Манинг Лий Стоукс
Смъртта те чака на ливадата (13)

Тринадесета глава

От доста време чувах дрънченето на електрически звънец в коридора — дълъг тъмен коридор, който водеше за никъде. Звукът беше остър, пронизителен и ми причиняваше болка като зъболекарска машинка, която сякаш дълбаеше в самия ми мозък. Неизвестно как се бях върнал в младостта си, а звънецът беше оня същият, който кънтеше по коридорите на „Саут Хай Скул“ по времето, когато ние с Хари бяхме гимназисти. Трябва да побързам, казах си аз. Закъснявах, а Хари винаги се дразнеше от това.

Започнах да крещя: „Добре де! Идвам. Не виждаш ли? Спри тоя звънец!“ Само че звънецът не спираше и аз изведнъж дойдох на себе си, колкото да се сетя, че Хари е мъртъв и че скоро и аз ще отида при него. А дрънченето продължаваше. Но не беше от звънеца — онова, което чувах, беше непрекъснатият звън от удара на метал в метал. Трябваше ми цяла минута, за да го осмисля — после разбрах. Дрънчаха безразборно нахвърляните инструменти, които подскачаха в багажника на лека кола. Колата се движеше с голяма скорост по лош път.

И аз също подскачах и се удрях ту в едната страна, ту в другата. Лицето ми се блъсна в някаква издатина и ме заболя жестоко. Беше тъмно като в рог, миришеше отвратително, но в багажника проникваше достатъчно въздух, за да мога все пак да дишам. Краката ми бяха вързани, както и китките, и извити отзад на гърба — толкова силно и жестоко могат да те стегнат само с жица. Хората на Сайкс умееха добре да използват жицата.

Опитах се да избутам с език лепенката, с която бе запушена устата ми, но без резултат. Едва дишах.

Най-сетне успях да потисна обзелата ме паника и се опитах да лежа кротко, доколкото е възможно, и да си спестя ударите от друсането. Мислех си за Джоун, мъчех се да разбера защо го бе направила. Ако съумеех да се съсредоточа, може би нямаше да полудея.

Съществуваше вероятност да е работила за Сайкс или може би още за Алонсо. Предложили са й пари, за да ме открие, това се подразбира. И тя ги бе насочила веднага към Хари. Спомням си как веднъж й бях казал, че Хари Уилкинс е единственият ми истински приятел в Лейк Сити. Сигурно го е запомнила и е казала на Алонсо или на Сайкс. После, когато Сайкс убил Алонсо и Хари и поел бандата, са ми пратили бомбата. Не се е получило нищо и те трябва да са били доста озадачени и раздразнени, докато аз самият ги улесних, като й се обадих и й разказах всичко за Брайс и за обира на банката. След като се разделихме оная вечер, сигурно бе отишла право при Сайкс и се е споразумяла с него. Запитах се колко ли са й обещали, за да ме подмами до летището, където щяха да ни причакат. Нямаше да е малко. Заведеше ли ме веднъж дотам, нещата толкова се опростяваха. Сайкс и бандата му можеха изобщо да не се мяркат из Шейдланд и околността, където имаше вероятност да попаднат на ченгетата от Лейк Сити или на тия от прокуратурата.

Колата навлезе в завой с голяма скорост и главата ми отново се фрасна. След няколко минути намалихме и изтрополихме по някакъв дървен мост, прокънтя на кухо и аз изведнъж се сетих къде може да сме или поне така си мислех. На стария покрит мост край Шейдланд, малко преди пощенските кутии. Спомних си как трополеше по него собствената ми кола. Но нямаше логика. Какво ли търсеха близо до фермата и вилата? Сигурно грешах.

Гумите изскърцаха върху чакъл и колата рязко спря. Напрегнах слуха си, когато се отвори врата и някой каза:

— Подай ми фенерчето, Тони. Тук на кутиите пише нещо.

— Кутиите ли? Значи не бях сбъркал.

Стъпките заобиколиха колата и се върнаха обратно. Същият глас рече:

— Всичко е наред. Фермата на Уилкинс е малко по-нататък в същата посока. По черния път. Ти карай бавно.

Вратата се затръшна отново и колата потегли. Лежах, облян в собствената си пот. Караха ме обратно във фермата.

След малко колата зави рязко и спря. Вратите се затръшнаха отново. Някой вдигна капака на багажника, двама души ме хванаха и ме пуснаха да падна по лице на тревата. Последва още една изненада. Беше тъмно. Когато ме заловиха, беше ранна утрин, а сега — тъмно. Нямаше луна, но небето над мен бе осеяно със звезди. Топъл ветрец погали лицето ми. Изглеждаше ми невероятно, но съм бил в безсъзнание целия ден.

