Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (29)

Глава 29

Когато един крайпътен знак обозначи, че швейцарската граница лежи на тридесет километра разстояние, Амблър импулсивно се отклони от магистралата и свърна по малък селски път. Дали го следяха? Макар да не беше засякъл никакви очевидни признаци, елементарното благоразумие му диктуваше, че не може да си позволи да мине с взетата под наем кола през официалния граничен пункт.

Лоръл Холанд и Клейтън Кейстън пътуваха до Цюрих с високоскоростния влак Те Же Ве, с който щеше да им отнеме малко повече от шест часа, а автобусът до Давос-Клостерс щеше да прибави може би още два часа до крайната цел. Влаковият маршрут беше популярен; двамата щяха да се возят поотделно и вероятно нямаше да имат проблеми. Но те не бяха мишени на мисия „неспасяем“, оторизирана от „Консулски операции“, на не по-малко смъртоносна присъда, издадена от Групата за стратегически решения, на врагове без имена. Общественият транспорт щеше да го отведе право в мрежите им. Нямаше друг избор, освен да шофира, да потърси анонимност сред стотиците хиляди коли по „Ауторут дю Солей“. Дотук добре. Но гранично-пропускателният пункт щеше да бъде най-рискованата точка в пътуването. Швейцария се отнасяше резервирано към европейската интеграция; контролът по границите й оставаше стегнат.

В град Колмар той откри шофьор на такси, който, зърнал ветрилото от твърда валута, което Амблър разпери пред очите му, веднага се съгласи да го откара до селцето Сен Мартен от другата страна на границата. Шофьорът, на име Люк, беше широкоплещест мъж с рамене колкото комплект кегли за боулинг, с мазна, провиснала коса и онази миризма — напомняща за мокър талаш, гранясало масло, оборски тор, — която беше типична за некъпания, а обливането с люляков афтършейв никак не можеше да прикрие. Но пък беше простодушен и прям дори в алчността си. Амблър знаеше, че може да му се довери.

Когато потеглиха, Амблър отвори прозореца и остави хладния планински въздух да облъхва лицето му. Пътническата му чанта лежеше на седалката до него.

— Сигурен ли си, че искаш прозорецът да е отворен? — попита шофьорът, безчувствен към задушливата смрад в колата си. — Навън е мразовито, приятелю. Както вие, американците, казвате, по-студено е от задника на гробокопач.

— Няма проблем — учтиво отвърна Амблър. — Свежият въздух ме държи буден. — Той вдигна ципа на зимното си подплатено яке.

Намираха се на около седем мили от граничния град Сен Моранси, когато Амблър отново усети тръпнещо безпокойство и започна да прихваща сигнали — несигурни, двусмислени, неясни, — че може би е засечен. Просто параноя? Един покрит с брезент джип поддържаше постоянна дистанция зад тях. А един хеликоптер се появи на място и във време, в които присъствието му не беше нормално. Но пък хипербдителният мозък винаги идентифицираше несъответствие дори и при най-невинни обстоятелства. Кой от тези знаци беше най-важен, ако изобщо имаше такъв?

На няколко мили от швейцарската граница Амблър забеляза морскосин микробус с познат регистрационен номер; беше го виждал и преди. Отново се запита: в параноик ли се превръщаше? Скосеният ъгъл на бледата светлина преди зазоряване скриваше лицето на шофьора. Амблър накара Люк да намали скоростта; синият микробус намали почти веднага, като продължаваше да спазва постоянна дистанция помежду им — прекалено голяма дистанция, отколкото професионалната предпазливост на един шофьор би продиктувала. Безпокойството му премина в страх. Амблър трябваше да последва инстинктите си. Стигнахме дотук, водени от вярата. Вярата, която беше съхранила живота на Амблър досега, беше от най-суровия тип — вярата в самия себе си. Нямаше да се разтрепери сега. Трябваше да приеме реалността.

Бяха го открили.

Слънцето блещукаше над хоризонта като червена панделка; беше студено като в хладилник. Амблър каза на Люк, че му е хрумнало нещо друго, че му се е приискало да си направи една ранна сутрешна разходка; да, точно тук, какво по-прекрасно място от това?

Добавената валута смекчи явното подозрение на Люк до кисела гримаса на скептицизъм. Шофьорът знаеше, че от него не се очаква да повярва на измисления претекст, но макар историята да беше фалшива, парите бяха истински. Люк не започна да протестира. Ако не друго, Люк сякаш се забавляваше от ситуацията. Имаше безброй причини човек да иска да избегне граничния контрол, като най-честата бе да си спести митническата такса върху скъпи стоки. Досега превозното средство на Люк не беше използвано за прекарване на недекларирани стоки и самият той не поемаше никакъв риск.

