Робърт Лъдлъм
Предупреждението на Амблър (1)

Глава 1

Сградата беше банално безлична. Можеше да е голямо обществено училище или регионален данъчен център. Масивна структура от светлокафяви тухли — четири етажа около вътрешен двор, — постройката изглеждаше като безбройните други, издигнати през петдесетте и шестдесетте години на деветнадесети век. Един случаен минувач не би я погледнал втори път.

Но тук случайни минувачи нямаше. На този ограден с бариери остров на шест мили от брега на Вирджиния. Официално островът се числеше към американската Национална система за защита на природата и всеки, който отправеше запитване, щеше да научи, че поради крайната деликатност на екосистемата тук посетители не се допускат. Част от подветрената страна на острова наистина приютяваше орли, рибари и потапници — грабливи птици и плячката им, и двата вида застрашени от най-големия хищник на земята, човека. Но централната част на острова беше превърната в петнадесет акра окосена морава и старателно загладени хълмове — кампус, сред който беше разположена невзрачната сграда.

Лодките, които спираха на остров Париш три пъти дневно, бяха маркирани с надписите на НСЗП и от разстояние не личеше, че превозваните служители никак не приличат на горски пазачи. Ако някой повреден рибарски съд се опиташе да акостира на острова, незабавно го посрещаха мъже в камуфлажни униформи със сърдечни усмивки и студени очи. Никой не стигаше достатъчно близо, за да види и да се почуди на четирите охранителни кули или на електрифицираната ограда, която обгръщаше кампуса.

Психиатричната клиника на остров Париш, колкото и незабележителна да беше на външен вид, съдържаше по-голяма пустота от тази на заобикалящата я дива природа — пустотата на човешкото съзнание. Малко хора от правителството знаеха за това съоръжение. Но съществуването му бе продиктувано от проста логика — психиатрично заведение за пациенти, разполагащи с високо секретна информация. Беше необходима сигурна среда, в която да лекуват някой, загубил разсъдъка си, когато този разсъдък съдържаше държавни тайни. На остров Париш възможните рискове можеха да бъдат старателно управлявани. Всички членове на персонала бяха старателно проучени и притежаваха право на високо ниво на достъп, а непрестанното аудио– и видеонаблюдение предлагаше още по-добра защита срещу нарушения в сигурността. Като допълнителна предпазна мярка клиничният състав се сменяше на всеки три месеца и така възможността за неподходящи назначения се намаляваше до минимум. Протоколът по сигурността дори изискваше пациентите да се идентифицират по номер, а не по име.

От време на време се появяваше някой пациент, който се оценяваше като особено висок рисков фактор или поради естеството на психическото си заболяване, или поради знанието на определена твърде деликатна информация. Такъв пациент се изолираше от останалите и се настаняваше в отделно, заключено отделение. В западното крило на четвъртия етаж имаше един такъв пациент, № 5312.

Току-що прехвърлен в отделение 4-З служител, който срещаше пациент № 5312 за пръв път, можеше да е сигурен само в каквото виждаше: че е висок метър и осемдесет и два, вероятно около четиридесетте, че късо подстриганата му коса е кафява, че очите му са ясносини. Ако очите им се срещнеха, служителят пръв отместваше своите — силата на погледа му беше обезкуражаваща, почти физически проникваща. Останалата част от профила му се съдържаше в психиатричното му досие. Що се отнасяше до пустотата вътре в него, човек можеше само да предполага.

 

 

Някъде във вътрешността на отделение 4-З имаше взривове, хаос и писъци, но те бяха беззвучни, заключени в неспокойните сънища на пациента, които ставаха все по-ярки, дори и с отминаването на съня. Тези моменти преди събуждането, когато наблюдателят осъзнава само онова, което вижда, вътрешно око без Аз, бяха изпълнени с поредица образи, всеки от които се разкривяваше като филмов кадър, излъчван от прегрял прожекционен апарат. Политически митинг в горещ ден в Тайван: хиляди граждани, събрани на голям площад, разхлаждани само от твърде непостоянния бриз. Политически кандидат, покосен по средата на изречението си от изстрел — малък, безшумен, смъртоносен. Преди секунди бе ораторствал красноречиво, разпалено; сега лежеше на дървения подиум в локва от собствената си кръв. Той вдигна глава и огледа тълпата за последен път, а погледът му се спря на един от множеството — chang bizi, — човек от Запад. Единственият, който не пищеше, не плачеше, не бягаше. Единственият, който не изглеждаше изненадан, защото в крайна сметка това беше негово собствено дело. Кандидатът умря, взирайки се в онзи, който беше прекосил света, за да го убие. Сетне образът се деформира, изгоря в ослепителна белота.

Далечен звън от невидим високоговорител, тъжен акорд и Хал Амблър отвори залепналите си от съня очи.

