Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (25)

Глава 25

— Нямам добро предчувствие за това — каза Амблър. Двамата мъже вървяха надолу по булевард „Бон Нувел“ и счетоводителят беше мушнал и двете си ръце под палтото си, за да се стопли. Амблър никога не би го направил, никой оперативен агент не би го направил, но пък ръцете на Кейстън така или иначе не бяха от никаква полза извън офиса. Очите на Кейстън бяха приковани в тротоара, оглеждайки го за кучешки изпражнения. Погледът на Амблър кръстосваше улицата, търсейки признаци на наблюдение.

— Нямаш какво? — Счетоводителят му хвърли унищожителен поглед.

— Чу ме.

— Да не би хороскопът ти да казва, че звездите са се подредили неподходящо? Да не би някой магьосник, предсказващ по вътрешности, да е открил нещо гадно в карантиите? Виж какво, ако има нещо, което трябва да знам, нека поговорим. Ако имаш рационално оправдано предусещане, хубаво. Но колко пъти трябва да повтарям? Ние сме възрастни хора. Трябва да откликваме на фактите. А не на чувствата.

— Проверка на реалността: тук нямаш домашното предимство. Не се намираме в земя на разпечатки. Това наоколо са истински сгради от стъкло и бетон, а не колони с числа. И ако някой стреля по нас, това ще бъде истински куршум, а не проклета математическа крива на вероятностен куршум. Всъщност как човек като теб изобщо знае за тайния щаб на управлението? По принципа на „знаеш онова, от което се нуждаеш“ тази информация не би трябвало да присъства на екрана ти. Защото със сигурност не е информация, която е от компетентността на моливен чиновник като теб.

— Все още не разбираш. Кой плаща наема? Кой получава сметките? Всичко, което струва пари на управлението, присъства на екрана ми. Аз съм счетоводител. Нищо счетоводно не ми е чуждо.

Амблър замълча за миг.

— Откъде знаеш, че мястото е необитаемо?

— Защото договорът изтича в края на този месец и няма да го подновяваме. И защото сме предвидили средства за почистващия екип, който ще пристигне следващата седмица. Следователно сега е празно, но все още оборудвано. Прегледах реквизита, свързан с Париж, преди да тръгна. Затова мога да ти кажа, че средномесечният разход за помещенията на улица „Бушардон“ за последните четиридесет и осем месеца, приравнен в долари, възлиза на две хиляди осемстотин и тридесет долара. Различно вариращи такси включват, в намаляващ порядък, разходи за телекомуникации, които на свой ред варират от…

— Добре, спри. Вече ми е ясно.

Сградата на улица „Бушардон“ изглеждаше странно пуста, каменната й фасада беше покрита с мъх и сажди, прозорците бяха мръсни, а черната метална решетка на входа — олющена и овехтяла. Близката улична лампа примигваше и жужеше.

— Как ще влезем? — попита Амблър.

— Това не е по моята част — обиди се Кейстън. — Да не очакваш аз да върша всичко? Ти си проклетият оперативен агент. Така че действай.

— По дяволите.

Тук не беше като паркинг гаража на „Клиник дьо Лувър“; мястото беше изложено на показ и това означаваше, че трябваше да приложи нещо, което даваше бърз резултат. Амблър клекна и развърза едната си обувка. Когато отново се изправи, в ръката си държеше тънък ключ, съвсем плосък с пет малки издатини. Наричаха го ударен ключ, а използването му изискваше както майсторлък, така и късмет, а той се съмняваше, че има достатъчно и от двете. — Стой тук — нареди той на Кейстън.

Амблър изтича до контейнера за боклук на ъгъла и след малко се върна с изпоцапана книга, която някой беше изхвърлил. Но поне беше дебела, а гърбът й беше твърд. Щеше да свърши работа като импровизиран чук.

Предназначението на ударния ключ беше да удари долния щифт в канала на ключалката достатъчно силно, за да може да освободи за секунда горния щифт. В същия миг, преди пружината отново да избута горния щифт надолу, ключът щеше да се превърти.

На теория.

