Манинг Лий Стоукс
Смъртта те чака на ливадата (14)

Четиринадесета глава

Някой плисна студена вода в лицето ми. Бяха ме върнали в къщата. Лежах на пода в дневната. Светлината на свещта се отразяваше от лъснати кожени обувки, а над тях видях два крака, дълги като кокили, които крепяха едър торс. Единият промени положението си и обувката отскочи от ребрата ми.

Тъфи Сайкс рече:

— Ставай, лигльо такъв! Пропусна да ни обясниш нещо.

Седнах на пода, всичко ме болеше. Поради някаква причина, не можех да си обясня защо, но още бях жив. Може би все пак имах някакъв шанс. Трябва да е имало причина, за да прекратят екзекуцията.

Рижавият тикна тънките си силни пръсти в яката ми и ме изправи на крака. Сайкс обикаляше в тъмното край куфара.

— Ела при мен! — кресна ми той. — Погледни какво има тук и започвай да разправяш! Хайде, излъжи ме. Кажи, че не си знаел нищо.

Рижавият ме блъсна и аз се запрепъвах напред.

— Нищо не разбирам — казах аз. — За какво става въпрос?

Единият от мъжете донесе свещ и я постави на масата близо до куфара.

Сайкс ми заповяда:

— Отвори го!

Наведох се и се залових непохватно с куфара. Вече беше отключен. Още преди да го разтворя, усетих миризма на спарено и загнило. Отметнах капака назад. Куфарът беше пълен със стърготини.

Зяпах го доста време, чувах дишането им във врата си. За миг не повярвах на очите си, не разбирах как е било възможно да го направи. После част от картинките в мозайката се разместиха и дойдоха на мястото си, а аз започнах да разбирам. Виж я ти, умницата! Разсмях се.

Смеех се и не можех да престана. Смехът ми беше като на умопобъркан, отекващ сред стените на изолирана килия, чувах се и пак не можех да се спра. Сякаш някой ме гъделичкаше по ходилата с огромно перо.

Огледах едно по едно опулените им жестоки лица и успях да промълвя:

— Ама тя го е направила, не разбирате ли! Тя е разменила куфарите. Измамила е всички ни. — И аз се разтресох от нов пристъп на смях, сочейки с пръст Сайкс, без да се боя от него, макар и само за миг. — Нали си и взел страха, нали правела каквото й наредиш! Можел си да се справиш с нея! Имал си планове как да я използваш, а? — По лицето ми се стичаха сълзи, но все пак успях да избълвам: — А тя си имала свои планове, Сайкс. Сега всичките пари са у нея. И тя е на път, в самолета. Вече е там, където никога няма да я настигнеш само защото толкова време не си направи труда да надникнеш в куфара. Беше толкова сигурен, толкова самоуверен…

Сайкс ме удари по лицето — един къс прав отстрани. Паднах и все още през смях се опитах да мисля. Удаваше ми се случай, малка възможност да пробутам на Сайкс лъжата, за която си мечтаех.

Изправиха ме на крака и ме запратиха в един стол. Сайкс ритна куфара с ожесточение и стърготините се разпиляха. После застана пред стола ми и зададе въпроса, на който се бях надявал.

— Накъде е заминала? Къде смятахте да отидете, ако се бяхте измъкнали? Знам, че в Канада, но къде точно?

Най-сетне имах нещо, за което можех да се пазаря. Беше лъжа, но Сайкс не го знаеше.

— Предлагам да се споразумеем. Гарантираш живота ми срещу тази информация. Ще те заведа лично, ще ти показвам пътя. Щом стигнем в Канада, ще ти посоча мястото, което бяхме избрали за кацане, и след това ще ме пуснеш. Обещавам ти никога да не се връщам в Щатите и никога да не проговоря. Става ли?

Сайкс ме гледаше гневно със златистите си очи. Рижавият му пошепна няколко думи и нещо блесна в ръката му. Стъкло и метал. Спринцовка с игла. Това обясняваше защо съм бил в безсъзнание цял ден. Вече почти можех да проследя как работи мисълта им. Щяха да ми бутнат иглата, да ме прекарат през границата в багажника на колата, после с изтезания да ми измъкнат и последното зрънце информация. Предупредих ги:

— Тая няма да стане. Няма да ви кажа нищо. Пък даже и да ви кажа, ако започнете да ме измъчвате, ще бъде лъжа. А през това време мадамата ще ви бяга все по-далеч и по-далеч и следите й ще се изгубят. Няма да имате време да проверявате всяка лъжа, която ще ви сервирам. Ако пък съвсем прекалите, ще ви предизвикам да ме убиете и тогава никога няма да я откриете.

