Манинг Лий Стоукс
Смъртта те чака на ливадата (2)

Втора глава

Утрото едва-едва се прокрадваше откъм изток, когато слязох от автобуса в Шейдланд. Безлюдната главна улица, измита от дъжда, навяваше нерадостни мисли. Автобусът потегли, а червените му задни светлини ми намигаха насмешливо. Стоях сам, новият ми костюм беше прогизнал и съсипан. Дъждът се усили. Беше ми студено, бях мокър и гладен. Болеше ме глава. Сетих се за овалното легло у дома с розовите копринени чаршафи. Изругах и тръгнах надолу към светлините на хотела. Надписът гласеше: „Империал“. Изсмях се и тогава изработеният ми по поръчка ботуш хлътна в една студена локва чак до глезена.

Възрастен мъж с тютюневи петна по сивата си небръсната брада прибра трите ми долара и ми хвърли ключа. Минах през мръсната тоалетна в дъното на коридора, после заключих вратата на стаята си и си легнах с пистолета под възглавницата. Не сънувах нищо. Събуди ме радио в съседната стая. Часовникът ми сочеше обед. Дотътрих се отново до тоалетната, облякох се и излязох да разгледам града. Това ми отне цели пет минути.

Закусих с бъркани яйца и шунка в една закусвалня на същата улица, малко по-нататък от хотела, срещу местната банка. Докато пиех разредения си доматен сок, от банката излезе една дебелана. Беше най-дебелата жена, която съм виждал в живота си. Имаше тройна брадичка и крака като пънове. Носеше розова рокля, в която приличаше на огромна жива кукла.

Сервитьорката — къносана хубавица с дъвка в уста — ми донесе бърканите яйца и като ме видя, че гледам дебеланата, се ухили.

— Ама си я бива! Това е Морган Толбът. Хич не я съжалявай, господине. Парите й са повече от безплатните хапчета, дето ги раздават на алкохолиците от фондацията „Картър“.

Вдигнах рамене.

— Да я съжалявам ли? Та аз само се любувах на спортния автомобил, в който се качва.

Дебеланата се мъчеше да се вмъкне в един новичък черен ягуар, паркиран пред банката. Бях малко изненадан, че виждам такава скъпа кола в затънтено градче като Шейдланд.

Сервитьорката пльокна с дъвката си.

— Морган може да си купи сто такива коли, само да рече. Ще искаш ли още кафе, господине?

Съгласих се да изпия още едно кафе и продължих да наблюдавам дебеланата. Най-сетне тя успя да се намести зад волана на ягуара, махна на един полицай отсреща на ъгъла и потегли. Насочих погледа си към полицая. Типичен провинциален клоун — помислих си аз, — с тая фуражка, синята униформена риза и измачкания панталон с издути колене. Препасал бе шкембето си с черен кожен патронташ, а отстрани висеше кобур. Вляво на гърдите му проблясваше шерифска значка. Не ми трябваха никакви ченгета, даже и провинциални.

И в този миг се сетих. Кимнах на сервитьорката, която четеше вестник, седнала под надписа „Не продаваме на кредит“. Тя се дотътри до масата ми.

— Как и беше името на оная дебелата жена?

Тя присви леко очи.

— Толбът, Морган Толбът. Защо, да не я познаваш?

— А, не. — Запалих цигара, без да бързам. — Мислех си, че Морган Толбът е мъж, редакторът на местния вестник. Сигурно нещо не съм разбрал.

Тя пак се ухили и се видяха развалените й зъби.

— Само отчасти, господине. Морган е редакторката на нашата „Хроника“. Тя е и собственицата. Да, ама не е мъж!

Нищо чудно, че Хари бе сбъркал, помислих си аз. Пощата беше единствената му връзка с кореспондентите.

Оставих на сервитьорката един долар да се почерпи и си излязох. Това им е хубавото на малките градчета — съвсем не е нужно да полагаш кой знае какви усилия, за да накараш някого да се разприказва. Като се връщах в хотела, минах покрай дълго и невисоко панелно здание, разположено малко по-навътре от улицата. Към него водеше пътека от пресована сгурия, която започваше от тротоара и стигаше до входа. На стъклената врата отпред с избелели златни букви пишеше:

ШЕЙДЛАНДСКА ХРОНИКА

основан в 1883 година

Ягуарът беше паркиран на асфалтова алея встрани от постройката. Някъде в дъното на зданието потракваше линотипна машина и се разнасяше мирис на горещо олово. Спрях се да запаля цигара и като вдигнах поглед, видях, че дебеланата ме наблюдава през стъклото. Слънцето блестеше в очите ми, а тя оставаше в полусянка. Но се виждаше, че седи зад старовремско бюро във въртящ се стол, в който едва се побираше. За миг погледите ни се срещнаха. Тя не извърна очи. Преди да продължа нататък, й се усмихнах и вдигнах ръка за поздрав. В отговор устните й се изкривиха в усмивка. Тръгвах вече и с периферното си зрение забелязах как столът се извъртя и тя ме проследи с поглед. Запитах се дали интересът, който проявява към мен, означава нещо по-различно от обичайното провинциално любопитство към непознатите. Вероятно не.

