди. И къде е Йозеф сега? — Очите му блестяха като антрацити.

Проклятие, времето изтичаше.

— Имате ли визитна картичка? — попита Амблър, като се престори, че тършува за една от неговите из джобовете си.

Източноевропеецът предпазливо извади визитка от вътрешния джоб на сакото си.

Амблър бързо я погледна, преди да я прибере в джоба си. — Чакайте малко, значи вие сте човекът от Косиче, за когото Джо ми разказваше?

По лицето на Скобода пробяга несигурност; Амблър се възползва от предимството.

— Ако не сте зает, можете да дойдете с мен. Двамата с Джо тъкмо разговаряхме в онази малка зала отзад. Трябваше да отскоча дотук, за да наквася устни, но иначе не си падам по тълпите. Струва ми се, че бихме могли да обсъдим евентуален съвместен бизнес. Познавате ли електронните системи за данни?

— Къде е Йозеф? — Въпросът беше учтив, но остър.

— Ще ви заведа при него — каза Амблър. — Но първо му обещах да отмъкна една бутилка сливовица. — Докато Ян Скобода го следваше, Амблър измоли бутилка сливова ракия от леко протестиращия барман, а сетне поведе словашкия бизнесмен по коридор, който водеше към поредица малки стаи. Пристъпи в първата, чиято врата беше открехната, което означаваше, че в момента е необитаема.

Ян Скобода последва Амблър вътре, огледа се и се тросна:

— Моля да ми обясните.

— Беше тук само преди минутка — каза Амблър и затвори вратата след себе си. — Сигурно е отишъл да се изпикае.

След по-малко от една минута той напусна стаята сам. Скобода щеше да остане в безсъзнание поне час-два. Агентът го беше сложил в един стол, паднал с лице напред върху масата; ризата му отпред беше наквасена с ракия, а бутилката с остатъка се търкаляше наблизо. Всеки, който влезеше в стаята, щеше да си извади очевидното заключение и да си потърси друго място за среща. Не беше перфектно, но щеше да свърши работа. Трябваше да свърши работа.

Амблър се движеше из тълпата бързо, първо в посока на часовниковата стрелка, после обратно, като от погледа му не убягваше никое човешко чувство — омраза, завист, суета и надменност. Погледна часовника си. Беше пет без петнадесет, оставаха точно петнадесет минути до голямата реч на президента на пленарната сесия на конференцията. Той забеляза, че хората вече започват да се стичат в конгресната зала, чиито врати се намираха срещу стълбището. През една от вратите в задната част на залата влизаха оператори — облечени по-ежедневно от участниците в конференцията — понесли обемистото си оборудване. Той зърна жена с обикновена риза, джинси и вързана на плитка коса и отново почувства онази малка пърхаща птичка в гърдите си. Надеждата.

Този път тя почти разпери криле.

Това беше Лоръл. Беше постъпила точно както обеща, беше пристигнала навреме и осигурила оборудването. Ще имаш нужда от мен, беше казала тя. Господи, беше повече от вярно. Той имаше нужда от нея в толкова много отношения.

Секунди по-късно двамата се шмугнаха във все още пустия балкон над местата за публиката долу.

— Операторските екипи ще започнат да влизат всеки момент, сваляй сакото, сваляй вратовръзката и ще се слееш с тях. — Това бяха първите думи, които тя му каза; очите й, преливащи от любов и отдаденост, му говореха повече, отколкото думите можеха да предадат.

Той бързо натъпка сакото и връзката си в един кашон. Лоръл протегна ръка и разроши косата му; зализаната прическа, подходяща за участник във форума, не вървеше за един оператор.

— Изглеждаш добре — каза тя накрая. — Има ли някакви следи вече?

— Не още — отвърна Амблър, с усещането за надигащо се отчаяние, което се опита да пропъди както от гласа, така и от сърцето си. — Къде е Кейстън?

— Сигурно пак говори с асистента си, направо не пуска телефона.

Амблър кимна, но не каза нищо; сега дори говоренето му костваше усилия. В следващите броени минути щеше да успее или да се провали. Беше толкова просто.

