Манинг Лий Стоукс
Смъртта те чака на ливадата (3)

Трета глава

Запалих цигара и седнах във форда да премисля всичко. Изведнъж осъзнах, че намирането на мъртвеца беше шанс за мен. Сигурно е бил скитник. И очевидно никой не знаеше, че е тук. Докато къщата е стояла празна, старецът се е промъкнал вътре и е умрял там, най-вероятно от сърце или алкохолизъм.

Отидох да разузная положението. По вида на обора реших, че Том Уилкинс не е държал нито добитък, нито коне. На дъсчения под, там, където бе стояла колата, личаха мазни петна. Някакви ръждясали инструменти висяха на стената.

Намерих една права лопата със счупена дръжка и я взех със себе си, като се върнах в къщата. Завързах носната кърпа около лицето си и отново се качих горе. Този път огледах всичко както трябва. Мъртвецът носеше овехтели армейски дрехи — риза и панталон, а на един стол висеше мръсна оръфана куртка. Под леглото, недалеч от празните бутилки от уиски, имаше чифт износени армейски обувки. Колкото и да ми беше неприятно да го пипам, обърнах трупа и претърсих джобовете му. В страничния му джоб намерих натъпкан до пръсване портфейл с изгнили шевове. Вътре имаше седем долара в мръсни измачкани банкноти, но в преградката за документи открих онова истински ценно нещо, на което се бях надявал.

Името на картата за социално осигуряване беше Луис Е. Сампсел. Имаше шофьорска книжка на същото име, издадена в Канзас Сити преди три години, както и военна книжка на запасен ефрейтор от пехотата, пак от Канзас Сити. Точно това ми трябваше — социална осигуровка, шофьорска книжка, уволнителен билет. Запознайте се с Луис Е. Сампсел!

Прекарах следващите няколко часа в почистване на къщата, доколкото беше възможно, и съставих списък на нещата, които трябваше да си купя от магазините на Шейдланд. Намерих кофа, задействах помпата и се изкъпах в кухнята в едно алуминиево корито. Бях разтворил прозорците и миризмата малко намаля. Взех си завивки от стаята до тая с мъртвеца и ги изнесох на слънце да се проветрят. Нямаше нищо за ядене. Нямаше и електричество, всичко работеше с газ.

След банята облякох спортен панталон и риза и се върнах в Шейдланд. Набавих си провизии и тръгнах обратно, а на четвърт миля пред мен забелязах черния ягуар. Поддържах дистанцията до момента, когато ягуарът намали и спря при пощенските кутии, дето се пресичаха пътищата. Натиснах педала на газта. Дамата започваше да събужда любопитството ми.

Носеше същата ужасна розова рокля, с която я бях видял сутринта. Слязох от форда, застанах до кутията на Уилкинс и се усмихнах. Когато се обърна да си тръгва, ръцете й бяха празни.

— Днес няма ли поща? — подхвърлих уж съчувствено.

Тя ми се усмихна в отговор и тлъстините около очите й се набръчкаха.

— О, не чакам никога поща тук. Особено пък по това време на годината. — Гласът й беше приятно високо сопрано. — Вие сте господин Кинг, нали?

За малко да я оплескам. Какъв ти Кинг? Но си спомних веднага — това беше името, което бях дал в Шейдланд.

— Да — признах аз. — А как разбрахте?

Тя се усмихна отново, едва тогава забелязах, че някъде в цялата тая плът се губеха две хубави сини очи.

— Шейдланд е малко градче, господин Кинг. По една случайност притежавам местния вестник. Аз съм и редакторът. — Тя хвърли поглед към форда. — Казали сте си името на стария Нют Хос, когато сте наели колата. Така сте се записали и в хотела.

Засмях се, но си казах, че май ще е по-добре да внимавам. Не очаквах чак такова пък любопитство. А на глас подхвърлих:

— Обзалагам се, че знаете и с какво съм закусил.

— Яйца с шунка — отвърна дебеланата. — И сте разпитвали Нейоми Питърсън за мен, по-точно за колата ми. — Лицето й порозовя като отвратителната рокля.

Приближих се и застанах до нея, без да свалям поглед от ягуара.

— И за това сте права — признах аз и погалих лъскавия калник. — Страшна кола имате, госпожице Толбът. Сервитьорката ми каза и името ви, нали разбирате.

Тя кимна:

— Морган Толбът. Е, хайде, кажете го.

— Какво трябва да кажа?

— Ами ме Морган е странно име за момиче. Всички го казват.

— Но защо? На мен ми харесва. Морган… м-м-м! Това нямаше ли нещо общо с крал Артур и рицарите на кръглата маса? — След като започнах работа като репортер във „Време“, Хари ме накара да прочета цял куп книги. Едни разбрах, други — не, но изчетох много нещо.

— Нима знаете това, господин Кинг? — Тя изглеждаше доволна. — Искам да кажа, малко хора се сещат. Казваше се Морган льо Фей, струва ми се. Била е вълшебница.

— А вие вълшебница ли сте? — ухилих и се аз.

