Томас Малори
Смъртта на Артур (445)

Глава 14

Как сър Гауейн нощувал пра владетеля на Астолат и как узнал, че сър Ланселот бил онзи, що носел червения ръкав

И тя му разказала всичко, което вие вече знаете — как баща й проводил нейния брат с рицаря, за да му служи, и как му дал щита на другия й брат, сър Тир, и най-подир рекла:

— А собствения си щит той остави на мен.

— И по каква причина постъпи тъй? — запитал сър Гауейн.

— Причината е тази — рекла девицата, — че мнозина благородни рицари твърде добре познавали неговия щит.

— Ах, любезна девице — рекъл сър Гауейн, — моля ви, позволете ми да видя този щит.

— Сър — рекла тя, — той стои в покоите ми, покрит с плат, и ако дойдете с мен, ще ви го покажа.

— Не, не — рекъл сър Бернард на дъщеря си, — наредете да го донесат тук.

И като донесли щита и свалили покривалото, сър Гауейн начаса познал, че това е щитът и гербът на сър Ланселот.

— О, милостиви Иисусе Христе — рекъл той, — сега мъката ми е още по-голяма, отколкото преди.

— Защо? — запитала Елейн.

— Имам много причини за това — отвърнал сър Гауейн. — Ала кажете ми, нима рицарят, комуто принадлежи този щит, е вашият любим?

— Да, наистина — рекла тя. — Аз го любя и дано даде Бог и той да ме залюби.

— Кълна се в Бога — рекъл сър Гауейн, — ако любите него, любезна девице, вие любите най-достойния рицар на света и най-прославения мъж.

— И аз мисля тъй — рекла девицата, — защото никой рицар, преди да видя него, не ми е вдъхвал такава любов.

— Дано даде Бог да намерите щастие в любовта си — рекъл сър Гауейн, — ала това е твърде съмнително. И все пак ще ви кажа, че сте заслужили голяма милост, защото вече двайсет и четири години познавам този благороден рицар, ала уверявам ви, до днес нито аз, нито кой да е друг рицар не го е видял, нито пък е чул да носи на някой турнир или двубой знака на дама или благородна девица. Затуй, любезна девице, знайте, че твърде сте му задължена и трябва да му благодарите. Ала боя се, че вие никога вече не ще го видите на този свят и за него трябва да жалим повече, отколкото за всеки друг рицар на земята.

— Уви — рекла тя, — какво се е случило? Нима е убит?

— Не съм казал това — рекъл сър Гауейн, — ала трябва да знаете, че е тежко ранен и по всичко изглежда, както смятат хората, по-вероятно е да умре, нежели да оживее. И ще ви кажа още, че той е благородният рицар сър Ланселот, познах по този щит.

— Уви! — рекла Прекрасната девица от Астолат. — Как е възможно туй и къде е ранен?

— Истина ви казвам — рекъл сър Гауейн, — рани го този, що го обича най-много от всички. И ако рицарят, който го рани, узнае, че е ранил сър Ланселот, това ще бъде най-тежката скръб за него.

— Любезни татко — рекла тогава Елейн, — моля ви, позволете ми да ида да го търся, защото инак ще обезумея от тревога. И знайте, че не ще се успокоя, додето не намеря него и брат си сър Лавейн.

— Постъпи според волята си — рекъл баща й, — тъй като и аз скърбя за бедата, сполетяла онзи благороден рицар.

И девицата начаса се приготвила за път и се простила със сър Гауейн, дълбоко натъжена.

А на другата сутрин сър Гауейн отишъл при крал Артур и му разказал как е намерил щита на сър Ланселот, поверен на Прекрасната девица от Астолат.

— Всичко туй го знаех отдавна — рекъл крал Артур — и затова не ви позволих да се сражавате на големия турнир, тъй като забелязах сър Ланселот една вечер, когато потърси подслон в града Астолат. Ала повече ме учудва, че той носеше знак на девица, а никога до днес не бях ни чувал, ни виждал да носи герба на коя да е дама на света.

— Кълна се — рекъл сър Гауейн, — че Прекрасната девица от Астолат извънмерно го люби. Не знам до какво ще доведе това, ала тя се отправи на път да го търси.

И тъй, кралят и всички негови рицари се завърнали в Лондон и там Гауейн разкрил пред целия двор, че победителят в турнира бил сър Ланселот.