Мъжете, които се наведоха над мен, бяха само сенки. Някой сваляше жицата от глезените ми с клещи. Остра болка прободе краката ми, когато кръвта нахлу в тях. Изправиха ме грубо. Единият от мъжете ме побутна:

— Май и сам ще можеш да стигнеш, приятелче. Няма да ходиш надалеч.

Чу се смях:

— Никак даже.

Поклатих глава и издадох някакви звуци през лепенката. Един друг се пресегна и я отлепи.

— Не се напъвай да викаш, приятел. Никой няма да те чуе.

— Мерси — смънках аз. Езикът ми се бе подул и натежал. — Щяхте да ме уморите с това чудо на устата ми.

Настъпи кратка тишина и един от тях се изсмя отново. Двамата ме хванаха от двете страни. Сега вече видях, че са трима — същите трима, които ме заловиха на летището. Напред се мярна силуетът на дребния тип, който отиваше към къщата.

Побутнаха ме да вървя напред. Примолих се:

— Мога ли да пийна малко вода? Жаден съм.

— Първо да влезем вътре, мой човек. Върви! — Тонът му беше рязък, но не груб. Останах с чувството, че поне този не харесва твърде работата си.

Почти ме внесоха в къщата. Изненадах се от наслаганите тук и там свещи, които хвърляха неясна жълта светлина, а и от това, че всички прозорци бяха закрити с одеяла. Избутаха ме в дневната с все същата безнадеждно овехтяла мебелировка. В единия тъмен ъгъл на стаята някакъв мъж седеше в старовремския люлеещ се стол с пълнеж от конски косми. До него беше куфарът със стоте бона. Лицето му оставаше в сянка. Знаех кой е, макар че го бях виждал само няколко пъти — последния път беше в началото на една уличка зад „Кресънт Клъб“.

Тъфи Сайкс каза:

— Много бягаш, Лъдуел, човек не може да те стигне. Усложняваш ми живота.

Столът изскърца и продължи да се люлее, когато той стана и тръгна към потрепващата светлина. Беше над метър и осемдесет, с рамене като наковалня и бетонна плоча за стомах. Имаше широко лице като на славянин, обезобразено от стотиците удари с боксове и юмруци, които бе понесло. Носът му представляваше безформена маса, леко изкривен на една страна. Носеше тъмен костюм на тънки райета с хубава кройка, бяла риза и огненочервена вратовръзка. Големите му крака бяха обути в меки кафяви обувки.

Това беше Тъфи Сайкс, за когото знаех, че е започнал като момче за всичко, а сега се бе възкачил на престола. Огледа ме с любопитство, прекара едрата си ръка през твърде дългата си прошарена коса, паднала над ушите му.

— Да-а — повтори той, — направо не може да те стигне човек. А над рамото ми добави:

— Излез навън, Ред! С него ще се справя сам. Сложи някой да пази отпред и отзад. Корси още ли наглежда пътя?

Едва сега осъзнах, че и рижавият дребен тип е в стаята с нас. Той кимна на Сайкс, излезе и затвори вратата след себе си. Сайкс отиде до ъгъла и взе една бутилка с две чаши от нестабилната маса. Наля в една от чашите и ми я подаде.

— Изпий това. Имаш нужда, нали?

Конякът беше хубав. Изгълтах го и Сайкс напълни чашата ми отново, после и своята. Запали цигара и ми я пъхна в устата.

— Няма ли да свалят тази жица от ръцете ми? — попитах го аз. — Ужасно е.

— По-късно може би. — Той посочи с глава към един стол с висока права облегалка. — Можеш да седнеш, ако искаш. Чакай малко. Най-напред дай ми ключа за куфара. Тия моите глупаци, са пропуснали да го приберат. — Завъртя ме обратно със силна ръка, пребърка ме и откри ключа в джоба ми. После го пусна в своя и направи знак с глава към куфара.

— Трябва да ти благодаря, приятелче! Не ми подаряват по сто бона всеки ден. Сега можеш да седнеш.

И аз седнах. Старият стол се разклати под тежестта ми. Погледнах към Сайкс, който палеше дебела кафява пура с платинена запалка.

— Ще ме убиеш ли?

Той кимна през дима.

— А ти какво очакваш?

— Защо? — опитах се да прикрия треперенето на гласа си. Целият се тресях и коленете ми подскачаха. — Но защо? Нали мангизите са у теб?

Той ме изгледа с отвращение.

— Не си хаби приказките. Знаеш, че няма да те пречукам заради мангизите. — Той се усмихна при мисълта за парите. — Те не влизаха в сметката — един вид подарък, който не очаквах. — Смехът му беше дрезгав. — Тя те предаде, драги, при това само за половината от тях.