Наистина ли беше сутрин? В стаята си без прозорци нямаше как да разбере. Но това беше неговата сутрин. Вградени в тавана, флуоресцентните лампи разпръсваха мека светлина, която в продължение на половин час ставаше все по-ярка — технологична зора, чиято яснота се подчертаваше от белотата на обкръжението му. Започваше поредният измислен ден. Стаята на Амблър беше девет на дванадесет фута, подовете бяха застлани с бял винил, а стените покрити с бяла изкуствена пяна — гъст, порест материал, леко поддаващ на натиск подобно на тепих за борба. Не след дълго плъзгащата се врата щеше да се отвори с хидравлична въздишка. Той познаваше тези детайли и стотици други. Това беше същността на живота в строго охраняваното заведение, ако изобщо можеше да се нарече живот. Той преживяваше промеждутъци на сурово проясняване на съзнанието, интервали на бягство от реалността. Обземаше го нарастващо чувство, че е похитен, не само тялото, но и душата му.

В развитието на кариерата си като оперативен агент, продължила почти две десетилетия, Амблър беше вземан за заложник — беше се случило в Чечения и в Алжир, и беше подлаган на периоди на самотна изолация. Той знаеше, че тези обстоятелства не предразполагат към задълбочени мисли, ровене в собствената душа или философски разсъждения. Умът му по-скоро се изпълваше с мелодии от реклами, поп песни с полузапомнени думи и остро осъзнаване на малките физически неудобства. Рееше се, носеше се и рядко отиваше на интересно място, защото в основата си беше завързан към любопитната агония на изолацията. Онези, които го бяха обучили за живота на оперативен агент, се бяха опитали да го подготвят за подобни евентуалности. Предизвикателството, неизменно настояваха те, бе да предпази ума си от самоатаки, като стомах, смилащ собствената си плът.

Но на остров Париш той не беше във вражески ръце, а затворник на собственото си правителство, правителство, на което беше служил през цялата си кариера.

И не знаеше защо.

Защо държаха хора тук не беше мистерия за него. Като член на клон от американското разузнаване, известен като „Консулски операции“, той беше чувал за заведението на остров Париш. Освен това Амблър разбираше необходимостта от съществуването на подобно място; всеки бе податлив към слабостите на човешкия ум, дори и онези, разполагащи с най-секретни тайни. Но беше опасно да допуснеш случаен психиатър до такъв пациент. Това беше урок, научен по трудния начин през студената война, когато в Александрия един психоаналитик, родом от Берлин, чиято клиентела включваше правителствени служители от високо ниво, бе изобличен като доносник на прословутото Министерство на държавната сигурност на Източна Германия.

И все пак нищо не обясняваше защо Хал Амблър се беше озовал тук преди… колко ли време беше минало? При обучението му се подчертаваше колко е важно да следиш времето, когато си в изолация. По някаква причина обаче той не бе успял да го прави, а въпросите му за продължителността на престоя му оставаха без отговор. Дали бяха шест месеца или година, или повече? Не знаеше толкова много неща. Но онова, което знаеше със сигурност, бе, че ако не избягаше скоро, наистина щеше да полудее.

 

 

Рутина: Амблър не можеше да реши дали наблюдението над ежедневието водеше към неговото спасение или пълно съсипване. Бързо и ефективно той приключи с личния си режим, завършвайки със сто лицеви опори на една ръка, като редуваше лявата и дясната. На Амблър му беше разрешено да се къпе през ден; днес не беше такъв ден. Той изми зъбите си на малката бяла мивка в ъгъла на стаята. Дръжката на четката му, както беше забелязал, бе изработена от мек, гъбест полимер, тъй като парче твърда пластмаса можеше да се превърне в остро оръжие. Натисна бутон и от едно отделение над мивката се плъзна електрическа самобръсначка; имаше на разположение точно сто и двадесет секунди преди да върне снабденото със сензор устройство на сигурното му място; в противен случай щеше да задейства аларма. След като свърши, Амблър наплиска лицето си с вода и прокара влажни пръсти през косата си, опитвайки се да я приведе в някакъв сресан вид. Нямаше огледало, нито каквато и да е отразяваща повърхност. Дори стъклата в отделението бяха обработени с някакво антиотразяващо покритие. Всичко това бе с терапевтична цел, без съмнение. Той облече дневния си „костюм“, бяла памучна риза и широки панталони с еластичен колан, които представляваха униформата на пациентите.

Обърна се бавно, когато чу, че вратата се отваря, и усети боровата миризма на дезинфектант, която неизменно се носеше от коридора. Както обикновено се появи набит мъж, късо подстриган, облечен в гълъбовосива униформа от поплин. Над табелката с името му на гърдите му бе старателно прикрепено парченце плат — поредната предпазна мярка, предприета от служителите в това отделение. Равните гласни на мъжа го издаваха, че е от Средния запад, а отегчението и незаинтересоваността му бяха заразителни — Амблър също не проявяваше любопитство към него.

Още ежедневие: дежурният носеше дебел найлонов колан в едната си ръка.

— Вдигни ръце — изръмжа той, а после се приближи и постави черния колан около кръста на Амблър. На Амблър не му беше разрешено да напуска стаята си без специалното устройство. В плътната найлонова материя бяха вградени няколко плоски литиеви батерии. Щом поставеха колана, над левия бъбрек на пациента заставаха две метални скоби.

Устройството, с официално название АДЕКТ, което беше съкращение от „активирана дистанционно електронна контролна технология“, обикновено се използваше за транспортиране на затворници при максимални мерки за сигурност; в отделение 4-З това беше предмет с всекидневна употреба. Коланът можеше да бъде активиран от около сто метра разстояние и бе програмиран да задейства осемсекунден заряд от петдесет хиляди волта. Електрическият шок щеше да повали и сумист на пода, където той щеше да се гърчи неконтролируемо от десет до петнадесет минути.