Амблър стегна връзките на кожените си планинарски обувки, грабна чантата си и излезе от колата. Прекосяването на границата пеша не беше неочаквана възможност. След няколко минути той вече беше изчезнал сред отрупаните със сняг борове, ели и кедри, като се движеше паралелно на пътя, но на разумните двеста ярда встрани. След половин миля съзря два големи прожектора, разположени от двете страни на пътя — мощни светлини под лампите от заскрежено стъкло във формата на балон. Митницата — тъмнокафяво дърво с горскозелени капаци на прозорците на първия етаж и с ковани решетки на втория, под голям стръмен покрив — приличаше на великанска буква „А“. През дърветата той виждаше френския трикольор — синьо, бяло и червено — и знамето на Швейцария с бял кръст на фона на червен щит. Отстрани на пътя, близо до белите погранични линии, които едва се виждаха изпод падналия сняг, бяха наредени грубо изсечени скални отломъци като физическо препятствие, освен законния контрол. А ниска яркооранжева бариера контролираше потока от превозни средства. От двете страни на пътя имаше будки без врати. Малко след митницата шофьорът на камион за хранителни продукти очевидно се беше възползвал от широкия павиран банкет, за да паркира повредилото се превозно средство. Амблър виждаше само от кръста надолу ниския, шкембест механик, който се беше навел над двигателя. До камиона бяха разпилени инструменти и чаркове. От време на време се чуваше по някоя приглушена френска ругатня.

От другата страна на митницата по-долу от пътя имаше паркинг. Амблър напрегна поглед — над блещукащия изгрев беше преминал облак. Видя пламъчето на клечка кибрит в далечината, сигурно някой патрул беше запалил цигара. В сумрака всичко това беше по-лесно видимо. Той погледна часовника си. Минаваше осем; през януари зората се забавяше, а в планината слънцето изгряваше по-късно.

Той видя покрития с брезент джип, който сега беше спрял на отрупания със сняг паркинг, а платнището му трептеше на студения вятър. Сигурно превозваше френските гранични пазачи за смяната в осем часа. Амблър зае позиция зад нисък гъсталак от млади смърчове. Стволовете на повечето планински дървета бяха „оголени“ в долната си част — клоните им започваха да растат от средата нагоре. За разлика от тях, смърчовете имаха ниски, гъсти клони, осигурявайки прикритие, което започваше почти от земята. Амблър вдигна бинокъла към очите си и надникна през пролуката между преплетените клони на две дървета. Пограничният патрул, който току-що беше запалил цигара, дръпна силно, протегна се и отегчено се огледа наоколо. За него това беше поредният скучен ден на контролния пункт.

През прозорците на митницата се мяркаха други служители, които пиеха кафе, и ако се съдеше по израженията им, разтягаха локуми. Сред тях доволно седеше мъж с червена фланелена риза и тяло с крушовидна форма, която издаваше заседнал начин на живот — шофьорът на камиона, предположи Амблър.

Трафикът беше непостоянен; независимо от предписанията на правилника, беше трудно да убедиш хората да стоят навън в мразовития студ, на пустия, брулен от вятъра път. Дори и без да чува разговора, по лицата на мъжете Амблър виждаше, че вътре цари дух на дружелюбна общителност.

Един мъж обаче оставаше встрани от останалите. По поведението му личеше, че не е част от тази малка общност. Амблър насочи бинокъла си към него. Мъжът носеше униформата на офицер от френските митнически власти — това беше официален посетител, човек, чиято работа беше да прави внезапни посещения по митническите пунктове. Ако останалите се чувстваха комфортно около него, това сигурно се дължеше на факта, че той се отнасяше с безразличие към онова, което можеше да бъде описано единствено като тежък и неблагодарен труд. Може би беше изпратен тук в съответствие с графика на редовния надзор.

Но когато настрои по-прецизно фокуса на бинокъла си и лицето на мъжа изплува по-ясно, Амблър осъзна колко грешни са били разсъжденията му.