Реалността рядко оправдаваше очакванията. Ако щифтовете не отскочеха достатъчно високо, методът нямаше да проработи. Ако ключът се завъртеше секунда по-късно, методът също нямаше да проработи.

Амблър постави ударния ключ точно пред отвора, блъсна го с гърба на книгата в ключалката с възможно най-голяма сила и го завъртя в секундата, в която той влезе вътре.

Не можеше да повярва на очите си. Беше успял. От първия път! Това почти никога не се случваше. Ключът изщрака, освободи резето и вратата се отвори. Той почувства прилив на гордост от майсторската си работа и с усмивка се обърна към Кейстън.

Счетоводителят тъкмо потискаше прозявка.

— Най-накрая — оплака се той. — Не мога да повярвам, ти отне толкова време.

Амблър направи голямо усилие, за да премълчи.

Щом влязоха в зданието, Амблър можеше необезпокоявано да работи върху вратата на апартамента; сградата изглеждаше напълно необитаема. Но екипът на ЦРУ, който бе оборудвал помещението, се беше постарал да го защити с подходяща професионална ключалка.

Амблър оглеждаше предизвикателството няколко минути, преди да се предаде. С подходящ гаечен ключ би могъл да се справи, но му липсваха инструменти.

Кейстън не криеше негодуванието си.

— Нищо ли не можеш да направиш както трябва? И се предполага, че си най-добрият оперативен агент. Двадесет години в ОПС. А сега…

Амблър рязко го прекъсна.

— Кейстън? Затваряй си устата.

След малко Амблър излезе в тесния двор на сградата. Партерният апартамент имаше два прозореца, които гледаха към двора. Проникването нямаше да стане по най-елегантния начин, но нямаше избор.

Амблър отново вкара в действие книгата, строши с нея единия прозорец, а после методично изчисти всички стъкла. За момент остана напълно неподвижен, ослушваше се. Но нямаше какво да чуе. Нямаше никакви признаци на живот. Нямаше никакви признаци, че някой е чул шума от счупения прозорец.

— Това струваше четиристотин долара на Съединените американски щати — приветливо заяви Кейстън. — Поне. Без да смятаме труда по смяната на стъклото. Цените на стъкларските услуги в Париж са астрономически.

Амблър се хвана за каменния перваз, после с рязко движение се издърпа нагоре и прекрачи рамката на счупения прозорец. Под него имаше шкаф за книги, който той прескочи и се приземи на крака.

Проправи си път към вратата, пристъпвайки внимателно в сумрака, и дръпна резето.

Накрая отвори предната врата, където Кейстън чакаше нетърпеливо, скръстил ръце на гърдите си.

— Отвъд е страшен студ — каза Кейстън. — А ти счупи проклетия прозорец.

— Влез.

Той затвори вратата зад Кейстън и инстинктивно я заключи. Тайните щабове не разполагаха с алармени инсталации; възможната поява на полицията представляваше далеч по-голяма заплаха от някой случаен обир.

Двамата мъже обиколиха апартамента, докато не откриха малка стая с голям телевизор в нея. Под него имаше най-обикновена кутия за кабели. Но Амблър знаеше, че това е само привидно. На покрива на сградата със сигурност имаше сателитно оборудване, свързано с партерния етаж чрез фиброоптичен кабел; самата кутия съдържаше сложното дешифриращо устройство.

Това не беше оборудване за максимална сигурност и не беше предназначено за получаване на строго секретна информация. Но материалът, който им трябваше, беше технически неповерителен, ако не и широко разпространен.

Кейстън започна да издърпва чекмеджетата на поставката на монитора, докато не откри клавиатура. Зарадва й се, сякаш беше попаднал на приятел. После включи монитора и защрака по клавиатурата.

Екранът се съживи, но се виждаха само снежинки.

— Да видим дали си спомням как се правеше — измърмори Кейстън най-вече на себе си, докато се бореше с дистанционното. Екранът внезапно се изпълни с цифри, индикиращи размера и времето на серия големи файлове за сваляне от Интернет.

Кейстън вече не изглеждаше намусен; сега беше придобил сериозен вид.