Щом закопчалките на колана щракнаха, дежурният го поведе надолу по облицования с бели плочки коридор, за да получи сутрешните медикаменти. Амблър вървеше бавно, поклащайки се, сякаш газеше през вода. Това беше походка, която често се придобиваше в резултат от високи серумни равнища на антипсихотици — походка, която беше добре позната на всеки служител в клиниката. Движенията на Амблър създаваха погрешно впечатление за светкавичната ефикасност, с която погледът му изучаваше околността. Това беше едно от многото неща, които дежурният не забелязваше.

За сметка на това малко неща убягваха от вниманието на Амблър.

Самата сграда беше на десетилетия, но редовно се обновяваше със съвременни охранителни технологии — вратите се отваряха с чип карти вместо с ключове, карти, които съдържаха силиконови предаватели, а главните входове изискваха сканиране на ретината, за да се активират, така че да пропускат само оторизиран персонал.

На около тридесет метра от стаята му надолу по коридора се намираше така наречената стая за оценка, където имаше вътрешен прозорец от сиво поляризирано стъкло, позволяващ наблюдение над обекта, докато наблюдаващият оставаше невидим. Там го водеха за редовни психиатрични тестове, чиято цел изглеждаше толкова неясна на преглеждащия го психиатър, колкото и на самия него. В последните месеци Амблър бе познал истинското отчаяние, но не като последствие от психическо разстройство; вместо това отчаянието му струеше от реалистичната му преценка на перспективите за освобождаването му. Дори и през трите месеца на ротациите си служителите гледаха на него като на доживотен пациент, някой, който щеше да остава затворен в клиниката дълго след като те я напуснеха.

Преди няколко седмици обаче за него нещата се промениха. Не беше нещо обективно, нито физическо, нито забелязващо се. Но беше факт, че това щеше да промени всичко. По-точно тя щеше да промени всичко. Вече бе започнала да го прави. Тя беше млада психиатрична сестра и се казваше Лоръл Холанд. И да, беше толкова просто, тя беше на негова страна.

Няколко минути по-късно дежурният и трудно пристъпящият пациент влязоха в голямата полукръгла зала на отделение 4-З, наречена развлекателен кът. Определението не беше твърде подходящо. По-точно бе техническото му предназначение: място за наблюдение. В единия край имаше няколко прости спортни уреда и лавица с издание на Световната енциклопедия отпреди петнадесет години. В другия се намираше диспансерният пункт — дълъг щанд, плъзгащ се прозорец, през който се виждаха редици бели пластмасови шишенца с етикети в пастелни цветове. Както Амблър вече бе научил, съдържанието на тези шишенца можеше да обезсили човек досущ като стоманени окови. То предизвикваше апатия без покой, мудност без приятна отмора.

Но тази институция бе загрижена не толкова за душевния мир, колкото за омиротворяването. Тази сутрин в къта се бяха събрали шестима дежурни. Не беше необичайно — думата „развлекателен“ носеше смисъл само за тях. Отделението имаше капацитет за дванадесет пациенти, а обслужваше само един. В резултат на това мястото неофициално се беше превърнало в нещо като център за отдих на дежурните, които работеха в по-натоварени отделения. Тенденцията им да се събират тук от своя страна увеличаваше сигурността в тази част на клиниката.

Амблър се обърна и кимна на двама дежурни, седнали на ниска пейка с дунапренени възглавници, като позволи на струйка слюнка да се стече бавно по брадичката му. Погледът, който извърна към тях, беше нефокусиран и замъглен. Вече беше забелязал присъствието на шестимата служители, както и на дежурния психиатър, и на единственото си спасително въже — психиатричната сестра.

— Време е за бонбонки — каза единият от дежурните, а останалите се захилиха.

Амблър бавно се приближи към пункта, където сестрата с кестенявите коси чакаше да му даде сутрешните хапчета. Неуловимо потрепване — пробягнал поглед, мимолетно кимване — премина помежду им.

Беше научил името й случайно; тя разля чаша вода върху себе си и парчето плат, прикриващо табелката с името й, се намокри и започна да прозира. Лоръл Холанд: буквите личаха бледо под плата. Той произнесе името й с тих глас; тя изглеждаше разтревожена, но не и сърдита. Тогава нещо проблесна между тях. Изучаваше лицето й, стойката й, гласа й, маниерите й. Беше около тридесетгодишна, предположи той, а в лешниковите й очи личаха зеленикави пръски. Беше по-умна и по-хубава, отколкото осъзнаваше.

Разговорите помежду им бяха тихи и кратки — нищо, което би привлякло вниманието на охранителните камери. Но много неща се предаваха чрез размяна на погледи и потрепващи усмивки. Що се отнасяше до системата, той беше пациент № 5312. Но вече знаеше, че за нея е много повече от номер.

Беше възбудил съчувствието й през последните шест седмици не като разиграваше театър — тя щеше да прозре истината, и то не след дълго, а като си позволяваше да откликва на истинската й същност, окуражавайки я да стори същото. Тя разпозна нещо в него, разпозна здравия му разум.