Мъжът изобщо не беше офицер от митническите власти. В съзнанието на Амблър се изреди низ от образи — това беше лице, което познаваше. След няколко секунди, които му се сториха ужасно дълги, смътното усещане, че познава този човек, се превърна в решителна увереност. Името на мъжа… но това нямаше значение, защото той използваше безброй псевдоними. Беше израснал в Марсилия и още в тийнейджърските си години изпълняваше мокри поръчки за наркомафията. Започвайки работа като наемник в Южна Африка и региона на Сенегамбия, той вече беше опитен убиец. Понастоящем работеше на свободна практика, като го използваха най-вече в ситуации, които изискваха голяма деликатност и смъртоносност. Беше ефикасен убиец, умел в употребата на огнестрелно оръжие, нож, примка — най-полезният човек за убийства, които да не може да се припишат на никого. В професията такъв човек беше познат просто като специалист. Последния път, когато Амблър го беше видял, мъжът беше рус, сега косата му беше тъмна. Хлътналите бузи под високите, издадени скули и наподобяващата резка уста изглеждаха същите, макар времето да беше оставило отпечатъка си върху тях. Внезапно очите на мъжа погледнаха право към Амблър. Амблър почувства приток на адреналин — дали беше забелязан? Но това бе невъзможно. Ъгълът на наблюдение, осветлението, всичко това осигуряваше прикритието му. Убиецът просто оглеждаше околността, привидният зрителен контакт беше мимолетен и случаен.

Наглед трябваше да е успокоително, че убиецът стои вътре. Но специалистът едва ли е изпратен сам. Ако той е вътре, това означава, че навън има други, разгърнати в позиции из околните гори. Всяко усещане за предимство, на което Амблър се беше радвал, се изпари мигновено. Дебнеха го други негови последователи в професията; те щяха да предвидят ходовете му и да им се противопоставят. Специалистът може би командваше, но наблизо имаше още преследвачи. Специалистът ще бъде извикан, когато стане необходимо.

Тактиката беше красиво замислена, съобразена с естествения терен, както и с официалния граничен пункт. Амблър се възхити на професионализма. Но кой стоеше зад това — екипът на Стратегически решения или „Консулски операции“?

В този момент се появиха двама служители от швейцарска страна; на границата пред ниската оранжева бариера бе спряло малко бяло рено. Единият от митничарите се наведе да зададе няколко стандартни въпроса на шофьора. Свери лицето му със снимката в паспорта. Предстоеше да реши дали да предприеме други действия. Френският служител стоеше наблизо и размени поглед с швейцарския си колега. Шофьорът не се нуждаеше от допълнителна проверка. Оранжевата бариера се вдигна, а белият автомобил беше пропуснат с безразлично махване на ръка.

Двамата мъже седнаха на пластмасови столове в кабинката, нагласиха зимните си шапки, загърнаха подплатените си якета.

— Жената в реното беше толкова дебела, че ми напомни за съпругата ти — обърна се единият към другия на френски. Говореше високо и думите му се носеха над вятъра.

Другият се намръщи в шеговит гняв.

— За съпругата ми или за майка ти?

Това беше една от онези подигравки, безвкусни и лишени от всякакво въображение, които изпълваха дългите дни на скука. Откъм митницата се появи марсилският убиец и се огледа наоколо. Следвай погледа му.

Мъжът се взираше в тъмна скална площадка на около двеста фута над него. Там със сигурност беше разположен друг член на екипа. Трябваше да има и трети. Изпратен като наблюдател, готов да участва само в екстремна ситуация.

Специалистът отиде до големия прожектор, а после слезе на паркинга, където изчезна зад ниска тухлена постройка, където се съхраняваше техническо оборудване. Дали разговаряше с някого?

Нямаше време да анализира вероятностите; трябваше да действа. Дневната светлина само щеше да помогне на враговете му. Стигнахме дотук, водени от вярата. Можеше да се изкачи до скалната площадка по диагонална лъкатушеща пътека. Близостта често намаляваше опасността. Той изпълзя изпод смърчовете и се отдалечи на разстояние от няколкостотин ярда нагоре по пътя, където пъхна чантата си в друг гъсталак и я покри с купчина сняг. После се покатери на тесен хребет, който вятърът беше оголил от снега. С големи крачки се запъти нагоре по стръмнината. Хвана се за клона на едно закърняло дърво, за да се издърпа нагоре до по-високо ниво и да премине към следващия хребет, който беше по-удобен за пътека. Със силен трясък клонът се счупи под тежестта му и Амблър рухна назад, като успя да предотврати падането си надолу единствено с помощта на разперените си ръце. Опита се да се изправи на крака, но грайферите на подметките му се плъзгаха по пресния, пухкав сняг. Само една грешка стъпка и щеше да се прекатури на петдесет фута надолу по хълма. Използваше околните дървета като перила, прескачаше камъни, насилваше краката си да напомпват мускули, когато на хлъзгавия сняг губеше равновесие. Нямаше да позволи да го застрелят тук като заек на открито поле. Спомни си прочувствените думи, с които Лоръл го беше изпратила, и те му вдъхнаха сили. Пази се, беше му казала тя. Заради мен.