— Тук разполагаме с две камери. Осигурих ти една с 48Х-оптично увеличение. — Тя му подаде голямата камера, закрепена на сгъваем триножник. И двата уреда бяха в поизбеляло зелено.

— Благодаря — каза той. Имаше предвид обичам те повече от самия живот.

— Мислиш ли, че ще седне на предните редове?

— Би могло — дрезгаво отвърна Амблър и прочисти гърло. — Може да седне и далеч назад. Има твърде много възможности.

— Е, ти ще бъдеш тук. Просто направи онова, което правиш. — Тя запазваше спокоен, почти весел тон. Но Амблър усещаше, че всъщност като него изпитваше ужас.

Ефектите на стреса можеха да бъдат парадоксални и непредвидими. Понякога даваха мощна сила. Понякога водеха до блокиране. Толкова много неща зависеха от следващите няколко минути. Просто направи онова, което правиш, беше казала тя. Но ако не го направеше? Ако не успееше да го направи?

Лю Ан беше любимият лидер на най-голямата нация в света. Той олицетворяваше не само надеждата на своя народ — той олицетворяваше надеждата на целия свят. С натискането на един спусък тази надежда щеше да бъде убита. Китай щеше да дерайлира от старателно положените коловози на мирната еволюция и да тръгне към сигурен сблъсък — резултатът щеше да е истински катаклизъм. Едно кипящо от гняв население от милиард души щеше да жадува за отмъщение. Сляпата ярост, умножена по огромната численост, щеше да изправи планетата пред невиждана досега опасност.

В изкуствения „кралски двор“ наблизо великите и добрите, и не дотам добрите, дъвчеха коктейлни хапки, поглеждаха скъпите си часовници и разнасяйки около себе си уханието на властта, започваха да изпълват Конгресната зала. Разбира се, бяха развълнувани, но някои от тях бяха твърде надменни, за да издадат вълнението си. Безспорно Лю Ан беше най-важният държавник на планетата и много вероятно — най-ефективният. Досега само той беше демонстрирал способността си да превърне визията в реалност. Тези мисли замъгляваха съзнанието на Амблър; той трябваше да ги пропъди — трябваше да пропъди самото мислене, — ако искаше да вижда ясно.

Залогът беше по-голям от всякога. Залогът едва ли можеше да бъде по-голям.

 

 

Залата беше по-просторна, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Само аранжирането на столовете — всеки стол беше отделен, като хромираните му странични облегалки опираха в тези на съседния, но без да са свързани помежду си — сигурно беше отнело часове. На всяка седалка имаше радиочестотен комплект със слушалки, който щеше да приема и предава симултанен превод на един от десет езика, в зависимост от избрания канал.

Докато тълпата се стичаше в залата, Амблър реши да направи първи оглед без увеличителния обектив на камерата; щеше да разчита само на възприятието на невъоръжените си очи, но щеше да има възможност за по-голяма мобилност. Очите му се плъзнаха към предната част на залата. Два огромни панела от двете страни на сцената носеха познатото лого на Световния икономически форум. Задната част на сцената представляваше нещо като шахматна дъска, изпълнена с редове от по-малки сини правоъгълничета, щамповани със същото бяло лого. Голям екран висеше на две трети от височината на централната секция на сцената; на него щеше да се прожектира записът от официалната камера на форума за онези, които стояха на задните редици и не можеха да виждат фигурата зад катедрата.

Амблър отново погледна часовника си и се огледа наоколо; залата беше почти пълна и китайският лидер щеше да се появи след броени минути.