Сайкс наведе бавно глава, без да сваля поглед от мен. Проницателният му ум се насочи в посоката, която се надявах да пропусне.

— Ами ако тя промени плана си? Щом е била достатъчно хитра да смени куфарите, значи ще прояви не по-малко хитрост и няма да отиде на мястото, за което ти знаеш. Ще предположи, че ти можеш да се разприказваш. Така че нямаш какво да ми предложиш в замяна.

Поклатих глава.

— Не, не е така. Тя въобще не познава Канада, за разлика от мен. Аз избрах на кое летище да спрем — достатъчно далеч от голям град, така че да е безопасно. Понякога го ползват хора, които летят дотам за лов или риболов, но по това време на годината няма да има никой. Знаеш какви пущинаци има в Канада, когато излезеш от големите градове. — Лъжа, това си беше чиста лъжа. Джоун и аз не бяхме решили къде ще отидем. Нямахме никакво време за това.

Сайкс запали пура и закрачи из стаята. Рижавият и останалите стояха по местата си и ме наблюдаваха. Добре! Печелех време. А с време всичко се постига. Рано или късно трябваше да направя опит за бягство.

Сайкс се завъртя на пети и се приближи до мен. Миришеше на пот и на тютюн.

— Добре — изръмжа той. — Приемам сделката, Лъдуел. Не ми е толкова за парите…, но само веднъж да ми падне тя в ръцете!

Гордостта на гангстера беше наранена. И Тъфи Сайкс си имаше ахилесова пета.

— Да, няма да ти е приятно тази история да се разчуе из Лейк Сити. Тя ни изкара глупаци — и теб, и мен.

Сайкс си погледна часовника.

— Сега ще изчакаме до сутринта. Патрулът минава още веднъж към четири. Няма смисъл да рискуваме и сами да им се наврем в ръцете.

Той се разпореди и Рижавият и останалите си излязоха. Сайкс ми подаде пура и ми наля от скъпото бренди, вече се държеше почти любезно. Отиде да седне в люлеещия се стол, а пурата му припламваше в мрака като бдително червено око. Изхили се внезапно.

— Хитра мадама, нали? И как ли го е направила?

Казах му какво предполагам:

— В дъскорезницата припаднах. Сигурно съм бил в безсъзнание по-дълго, отколкото си мислех. Тя ми каза, че е засипала другия куфар заедно с Брайс, но сигурно го е напълнила със стърготини и го е прибрала в багажника. Заключила го е вътре и после, когато спукахме гума, ми каза, че нямала резервна, за да не се наложи да отворя. Навярно се е чувствала ужасно в тоя миг.

— Но как го е сменила, без да я видиш?

Замислих се.

— Имала е една-единствена възможност — няколкото секунди, които бе очаквала през цялото време. На летището, когато влязох в канцеларията да погледна дежурните, които твоите хора бяха вързали. Оставих куфара на прага, но отидох до вътрешната стаичка и го изпуснах от очи за няколко секунди. Трябва да е действала със светкавична скорост. Сменила е куфарите и точно се е качвала в колата, когато аз се показах. Видях я, но помислих, че е тръгнала да слиза.

След това е било лесно. Тя ме вкара в капана и твоите хора са решили, че парите са в куфара. А всъщност те са били в багажника на колата й. Трябвало е само да изчака, докато те си тръгнат, след като са ме упоили, после се е върнала на летището, сложила е парите в самолета и е излетяла. На бас се хващам, че точно така е направила.

Сайкс изруга като на себе си.

— Жалки тъпаци! Да не се сетят да проверят!

Той самият не си бе дал труда да провери, но не му го казах. Защо да го дразня без полза?

— Тя се е застраховала за всяко положение — каза той. — Ако не бе успяла да смени куфарите, пак щеше да си получи половината. И щеше да се отърве от теб завинаги.