Този факт укрепи вярата му в самия себе си, както и решимостта му да избяга. Не искам да умра на това място, промърмори една сутрин. Тя не отвърна, но шокираният й вид му каза всичко, което искаше да знае.

— Лекарствата ви — усмихнато рече тя на следващата сутрин и постави в дланта му три хапчета, които изглеждаха малко по-различно от обичайните, притъпяващи сетивата невролептици.

— Тиленол — прошепна тя.

Клиничният протокол изискваше от него да глътне таблетките под прякото й наблюдение и след това да отвори уста, за да покаже, че не ги е скрил някъде. Той го стори и след около час получи доказателството, че му е казала истината. Чувстваше се по-бодър не само физически, но и по дух. В рамките на няколко дни зрението му се избистри, той почувства прилив на сили, започна отново да прилича на себе си. Трябваше да се постарае да изглежда упоен от лекарствата, да имитира тежката походка на дрогиран, с която бяха свикнали дежурните.

Психиатричната клиника на остров Париш беше център с максимални охранителни мерки, добре оборудван с технологии от последно поколение. И все пак никоя технология, изобретявана досега, не притежаваше имунитет срещу човешкия фактор. В този момент, прикривайки с тяло движенията си от охранителната камера, тя плъзна кодираната си карта в еластичния колан на бялата му памучна униформа.

— Чух, че вероятно ще има Код 12 тази сутрин — измърмори тя.

Кодът се отнасяше за спешни медицински случаи, които изискваха евакуация на пациента във външен медицински център. Лоръл Холанд не обясни откъде знаеше, но той предположи: при най-вероятния сценарий някой пациент се беше оплакал от болки в гърдите — ранните знаци на по-сериозно кардиологично страдание. Щяха да наблюдават ситуацията, знаейки, че ако се проявят сигнали за внезапна аритмия, пациентът ще трябва да бъде транспортиран до континенталната част. Амблър си спомняше един такъв предишен Код 12 — по-възрастен пациент бе получил хеморагичен удар — и върна в съзнанието си охранителните процедури, които бяха последвали. Колкото и да бяха страховити, те все пак бяха изключение от обичайния ритъм: изключение, което може би щеше да успее да използва.

— Слушай — прошепна тя. — И бъди готов за действие.

Два часа по-късно — часове, прекарани от Амблър в безжизнена тишина и неподвижност — прозвуча звънец, последван от електронен глас: Код дванадесет, отделение две изток. Записаният предварително глас напомняше на съобщенията в модернизираните влакове и вагони на метрото, беше така вълнуващо приятен. Дежурните моментално скочиха на крака. Сигурно е оня старец в 2И. Това му е вторият инфаркт, нали? Повечето се насочиха към отделението на втория етаж. Звънът и съобщението се повтаряха през чести интервали.

Значи беше възрастен човек, покосен от сърдечен удар, точно както би могло да се предположи. Амблър усети ръка на рамото си. Беше същият як дежурен, който бе влязъл в стаята му по-рано сутринта.

— Стандартна процедура — каза той. — Пациентите трябва да се приберат в стаите си по време на всички извънредни случаи.

— Какво става? — попита Амблър с надебелял език и безучастен тон.

— Нищо, за което да се притесняваш. В стаята си ще бъдеш на безопасно място. — В превод заключен. — Хайде, ела с мен.

Няколко дълги минути по-късно двамата мъже се озоваха пред стаята на Амблър. Дежурният прокара картата си през четеца — сиво пластмасово устройство, монтирано на нивото на кръста, и плъзгащата врата се отвори.

— Влизай — каза набитият мъж.

— Нуждая се от помощ да… — Амблър направи няколко крачки към прага, а после се обърна към дежурния, жестикулирайки безпомощно към порцелановата тоалетна чиния.

— О, по дяволите — изпъшка дежурният и сбърчи ноздри с отвращение, а сетне последва Амблър в стаята.

Имаш само един опит. Без грешки.

Докато дежурният се приближаваше, Амблър се приведе, като държеше коленете си леко свити, сякаш всеки миг ще рухне. Внезапно се стрелна нагоре и халоса челюстта на мъжа с главата си. На лицето на дежурния се изписаха паника и изумление, докато посрещаше помитащата сила на удара. Тътрещият се, наркотизиран затворник се беше превърнал в яростна вихрушка. Какво се беше случило? Миг по-късно той се строполи тежко на пода, а Амблър се спусна над него и претършува джобовете му.

Без грешки. Не можеше да си позволи нито една.

Взе чип картата и идентификационната значка и после скоростно се преоблече в гълъбовосивата униформа на мъжа. Не му ставаше напълно, но не изглеждаше абсурдно щеше да издържи на случаен поглед. Набързо нави панталоните навътре, скъсявайки незабележимо подгъва. Талията на панталона минаваше над електрошоковия колан — беше готов почти на всичко, за да се отърве от него, но в краткото време, с което разполагаше, това не беше физически възможно. Не му оставаше друго, освен да пристегне сивия текстилен колан на униформата и да се надява, че черният найлон на устройството АДЕКТ ще бъде прикрит успешно.