Амблър закрачи край първата редица на журналистите, сякаш търсеше свободно място за сядане. Очите му се стрелкаха от лице на лице, но засичаха… само баналните емоции на самонадеяност и надменност. Мъж с подпухнало лице с малка тетрадка в ръце излъчваше онова безпокойство, подхождащо на журналист с изтичащ краен срок; слаб мъж с карирано сако издаваше напиращото въодушевление на самоиздигнал се мениджър на хедж-фонд, който ще зърне един велик човек на живо. Жена с перфектно фризирана руса коса сред публиката, която той бегло разпозна от снимки в пресата, изпълнителен директор на технологична компания — изглеждаше разсеяна, сякаш репетираше наум отговорите на предстоящо интервю. Мъж с посребрена коса, очила с телени рамки, изпъстрено със старчески петна чело и наподобяващи храсталак вежди, изучаваше малката страница с инструкции, която придружаваше комплекта за превод, и изглеждаше леко потиснат, сякаш току-що беше научил за спад в цените на акциите. Амблър закрачи бавно по най-дясната пътека, оглеждайки внимателно фотограф, който носеше огромна камера, екипирана с извънредно широк обектив. Мъжът изглеждаше простодушен, вероятно щастлив от позицията, която беше успял да заеме край стената, и готов да я брани от всеки натрапник. В краката му имаше твърдо фотографско куфарче, върху което бяха залепвани и небрежно отлепвани безбройни пътнически стикери.

Очите на Амблър шареха надолу по редиците. Толкова много хора — Господи, прекалено много хора. Защо изобщо си мислеше, че може да… Той изключи този ход на мисли. Мисленето му беше враг. Отново прочисти съзнанието си, опита се да постигне състояние на чиста възприемчивост, да се понесе над залата като невидим облак. Като сянка, виждаща всичко, невиждана от никого.

Беше изправен пред калейдоскоп от човешки емоции. Мъжът с неизменната усмивка, на когото — Амблър беше готов да се закълне — му се ходеше до тоалетната, но се боеше да не загуби мястото си. Жената, която се опитваше да завърже разговор със съседа си по място, мъж, който я беше пренебрегнал с един-единствен студен поглед. А тя, макар и обидена, все пак се надяваше, че се касае за просто лингвистично недоразумение. Мъж с румени бузи и едра челюст, с едва прикрита плешивина, който изглеждаше разочарован, че не е успял да обърне още едно на бара. Всезнайкото, който, пристъпил отвъд ръба на познанията си, изнасяше лекция за съвременната китайска политика на компаньоните си — служителите си?, — които учтиво прикриваха отвращението си.

Те бяха стотици, с всичките си индивидуални изражения на заинтересованост, отегчение, плахост, очакване — краски от палитрата на обикновените човешки емоции. Никой от тях не беше човекът, когото търсеше. Той знаеше типа. Не можеше да го анализира; просто го разпознаваше, когато го видеше, или по-скоро го усещаше като вълната студ, която лъхва от отворен фризер в топъл ден. Това беше целеустремеността на професионалния убиец, човекът, който беше твърде бдителен към заобикалящото го, човек, чието очакване не беше само за онова, което предстоеше да види, но за онова, което предстоеше да направи. Амблър можеше да го почувства, винаги успяваше.

Но сега — когато беше най-важно — нищо. Нищо. В гърдите му се надигна паника и той отново я потисна. Бързо отиде до задната част на дългата зала и се изкачи по тесните стъпала към балкона. В центъра му видя три стационарни камери и няколко подвижни, принадлежащи на медийни компании от целия свят. Балконът беше идеалното място за един стрелец; не бяха необходими особени умения, за да се улучи мишената от толкова издигната позиция. Той срещна погледа на Лоръл — прежаднял човек, отпиващ глътка от пустинен оазис — и после насочи очи към другите, попивайки всяко изражение. Нищо. Нито едно потрепване на металотърсача, нито едно щракване на гайгеровия брояч — нищо.

Обективът на камерата можеше да се окаже спасението му. Той безмълвно отиде до Лоръл и взе камерата, която тя му беше приготвила. За целите на прикритието тя беше заела позиция зад по-стара камера с обикновен обектив, която беше дори по-очукана и използвана от неговата. Борейки се да запази спокойствие, той нагласи камерата надолу под подходящ ъгъл и започна да оглежда публиката; за да си осигури зрителна линия, един убиец в публиката трябваше да се разположи в първата половина на залата. Това означаваше около петстотин души. Как изобщо си беше представял, че ще има някакъв шанс? Имаше чувството, че около гърдите му се стяга примка, че нещо спира дишането му. Да обмисли вероятностите… но не, тези неща беше по-добре да се оставят на хора като Клейтън Кейстън. Амблър живееше в друга атмосфера. Трябваше да пропъди самосъзнанието, рационалността.