— Щяла е да си измисли и някаква история за Брайс. Нещо, което да я оневини. Но не й е било нужно. Вече получи всичко и е на път.

— Ще я пипна! — изръмжа Сайкс. — Да ми отрежат главата, ако не я пипна. Дори да мине време.

Погледнах крадешком часовника си. Едва три без четвърт. Патрулът, за който Сайкс спомена, не минаваше преди четири. Трябваше да се постарая нещо да привлече вниманието им по това време.

Мина ми нещо през ум и ми стана чак приятно. Джоун се бе постарала да се отърве от мен, като ме предаде на Сайкс.

Защо да не направи същото и със Сайкс? Колкото повече мислех за това, толкова повече вярвах, че ще го направи. Имаше основания да се страхува от Сайкс дори повече, отколкото от мен. Това несъмнено значеше, че ще го предаде на полицията веднага щом се намери на сигурно място. Едно телефонно обаждане от пощата на някое отдалечено градче в Канада щеше да е напълно достатъчно.

— Какво знае тя за цялата история? — Опитах се да задам въпроса с безразличен и незаинтересован глас. — Знаеше ли, че ще ме доведеш тук, на фермата, за да ме убиеш?

В отблясъка от припламването на пурата му очите му изглеждаха по-тъмни и големи като на вол.

— Да не ме мислиш за глупак! Да не би да си въобразяваш, че човек като мен ще седне да разправя какво е намислил на някаква си мадама? Но и без теб се сетих за това. Тя не знаеше, че ще те водя тук.

Изглеждаше правдоподобно и все пак се чудех. Бях разказал на Джоун всичко за фермата. Тя беше съобразителна и можеше да се досети, че мястото е подходящо за екзекуция. Ако ли пък не — е, трябваше да разчитам сам на себе си.

Времето течеше. Беше три и половина, когато планът ми започна да се оформя. Зад стола, в който дремеше Сайкс, имаше прозорец. Едното стъкло беше счупено и закрито с картон, но другите бяха цели, мръсни и в паяжини. Прозорецът гледаше към пътя. Отсреща беше гъстата джунгла от къпинак и храсталаци, която бях забелязал още първия ден. Ако успеех да се добера дотам, имаше вероятност да се спася. Но как да стигна дотам? Нямах оръжие. И Сайкс нямаше. Бях го видял да подава пистолета си на Рижавия, така че не можех да отнема неговия, а вратата беше заключена. Не бих успял да се преборя със Сайкс дори да бях в най-добрата си форма, а и през ум не ми минаваше такова нещо. Изглеждаше безнадеждно, но скоро вече трябваше да се опитам. В противен случай само отлагах смъртта си, докато стигнехме в Канада.

Имаше само едно оръжие — бутилката с коняк. В четири без десет се поизправих внимателно. Сайкс веднага се наежи.

— Сядай! — изръмжа той. — Никъде няма да ходиш!

— Само да се разкърша. Краката ми се схванаха. Може ли още една глътка от това бренди? Наистина имам нужда.

Той стана и се пресегна за бутилката на масата до него.

— Добре. — Той се приближи с бутилката в ръка. — Дай ми чашата си, но ако си въобразяваш, че можеш да…

— Нищо не си въобразявам. — Подадох му чашата си. — Нищо не мога да направя.

Когато чашата се напълни, казах си аз, ще блъсна ръката му, така че течността да опари очите му. После ще скоча от прозореца, направо през стъклото. Щяха да стрелят по мен, на това се надявах. Дотогава патрулът щеше да е някъде наблизо и изстрелите щяха да го насочат към нас. Ако успеех да избягам, поне щях да имам шанс съдбата ми да се реши от съд.

Сайкс ми подаваше вече пълната чаша. Напрегнах се, готов да замахна към нея, когато чух превъртането на ключ в ключалката. Спрях движението на ръката си тъкмо навреме.

Влезе Рижавия — втурна се вътре много възбуден. В ръката му проблясваше черен автоматичен пистолет, още по-страшен на светлината на свещта. Той направи знак на Сайкс с глава и двамата зашепнаха неспокойно в единия ъгъл. Като ги гледах, ми стана ясно, че нещо не е в ред. Прочетох го по страшната физиономия на Рижавия и в непрекъснатите погледи, които ми хвърляше. Сайкс се изсмя — гласът му гръмна в малката стая. Той взе пистолета от Рижавия и се приближи към мен. Изправих се, краката ми трепереха.

