Томас Малори
Смъртта на Артур (24)

Глава 23

Как дванайсет рицари дошли от Рим да искат данък от крал Артур за земите му и как крал Артур се сражавал с един рицар

Когато рицарят го видял да лежи така на земята, много се нажалил, защото помислил, че го е убил. И като слязъл от седлото, отвързал шлема му, за да може да диша, и го качил на коня му, както си бил с върха на копието в гърдите, да се посъвземе, и го оставил на божията милост, като му рекъл, че има смело сърце и ако оживее, ще стане отличен рицар. И тъй, сър Грифлет се върнал в двора, където всички много се наскърбили заради него. Ала с помощта на добри лечители бил изцелен и спасен.

По това време дошли в двора дванайсет рицари, все стари мъже, изпратени от римския император да искат данък от Артур за кралството му, иначе императорът щял да разори него и земите му.

— Чуйте ме добре — рекъл Артур, — вие сте пратеници и затуй имате право да ми речете всичко, ала иначе за тези думи щяхте да умрете. Ето сега отговора ми — нито дължа на императора някакъв данък, нито ще му плащам, а в честен двубой ще му платя данъка си с остро копие или с остър меч, и то не след дълго, кълна се в душата на баща си Утер Пендрагон.

Тогава пратениците си отишли много разгневени, ала и крал Артур бил не по-малко гневен, защото се случило да дойдат в лош ден, тъй като кралят бил много разтревожен заради раните на Грифлет. И заповядал той на един свой придворен, преди да съмне, да го чака с най-добрия му кон и цялото му въоръжение, с всичко, което му трябва, вън от града. И тъй, преди да съмне, на другата сутрин двамата се срещнали и крал Артур яхнал коня си, вдигнал щита, взел копието и заръчал на придворния си да го чака, додето се върне.

И тъй Артур яздил бавно, додето съмнало и тогаз видял трима селяни, които гонели Мерлин да го убият. Тогава кралят препуснал към тях и викнал:

— Махайте се оттук, селяци!

И те, като видели рицар, се изплашили и побягнали.

— Ех, Мерлине — рекъл Артур, — щяха да те убият тук въпреки всичките ти хитрини, ако не бях аз.

— Не — рекъл Мерлин, — не е вярно, защото аз можех да се спася и щях да го сторя. Ала ти си по-близо до смъртта от мен, тъй като отиваш направо към нея, а Бог не е благосклонен към теб.

И тъй продължили те да разговарят, додето стигнали до извора и разкошния шатър край него. Тогаз крал Артур забелязал, че един въоръжен рицар седи там на стол.

— Благородни рицарю — рекъл Артур, — защо си се настанил тук, та никой рицар да не може да продължи пътя си, без да се сражава с теб? Съветвам те да се откажеш от този обичай.

— Този обичай — рекъл рицарят — съм го спазвал и ще го спазвам, кой каквото ще да казва. И комуто той не харесва, нека се опита да ме отучи от него.

— Аз ще те отуча — рекъл Артур.

— А аз ще се браня — отвърнал рицарят.

Яхнал той в миг коня си, вдигнал щита и взел копието, и двамата връхлетели един върху друг с такава сила, че копията им се строшили о щитовете. Тозчас Артур извадил меча си.

— Почакай — казал рицарят, — по-справедливо е ние двамата още веднъж да се поборим с остри копия.

— Съгласен съм — рекъл Артур, — ала нямам друго копие.

— Аз имам достатъчно — рекъл рицарят и оръженосецът му донесъл две яки копия, и Артур избрал едното, а той — другото.

Пришпорили те конете си и отново връхлетели един върху друг с все сила, ала и този път копията се строшили в ръцете им. Тогава Артур пак посегнал към меча.

— Почакай — рекъл рицарят, — недей бърза още. Ти си най-достойният воин, когото съм срещал, затова нека още веднъж се бием с копия за прослава на великия рицарски орден.

— Приемам — отвърнал Артур.

Донесли тогава две дълги копия и всеки от двамата рицари взел своето и се втурнали един срещу друг с такава мощ, че копието на Артур се строшило. Ала другият рицар го ударил тъй здраво в средата на щита, че и ездачът, и конят паднали наземи. Тогаз Артур се разлютил, изтеглил меча и рекъл:

— Ще си опитам силите пешком, благородни рицарю, защото на кон загубих двубоя.

— Аз ще остана на кон — отвърнал рицарят.

Разгневил се тогава Артур, вдигнал щит и се хвърлил напред с изтеглен меч. Щом видял това, рицарят слязъл от седлото, тъй като сметнал, че не е достойно да има такова предимство — той да се сражава на кон, а противникът му — пешком. Затова слязъл от седлото и вдигнал щит срещу Артур. И започнали двамата лют бой — разменили си безброй удари и така секли с мечовете, че парчета от щитовете им хвърчали из полето. И много кръв пролели, та всичко наоколо се обляло с кръв. Дълго се сражавали двамата, после си отдъхнали и пак почнали двубоя, и се сблъскали като два овена и паднали на земята. Най-подир мечовете им се кръстосали с такава сила, че мечът на рицаря разполовил меча на Артур и той дълбоко се опечалил. Тогава рицарят казал на Артур:

— Сега си в моя власт — да те пощадя или да те убия. Затова ако не се признаеш за победен, ще умреш.

— Колкото до смъртта — рекъл Артур, — тя е добре дошла, когато удари часът ми. Ала да се призная за победен от теб — не! Предпочитам да умра, нежели да се опозоря така.

И с тези думи се нахвърлил върху Пелинор, хванал го през кръста и му смъкнал шлема. Когато рицарят усетил това, изплашил се, ала понеже бил як и едър мъж, скоро притиснал Артур под себе си, смъкнал му шлема и посегнал да му отсече главата.