Манинг Лий Стоукс
Смъртта те чака на ливадата (12)

Дванадесета глава

Пуснах Брайс и се претърколих по гръб, задъхвах се като риба на сухо, давеше ме надигащата се гореща вълна в гърлото ми. Бях на път да изгубя съзнание, но трябваше да се съвзема, да не се предавам, да се измъкна оттук.

Успях някак си да съблека потъналата в кръв риза, свих я на топка и я натъпках под мишницата си. Притиснах я с ръка, така че да се задържи върху раната от ножа вместо превръзка. Ръката ми доста се бе замърсила от мокрите стърготини, но от това кръвта щеше да се съсири още по-бързо.

Не можех да стоя на краката си и след третия опит да се изправя се отказах и запълзях назад на четири крака към вратата на дъскорезницата. Влязох вътре и намерих фенерчето, после изпълзях обратно навън и като светвах колкото се можеше по-малко, намерих двата куфара и моя пистолет. Докато се биехме, Брайс бе откъснал кобура ми, затова затъкнах пистолета в колана си.

Допълзях до кадилака и присветнах три-четири пъти с фаровете. След това просто се свлякох на седалката, почти неспособен да се помръдна, и зачаках Джоун да дойде и да ми помогне. Бях загубил много кръв, повърнах всичко, а ръцете ми тежаха като олово и не можех да ги повдигна. Бях замаян, притъмняваше ми пред очите. Напрягах слуха си да чуя колата и се чудех защо ли не идва по-бързо. Изобщо не я чух. Джоун се появи до мен, изникна изневиделица от тъмното.

— Дик, всичко наред ли е? — прошепна тя.

— Не — отговорих с дрезгав глас. — Никак даже. Помогни ми да стигна до дъскорезницата. Ранен съм лошо с нож.

Тя ахна от изненада.

— С нож ли? Ами къде е Брайс?

— После ще говорим. Сега ми помогни. Не мога сам.

Тя застана до мен като привидение, от което ухаеше на жасмин. Прегърна ме и заедно тръгнахме към постройката.

Влязохме и аз й казах какво да прави. Тя подпря фенерчето отново на печката, събу фустата, която носеше под полата си, и я накъса на дълги ивици. Като видя раната ми на светлината, цялата пребледня.

— Много ли те боли?

— Не е много приятно. Стегни повече тази превръзка, кукло. Ако загубя още кръв, с мен е свършено. Така е добре. Сега разцепи края на две и го завържи.

— Не е ли по-добре да идем на лекар? Раната ти е ужасна!

— Никакви доктори! И така е достатъчно сложно, защо да оставяме пресни следи. — Изгледах внимателно овалното й лице с цвят на слонова кост на светлината на фенерчето. — Нужно ли е да ти обяснявам за Брайс?

Тя поклати глава.

— Не. Боях се, че може да се стигне дотам. Къде е той?

— До една голяма купчина стърготини. Ще го погреба в нея, когато се посъвзема. Трябваше да го направя, Джоун. Иначе аз щях да съм на неговото място. Той хвърли нож по мен.

Очите й станаха огромни.

— Убийство значи — проговори тя тихо. — Ти си го убил, Дик. А сега и аз съм вътре.

Опрях се на рамото й и се опитах да се изправя на крака. Чувствах се малко по-добре, но ми се виеше свят.

— Радвам се, че го разбираш. Сега ти си съучастница в убийство и ако хванат мен, ще хванат и теб. Затова не пълни главичката си с разни мисли как да ме изоставиш. Нужна си ми. Без теб и без самолета на Брайс аз съм загубен, свършен.

Тя ме погали с хладни пръсти по лицето.

— Няма да те изоставя, скъпи. Но да не стоим тук повече, отколкото е необходимо. Това място ме кара да изтръпвам. Хайде да свършваме каквото трябва и да тръгваме.

— Браво на теб. Ако продължаваш все в тоя дух, ще се справим. — Тръгнах към вратата, като залитах малко. — Ела да ми помогнеш! Трябва да го погреба, но първо да взема ключето от куфарите. В джоба му е.

Нещо стана с главата ми, щом ме лъхна свежият въздух. Наду се като балон и се опита да литне към черното небе. Едва успях да хвана конеца и да я задържа. Когато отново отворих очи, се намерих на земята с гръб, опрян в стената. Беше тихо, много тихо. От Джоун нямаше и следа. Изпаднах в паника, посегнах към пистолета си в колана. Там си беше — хладен и вдъхващ увереност. Вдигнах поглед и видях Джоун, която изплува от тъмнината. Разтърках челото си, защото главата много ме болеше.