 

 

Норис никога не беше сънувал кошмари; под напрежение той, изглежда, спеше по-дълбоко и по-спокойно. Един час преди самолетът да се приземи в Цюрих, той се събуди и си проправи път до тоалетната, където наплиска лицето си с вода и изми зъбите си. Когато слезе и се озова в ярко осветеното пространство на летището, той изглеждаше толкова спретнат, колкото и всеки друг ден.

Притежанието на оръжие всъщност му помогна да получи по-бързо багажа си. Той се представи пред специалния кабинет на „Суис Еър“, който се занимаваше с тези въпроси, и за пореден път се удиви на швейцарската прецизност. Постави подписа си върху два документа и получи огнестрелното си оръжие и малката си пътна чанта. Във въпросния офис се бяха събрали още няколко официални правителствени представители — двама-трима от тайните служби, човек, когото слабо познаваше от съвместните конференции с контратерористите от ФБР. Разпозна един мъж в гръб — облечен в тъмносив костюм на райета, с отличителна туфа коса, боядисана в оттенък, който граничеше с оранжевото. Мъжът се обърна и се усмихна на Норис, твърде хладнокръвно, за да издаде изненадата си. Казваше се Стенли Графтън и беше от Съвета за национална сигурност. Норис го помнеше от различни брифинги, на които беше присъствал в Белия дом. Графтън беше по-добър слушател от повечето хора от Съвета за национална сигурност, макар Норис да подозираше, че той също имаше какво още да каже.

— Кейлъб — протегна ръка Графтън. — Не видях името ти в списъка с поканените.

— И аз не видях твоето — невъзмутимо отвърна Норис.

— Заместване в последната минута — обясни Графтън. — Ора Сюлейман си счупила нещо. — Сюлейман беше настоящият председател на съвета и имаше слабост към дълбокомислени изказвания, сякаш неизменно си представяше, че играе роля в телевизионна историческа възстановка.

— Със сигурност не е счупила чувството си за хумор. Тя просто няма такова.

Графтън неволно се усмихна.

— Да, както и да е. Така че се наложи да избутат на сцената дубльора.

— И при мен е така — каза Норис. — Откази в последния момент, заместване в последния момент. Какво можехме да направим? Всичките дойдохме да мълвим високопарни празни приказки.

— В това сме най-добри, нали? — Очите на Графтън се присвиха в усмивка. — Искаш ли да те откарам с мен?

— Разбира се. Лимузина ли те чака? Другият мъж презрително изсумтя.

— Хеликоптер, бейби. Истинска птичка. Аз съм от Съвета за национална сигурност, ние пътуваме със стил.

— Радвам се да видя, че данъците ни вършат работа — подигра го Норис. — Води напред, Стан. — Той претегли тежестта на куфарчето си, докато следваше представителя на СНС. Всъщност го чувстваше много по-добре балансирано с 9-милиметровия пистолет с дълго дуло вътре.

— Трябва да ти го призная, Кал. За човек, който току-що слиза от самолета, изглеждаш свеж като маргаритка. Или поне толкова свеж, колкото си винаги.

— Ами, както онзи поет казва, „Имам да измина още много мили, преди да заспя“. — Норис сви рамене. — Да не споменавам обещанията, които трябва да изпълня.

 

 

Амблър стигна до възвишение, което му даваше добър изглед към контролния пункт, и спря за минута, за да надникне през отрупаните със сняг клони и да огледа терена.

Специалистът от Марсилия се беше разположил по средата на пътя, като наблюдаваше шосето и околностите. Служителите в кабинката все още изглеждаха отегчени, за разлика от колегите си в митницата — тъй като камионът все още не беше поправен, шофьорът му беше на разположение да ги забавлява с историите си.

Пътят надолу беше по-лесен от изкачването нагоре. Там, където теренът беше твърде стръмен, той се плъзгаше или се претъркулваше, като контролираше скоростта си с ръце и крака, но вземаше предвид и гравитацията, която ускоряваше спускането му. Най-накрая се върна до гъсталака от ниски смърчове.

От едва няколко ярда разстояние се разнесе тих мъжки глас.