Не можеше да се провали.

Ако собствените му очи не се справяха, поне камерата работеше точно както се бяха надявали. Автоматичното фокусиране осигури незабавно яснота на погледа му върху залата. Не мисли. Гледай. Понякога лицата бяха само силуети, понякога се виждаха под странен ъгъл, но електрониката на камерата беше достатъчно чувствителна, за да компенсира бързо промените в светлината, а детайлността на изображението беше удивителна. Той изучаваше лице след лице, очакваше вътрешното си потрепване, което да му подскаже да спре, да погледне отново.

Лоръл, застанала близо до него, мърмореше окуражително.

— Ще се получи, любими — тихо казваше тя.

Той усещаше топлината на дъха й в тила си и само това пречеше на черното отчаяние да го погълне. В свят на фалш и претенциозност Лоръл беше единственото истинско нещо, полярната му звезда, златната му жила.

Но вярата й в него се оказа напразна. Той се взираше в редица след редица и стигаше само до едно заключение — инстинктите му най-после го бяха предали. Дали някой щеше да се втурне през входа в последния момент? Имаше ли лице, което по някаква причина не беше видял?

В същия миг през тълпата премина шепот и той чу звука на затварящите се врати, сега вече залата беше заключена за новодошли. Охранителите нямаше да ги отворят, преди да приключи речта.

На сцената излезе основателят и директорът на Световния икономически форум, за да направи кратко въведение. Той носеше тъмносин костюм и вратовръзка в синьо и бяло — цветовете на организацията му.

Амблър се обърна, погледна зад себе си, където стоеше Лоръл, с вдигната коса, красива и бдителна, взираща се през обектива на собствената си обемиста и дълга телевизионна камера, и се опита да прикрие бездната, която чувстваше в душата си.

Знаеше, че не може да я заблуди. Тя произнесе думите Обичам те и сякаш блещукаща светлинка се появи в безкраен тъмен тунел.

Нямаше да се предаде. Не трябваше да се предава.

Убиецът беше тук, готов да извади от релси човешката история с едно-единствено натискане на спусъка.

От Амблър зависеше да го открие, а онзи Амблър, който можеше да го направи, беше Амблър в кожата на Таркин.

Сега той се превърна в Таркин.

Отново присви очи през обектива. Звукът изчезна за него, с изключение на бавното туптене на собственото му сърце.

Звукът на отлитащите секунди.

 

 

Ейдриън Чои ровеше из досиетата, предоставени му от Кейтлин. Онези досиета на персонала на психиатричната клиника, които Кейстън така настървено искаше да докопа. Досиета на персонала или както му идеше да изкрещи — просто купчина от проклети резюмета. Не би трябвало да е толкова трудно да ги получат по официален път.

Но беше така. Ето защо той взе решение да мине всяка една страница под проклета детективска лупа.

Повечето бяха отегчителни до смърт. Низ от технически колежи и обществени университети и военни обучения — е, поне за надзирателите. Психиатри със степени от „Кейс Уестърн Ривърс“ или Медицинския университет на Маями, медицински сестри с дипломи от Военноморското училище за здравни науки и други места с подобни имена, охранители с история в 6-а група на ВП или 202-ра, каквото и да означаваше това, с разни инициали, поставени в скоби. Така.

С изключение на това, че се натъкна на една… как би се изразил Кейстън?… аномалия.

Някой силно чукаше по вратата му. Ейдриън рязко се изправи в стола си. За бога, никой не тропаше толкова силно по вратата на Клейтън Кейстън.

Воден от неясна интуиция, Ейдриън реши да не отваря. Няколко секунди по-късно чу отдалечаващи се стъпки. Точно така, тук няма никого, с изключение на нас, страхливите пилета. Вероятно беше някой скапаняк, който си мислеше, че това е складовото помещение с консумативи за принтери. Или може би беше нещо друго. Така или иначе Ейдриън нямаше желание да се сблъсква с него.