Задържа чип картата на дежурния пред четеца от вътрешната страна, отвори вратата и се огледа. В този момент в коридора нямаше никого. Явно целият персонал бе изпратен за спешния случай.

Дали вратата към стаята му щеше да се затвори автоматично? Не можеше да си позволи да бърка. Пристъпи в коридора и вдигна картата към външния четец. Вратата изщрака и се затвори.

Пробяга няколко ярда до широката врата в края на коридора. Това беше една от вратите с електрически резета и четириточкова система на заключване. Разбира се, беше заключена. Той опита с картата, която току-що беше използвал, и чу няколко изщраквания от въртящия се мотор на ключалката. После нищо. Вратата остана заключена.

Този вход не беше оторизиран за преминаване на дежурни.

Той осъзна защо Лоръл Холанд му беше дала собствената си чип карта: тази врата водеше към същия коридор, в който се намираше лекарственият диспансер.

Опита с нейната карта. Този път вратата се отвори. Озова се в тесен сервизен коридор, мътно осветяван от редица нисковатови флуоресцентни лампи. Погледна надясно, забеляза количката за спално бельо в другия край на коридора и се насочи към нея. Беше очевидно, че днес чистачите все още не бяха посетили мястото. На пода имаше фасове и целофанени опаковки, а кракът му се удари в нещо плоско и метално — празна кутийка от „Ред Бул“, която някой беше настъпил. Подтикван от неясна интуиция, Амблър я пъхна в задния си джоб.

С колко време разполагаше? По-точно след колко време щяха да открият липсата на дежурния? В рамките на няколко минути Код 12 щеше да приключи и щяха да изпратят някого да изведе отново Амблър от стаята му. Трябваше да напусне сградата възможно най-бързо.

Пръстите му напипаха издатина в стената. Беше открил металния капак на шахтата за прането. Покатери се вътре, като се държеше за рамката на входа с две ръце и опипваше шахтата с крака. Беше се притеснявал, че ще е много тясна; в действителност тя беше твърде широка и нямаше монтирана отстрани стълба, както се надяваше. Шахтата беше облицована с гладко стоманено покритие. За да не падне, трябваше да се опира от двете страни с ръце и крака.

Той бавно запълзя надолу по шахтата, като местеше крайниците си в усилна последователност. Напрежението в мускулите му не след дълго стана мъчително болезнено. За почивка не можеше да мисли, мускулите му трябваше да са изопнати непрекъснато, иначе щеше да се сгромоляса право надолу.

Струваше му се, че са изминали часове, когато най-сетне стъпалата му докоснаха дъното, макар да знаеше, че е прекарал в шахтата не повече от две минути. Мускулите му се гърчеха в агонизиращи спазми, докато разбутваше торбите с мръсно пране, почти задавяйки се от вонята на човешка пот и изпражнения. Имаше чувството, че разкопава и се измъква от гроб, дърпаше с ръце, пъплеше, измъкваше се със сетни сили през съпротивляващо се вещество. Всяко влакно на мускулатурата му плачеше за почивка, но такова време нямаше.

Най-сетне си проправи път до твърд циментов под и се озова в — къде беше? — в задушно мазе с нисък таван, озвучавано от грохота и тракането на перални машини. Наведе глава. В края на дългата редица бели индустриални перални двама работници тъкмо зареждаха една машина.

Той се изправи и закрачи покрай пералните машини, налагайки дисциплина над треперещите си мускули. Ако го видеха, стъпките му трябваше да са уверени. Щом излезе извън полезрението на двамата работници, той застана до редица колички за разнасяне на пране и прецени местонахождението си.

Знаеше, че медицинските евакуации се провеждат с високоскоростна моторница и че тя ще акостира скоро, ако вече не беше пристигнала. Точно в този момент вероятно привързваха жертвата на сърдечния удар към носилка. Ако плановете на Амблър имаха някакви шансове за успех, не можеше да си позволи и секунда закъснение.

Трябваше да се качи на тази лодка.

Което означаваше да открие пътя към дока. Не искам да умра тук. Целта на тези думи не беше да предизвика съчувствие у Лоръл Холанд. Беше казал истината, може би най-важната истина, която знаеше.

— Хей — извика някакъв глас. — Какво, по дяволите, правиш тук?

Дребната власт на служител от средно ниво, човек, чийто живот се състоеше от приемане на скапани заповеди от шефовете си и предаването им на онези, на които шеф беше той.

Амблър с усилие извика нехайна усмивка на лицето си, докато се обръщаше към дребен, плешив мъж с белезникав тен и очи, които се въртяха навсякъде като наблюдателни камери.

— Споко, човече — каза Амблър. — Заклевам се, че не пушех.

— За теб това шега ли е? — Началникът се приближи към него. Погледна значката върху ризата на Амблър. — Как си с испанския? Защото мога да те изпратя да чистиш тоалетни, ти… — Той внезапно млъкна, осъзнал, че лицето на идентификационната значка не е същото като на мъжа в униформата. — Мътните го взели — измърмори.

После направи нещо любопитно — отдръпна се на около двадесет фута разстояние и започна да откача някакво устройство от колана си. Беше радиотрансмитер, който активираше електрошоковия колан.