— Тези ги вземам от свободния сектор — обясни той на оперативния агент. — Неповерителни, публични материали, поне в по-голямата си част. Просто искам да видиш Ащън Палмър в стихията му. Ти си експертът по разчитане на лицата, нали? Искам да видиш това лице в пълен размер, цветно и с максимална резолюция.

Той се засуети с клавиатурата още една минута, нагласяйки различните настройки. Изведнъж на екрана се появи образът на Палмър, застанал зад катедра.

— Това е от средата на деветдесетте — продължи Кейстън. — Реч, която той държа на конференция, спонсорирана от Центъра за политически науки.

На екрана Ащън Палмър изглеждаше самоуверен, авторитетен, самовглъбен. Зад него се виждаха тъмни завеси. Той бе строго елегантен — в тъмносин костюм, тъмночервена вратовръзка и бледосиня риза.

— Традиционната форма на китайските жилища в градовете е била от типа сихейюан, буквално „отвсякъде заграден двор“. Те са се състояли от обърнати навътре жилища, наредени по четирите страни в един напълно затворен правоъгълник. В другите цивилизации столичните центрове са били центрове на космополитен порив — поривът да гледат навън, независимо дали по отношение на завоевания или открития. Китай никога не е разсъждавал така. Напротив, самата архитектура на сихейюана се е доказала като символ на националния характер. — Ащън Палмър вдигна поглед от записките си, а сивите му очи проблеснаха. — В продължение на хилядолетие, династия след династия, Средното кралство се е характеризирало със задълбочена вглъбеност. Широко разпространената ксенофобия вероятно е най-дълбокият и най-постоянен елемент на онази многообразна съвкупност от обичаи и философски мъдрости, която наричаме китайска култура. В китайската история няма Петър Велики, няма императрица Екатерина, няма Наполеон, няма кралица Виктория, няма кайзер Вилхелм, няма генерал Хи-Деки Тойо. След края на татарското иго не е останало нищо, което да наречем китайска империя — остана само Китай — Да, огромен е. Несъмнено могъщ е. Но е просто едно ограждение от четирите страни. Просто един великански сихейюан. Човек би могъл да поспори дали тази вродена ксенофобия е послужила добре на китайския народ. Безспорно е обаче, че е послужила добре на нас, останалите.

Амблър се приближи към петдесет и шест инчовия високо разделителен екран, запленен от образа на красноречивия учен, от блестящата интелигентност, която сякаш излъчваше.

— Някои политически учени вярваха, че Китай ще се промени с настъпването на комунистическия режим — продължи Палмър, след като отпи глътка вода от чашата на катедрата. — Със сигурност международният комунизъм беше точно такъв — международен в своята ориентация. Със сигурност хоризонтите на експанзията му щяха да обърнат Китай навън, да го отворят поне за събратята му от Източния блок. Или поне така предполагаха студентите по политология. Разбира се, не се случи нищо такова. Председателят Мао наложи по-строг контрол върху сънародниците си от всеки друг водач в историята; той се превърна в бог за тях. И с цялата агресивност на реториката си той не само изолира сънародниците си от силните ветрове на съвремието, но е и дълбоко консервативен, дори реакционен в използването на военната сила. С изключение на няколко дребни престрелки, има само два инцидента, който заслужават внимание. Единият е конфликтът на Корейския полуостров в началото на петдесетте, където — нота бене — Китай в действителност вярваше, че САЩ планират инвазия. Ситуацията в Корея възникна в резултат на защитна, а не нападателна позиция. Факт е, че председателят Мао наистина беше последният император — император, чиито фикс идеи бяха обърнати навътре.

Изражението на Палмър оставаше безпристрастно, докато той развиваше тезата си, но думите му звучаха хипнотизиращо гладко.