— Какво стана? Колко време бях в безсъзнание?

— Не много. — Тя се наведе и ме целуна. — Ти просто припадна, Дик. Не можах да те свестя веднага, затова го погребах сама.

Погледнах я изненадан.

— Наистина ли? — В сумрака на не настъпилото още утро забелязах, че елегантният й костюм е изцапан целият в стърготини. Прелестното й личице беше мръсно, на единия й чорап имаше бримка.

— Изнервих се, не бива да стоим повече тук, скъпи. Съборих върху него половината от купа стърготини. Намерих ключето в джоба му, събрах всичките пари в единия куфар и закопах другия заедно с него. А също и инструментите. Сега хайде да се махаме оттук, моля те, много те моля.

— Къде е куфарът? — сопнах й се аз. — Само се опитай да ми въртиш номера и ще извия прекрасното ти вратле!

Тя ме изгледа продължително. Очите й блестяха, може би от сълзи.

— Глупак такъв! Ако исках да те зарежа, нямаше да е никак трудно. Можех да взема парите и вече да ме няма. — Тя влезе в дъскорезницата и се появи с единия от куфарите, едвам го изнесе и го тръсна пред мен.

— Ето ти го! — После хвърли ключето в лицето ми, отиде до кадилака и се загледа в изсветляващото небе.

Парите бяха вътре. Куфарът беше толкова препълнен, че трудно го затворих и заключих отново.

— Извинявай, сладурче! — казах аз. — Не исках да те обидя. Но главата ми не е в ред. Не знам какво говоря и какво правя.

Тя се върна при мен.

— Няма нищо, Дик. Само да се махаме вече оттук. Нервите ми никак не издържат.

— Помогни ми да стана. Ще отида да поогледам и аз. Влез вътре, вземи дрехите ми и ги хвърли в колата си. Къде си я оставила?

— На пътя, на двеста-триста метра оттук.

Тя изчезна в дъскорезницата. Отидох до купа стърготини да огледам. Бе свършила добра работа. Брайс лежеше под един тон стърготини, нямаше кръв, нямаше и следа от борба. За миг се изкуших да скрия и кадилака му или само да го откарам някъде другаде, но после се отказах. След като не разполагах със сигурно скривалище, тук, в дъскорезницата, беше по-добре. Можеха да минат седмици, преди някой да го открие. Джоун беше права. Трябваше да се махаме бързо.

Когато се върнах, тя стоеше до кадилака с дрехите ми. Преоблякох се, скрих полицейската униформа и взех куфара с парите.

— Добре. Да тръгваме! Поемай към летището колкото можеш по-бързо, но не надувай много. Спазвай правилника. Не бива да се навираме в очите на ченгетата.

Тръгнах след нея по разкаляната пътека към колата. Спряла бе под един голям бряст. Преди да се кача, сложих куфара откъм моята страна и го оставих в краката си. Тя се настани зад кормилото и потеглихме. Минаваше пет. Разсъмването се оказа лъжливо, отново беше тъмно, но на изток вече се развиделяваше и слънцето скоро щеше да се покаже. Предстояха ни седемдесет мили път.

Излязохме на магистралата и поехме на север. Нямаше движение, пътят беше почти безлюден. От време на време задминавахме по някой товарен камион, спрял на банкета, за да подремне шофьорът на леглото зад седалката. Кучета ни лаеха откъм фермите, петли кукуригаха и се разхождаха надуто из дворовете.

Запалих по цигара и за двама ни и запушихме, без да разговаряме много-много. Джоун поддържаше скорост шейсет мили и колата гълташе пътя неусетно. Рамото ми изтръпна, вече не го чувствах, само от време на време ме пробождаше остра болка. Все още бях отпаднал и замаян, но поне стомахът ми се оправи. Наблюдавах слънцето, което изгряваше на изток през сутрешната мъглица, и си давах сметка, че скоро ще открият дупката в стената, ако вече не са я открили. Разбира се, щяха да извикат щатската полиция, после щяха да проверят Брайс. И щяха да се замислят, като не намерят нито Брайс, нито булката му. Не за мен, а за Брайс и Джоун. Някой сигурно щеше да си спомни, че Брайс има самолет. Можехме да се измъкнем само ако побързаме.

— Я натисни газта. Пътят е чист и… — Но не успях да довърша, защото се чу силен гръм и колата дръпна рязко вдясно, задницата занесе и описа широка дъга. Хванах се здраво и само гледах и се молех, докато Джоун се бореше с кормилото.

