Томас Малори
Смъртта на Артур (78)

Глава 16

Как Девицата от езерото спасила крал Артур от една мантия, която щяла да го изгори жив

Дошла тогаз при краля Девицата от езерото и му рекла:

— Сър, трябва да ви кажа нещо насаме.

— Говорете — рекъл кралят, — слушам ви.

— Сър — рекла девицата, — не обличайте тази мантия, и додето не се уверите каква е, в никакъв случай не я намятайте нито вие, нито вашите рицари, а първо заповядайте на тази, която ви я донесе, сама да я облече.

— Тъй да бъде — рекъл крал Артур, — ще постъпя както ме съветвате.

И тогаз се обърнал към девицата, изпратена от сестра му, и рекъл:

— Девице, желая вие първа да наметнете тази мантия, която ми донесохте.

— Сър — отвърнала тя, — не ми прилича да нося кралски одежди.

— Кълна се в живота си — рекъл Артур, — ще я облечете вие, защото нито аз, нито кой да е друг от хората ми няма да я сложи на гърба си преди вас.

Сетне кралят заповядал да я загърнат с мантията и тозчас девицата паднала мъртва, без дума да продума, и станала на въглен.

Разгневил се тогаз кралят още по-люто отпреди и рекъл на крал Уриенс:

— Моята сестра, жена ви, вечно замисля срещу мен коварства и знам, че вие и моят племенник, синът ви, заговорничите с нея да ме погубите. Колкото за вас, не ми се вярва много да сте в съюз с нея, тъй като сам Аколон ми призна, че тя възнамерява да погуби и вас, и мен. Ето защо не ви обвинявам в измяна. Ала що се отнася до сина ви, сър Юуейн, него аз подозирам и затова повелявам да го изгоните от двора ми.

И тъй, сър Юуейн бил прокуден. А когато сър Гауейн узнал това, приготвил се да тръгне с него и рекъл:

— Който пропъжда братовчеда ми, пропъжда и мен.

Сетне двамата се отправили на път, навлезли във вековна гора и не след дълго стигнали до един манастир, дето били приети добре. И когато кралят узнал, че Гауейн е напуснал двора му, и той, и всичките му васали дълбоко се наскърбили.

— Стана тъй — рекъл Гахерис, братът на Гауейн, — че заради едното, изгубихте двама добри рицари.

На другата сутрин двамата изслушали литургията в манастира и поели напред, додето стигнали вековна гора. Там, в една долина, сър Гауейн съзрял край висока кула дванайсет прекрасни девици и двама въоръжени рицари на едри коне, и девиците се въртели насам-натам около едно дърво. Тогаз сър Гауейн видял, че на дървото виси бял щит и като минавали край него, някои от девиците го заплювали, а други хвърляли отгоре му кал.