— Едва през последните години започнахме да наблюдаваме сеизмични промени в Китай — истинско насочване навън, задвижено от невероятно бързото му вклиняване в системата на глобалния капитализъм. Това беше развитието, на което се е надявало не едно американско правителство през годините. Но както китайците биха казали, човек трябва да внимава какво точно си пожелава. Ние събудихме тигъра, надявайки се да го пояздим. — Той направи пауза, а по устните му заигра лека усмивка. — Но докато си мечтаехме как ще пояздим тигъра, бяхме забравили какво се случва, когато паднеш от него. Политическите стратези се самоубеждаваха, че икономическото сближаване ще доведе до политическо сближаване и оттам до хармонизиране на интересите. Само че истината е тъкмо обратна. Двама мъже, влюбени в една и съща жена — има ли рецепта за мирно съвместно съжителство? Не мисля. — Чу се разпокъсан смях от залата. — Същото е, когато две страни споделят една и съща състезателна цел, независимо дали става въпрос за икономическо доминиране в някоя зона или политическо превъзходство над Тихоокеанския регион. Изглежда, от вниманието на нашите късогледи политически велики умове е убягнал фактът, че Китай става не само все по-пазарно ориентиран, но и все по-военно ориентиран. Десетилетие след смъртта на Мао Китай потопи три виетнамски кораба в района на островите Спратли. През 1994 станахме свидетели на сблъсък между американски кораби и китайска подводница в Жълто море, а в следващите години на превземането на рифа Мисчиф от Филипините, изстрелването на ракети по крайбрежието на Тайван, в международни води и така нататък. Китайският военноморски флот придоби самолетоносач от французите и редица наблюдателно-радарни системи от британците, а през това време Китай свърза провинция Юнан и Бенгалския залив, осигурявайки си по този начин достъп до Индийския океан.

Досегашните акции могат лесно да бъдат пренебрегнати, защото са толкова малки по мащаб. В действителност това са сондажи и нищо друго, опити да се оцени решителността на международната общност. И те отново се убедиха в беззъбието на своите конкуренти, на своите съперници. И не правете грешка — за пръв път в историята ние наистина сме съперници.

Погледът на Палмър стана зловещо напрегнат, докато той налагаше идеите си.

— Китай гори, а Западът подсигури горивото. Чрез ходовете си към икономическа либерализация Китай спечели стотици милиарди долари чуждестранен капитал. Виждаме един брутен вътрешен продукт, нарастващ с десет процента на тримесечие — по-бързо от нарастването във всяка друга нация. Виждаме също и гигантско увеличение на консумацията — в рамките на няколко години събуденият тигър ще консумира една десета от световната продукция на петрол, една трета от производството на стомана. Просто като консуматор Китай има прекомерно влияние върху нациите на Югоизточна Азия, както и Корея, Япония и наистина, Тайван. Нашите конгломерати все повече зависят от Китай в собственото си развитие. Нещо от това да ви звучи познато, дами и господа?

Палмър отново замълча, а очите му оглеждаха невидимата публика пред него. Усещането му за ритъм беше съвършено.

— Нека ви го обясня с пример. Представете си страна, която преживява така наречената втора индустриална революция. Страна, където трудът е евтин, а капиталът и ресурсите — изобилни. Страна, която е успяла да трансформира икономиката си в най-ефективната и бързо развиваща се икономика в света. Говоря за — той леко повиши глас — Съединените американски щати в ранните години на двадесети век. Всички знаем какво последва. Период на неоспоримо военно, индустриално, икономическо и културно превъзходство, период на мощ и просперитет, който накратко определяме като американския век. — Той погледна надолу към катедрата, преди да продължи. Американският век беше бележит. Но никой не е обещавал, че ще продължи вечно. В действителност имаме причина да смятаме, че няма да стане така. Имаме причина да смятаме, че двадесет и първи век ще бъде определян като китайския век. Из залата се разнесе мърморене.

— Като безпристрастен учен работата ми не е да дискутирам дали това състояние трябва да е повод за празнуване или скръб. Само ще отбележа иронията, че това развитие е всъщност плод на нашия собствен труд. Добронамерените американци, уверени в доминиращата ни външна политика, работиха безспирно, за да събудят тигъра. Да обърнат навън една империя, насочила взор навътре. Нашите деца ще живеят с резултатите. — С по-тих глас той добави: — Или ще умрат от тях.