Имахме късмет. Изминахме така двайсетина метра, колата бе станала неуправляема и накрая спряхме, забили нос в една затревена канавка. Задните колела останаха на банкета, а предницата се изви напряко на пътя.

— Спукахме гума — отбелязах съвсем не на място с треперещ глас и слязох. Дясната предна гума беше гръмнала и едва се крепеше на джантата. Джоун седеше зад волана, пребледняла и разтреперана не по-малко от мен. Усетих, че отново ми призлява и се подпрях на калника, за да не падна. — Това може да е краят. Освен ако не я сменим веднага. — Минах отзад и погледнах заключения багажник. — Давай бързо ключовете! И ела да ми помогнеш! Трябва да я сменим с резервната.

Тя дойде при мен, бяла като платно.

— Нямам резервна. Като му тръгне веднъж на човек… Спука се и я оставих оня ден в сервиза да я оправят. — Тя се опря на ръката ми. — Какво ще правим сега, Дик? Няма ли да тръгнат да ни търсят, щом открият за банката.

За миг почти изгубих контрол над себе си. Изкрещях и:

— Как така нямаш? Глупачка! Да тръгнеш на такъв път без резервна гума!

Тя трепна, като че ли я бях ударил.

— Но откъде можех да знам? Всичко беше толкова неочаквано, забрави ли? Но каквото станало, станало, не бива да се караме, особено сега. — Лицето й вече възвръщаше цвета си. — Загубени сме, ако започнем да се караме, Дик! Не разбираш ли? Трябва да се направи нещо. Помисли и ще видиш!

Беше права и аз го знаех. Отдалечих се и запалих цигара. Ръцете ми трепереха. Трябваше непременно да измисля нещо. Ако не се овладеех сега, това щеше да е краят. Огледах в двете посоки безлюдното шосе, блеснало на ранното слънце. Безлюдно, но докога ли? Всеки миг откъм хълма, който бяхме превалили, можеше да се спусне полицейска кола или пък да се появи на завоя пред нас — и тогава с мен бе свършено. Дори само ако поискат да ни помогнат. Всеки миг вече. Трябваше да запазя самообладание, да мисля бързо, просто и ясно. Може би все още имаше време. Напред и вдясно от нас забелязах над дърветата да се вие дим, синкавият дим от нечий комин — някъде си приготвяха закуска. Фермерски дом навярно. Там биха могли да ни помогнат. При всички случаи това беше шанс, единственият ни шанс.

— Връщай се в колата — изръмжах на Джоун. — Карай със спукана гума до ей оная къща. Там може би ще ни помогнат. И няма да се обаждаш, аз ще се разправям! Само побързай!

Подкарахме бавно, колата се тресеше и подскачаше на спуканата гума, минахме завоя и къщата се появи — спретната дървена къща, боядисана в зелено, с бяла дъсчена ограда и голям обор с още някакви селскостопански постройки зад него. На двора стоеше нов трактор, но колата на пътеката отпред ме накара да повярвам, че късметът не ми е изневерил още. Беше нов модел, същата марка като колата на Джоун. Нейната беше отпреди две години, но се надявах, че гумите са същите.

Джоун зави по пътеката към къщата и спря. От страничната врата излезе мъж в работен комбинезон, постоя така, зяпнал от любопитство, после тръгна към колата. Обърнах куфара с парите на една страна, за да не бие на очи, доколкото това беше възможно.

— Да не забравиш! — предупредих още веднъж. — Остави на мен да се разправям.

Тя кимна.

Човекът беше едър, на средна възраст, със слабо лице и обгорял от слънцето. Дъвчеше клечка за зъби.

— Здрасти! — заговори той и погледна съсипаната гума. — Лош късмет, а?

— Добро утро! Наистина лош, пък имаме бърза работа. — Посочих новата кола пред нас на пътеката. — Дали няма да се съгласите да ни продадете една гума? Би трябвало да стават и на нашата. Ще ви платя добре… в границите на разумното.

— Ами… — Фермерът се наведе да разгледа гумата ни. Слязох от колата и застанах до него. — От тая нищо не става — рече той. — Наблизо има град, на не повече от пет мили. Там ще ви я оправят. Аз имам само една резервна за себе си. — Разглеждаше ме с явно любопитство, забеляза издраната ми физиономия и цицината от камъка, който ме бе ударил пред вилата. Трябва да съм изглеждал доста зле, няма съмнение в това.