— Тук бета-ламбда-епсилон. Локализирахте ли обекта? — Беше американец, говореше с тексаски акцент. — Защото не излязох от леглото само за да ми замръзне проклетият задник.

Отговорът бе недоловим, без съмнение предаден през слушалка. Значи говореше по електронен комуникатор, някакъв вид уоки-токи. Тексасецът се прозя и закрачи по банкета на пътя, за да постопли краката си.

Разнесоха се крясъци, но от доста далеч, от самата митница. Амблър хвърли поглед към колата, която беше спряла пред оранжевата бариера. Един раздразнен пътник — плешив, с порозовяло лице и скъпо облекло — беше помолен да излезе за проверка от голямата лимузина, която шофираше. — Бюрократична лудост — ядосваше се богатият човек. По този маршрут минавал всекидневно и досега никога не бил подлаган на подобен тормоз.

Митническите служители му се извиниха, но останаха твърди. Бяха получили сигнали. Днес се налагаше да вземат специални предпазни мерки. Можел да се отнесе към митническите власти — всъщност днес имали посещение от надзорник. Мъжът можел да се оплаче на него.

Порозовелият бизнесмен се обърна към неуниформения надзорник и почувства върху себе си леден поглед на безразличие и презрение. Той въздъхна, а протестите му се усмириха до смотолевено недоволство. Минута по-късно оранжевата бариера се вдигна, двигателят изръмжа и лимузината потегли, сякаш изразявайки възмущението си от нараненото достойнство.

Но шумните протести на мъжа бяха осигурили на Амблър необходимото прикритие.

Не можеше да промени шансовете в своя полза, но поне можеше да намали шансовете, които бяха срещу него. Той запълзя по пътека, водеща към пътя, докато не зърна едър мъж с изключително скъп ръчен часовник, чиято златна каишка лъщеше на ранното сутрешно слънце. Тексасецът от плът и кръв. Часовникът беше неподходяща вещ за такава позиция; той предполагаше агент с големи привилегии, неконтролирана сметка за разходи — човек, чиито дни в оперативната работа отдавна бяха преминали и който беше призован в спешната операция просто защото се намираше в близост. Амблър пристъпи иззад преспа сняг, обви врата му с дясната си ръка и заключи в кука дланите си върху лявото му рамо. После заклещи врата му точно под челюстта между бицепса и предмишницата си, като притисна сънната артерия и предизвика незабавна загуба на съзнание. Мъжът се закашля, а после се отпусна на земята. Амблър опипа дрехите му, търсейки комуникатора.

Откри го в долния джоб на черното кожено яке на мъжа — скъпа дреха, подплатена с кожа, която обаче не беше твърде подходяща за продължително бдение насред алпийската зима. Якето, макар и да не съответстваше на предназначението, но подхождаше идеално на златния часовник „Одьомар Пиге“ на китката му. От друга страна, електронното устройство очевидно му беше предоставено при поставянето на задачата тази сутрин — то представляваше малък модел с твърда черна пластмасова обвивка и ограничен обхват, но мощен сигнал. Амблър постави миниатюрните слушалки в ушите си, пое си дълбоко дъх и мислено си представи начина, по който агентът беше говорил. После натисна бутона за включване и каза с най-правдоподобно провлечения тексаски — Докладва бета-ламбда-епсилон…

Глас със силен акцент — дрезгавият френски на провинция Савоя — го прекъсна.

— Заповядахме прекратяването на всякаква комуникация. Застрашаваш оперативната сигурност. Тук нямаме работа с аматьор! Или ако имаме, то единственият аматьор си ти.

Гласът не принадлежеше на марсилския убиец. Сигурно беше друг мъж, някой, който, изглежда, ръководеше операцията.

— Затваряй си шибаната уста и слушай — ядосано изръмжа Амблър. Комуникационното оборудване предаваше гласовете променени, осигуряваше по-добра чуваемост, но изтриваше особеностите в тембъра на различните гласове. — Видях копелето. От другата страна на пътя. Видях го да пробягва през паркинга като проклета червена лисица. Шибанякът ни се подиграва!

От другата страна настъпи мълчание. После гласът се завърна, предпазливо, напрегнато.

— Къде точно се намира в момента?

Какво трябваше да каже сега? Амблър не беше помислил за това и за миг почувства главата си празна.

— Пропълзя вътре в джипа — изтърси той. — Повдигна брезента и се промъкна вътре.

— Още ли е там?

— Щях да го видя, ако беше излязъл.