Амблър потръпна; опита се да си спомни други случаи, в които беше виждал лица, излъчващи такава самоувереност и жар. Ликовете, които му се явиха, не вдъхваха успокоение: д-р Абимаел Гусман, смъртоносният основател на перуанските терористи „Сияйна пътека“, беше единият. Давид Кореш, самозваният лъжемесия от „Клонка Давидова“, беше другият. Но Палмър излъчваше някакво очарование, някаква духовна изтънченост, която го отличаваше от такива очевидни фанатици, и това го правеше дори по-опасен.

— Отново и отново нашите тъй наречени „китайски ръце“ прочетоха погрешно зелените чаени листенца. Всеки тук ще си спомни широко разпространеното недоволство в Китай, когато посолството му в Белград беше бомбардирано по време на американски въздушен удар. Милиони китайски граждани отказаха да повярват, че е било случаен инцидент. Във Вашингтон имаше много протести. Възраждането на антиамериканизма беше широко заклеймено. Експертите така и не научиха мъдростта на онова, което китайският пророк Чун-уън Хан нарече просто чунсин или „двойственост“. Всъщност процъфтяването на ксенофобията можеше да се окаже полезно за Америка. Всичко, което забавя интеграцията на Китай в международната общност, ще сложи спирачки на двигателите на растежа му. Един скептик би заявил, че такова развитие е полезно за Америка и полезно за света. Тъй като аз съм безпристрастен и обективен учен, не е моя работа да поддържам едно или друго мнение. Но ако сме стигнали до кръстопът, вероятно поне бих могъл да насоча вниманието ни към онова, което лежи в края на всяка пътека. Конфликтът с Китай е неизбежен. Онова, което не е неизбежно, е дали ще загубим. Това ще зависи от нашия избор, от избор, който трябва да направим още днес.

Клей Кейстън клекна и написа няколко команди на клавиатурата, докато не пусна нов видеоклип. Този запис беше по-лош, очевидно копиран от телевизионно предаване от преди няколко години.

— Тук ще го чуеш да пее друга песен — каза Кейстън. — Разбира се, конференцията на Центъра за стратегически проучвания беше закрито събитие, там Палмър говори предимно пред последователи. Телевизионното предаване е компилация, направена от друга консултантска групировка, илюстрираща разнообразни мнения. Може да е решил да се представи с друго лице.

Сред петимата китаисти Ащън Палмър се отличаваше с изражение на ледена невъзмутимост; високото му чело и ясен сив поглед излъчваха интелигентност и дълбокомислие.

Клипът започна с въпрос, зададен от млад дългурест мъж от публиката, с гъста брада и дебели стъкла на очилата.

— Професор Палмър, смятате ли, че американската политика към Китай е недостатъчно резервирана, недостатъчно съответстваща на собствените ни национални интереси? Защото много хора в Държавния департамент биха нарекли възхода на президента Лю Ан велик успех и биха го отдали на политиката си на „конструктивна ангажираност“. Когато камерата се върна на Палмър, той се усмихваше.

— И това е така до голяма степен. Лю Ан е невероятно интересен политик. Силно се надявам, че именно той ще представлява бъдещето.

Палмър отново се усмихна, показвайки белите си равни зъби. Въпреки гладкото изказване и лекия маниер Амблър усети ледена тръпка — докато оглеждаше лицето на Палмър, той засече — не, той просто видя — абсолютно и кипящо отвращение и враждебност към държавника, за когото ставаше въпрос. В момента, в който Палмър произнесе името на Лю Ан, по лицето му пробяга изражение, което напълно оборваше думите му.

— … Затова мога единствено да изразя искрената си надежда, че доминиращите в Държавния департамент са прави — каза в заключение Палмър. — Така или иначе трябва да работим с него.

Кейстън изръмжа.

— И тук звучи напълно благовидно. Труден е за улавяне.

Сега беше ред на Амблър да поработи с клавиатурата. Видеософтуерът разполагаше с опция, която даваше възможността записът да се превърта напред или назад, затова той върна обратно момента, в който Ащън Палмър произнасяше името на китайския президент. После Амблър пусна записа да върви кадър по кадър. Ето тук. В микропаузата между двете части на името на китаеца лицето на Палмър придоби коренно различен вид. Очите бяха присвити, ъгълчетата на устата нацупени, ноздрите разширени това е лице, изразяващо гняв и отвращение. В следващия кадър то беше изчезнало, заменено от изкуствен израз на усмихнато одобрение.