Опитах се да прикрия раздразнението в гласа си и продължих:

— Казах, че бързаме. — Кимнах по посока на Джоун и снижих гласа си. — Всъщност тя бяга от къщи заради мен, баща й не ме харесва. — Измъкнах портфейла от джоба си и благодарях на бога, че той не можа да види превръзката на рамото ми. Протегнах ръка с две двайсетачки и една десетачка.

— Давам петдесет. Просто нямам време да спирам в града и да търся някой да ми оправя гумата. Ако не побързаме, ще изпуснем самолета си. — Това поне беше самата истина.

— Ами… — Той все още се колебаеше.

— Ще ги направя седемдесет и пет — предложих аз. — Сериозно говоря. Ако ни настигне старият, ще стане голяма работа. На всичко съм съгласен, само това да не стане.

Джоун излезе от колата и застана до мен. Хвана ме за ръка и се усмихна на фермера.

— Моля ви. Искаме да се оженим веднага.

Той взе банкнотите от ръката ми и се ухили.

— Добре. Имате гумата. Изчакайте малко, ще ви я монтирам. Тук, в колата, имам крик.

Джоун се залепи за мен и отново му се усмихна широко.

— О, благодаря ви. Това е толкова важно за нас.

Мъжът се върна с крика и се наведе да повдигне с него предницата.

— Кой съм аз, че да преча на двама млади? — засмя се той. Погледна ме и ми намигна. — Няма ли да има време за чашка кафе и топли кифлички? Старата прави чудесни кифлички.

— Благодаря. Нямаме време.

— Ще мога ли да се поизмия? — обади се Джоун. — Малко да се освежа. — А към мен прошепна: — Веднага се връщам. Наистина ми се налага.

— Само че не се бави! — Видях, че отиде до къщата и потропа леко на страничната врата. Отвори й едра жена с карирана престилка, чух, че се заговориха.

— Май сте се отървали леко? — Мъжът отвиваше гайките с един от гедорите. — Голяма ли беше скоростта, когато стана?

— Около шейсет мили — отвърнах аз и го попитах дали не може да побърза малко. От пътя се виждахме съвсем ясно, движението вече оживяваше. Не след дълго щяха да вдигнат тревога и да пуснат полицейски патрули. Оставаше ни още час и нещо път до летището.

Човекът разбра намека ми и продължи да работи без повече приказки. Докато слагаше новата гума обаче, все поглеждаше към мен, от което ми стана ясно, че започва да се замисля. Огледах къщата за телефонни кабели и видях, че е свързана с един стълб откъм магистралата. Нищо не можех да направя. Просто щях да рискувам. Можеше да се обади на ченгетата, а можеше и да не се обади.

Джоун се върна точно когато той завиваше последната гайка. Беше се измила и гримирала. Побутнах я към колата.

— Хайде да тръгваме, мила.

Докато тя палеше колата, подадох на фермера още една двайсетачка и му намигнах.

— И да знаете, не сте ни виждали, ако дойде да ви разпитва един разярен баща.

Той кимна, но погледът му беше недоверчив. Още докато излизахме на заден, за да свием към шосето, видях, че тръгна към къщата с бърза решителна крачка.

— Натисни педала! — извиках на Джоун. — Тоя селяндур не ни повярва. Отиде да се обади на полицията, за всеки случай. Трябва да прекосим градчето, за което той спомена, преди да се е свързал. Могат да ни задържат по оня параграф на подозрителното поведение.

— Няма да може от техния телефон — усмихна ми се тя отстрани. — Останах за малко сама на телефона горе, след като излязох от тоалетната. Ще му трябва известно време, за да го оправи.

Олекна ми.

— Умница си ми ти! Имаш глава на раменете си. Тази история, че сме избягали, за да се оженим, беше доста глупава, но само това успях да измисля в момента.

Тя кимна.

— Всичко е заради лицето ти, скъпи. Изглеждаш ужасно. Повече си за болница, отколкото за сватба.

Погледнах се в огледалото за обратно виждане. Права беше.

Минахме безпрепятствено през близкото градче. На миля и нещо след това Джоун зави с колата по второкласен път.

— Минавала съм веднъж оттук с Брайс — обясни ми тя. — Летището е на петнайсетина мили в тази посока, малко преди едно градче — казва се Бруквил. Повече няма да излизаме на главни пътища. Ще загубим време, но така е по-безопасно. Какво ще кажеш?