Не! Амблър не можеше да позволи това. Ако коланът се активираше, той щеше да бъде пометен от приливна вълна от болка и да се строполи в спазми и гърчове на пода. Всичките му планове щяха да се провалят напълно. Щеше да умре тук. Безименен пленник, пионка на сили, които никога нямаше да разбере. Сякаш по собствена воля ръцете на Амблър посегнаха към смачканата кутия в задния му джоб, подсъзнанието му се движеше на част от секундата преди съзнанието му.

Невъзможно е да свали електрошоковия колан. Но е възможно да промуши парчето плосък метал под колана и той направи тъкмо това, набута го с всички сили, без да усеща как издра кожата си. Сега двете метални клеми на колана лежаха върху метал проводник.

— Добре дошъл в света на болката — каза началникът с равен глас и натисна задействащия механизъм.

От задния край на колана се разнесе стържещо бръмчене. Тялото на Амблър вече не беше пътеката на липсващо съпротивление между електрошоковите клеми; там бе сплесканата метална кутия. Той подуши струя дим, а сетне бръмченето секна.

Коланът беше изгорял.

Амблър се спусна към надзирателя, бързо се справи със съпротивата му и го повали на пода. Главата му се удари в бетона и мъжът издаде нисък, сподавен стон. Амблър си спомни нещо, което един от обучаващите го офицери в „Консулски операции“ винаги подчертаваше: лошият късмет беше просто обратната страна на добрия късмет. Във всяко злощастие се крие възможност. Нямаше логически смисъл, но за Амблър често бе придобивало интуитивен смисъл. Той огледа серията инициали под името на мъжа и установи, че той отговаря за управление на инвентара. Това означаваше да следи как нещата влизат в сградата и как я напускат, което налагаше чест достъп до всички входове. Изходните точки на сградата бяха дори по-взискателни от вътрешните портали — те изискваха биометричен подпис от оторизирания персонал. Към който се числеше и мъжът, свлечен в краката му. Амблър смени значката на дежурния, която носеше, с тази на надзирателя. Дори и в безсъзнание мъжът щеше да се превърне в билета му за навън.

На стоманената врата на западния служебен изход имаше надпис в бяло и червено, който недвусмислено заявяваше:

ИЗПОЛЗВАНЕТО НА ТОЗИ ПУНКТ ОТ НЕОТОРИЗИРАН ПЕРСОНАЛ Е СТРОГО ЗАБРАНЕНО. ВКЛЮЧВА СЕ АЛАРМА.

Нямаше нито ключалка, нито картов четец. Вратата бе оборудвана с нещо далеч по-застрашително: вградено в стената устройство, чийто прост интерфейс се състоеше от хоризонтален стъклен правоъгълник и бутон за натискане. Това беше устройство за сканиране на ретината и при него провали не съществуваха. Капилярите, които излизат от зрителния нерв и прозират през ретината, имат уникална конфигурация за всеки индивид. За разлика от четците на пръстови отпечатъци, които работеха с едва шест отличителни индекса, скенерите на ретината включваха стотици такива. В резултат на това при устройствата за сканиране на ретината вероятността за фалшиво разпознаване бе равна на нула.

Което не беше същото като да използваш заблуда. Кажи здрасти на оторизирания си персонал, помисли си Амблър, докато подпъхваше ръце под мишниците на изпадналия в безсъзнание надзирател. Нагласи лицето му пред скенера и с пръсти задържа очите му отворени. Натисна бутона с левия си лакът и от стъклото на скенера блеснаха два лъча червена светлина. След няколко дълги секунди от вътрешността на стоманената врата се разнесе бръмчене и тя се отвори. Амблър пусна мъжа на пода, мина през вратата и се изкачи по няколко бетонни стъпала.

Озова се на товарен док от западната страна на сградата, вдишвайки първите си глътки нефилтриран въздух от много време насам. Денят беше облачен: студен, влажен, навъсен. Но той беше навън. В гърдите му се надигна чувство на въодушевление, бързо потушено от голяма тревога. Намираше се в още по-голяма опасност от преди. От Лоръл Холанд знаеше за електрифицираната ограда, опасваща периметъра. Единственият начин бе да бъде официално ескортирай от острова… или да бъде един от официалните ескортиращи.

Чу далечния звук на моторна лодка, а сетне, по-наблизо, и някакво бръмчене. Към южната страна на сградата се приближаваше електрическа кола, подобна на голям карт за голф. След малко от сградата бе избутана носилка на колелца. Електрическият карт щеше да откара пациента до лодката.

Амблър си пое дълбоко дъх, изтича до колата и потропа от страната на шофьора. Шофьорът предпазливо го изгледа.

Ти си спокоен. Ти си отегчен. Това е просто работа.

— Наредиха ми да не се отделям от човека със сърдечния удар чак до медицинския център — заяви Амблър и се качи в колата. Да се подразбира: и аз не съм доволен от задачата като теб.

Новите получаваме все скапани задачи — продължи той. Тонът му издаваше леко оплакване, посланието носеше извинителна нотка. Той скръсти ръце на гърдите си, прикривайки идентификационната табелка и неподходящата снимка. — И тук не е по-различно от всяко място, на което съм работил.

— В екипа на Барлоу ли си? — изсумтя шофьорът.

— Знаеш как е.