— За съжаление не, господин Кинг. — Тя отмести поглед към черния път. — Някъде тук ли живеете? Мислех, че нататък няма нищо друго, освен къщата на Уилкинс, а той умря неотдавна.

— Точно там ще се установя — отвърнах аз. — Купих фермата от брата на Уилкинс. Тук е тихо и отдалечено, а аз искам да попиша.

Страшен лъжец съм, само да започна веднъж. Пък и трябваше да измисля някаква причина защо съм отседнал в къщата.

— Писател ли сте? — На лицето й се изписа изненада. — Истински писател ли? В нашия край не са идвали писатели преди, господин Кинг.

— А защо не Том? — предложих аз и се запитах как ли ще се отърва от това име. Сега бях Луис Е. Сампсел. — Надявам се, че ще станем приятели — отправих й най-хубавата си усмивка. — Тук ще бъде скучничко, пък и аз няма непрекъснато да пиша.

Карах съвсем през просото, но знаех, че е без значение. Тя вече бе захапала въдицата. Стоях близо до нея, опрян на вратата на колата й. Имаше прелестна кожа — бяла и нежна — като че ли цяла сияеше. Зъбите й бяха хубави, а ръцете и краката й — малки и изящни.

— Може — отвърна тя с готовност. — Надявам се да се видим скоро пак, Том.

Тя завъртя ключа на стартера.

— Исках да попитам още нещо — спрях я аз. — Преди малко каза, че рано напролет не очакваш поща тук. Нещо не ми е съвсем ясно.

— О, аз не живея тук — посочи с ръка тя по-хубавия път. — Там горе имаме лятна къща. Сега се качвам да поразгледам и да я отворя за през лятото. Живея на края на града, на „Хъминг Бърд Драйв“. В самия край, голямата старовремска къща.

Кимнах.

— Сега разбирам. Е, може би скоро ще се видим пак, Морган. Довиждане. — Тръгнах към форда.

— Господин Кинг… Том…

Обърнах се. Тя се изчервяваше отново.

— Мина ми през ума, че едва ли си се устроил вече в тая стара ферма. Защо не дойдеш у нас на вечеря? Баба ми прави чудесно пържено пиле.

— С удоволствие — приех отначало аз. После си спомних за мъртвеца във фермата. — Но тази вечер имам страшно много работа. Май няма да мога.

Тя включи на скорост.

— А може ли да си запазя поканата за по-късно?

Усмивката и се върна.

— Какво ще кажете за утре вечер?

— Смятайте, че сте си осигурили гост за вечеря. В колко часа?

— Най-добре около шест. Тук, в провинцията, вечеряме рано. Довиждане, Том. — Тя ми махна закачливо и потегли.

Докато пренасях провизиите си в къщата, премислях онова, което изтърсих — че съм бил писател. Идеята не беше лоша. Защо пък да не съм? Пишех на машина, макар и с два пръста, материалите ми за вестника не бяха лоши. Щеше да е добро прикритие, а и съвсем не беше необходимо наистина да пиша. Трябваха ми само пишеща машина, топче хартия и лула. Звучеше правдоподобно като извинение, че живея в такава дупка. Така да е — ставам писател. Но по-напред трябваше да погреба мъртвеца.

Малко по-късно излязох да пообиколя фермата. Беше още светло и се виждаше, макар и трудно, но над хоризонта вече се смрачаваше. Лек ветрец рошеше джунглата от храсталаци оттатък пътя. Ниско над обора безшумно се стрелкаха лястовици. Тръгнах назад към плиткото поточе, което си бълбукаше, оградено от двете страни с ново разлистени кленови дървета. Наведох се, взех едно камъче и го метнах във водата. Спомних си как с Хари обичахме да правим жабки на реката по време на експедициите със скаутите. Ех, скаутите! Беше толкова отдавна. Опитах се да пипам в общата каса и ме изгониха. Хари бе побеснял от яд.

И тогава видях гроба — точно до потока, под кичест храст жълта форзиция. Надписът върху прост и евтин камък гласеше: Томас Уилкинс 1900 — 1955. Пръстта се бе слегнала и образуваше издължена вдлъбнатина с формата на ковчег. Зачудих се дали трябва да се иска специално разрешение, за да погребеш някого така, в собствения му имот.

Докато гледах гроба, нещо ми мина през ум. Защо ми трябваше да копая нов гроб в джунглата от другата страна на пътя, след като тук вече имаше един. Хората знаеха за него и нямаше да задават въпроси. Ако, не дай боже, някой — ловци, да речем — вземе да се навърта около фермата и го открие, какво щях да обяснявам?

Върнах се в къщата. Щом се стъмни, щях да взема фенер и лопатата и да погреба стария скитник долу на ливадата, върху самия Том Уилкинс. Това беше идеалното решение.

Така и направих. Мина без проблеми. Закопах и всичките му неща с него — дрехите, бутилките, портфейла с моите документи — абсолютно всичко. Положих го върху капака на ковчега, както си беше, и засипах гроба отново.