Съгласих се. Така и така не можех да го намеря сам. Но пътят беше ужасен и скоро тя намали скоростта до около трийсет. Беше си чиста лудост да пълзим с това темпо, но нищо не можеше да се направи. Непрекъснато поглеждах назад в очакване да видя облак бял прах от преследваща ни кола, но нямаше нищо. Само по едно време след нас се движеше някакъв камион за около миля и нещо и после отби.

По-късно, докато минутите се точеха, започнах да осъзнавам, че нещо не е в ред. Джоун натисна малко газта — караше безмилостно малката двуместна кола, която се тресеше в коловозите, а лицето и беше упорито съсредоточено. Устните й се очертаваха като тънък ярък срез в овала му. Наблюдавах я — исках да усети напрегнатия ми поглед — и видях как се стегнаха мускулчетата под гладката линия на долната й челюст. Кроеше ми някакъв номер.

Извадих пистолета си от жабката, където го бях скрил, и завъртях цилиндъра. Забелязах, че попоглежда начесто пистолета.

— Гледай да намериш летището до половин час — заплаших я тихо. — Не се шегувам. Никак не ми харесва как караш…, да не си загубила пътя?

Тя намали и ме погледна с широко отворени очи. В тях блестяха сълзи.

— Сълзите няма да ти помогнат. И не се опитвай да ми разиграваш номера. Може би кроиш нещо, може би не, но няма да го допусна. Затънал съм до шията, това не ти ли е ясно? Ако те хвана, че се опитваш да ме измамиш, ще те убия. — Погледнах напред и видях, че наближаваме разклон. — Спри. Ще потърсим табела. — Гледах я ядосан. — Пътят ли загуби? Или нарочно се бавиш?

— Не. — Тя спря колата на разклона и се разплака. Отпусна глава на волана и се разрида като малко дете. — Преди малко завих погрешно — изхлипа тя. — Но не беше нарочно, Дик. Честна дума. И аз съм уплашена и притеснена не по-малко от теб. Не го ли разбираш?

Може и така да е, помислих си. Главата пак ме цепеше и знаех, че не съм на себе си. Не исках да я обиждам. Всеки може да сгреши.

— Дик, гледай…, гледай! Знака! — Джоун сочеше дървената стрелка, закована на един стълб. ЛЕТИЩЕ БРУКВИЛ — 9 МИЛИ, пишеше там. Тя включи на скорост и зави в означената посока. — Наистина бях пропуснала отклонението — заобяснява ми тя. — Страхувах се да си призная, когато го забелязах. Но сега всичко е наред. Само малко се позабавихме.

Все още стисках пистолета в скута си.

— Добре. Сега гледай да наваксаш. — Усмивката ми никак не беше приятелска. — Съжалявам, ако съм сгрешил. Дано да съм сгрешил!

Тя сви обидено устни:

— Не започваме никак добре, Дик. Вече си мисля, че съм сбъркала. Сигурно съм била луда. Или пък ти… — Тя не довърши и се намръщи.

— Давай, давай! Казвай каквото ще казваш! Или аз съм лудият. Това ли щеше да кажеш?

— Не — поклати тя глава. — Не това исках да кажа. Но не бива да се караме така. Просто не бива, ако искаме да успеем. Не разбираш ли, че трябва да си имаме доверие един на друг? Няма на кого другиго.

Кимнах, но държах пистолета насочен към нея. Сигурен бях, че ми крои някакъв номер. Но какво точно? Не можех да си представя, а тя ми беше толкова необходима, за да кара самолета. Без нея отивах направо на електрическия стол.

От време на време ми причерняваше, като че ли шапка се спускаше пред очите ми, и трябваше да разтърсвам глава, за да се оправя. Сега Джоун караше по-бързо, колата се друсаше и люлееше по неравния път. Започна да ми се повдига, мъчех се да не повърна вътре. Още малко, внушавах си аз, и ще мога да се отпусна. Веднъж да се качим в самолета, няма да ми е никак трудно да я следя. Ще бъде толкова заета със самото управление — нали щеше да пази собствената си кожа, — че нямаше да й остане време да хитрува, каквото и да бе замислила с пресметливото си мозъче.

— Ето го летището! — посочи ми тя с ръка. Беше дълга тясна писта, а до оградата с телена мрежа недалеч от входа бяха наредени хангари с полукръгли покриви от отразяващ метал. В единия край на пистата на един прът лениво се поклащаше ветрен конус. До един от хангарите бяха паркирани две коли. Летището не беше нещо особено — малко частно летище, колкото да има къде разни баровци да си играят на пилоти.