— Голямо е лайно, нали?

— Знаеш как е — повтори Амблър.

На кея мъжете, дошли с моторницата — кормчия, санитар и въоръжен охранител, — започнаха да недоволстват, когато разбраха, че тялото се придружава от служител на клиниката. Не им се доверяваха, че ще свършат работата както трябва? Това ли искаха да им кажат? Освен това, изтъкна санитарят, пациентът вече беше мъртъв. Просто щяха да го откарат до моргата. Но комбинацията от отегчението на Амблър и свиването на рамене от страна на шофьора ги убедиха; пък и никой не искаше да се мотае излишно в такова време. Всеки от членовете на екипажа сграбчи по един от краищата на поръбения с алуминиево фолио чувал и потрепервайки леко в тъмносините си шушлякови якета, пренесоха тялото до една от койките под палубата в задния край на лодката.

Дългият четиридесет фута джет беше по-малък от съдовете, които превозваха персонала на клиниката. Освен това беше и по-скоростен с двата си мотора от по 500 конски сили и щеше да вземе разстоянието до крайбрежния медицински център за десет минути — по-бързо, отколкото да извикат, приземят и натоварят хеликоптер от военновъздушната база „Ленгли“ или от щатския военноморски флот. Амблър се придържаше близо до кормчията — моторницата беше нов военен модел и той искаше да разучи контролното табло. Наблюдаваше как кормчията изравнява кърмата и носа и как после премести клапана на пълна мощ. Сега вече лодката се носеше високо през водата, развивайки скорост от над 35 възела.

Десет минути до брега. Щеше ли измамата му да издържи толкова дълго? Лесно се погрижи фотографията на идентификационната му табела да се напръска с кал от брега, а и знаеше, че хората по-скоро вадят изводи от тона, от гласа, от маниера, отколкото от документите. След няколко минути Амблър се присъедини към санитаря и охранителя, седнали на пейка зад щурвала.

Санитарят — към края на двадесетте, с бузи на червени петна и къдрава черна коса — все още изглеждаше обиден от присъствието на Амблър. Накрая се обърна към Амблър.

— Не ни беше съобщено, че някой ще придружава тялото. Разбирате, че човекът е мъртъв, нали?

— А така ли е? — Амблър потисна прозявка или поне се престори, че го прави.

Боже, нямаше ли вече да престане!

— Да, така е, по дяволите. Сам проверих. Разбирате, че няма как да избяга, нали?

Амблър си спомни високомерния маниер на мъжа, чиято табелка беше отнел. Ето това беше правилният тон.

— Докато не получим заверено удостоверение, твоята дума не значи нищо. Никой на Париш няма такива пълномощия. Така че правилата са си правила.

— Глупости.

— Стига си го тормозил, Олсън — каза охранителят. Това не беше солидарност, беше по-скоро за спорта. Но имаше и нещо друго. Амблър виждаше, че двамата не се познават добре и дори изпитват известна неприязън един към друг. Вероятно ставаше въпрос за класическия проблем на неуточнената власт; санитарят искаше да действа сякаш той е главният, но пък охранителят носеше оръжието.

Амблър хвърли приятелски поглед на охранителя. Той беше плещест, в средата на двадесетте, с подстрижка, направена от военен бръснар. Приличаше на бивш войскови рейнджър или поне затъкнатият на хълбока му пистолет НК Р7, малък и смъртоносен, открай време беше любимото оръжие на рейнджърите. Той беше и единственият въоръжен човек на борда. Амблър усещаше, че не е запуснал навиците си.

— Както и да е — вметна санитарят след кратка пауза. Но не отстъпваше на охранителя, по-скоро казваше „Какъв ти е проблемът?“.

Тримата потънаха в необщителна тишина, а Амблър си позволи да изпита капчица облекчение.

Лодката беше изминала едва няколко мили от остров Париш, когато пилотът, който носеше слушалки на главата си, привлече с жестове вниманието им и натисна лостче, с което пусна радиото по високоговорителя в кабината.

— Тук е пет-нула-пет от остров Париш. — Гласът на диспечера звучеше разтревожено. — Имаме избягал пациент. Повтарям, избягал пациент.

Амблър усети как стомахът му се свива. Трябваше да действа, да използва тази криза. Скочи на крака.

— Мътните го взели — изръмжа той. Високоговорителят отново запращя.

— Моторница 12–647-М, пациентът може да се е промъкнал на вашия съд. Моля, потвърдете или отречете незабавно. Изчаквам.

Охранителят мрачно погледна Амблър, в главата му започваше да се оформя мисъл. Амблър трябваше да я изпревари, да я пренасочи.

— По дяволите — каза той. — Предполагам сега разбирате защо съм тук. — Секунда пауза. — Мислите, че така случайно настояват да има представители на сигурността във всеки съд, който напуска острова? През последните двадесет и четири часа чувахме слухове за някакъв опит за бягство.

— Можеше да ни уведомите — намусено отвърна охранителят.

