Томас Малори
Смъртта на Артур (285)

Глава 46

За петия ден и как се проявил сър Ламорак

Тук започва разказът за петия ден. И случило се, че на сутринта сър Паломид отишъл в един замък недалеч от Сурлуз, в който бил крал Артур, и призовал на двубой рицарите му. И тозчас един прославен херцог излязъл насреща му, ала сър Паломид го повалил през задницата на коня му. А този херцог бил чичо на крал Артур. Тогава сър Елис, синът на херцога, препуснал срещу Паломид, ала той и него сразил по същия начин. Видял това сър Юуейн и се разгневил, та възседнал коня си и се втурнал към сър Паломид, а Паломид го ударил с такава сила, че и конят, и ездачът рухнали наземи. И накратко казано, той повалил още и трима от братята на сър Гауейн, а именно Мордред, Гахерис и Агравейн.

— Иисусе Христе — викнал Артур, — голям позор е един сарацин да поваля роднините ми.

И тъй люто се разгневил крал Артур, че решил сам да излезе насреща му. Ала научил сър Ламорак, че Артур и роднините му са посрамени тежко, и тозчас се приготвил за бой и запитал Паломид желае ли да се сражава и с него.

— Защо да не желая — рекъл Паломид.

Тогаз двамата връхлетели един връз друг и копията им се строшили и се разлетели на парчета, та трясъкът проехтял из целия замък. Сетне грабнали още по-тежки копия и отново настървено се хвърлили в бой, ала копието на сър Паломид се прекършило, а това на сър Ламорак издържало. И сър Паломид изпуснал стремената и се прострял върху гърба на коня. После се обърнал, взел девицата със себе си и заедно със сър Сафер поел назад.

И когато те се отдалечили, крал Артур отишъл при сър Ламорак, благодарил му за добрината и го помолил да му каже името си.

— Сър — рекъл сър Ламорак, — знайте, че винаги ще ви служа вярно, ала този път не ще остана тук, защото виждам мнозина свои врагове наоколо.

— Уви — рекъл Артур, — добре разбирам сега, че ти си сър Ламорак Уелски. О, Ламорак, остани при мен и, кълна се в короната си, ще имаш моята закрила, та нито сър Гауейн, нито някой от братята му ще се одързости да ти стори зло.

— Сър — рекъл сър Ламорак, — зло те вече са ми сторили, а също и на вас.

— Това е истина — рекъл кралят, — тъй като убиха собствената си майка, моята сестра, с което ми причиниха преголяма скръб. Много по-добре и по-справедливо щеше да бъде, ако се бяхте венчали за нея, защото и вие като тях сте кралски син.

— О, Иисусе Христе — рекъл благородният рицар Ламорак на Артур, — нивга не ще забравя смъртта й. И затуй вричам се пред вас и пред Бога, че ще отмъстя за нея, когато намеря сгоден случай. И ако не ме спираше почитта ми към ваше величество, щях още сега да отмъстя на сър Гауейн и на братята му.

— Вярвайте ми — рекъл Артур, — аз ще ви помиря.

— Сър — отвърнал Ламорак, — този път не мога да остана при вас, тъй като трябва да ида на турнира при сър Ланселот и сър Галахалт Високородния принц.

А имало по това време една девица, дъщеря на крал Бандес. И един сарацински рицар на име Корсабрин любел тази девица и никак не искал тя да се омъжи за друг. И този Корсабрин все я клеветял и разправял, че си е изгубила разсъдъка, и така й пречел да се омъжи.