— Можеш да ме пуснеш. Никога няма да кажа нищо. Дори да им кажа, няма да ми повярват. Сега съм убиец — убих Брайс. — Думите се лееха от пресъхналата ми уста, докато му разказвах какво се бе случило. Знаех, че няма да помогне, но трябваше да опитам. Трябваше да опитам всичко. Не исках да умра.

— Ще ти повярват — каза той, след като свърших. — Ще ти повярват, защото така ще искат. Ще ме пратят право на електрическия стол заедно с тебе. Вестникът вдига олелия до бога за онова репортерче, което очистих. — Той поклати едрата си обезобразена глава в знак на съжаление. — Това беше грешка. Признавам. Каба излезе тоя репортер! Мислех, че ще издържи повече. — Той пресуши чашата си с бренди, напълни я отново и дойде да напълни и моята. — Пийни си колкото искаш. По-лесно ще мине всичко.

Сайкс погледна часовника с кожена каишка върху косматата си ръка.

— Имаш още малко време. На миля-две оттук към полунощ минава полицейски патрул. Не искам да чуят изстрели и да вземат да задават въпроси.

Раздвижих се в стола, за да пооблекча парещата болка в китките си, от което едрото му тяло се напрегна. Нямаше начин да се преборя с него дори да не бях вързан. Трябваше да измисля нещо друго. Единственото, което ме делеше от смъртта, беше находчивостта ми.

Да имах поне едно нещо, за което да се пазаря! Но нямах.

Сайкс се отпусна отново и засмука брендито си. Столът проскърцваше, сякаш в стаята шеташе мишка, а той се полюшваше напред-назад като някакво ужасно подобие на смъртта.

— Междувременно можем да се поразговорим — предложи ми той, — за да убием времето. Как се отърва от бомбата? Беше добре изпипана. Прави ми я специалист.

Разказах му за Морган. Какво значение имаше? Ако успеех да го заинтригувам, това щеше да означава още няколко безценни секунди живот за мен.

Сайкс се подсмихна.

— И това твоето ако е късмет! Пък и на всички, дето си имат работа с теб. Още една причина да си идеш от този свят.

Сетих се нещо.

— Ако ме убиеш, с мен бедата няма да свърши. И Джоун знае. Знае и за Гонсалес. Аз й казах. Тя може да те закара на електрическия стол не по-зле от мен.

Той поклати глава.

— С тази кукла аз мога да се справя. Пък и тя не е видяла нищо лично. Свидетел, който предава хорски приказки, не важи пред съда. За какво, мислиш, наемам скъпи адвокати? — Той се приведе напред в люлеещия се стол и тръсна пепелта от пурата си. — Както и да е, не мога да рискувам с теб, особено когато по следите ти е областният прокурор. Ако аз те пусна, ще те пипне той. И ти ще се раздрънкаш, знам го. Тъкмо съм организирал бранша, както аз си искам, не мога да си позволя скандали. — Усмивката му беше зловеща. — И аз си имам приятелчета, които ще се зарадват, ако ме видят изправен пред съда. Може даже и да помогнат с нещо. После ще дойдат да се настанят на мястото ми. Играе се по мъжки, Лъдуел. Би трябвало да го знаеш.

Той стана и тръгна из стаята с отмерени тежки крачки. На светлината на свещите очите му проблясваха златистожълти към мен.

— В тая игра има само едно правило — играе се по мъжки и няма връщане назад. Мъртвите не говорят. Речеш ли да не го спазваш, ще свършиш на въжето. — Той спря да крачи из стаята и ме изгледа с презрителна усмивка. — Как така нищожество като теб се е забъркало с Алонсо? Ти не си мъжко момче. Веднъж предупредих Ал, защото никога не си ми бил симпатичен, нито съм ти имал доверие. Ти само се навърташе край нас, колкото да обираш трохите, дребните мангизи. — Копчетата на шитата му по поръчка риза се напънаха, когато той си пое дълбоко въздух. — Трябва да играеш на едро и да си мъжко момче, ако искаш да оцелееш и да си добре на този свят. Типове като теб само създават неприятности на всички. — Той погледна пак часовника си. — Искаш ли да ти налея още? Вече не остава време.

— Защо точно тук? — Трябваше да го накарам да говори за нещо. — Защо ще ме убиваш тук, на фермата?

— Отзад зад къщата има гроб — отвърна Сайкс. — Откри го едно от моите момчета. Местните сигурно знаят за него. Няма кой да те търси там. Ще те сложим над другия, знам ли го кой е той.

Виж как се завъртяха нещата, помислих си с отчаяние. Ще ме погребат при стария скитник Луис Е. Сампсел. Ще вземем да го пренаселим тоя гроб.