— Исусе Христе — ахна Кейстън. Амблър не каза нищо. Кейстън поклати глава.

— Никога не бих го забелязал.

— На небето и земята има много неща, които не се появяват във всемогъщите ти документи — отбеляза Амблър.

— Не ме подценявай. Накрая всичко опира до мен.

— Сигурен съм, че пристигаш точно навреме, за да събереш празните гилзи след приключването на стрелбата. Познавам няколко анализатори и любители на числата. Работите с хартии, компютри, разпечатки, таблици, графики, диаграми, но не и с хора. Много по-приятно ви е с битове и байтове.

Кейстън наклони глава.

— Може би си се успал, когато е изгряла информационната ера. Днес технологията прескача границите. Тя гледа. Тя слуша. Тя регистрира закономерности, малки статистически смущения и ако ние имаме желание да обърнем внимание…

— Тя може да слуша, но не чува. Може да гледа, но не наблюдава. И със сигурност не може да разговаря с мъжете и жените, с които си имаме работа. Това не можеш да го заместиш, по дяволите.

— По мои наблюдения следата на парите е много по-словоохотлива и много по-откровена от повечето хора.

Амблър се изправи и закрачи напред-назад. Стаята сякаш се стесняваше, задушаваше го.

— Добре, значи искаш да говорим за логика и „вероятностни заключения“. Онова, което се случва в Китай напоследък, какво значение има то за човек като Ащън Палмър? Защо той мрази Лю Ан толкова силно?

— Аз съм човек на цифрите, Амблър. Не се занимавам с геополитика. — Той сви рамене. — Но все пак чета вестници. Пък и двамата чухме песента на Палмър на онова събрание на „Стратегически проучвания“. След като попита, основното в Лю Ан, изглежда, е фактът, че е невероятно популярен сред собствените си хора и представлява огромна сила в либерализацията. Той отвори пазарите, установи равноправни търговски системи, дори подгони медийното пиратство, нелоялната конкуренция и разни подобни.

— Но това е естествен, постепенен напредък. Типично е за китайците.

— Постепенен напредък, но по ускорен график.

— Това е противоречие на понятията.

— Лю Ан е парадоксална личност в много отношения. Коя беше онази дума, която Палмър използва? Двойственост. Следвай логиката на аргументите на Палмър, всички онези неща за китайския век, за онова, което щяло да се случи, ако вглъбената в себе си империя стане общителна и започне да се интегрира в общността на нациите. Ако ти си Палмър, Лю Ан ще бъде най-лошият ти кошмар.

— Ако ти си Палмър — намеси се Амблър, — ще искаш да предприемеш нещо в тази връзка.

— Четох някъде, че на Лю Ан му предстои важна държавна визита в Америка следващия месец — каза Кейстън, а после замълча за минута. — Ще трябва да проведа няколко телефонни разговора.

Погледът на Амблър се върна към замръзналия кадър с образа на учения, опитвайки се да извлече всичко възможно от лицето му. Кой си ти? Какво искаш? Той наведе глава, потънал в мисли.

А сетне образът изчезна.

Амблър видя как екранът експлодира — разцъфна в облак от парчета стъкло — дори преди да чуе пукащия звук, който го придружи.

Времето забави ход.

Какво се беше случило? Куршум. Голям калибър. Пушка. Със заглушител.

Той се извъртя назад и видя облечен в черно стрелец, приклекнал в боен стил в края на коридора към стаята. Мъжът държеше военна щурмова пушка, модел, който Амблър познаваше. „Хеклер и Кох“ Г36. Кръглият магазин, монтиран пред предпазителя, съдържаше тридесет от патроните 5,56Е45 мм НАТО; оптичният мерник използваше визирна червена точка. Обвивката беше от черен полимер с изключителна здравина и олекотено тегло. Високо преносима, високо смъртоносна.

Стандартно въоръжение на „Консулски операции“.