Томас Малори
Смъртта на Артур (240)

Глава 1

Как сър Тристан се сражавал с крал Артур, тъй като не желаел да му каже защо носи този щит, и как го повалил

— Ако можете да обясните какво е изобразено на щита ви, достоен сте да го носите.

— Колкото до щита — рекъл сър Тристан, — ще ви отговоря: той ми бе даден, без да го искам, от Вълшебницата Морган. А колкото за останалото, не мога да разтълкувам герба на него, защото това не влиза във възложената ми заръка, ала Бог ми е свидетел, вярвам, че го нося с достойнство.

— Не бива да носите герб, чието значение не ви е известно — отвърнал крал Артур. — А сега, моля ви, кажете ми името си.

— Защо настоявате толкоз? — рекъл сър Тристан.

— Защото желая да го знам — рекъл Артур.

— Сър, засега няма да го узнаете.

— Тогава двамата с вас ще се сражаваме — отвърнал крал Артур.

— Защо искате да се сражавате с мен само затуй, че не ви казах името си? — рекъл сър Тристан. — Нямаше да постъпите така, ако бяхте човек с достойнство, тъй като добре видяхте, че днес водих твърде тежки битки, затова сте рицар без чест, щом желаете да се биете с мен, когато съм тъй уморен. Ала въпреки всичко ще приема предизвикателството, за да ви докажа, че не се боя от вас. И макар и да си мислите, че имате голямо предимство над мен, ще устоя твърдо на ударите ви.

И след тези думи крал Артур вдигнал щит и насочил копие, а сър Тристан препуснал насреща му и двамата започнали яростна битка. И крал Артур строшил копието си о щита на сър Тристан, ала сър Тристан му отвърнал с такъв удар, че и конят, и ездачът паднали наземи. И при сблъсъка крал Артур получил дълбока и твърде опасна рана в лявата страна.

И когато сър Юуейн видял господаря си Артур да лежи тежко ранен на земята, опечалил се извън мяра. Вдигнал тогава щит, насочил копие и като викнал с висок глас на сър Тристан, рекъл:

— Рицарю, отбранявай се!

Сетне двамата връхлетели един връз друг с гръм и трясък и копието на сър Юуейн се строшило о щита на сър Тристан, ала той устоял с огромна мощ и на свой ред го ударил тъй тежко и люто, че го повалил от седлото наземи, а подир туй сър Тристан се обърнал и рекъл:

— Любезни рицари, знайте, че не желаех да се сражавам с вас, защото днес вече водих твърде много битки.

Изправил се тогава Артур, отишъл при сър Юуейн и двамата рекли на сър Тристан:

— Получихме си заслуженото, тъй като от гордост настояхме да се сражаваме с вас, ала пак не научихме името ви.

— Въпреки това — рекъл сър Юуейн, — кълна се в светия кръст, по храброст не отстъпвате на никой рицар на света.

И тъй, сър Тристан поел по пътя си и навсякъде питал и разпитвал за сър Ланселот, ала никъде не могъл да узнае жив ли е или мъртъв. И поради това горко скърбял и жалил.

Най-подир сър Тристан минал край гора и там съгледал здрава кула с тресавище от едната страна и тучна ливада от другата, а на нея се сражавали десет рицари. И като приближил, разбрал, че един се бие срещу деветима, и то тъй храбро, че сър Тристан се смаял как може един-единствен рицар да върши такива подвизи. И не след дълго рицарят убил конете на половината от тях, а останалите повалил наземи, та конете им се разбягали из полето и в гората.

И като видял това сър Тристан, изпитал голямо състрадание към този рицар, който понасял такива мъки, и като гледал щита му, си мислел, че може би това е сър Паломид. Тогава се приближил към рицарите и им извикал да прекратят боя, защото е голям позор толкоз рицари да се сражават срещу един.

Ала на думите му отвърнал господарят на тези рицари — името му било Брюнис Безмилостни, по онова време най-злосторният от всички рицари на света — и рекъл:

— Благородни рицарю, какво се месите в разпрата ни? Ако сте разумен, вървете си там, отдето идете, защото този рицар няма да ни се изплъзне.

— Би било жалко — рекъл сър Тристан — такъв храбър рицар да падне убит тъй подло и затова ви предупреждавам, че ще му помогна с все сили.