Отбих се в една дрогерия за цигари, но си взех и централните вестници от Лейк Сити. За убийството на Били Гонсалес пишеха на първа страница. „Време“ беше излязъл с едро заглавие на цялата страница и голяма фотография с Били на масата в моргата. Очите му бяха затворени и той изглеждаше като заспал.

Беше ведър топъл ден, грееше слънце и от локвите се вдигаше пара, но аз изведнъж се почувствах зле. Върнах се в хотела, седнах на леглото и преброих парите в портфейла си. Имах почти шестстотин долара — спокойно щяха да ми стигнат, докато получа мангизите от Хари.

Освободих стаята си в хотела и поех по улицата към едно разнебитено дървено здание, което не беше виждало боя от двайсет години. На голямата двойна врата с избелели от времето букви пишеше: „Подслон и смяна на коне“. А надписът върху картон на мръсния прозорец гласеше: „Автомобили под наем“. Наех петгодишен форд пак на името на Томас Кинг, както и в хотела, и оставих солиден депозит. Като видя парите, мъжът там не ми зададе никакви въпроси. На излизане от града с колата огледах автобусната спирка и хотела, но не видях някой, който да не изглежда тукашен. Може и да бях успял да се откача. Само Хари знаеше къде съм, той нямаше да ме издаде.

На миля извън града забелязах отклонението от магистралата за шосе 67. Беше обикновен път с чакълена настилка и ако се съдеше по големината на дупките, властите съвсем го бяха изоставили. Местността беше хълмиста, почти планинска, с много скали по двата склона. Видях и няколко ферми. След около пет мили минах по стар покрит мост над размътена рекичка. Оттатък моста на шосето излизаше черен път — всъщност само два коловоза и нищо повече. Там, където пътищата се пресичаха и се образуваше нещо като триъгълник, върху боядисани в бяло стойки бяха поставени две пощенски кутии, каквито има в крайградските райони. На едната кутия с черни букви беше написано: Томас Уилкинс. Това беше починалият брат на Хари. Другата пощенска кутия принадлежеше на Морган Толбът.

Спрях форда и слязох. Една стрелка върху кутията на Уилкинс сочеше по посока на черния път, а друга върху кутията на Толбът показваше чакъления път. Качих се отново в колата и поех по черния. Трябва да бях изминал три-четири мили, когато се появи къщата — небоядисана дървена съборетина със счупени прозорци и пропаднала веранда отзад. Виждаше се още навес за градински сечива с хлътнал покрив, ръждясала помпа недалеч от вятърна мелница без крила и малък тухлен обор, който изглеждаше по-добре от къщата. Разкривена дъсчена ограда, съборена на места, заобикаляше всичко това. Хари беше съвсем прав за фермата, помислих си аз. Жалка работа. Ясно беше дори за градски човек като мен. С изключение на неголямата ливада по цялата дължина зад обора, не можеше да се види друго, освен хълмове, осеяни със скали, и клисури, обрасли с шубрак, а оттатък пътя срещу къщата — горичка с къпинак като същинска джунгла.

Жалка работа наистина, но засега това беше домът ми. Дотътрих куфарите си до малката покрита веранда отпред, която всъщност представляваше само една дъска, поставена върху циментови блокове. Две закърнели ябълки хвърляха рядка сянка върху стената на къщата. На едно от дърветата някаква червена птичка надаваше пронизителен писък — чик-чирик, чик-чирик, чик-чирик. Един дрозд с блеснало като метал на слънцето тъмносиво телце издюдюка насреща ми.

Огледах се за гроба на Том Уилкинс. Но си спомних, че се намирал на края на ливадата — така ми каза Хари. Можех да засвидетелствам почитта си и по-късно.

Тогава усетих някаква миризма — противна и с несъмнен произход: миришеше на умряло. Приближих се до входната врата, която се отвори със скърцане само като я докоснах. Хари бе я оставил незаключена за евентуални купувачи, но май не бе имало такива.

Вътре в къщата миризмата ставаше много по-силна. Закрих носа си с кърпа и влязох, струва ми се, в дневната. Дебел слой прах покриваше износените мебели като патина. В слънчевия лъч, проникващ през една дупка в транспаранта, танцуваха милион прашинки. А миризмата се засилваше.

Не идваше оттук, долу. Открих тясна стълба за горния етаж и се качих там. Стомахът ми вече се бунтуваше, не помагаше и кърпата върху лицето ми, малко ми оставаше да повърна закуската си. Намерих се пред една полуотворена врата и я ритнах с крак. Миризмата ме заля още по-силна, тежка и сладникава, изпълни носа и устата ми.

Той лежеше върху голия дюшек на желязно легло в ъгъла. Като се борех с напъните на стомаха си, отидох до леглото да го погледна. Слънчевата светлина ми откри хлътнало старческо лице, брада на сиви кичури, широко отворени очи и зяпнала уста с жълти развалени зъби. До леглото имаше куп бутилки от уиски.

Виждах го за пръв път. Прецених, че ще да е умрял преди около седмица. Оставих го там и излязох отново на свеж въздух и слънце, вече се задавях и се питах какво ли да правя сега.