Томас Малори
Смъртта на Артур (300)

Глава 61

Как Паломид отишъл да се сражава с двама братя, за да отмъсти за смъртта на крал Херманс

Сега да ги оставим да се забавляват във Веселата стража и да разкажем за сър Паломид. Плавал той по течението на реката Хъмбър, додето най-подир стигнал морския бряг, а там имало богат замък. Било рано сутрин, преди да съмне. Тогава моряците отишли при сър Паломид, който спял дълбоко.

— Благородни рицарю — рекли те, — станете, защото стигнахме до замъка, в който трябва да идете.

— Тъй да бъде — рекъл сър Паломид.

И тъй, без да се бави, отишъл там и надул рога, който моряците му дали. И когато хората в замъка чули рога, наизлезли много рицари, застанали по стените и викнали в един глас:

— Добре дошли в този замък.

В туй време съвсем съмнало. Тогава сър Паломид влязъл в замъка и бил приет добре и скоро му поднесли множество най-различни ястия, ала наоколо си сър Паломид чул плач и тъжни ридания.

— Що значи туй? — запитал сър Паломид. — Не обичам да чувам скръбни жалби край себе си и желая да науча каква е причината за тях.

Тогаз застанал пред него мъж на име сър Ебел и тъй му рекъл:

— Трябва да знаете, благородни рицарю, че всеки ден в този замък се скърби и тъжи и ето защо: имахме крал на име Херманс и той беше крал на Червения град и господар на много славни рицари, мъж благороден и щедър. И нищо не обичаше крал Херманс повече от странстващите рицари от двора на крал Артур и всякакви турнири, лов и други рицарски забавления. И никой беден народ не е имал за господар такъв славен крал и рицар и заради добрината и благородството му ние жалим и вечно ще жалим. И нека всички крале и съсловия да вземат поука от смъртта на нашия господар, защото той загина по собствена вина, тъй като, ако беше се грижил за собствения си род, и досега щеше да живее сред изобилие от любов. Затуй нека всички да си вземат поука от неговата участ. Ала горко ни — рекъл Ебел, — че със смъртта му даваме поука.

— Кажете ми — рекъл Паломид — как бе убит кралят и от кого.

— Сър — рекъл сър Ебел, — нашият крал отгледа още от деца двама братя, които израснаха и станаха жестоки рицари. И към тези двама рицари нашият крал бе тъй привързан, че не обичаше никого и не вярваше никому, та бил той от неговия род или от приближените му. И слушаше нашият крал тези двама рицари във всичко и те спокойно се разпореждаха с него и със земите му и не допускаха никой от рода му да го посъветва за негово добро. И той беше тъй щедър и благороден, а те тъй подли и коварни, че неусетно го взеха напълно под властта си. Забелязаха това лордовете от рода на краля и се отделиха от него в собствените си владения. Ала щом тези двама предатели разбраха, че са прогонили всичките му роднини, никак не бяха доволни, тъй като искаха още по-големи богатства, защото, както казва старата поговорка: „Дай на недостойния и той никога не ще се насити.“ И когато един владетел, па макар и благородник, остави властта в ръцете на селяк, този селяк ще погуби всички благородници наоколо си — затова всички вие, благородници и крале, внимавайте кого издигате до себе си. И ако вие сте рицар от двора на крал Артур, помнете този разказ и неговия завършек и заключение. Отиде моят господар и крал в близката гора по съвета на тези предатели и там, както бил въоръжен по рицарските правила, подгонил един елен. Ала най-подир от умора ожаднял и слязъл от коня да пие вода от един извор. Тогава тези двама предатели се надумали и единият, който се казва Хелиус, промушил нашия крал с копие, а сетне го оставил да лежи там. И след като те си отишли, случи се, че аз минах край извора и намерих моя господар и крал смъртно ранен. И като чух тъжния разказ, наредих да го занесат на брега и жив го сложих в същия този кораб. И додето беше на този кораб, господарят ми крал Херманс ми заръча в името на верността, която му дължа, да напиша следното писмо.