Започна да избира мобилния телефон на Кейстън; неговият беше от онези, международните, които се свързваха с всички кътчета на света, и това щеше да бъде четвъртият им разговор през последния час.

Кейстън отговори веднага. Ейдриън накратко му предаде новините. Кейстън го накара да повтори някои детайли, но не сприхаво, а с тон на неотложна спешност.

— А когато ги засякох — каза Ейдриън, — номерата на социалната осигуровка не съвпаднаха. — Ейдриън изслуша отговора на Кейстън; друг път не го беше чувал да звучи толкова напрегнато.

— И аз така си помислих — вметна Ейдриън. — Нередно, нали?

 

 

Излъчващ достолепност и интелигентност, директорът на Световния икономически форум завърши малко високопарната си реч, получи топлите аплодисменти на публиката и зае мястото си от дясната страна на сцената. Сетне аплодисментите станаха още по-бурни, защото на сцената с лека устремна походка излезе самият Лю Ан и зае мястото си на катедрата.

Беше по-дребен, отколкото Амблър беше си го представял. Но в него имаше и нещо голямо — осанката му излъчваше спокойствие, усещане за велико търпение, дори мъдрост и една всеобхватна нежност. Той благодари на директора на Световния икономически форум на напевен, мелодичен английски, а после заговори на китайски. Обръщаше се към света, но неговите сънародници бяха огромна част от този свят и когато речта му стигнеше до тях чрез медиите, той искаше да узнаят, че е говорил на родния си език с гордост и красноречивост. Искаше те да разберат, че той не е завръщаща се морска костенурка, а гражданин на Китай, истински като всеки от тях. Амблър не разбираше нищо от онова, което политикът говореше, но усещаше доста от начина, по който го казваше. Толкова често съдържанието на едно изказване се разсейва в тънкостите на тона и интонацията. Обикновените емоции се маскират под лустрото на сложни идеи.

Лю Ан беше иронично шеговит и забавен — снабдената със слушалки публика се разсмя в момента, в който Амблър предположи, че е казана шега, — а после отново стана сериозен и пламенен. Той бе прозрял една истина, която искаше и другите да прозрат. Това не беше гласът на обикновен политик. Това беше гласът на истински държавник, гласът на човек, който вижда бъдеще на мир и просперитет и иска да покани останалия свят да се присъедини към това бъдеще. Мъж, който разбираше, че сътрудничеството може да е така могъщо и продуктивно, както съперничеството. Мъж, който спомагаше за въвеждането на толерантност и просвещение не само в Китай, но и по цялото земно кълбо.

Мъж, който беше осъден да умре всеки момент. Някъде в залата убиецът дебнеше своя миг, а инстинктите на Амблър, неговите особени дарби го бяха предали, бяха го изоставили напълно. Амблър отново огледа редиците под себе си, взирайки се толкова напрегнато през обектива, че зрението му започна да се размазва, вратът му да се вдървява. Той рязко, почти неволно вдигна очи и изви глава настрани и назад, като огледа операторите и спря поглед върху лицето на Лоръл.

Тя надничаше през собствената си камера към мъжа зад катедрата, очевидно така хипнотизирана от държавника, както и останалите, и измина секунда преди да осъзнае, че Амблър я наблюдава. Лицето й трепна и тя се обърна към него с изражение на колеблива решителност, което преливаше от любов, преданост и отдаденост. Амблър силно примигна. Какво беше видял току-що?

Стори му се, че въздухът в залата се вледенява; имаше чувството, че е попаднал сред арктическа вихрушка.

Но това беше лудост — едва ли е видял подобно нещо.

Той го върна като на лента в съзнанието си. Лоръл, неговата обична Лоръл, изучаваща сцената през камерата спокойно, с жесток поглед — възможно ли беше?, — а после изразът на лицето й, секунда преди да разцъфне в любяща усмивка. Той отново превъртя този отрязък от време и видя друго изражение на лицето й, мимолетно като сиянието на светулка и също толкова непогрешимо.

Беше изражение на чисто, кристалнобистро презрение.