— Е, май в крайна сметка няма да имаме нужда от теб — каза ми Сайкс. — Корси току-що се е върнал, ходи да се обажда по телефона от една бензиностанция долу на пътя. Твоята Джоун Рийс е мъртва.

— Мъртва ли? Как така?

Сайкс потупваше на дланта си автоматичния пистолет и ми се хилеше.

— Моят човек в Лейк Сити казал, че сигурно двигателят й е отказал. Опитала се да кацне на тамошното летище и се блъснала в едно дърво. Самолетът изгорял. И тя изгоряла с него. Излязло в ранните вестници. Пишело и за Брайс, и за мангизите. Него все още го търсят. Сега се смята, че обирът е тяхна работа. — Той погледна часовника си. — Ще изчакаме четвърт час, докато патрулът се отдалечи.

Знаех какво трябва да направя веднага щом се съвзема от уплахата и успея да овладея нервите и мускулите си. Прозорецът беше единственият ми шанс.

— Ама ти наистина носиш нещастие — каза Сайкс. — Ще се почувствам много по-спокоен, когато си вече мъртъв. Всички покрай теб загиват — приятелят ти Хари, твоята дебелана, Брайс, а сега и другата мадама. Само ти позакъсня, драги.

Чувах как часовникът на китката ми отброява последните минути на живота ми. Прецених разстоянието до прозореца. Някъде към четири метра. А може би толкова мили. Всеки момент вече трябваше да направя крачката. Опитах се да отклоня вниманието на Сайкс:

— Ами парите? И те ли са изгорели?

Той кимна.

— По-голямата част, така пишело във вестника. Но останало достатъчно, за да направят връзка с банковия обир.

Кимнах разбиращо. Рижавият стоеше от едната страна на прозореца — наблюдаваше и слушаше, а очите му шареха. Можех да се хвърля през него, помислих си аз. Навярно Сайкс нямаше да се реши да стреля сега, когато патрулът беше наблизо. Но не оставаше много време. Трябваше да го направя сега или щеше да е твърде късно.

— Знаеш ли — казваше Сайкс, — с тоя твой късмет би трябвало да нямаш нищо против смъртта. Щом на тип като тебе вече не му върви, пиши го умрял.

Някой зачука припряно на вратата.

— Хей, шефе, насам идва кола. С червена лампа. Какво да правим?

Хвърлих се към прозореца. Рижавият изруга и се спусна върху ми, като се опита да ми прегради пътя. Посрещнах го с рамо и го ръгнах, та чак изрева от болка. Зад мен изтрещя пистолет. Сайкс се бе решил да стреля. Куршумът одраска бузата ми, когато се хвърлих през прозореца, закрил очи с кръстосаните си ръце, и разбих стъклото и черчевето. Претърколих се през перваза, а изстрелите трещяха край мен. Сайкс не можа да ме уцели. Паднах по лице върху влажната земя и трева. Миришеше ми на живот. Обърнах се, скочих на крака и хукнах към пътя.

Докато тичах със сетни сили по разкаляния черен път, чух зад себе си суматоха, крясъци и тичащи хора. Някой изруга високо и ясно, явно истински разочарован.

Не исках да спирам, вече виждах червената мигаща светлина, която бавно се приближаваше — светлината, която означаваше сигурност и живот, пък дори и в затворническа килия. Благодарях на чудото, което бе насочило патрула насам. Върху лицето си усещах, малко изненадан, собствените си солени сълзи и ги поглъщах с ъгълчетата на устата си.

Изведнъж червената светлина се стопи, когато от колата внезапно изригна бял сноп светлина, достигна ме и ме прикова на фона на нощта. Тичах в обсега на лъча, в белия тунел на светлината, размахал високо ръце, и ясно долавях собствените си ридания, които напираха в гърлото ми.

В края на белия тунел се виждаше кола с двама яки мъже в нея. Със зъби и нокти се добрах до колата, говорех и разказвах какво има по-нататък по този път, сипех думите в пристъп на облекчение и благодарност. Челюстите им се движеха, те ми казваха нещо, но аз не ги чувах. Беше ми все едно.

Бях спасен. Нямаше да умра.