— Добре. — Последва пауза. — Отлична работа.

Ако бузите на Амблър не бяха сковани от студа, той щеше да се усмихне. Членовете на ударния екип бяха негови колеги по професия; те щяха да мислят същото, за което би помислил и той. Амблър можеше да ги надхитри единствено като се водеше от сляп инстинкт, от моментна импровизация. Никога нищо не се случва според плана. Преразглеждай и импровизирай.

Убиецът от Марсилия закрачи от будката към по-ниския паркинг, където се намираше въпросното превозно средство. В ръката му имаше голям пистолет със заглушител. Нов свистящ порив на вятъра помете клисурите и пътя, заблъска по гърба на Амблър.

Сега какво? Убиецът със сигурност се намираше в състояние на хипербдителност, на свръхчувствително внимание. Амблър трябваше да се възползва от това. Огледа се наоколо за някой камък, за нещо, което би могъл да хвърли надалеч, нещо, което щеше да опише дъга и да се приземи от другата страна на пътя. Но ледената глазура беше циментирала всичко по земята — камъчета, буци пръст, скални късове. Амблър взе магнума на тексасеца и измъкна един тежък оловен куршум от пълнителя. После го запрати високо във въздуха. Поривът на вятъра ускори движението му, а в следващия миг поутихна и куршумът падна надолу, като се приземи върху брезентовия покрив на джипа. Звукът беше разочароващо слаб, нищо по-зловещо от леко потропване, но реакцията на специалиста беше мигновена. Без предупреждение той се свлече на колене, подпря дясната си ръка с лявата и започна да стреля по джипа, надупчвайки брезента и седалките със залпове от заглушени високоенергийни куршуми.

Амблър наблюдаваше през бинокъла си опустошителния град от куршуми, който се изсипваше върху празния автомобил. Но къде беше другият мъж, онзи от провинция Савоя? От него нямаше и следа. Механикът, заслонен от вятъра от вдигнатия капак на камиона, продължаваше безполезното си човъркане, повишавайки хонорара си с изминаването на повече време. В малката кабинка швейцарският митничар и френският му колега седяха смръщени на пластмасовите столове, отпиваха кафе и си разменяха обиди с обиграното отегчение на двама старци, играещи дама.

Амблър трудно преглътна. Всичко опираше до прецизиране на времето. За няколко секунди щеше да успее да прекоси шосето, без да бъде забелязан, и прибързано реши да постъпи точно така. Марсилският убиец беше безмилостен, безпощаден, жесток — ако плячката му успееше да избяга след щурма, той щеше да продължи да я преследва с подновено настървение. Сега Амблър осъзна, че именно специалистът беше проектирал тази засада за него.

Амблър щеше да му върне услугата.

Той се втурна зад ниската тухлена складова постройка и от там се приближи към паркинга. Специалистът беше превърнал брезентовото платнище в парцали и беше установил, че в крайна сметка вътре няма никого. Сега се отдалечаваше от превозното средство и както се оглеждаше наоколо, внезапно се обърна към Амблър. Амблър държеше мъжа на мушката на 44-калибровия пистолет, който беше взел от тексасеца, но знаеше, че шумният откат на оръжието ще привлече другите, и затова се поколеба. Вместо да натисне спусъка, щеше да използва пистолета като заплаха.

— Не мърдай — каза Амблър.

— Както кажеш — излъга специалистът на задоволителен английски.

Застреляй го сега, диктуваха инстинктите на Амблър.

— Сега ти си шефът — успокоително продължи специалистът. Но Амблър знаеше, че той лъже, макар французинът да не вдигаше пистолета в ръката си с гладко и хладнокръвно движение.

— Какво, по дяволите, става тук? — Отзад се чу басов глас. Единият от швейцарските митничари се беше разходил до паркинга, сигурно след като е чул плющящия дъжд от куршуми, изсипал се върху джипа. Специалистът се обърна към него почти от любопитство.

— Какво е това, за бога? — настоятелно попита на френски швейцарецът.

Изведнъж на челото на митническия служител разцъфна малко червено кръгче, досущ като индийска точка бинди, и той се строполи на земята.

Секунда по-късно, но вече твърде късно, Амблър натисна спусъка…

Но изстрел не последва. Той си спомни куршума, който беше хвърлил, спомни си, че празното гнездо беше онова в позиция за стрелба. Дотогава специалистът вече се беше извъртял към Амблър, насочил в лицето му дългоцевния си пистолет със съвършено спокойствие.