— Впрочем — не спираше Сайкс — те вече са били тук, прокурорът, шерифът и щатската полиция. Огледали са къщата и всичко. Не е много вероятно да дойдат отново да душат. Но рано или късно ще открият мадамата в езерото, а ще намерят и Брайс. — Очите му шареха по мен със задоволство. — Мога дори да наредя нещата така, че да ти припиша и убийството на Гонсалес в Лейк Сити. Може да използвам твойта мадама за тая работа, защо не, и докато си губят времето да те търсят из цялата страна, мен ще ме оставят на мира.

Да, прав е. Джоун щеше да излъже, ако той поиска това от нея.

— Ама и тя си е истинска мръсница — каза той, като че ли прочете мислите ми. — Продаде приятеля ти Уилкинс за един бон. Пратих при нея един от моите хора, без да имам нещо предвид, а тя го засили право при твоя приятел. На следващия ден ми се обажда и пита колко давам за теб. — Той разтърси огромната си глава, заприлича ми на санбернарско куче, което размишляваше дълбокомислено над греховете на човечеството. — Държал си се като наивник. Виж, при мен е различно. Уплашил съм я до смърт. Няма да посмее да ми върти номера.

Погледна отново часовника си. Пресече стаята и рязко почука по вратата.

Това е, казах си аз. С мен е свършено. Нищо не можех да измисля. Течаха последните мигове от живота ми.

Сайкс се отмести встрани, за да влезе Рижавия, следван по петите от двамата едри мъжаги, и ме посочи с палец:

— Приключвайте с него! Всичко да стане както трябва, само побързайте. Искам да потегляме за града.

Рижавият кимна на двамата. Те ме вдигнаха от стола и ме блъснаха към вратата. Единият извади автоматичен пистолет от кобура си. Аз се отпуснах назад, повлякох крака. Не биваше да умра така. Не можеха да ме очистят просто така, като че ли гасяха една от свещите в стаята. Рижавият ми изръси един юмрук в лицето.

— Тръгвай бе! Хайде! И никакви номера. Дръж се като мъж. Няма да боли. Даже няма да разбереш как ще стане.

Изведоха ме навън в пролетната нощ. Никога не бях виждал толкова ярки звездите. Отзад, някъде близо до обора, цвъртеше щурец. Носеха се изпарения със сладкия мирис на избуяваща растителност. Докато заобиколим покрай обора, преди още да нагазим в ливадата, обувките ми лъснаха от росата.

Не усетих кога единият от тях ми лепна пак лейкопласт на устата. Помъчих се да издам някакъв звук, съпротивлявах се, но ме принудиха да вървя с опрян в гърба ми пистолет и го забиваха така, че да ме боли. Дребният тип водеше напред с фенерчето. Сетих се, че ще ме хвърлят в гроба при стария скитник — сега вече само кокали и разкапани меса и червата ми се обърнаха.

Като стигнахме гроба, свалиха жицата от ръцете ми и единият хвърли лопата към мен.

— Почвай, братче. Няма аз да проливам пот и да копая дупка вместо теб. — Той погледна другите двама и се изсмя. — Нежен съм. Мога да се простудя.

Копаех с пистолет в гърба, потях се от страх и дебнех удобен момент да побягна. Всичко беше за предпочитане пред това да чакаш като овца на заколение. Ако намерех начин да цапна единия с лопатата, може би щях да успея. Трябваше да опитам.

Лопатата хлътна в нещо меко, разкашкано. Знаех какво е — старият скитник. Цялата ми смелост се изпари. Пуснах лопатата, паднах на колене и отскубнах лепенката от устата си. Скръстих ръце и започнах да ги моля, крещях към тях да ме оставят жив в името на всичко свято. Ехото на собствените ми думи се върна при мен, отскочило от невъзмутимите им гранитни лица.

Единият от тях каза:

— Гръмни го, за бога! По-бързо. Не мога да го гледам тоя страхливец.

Рижавият мина зад мен. Извърнах се и се опитах да го хвана за крака, а в същото време усещах студената целувка на пистолетното дуло върху тялото си. Чух собственото си ридание:

— Не, нее… нее…

Думите ми бяха заглушени от ясния звук на запъващ се ударник на пистолет. Опитах да се моля, но не си спомнях нито една молитва. Видях лицето на Хари, слабо и набръчкано, осеяно с белези от някогашно акне, който ми казваше, че всичко това не е никак неочаквано. Това беше крайният резултат от всички минути, часове, дни и години, през които бях живял нечестно. Не само защото се бях появил на една уличка в неподходящ момент. А просто защото аз си бях, бях онова, което бях.

Погледнах нагоре към звездите. Усетих как се напрегнаха мускулите на Рижавия. Ето това беше краят.

Някъде някой извика. Към погребалната група край отворения гроб се носеха бързи стъпки.

— Стойте! — викаше някой. — Не стреляйте! Сайкс иска да го върне обратно в къщата. Не стреляйте!

Припаднал съм.