— Това не е от клюките, които клиниката би искала да се разпространят — обясни Амблър. — Ще проверя тялото незабавно. — Той се запъти към задната каюта под палубата. Вътре отляво имаше тесен шкаф за инструменти, вграден в товарната част на вътрешния корпус. На пода се въргаляха изцапани с масло парцали. Тялото лежеше на стоманена платформа, все още привързано към носилката със самозалепващи се ленти; изглеждаше подуто, вероятно тежеше около сто и десет килограма, а сивкавият оттенък на смъртта беше непогрешим. Сега какво? Сега трябваше да действа бързо, преди другите да са решили да го последват.

Двадесет секунди по-късно той изтича обратно в кабината.

— Ти! — викна обвинително Амблър и размаха показалец към санитаря. — Ти каза, че пациентът е мъртъв. Що за скапани глупости са това? Пипнах врата му и познай какво. Имаше си пулс като всеки от нас.

— Не разбирам какви ги говориш — възмутено отвърна санитарят. — Там долу лежи труп.

Амблър все още дишаше тежко.

— Труп с пулс седемдесет? Не мисля.

Охранителят завъртя глава и Амблър беше сигурен, че си мисли: този звучи сякаш знае какво говори. Амблър имаше моментно предимство, трябваше да го използва докрай.

— Замесен ли си в това? — настойчиво попита той с обвинителни нотки в гласа. — Съучастник ли си му?

— Какво говориш, по дяволите? — отвърна санитарят, а бузите му се зачервиха още повече. Начинът, по който охранителят го гледаше, го вбеси допълнително и от това той звучеше отбранително, несигурно. Санитарят се обърна към охранителя.

— Бекър, нали не вземаш думите му на сериозно? Знам как да измеря един пулс и на носилката лежи вкочанен труп.

— Покажи ни — мрачно нареди Амблър и ги поведе обратно към каютата. Местоимението ни носеше голяма сила, то косвено чертаеше граница между мъжа, когото обвиняваше, и останалите. Амблър трябваше да ги разконцентрира, трябваше да подклажда разногласие, съмнения. В противен случай подозренията щяха да се насочат към него.

Погледна назад и видя, че охранителят върви зад него, извадил пистолета си от кобура. Тримата мъже заобиколиха напречните платформи и продължиха към каютата. Санитарят отвори вратата и после възкликна с шокиран глас:

— Какво, за Бога…

Другите двама надникнаха вътре. Носилката лежеше накривена, пристягащите ленти бяха разлепени. Тялото беше изчезнало.

— Лъжливо лайно такова — избухна Амблър.

— Не разбирам — промълви санитарят с разтреперан глас.

— Е, мисля, че ние останалите разбираме — каза Амблър с леден тон. Ловкото влияние на граматиката — колкото по-често използваше първо лице множествено число, толкова повече се увеличаваше авторитетът му. Той хвърли бегъл поглед на шкафа за инструменти с надеждата, че никой няма да забележи как се е издуло плъзгащото се резе под напора на едва затворената врата.

— Искаш да ми кажеш, че един труп просто е излязъл оттук? — сопна се късо подстриганият охранител и се обърна към къдрокосия южняк, като държеше твърда ръка върху пистолета си.

— Може би просто се е изсулил от носилката и е отишъл да поплува — присмехулно рече Амблър. Разработвай сценария си, не ги оставяй да мислят в друга посока. Не бихме могли да чуем, а в тази мъгла нямаше и как да видим. До брега остават три мили, не е кой знае какво усилие, ако кръвта ти кипи. Типично поведение за трупове, нали?

— Това е лудост — запротестира санитарят. — Нямам нищо общо с това! Трябва да ми повярвате. — Формата на отричане беше автоматична, но ефективно затвърди жизненоважния елемент на твърдението: че беглецът е мъжът на носилката.

— Предполагам сега вече се досещаме защо беше толкова подразнен, че ме накараха да ви придружа — каза Амблър на охранителя, достатъчно високо, за да надвика шума на мотора. — Слушай, по-добре съобщи за инцидента възможно най-бързо. Аз ще държа заподозрения под око.

Охранителят изглеждаше объркан и Амблър можеше да разчете противоречивите импулси, изписани на лицето му. Затова се наведе и поверително заговори на ухото му.

— Знам, че нямаш нищо общо с това — каза Амблър. — Ще се постарая този факт да е достатъчно ясен в доклада ми. Няма за какво да се тревожиш. — Предаденото послание не се криеше в съдържанието на думите. Амблър идеално осъзнаваше, че не се обръща към притесненията на охранителя — на него все още не му беше хрумнало, че някой може да го заподозре в съучастничество при бягство от строго охранявано съоръжение. Но вдъхвайки му увереност по този въпрос и говорейки за „доклада си“, Амблър едва доловимо установяваше авторитета си: човекът в гълъбовосивата униформа сега представляваше официалната власт, процедурата, дисциплината на заповедта.

— Разбрано — отвърна охранителят и погледна Амблър за успокоение.

— Дай ми пистолета си, а аз ще държа под око този субект — каза Амблър с равен тон. — Но ти трябва да съобщиш за това по радиото незабавно.

— Веднага — потвърди охранителят. Амблър виждаше, че мъжът изпитва пристъпи на тревога, докато събитията — смайващи, необичайни събития — прегазваха нормалната му предпазливост. Преди да подаде заредения си Хеклер и Кох Р7 на мъжа в сивата униформа, той се поколеба за миг. Но само за миг.