Вече приближавахме. Не се виждаше никой, нямаше и самолети на пистата. Обърнах се назад, но никой не идваше след нас.

— Намали — наредих й аз. — Искам да поговорим малко. Какво е положението тук? Тези коли сигурно означават, че има хора. Кой може да е?

Тя намали на двайсет и пет.

— Навярно само техниците, обслужващият персонал. Идвала съм не повече от два-три пъти с Брайс. Не съм обръщала внимание на такива неща. Имаше един механик — омазано дребно човече, когото всички тук наричаха Чък. Италианец, струва ми се. Грижеше се за нашия самолет — той го поддържаше, зареждаше го. — Като се изравнихме с по-отдалечения от хангарите край на пистата, тя посочи с ръка: — Виждаш ли светлините? Значи са имали нощни полети, сигурно дават нощно дежурство. Още е рано и навярно всички спят.

— Намали още. — Докато се приближавахме към вратата с телената мрежа и алеята, която водеше до хангарите, внимателно огледах всичко. Двете коли бяха паркирани до крайния хангар, най-близкия до входа. Над една врата видях надпис: Канцелария. Недалеч имаше две помпи за гориво и палет с бидони масло. Тук сигурно спят, помислих си аз. За дежурните трябва да има походни легла или нарове. Налагаше се да взема решение, и то бързо — как точно да постъпя? Ако решех да се държа безцеремонно и прибегнех до пистолета, щях да оставя пресни следи. Не исках такова нещо. Имаше една малка възможност ченгетата да не се сетят в близките няколко часа какви възможности разкрива летището и самолетът на Брайс и ако успеехме да излетим, без да предизвикаме подозрението на персонала, щяхме да сме спечелили малко преднина.

Реших да разиграя тоя вариант.

— Спри колата веднага щом влезем — казах на Джоун. — Аз ще остана тук. Ти ще отидеш, ще събудиш дежурния и ще му кажеш, че ти трябва веднага самолетът на господин Брайс. Ще му кажеш, че въпросът не търпи отлагане, че караш един много тежко болен негов приятел в клиниката „Мейо“. Човекът те познава, нали?

Тя кимна.

— Ако е същият, дребният италианец. Имам и ключ. Но ако е някой непознат и не иска да ми даде самолета, какво да правя тогава?

Помислих малко.

— Бъди любезна. Гледай да не събудиш подозренията му. Кажи му, че ще се обадиш на господин Брайс по телефона или нещо друго. Каквото и да е. После излез на вратата и ми дай знак с кърпичката си. Аз ще дойда с пистолета и ще ги накарам да се поразмърдат. Но предпочитам да не стигаме до там, ако е възможно.

Тя ми се усмихна някак особено и тръгна към канцеларията. Потупах куфара в краката си. Докато аз го пазех, тя не би могла да направи много. Ако бе замислила някакъв номер, то щеше да е заради стоте бона, а те бяха при мен и аз не смятах да се разделям с тях.

След миг вдигнах поглед и я видях да ми маха от вратата. Не с кърпичката, правеше ми знаци с ръка като обезумяла. Излезе навън и сложи пръст на устните си. Без звук произнесе: „Опасност! Нещо не е в ред!“ Измъкнах се с усилие от колата, стиснал пистолета. Мина ми през ума да оставя куфара с парите, после се отказах. Не исках да го губя от погледа си, макар и за миг. С куфара в едната и с пистолета в другата тръгнах към нея. Тя изтича да ме посрещне и ръцете й трепереха, когато се хвърли в прегръдката ми.

— Там е станало нещо — изрече тя задъхано. — Двама души са, но са вързани за наровете, може би са мъртви. Беше тъмно, не се виждаше добре. Пък и аз се уплаших. — Гласът й трепереше. — Какво означава това? Някой вече е бил тук, така ли?

Огледах се. Нищо не помръдваше в ранната утринна тишина. На ливадата ято пъдпъдъци изпърхаха и се вдигнаха в небето като малки самолетчета.

— Върни се в колата — наредих на Джоун. — Запали мотора. Може да се наложи да бягаме. — Тя се затича и обувките изскърцаха в сгурията. Отидох на пръсти до ъгъла на хангара и внимателно огледах всичко наоколо все още с пистолет в ръка. Хангарите бяха пет, наредени в права линия, а пред всеки от тях се виждаше омаслена стоянка. Всичките бяха затворени. Никъде нищо не помръдваше. Зад гърба си чух как двигателят изрева, когато Джоун натисна педала на газта.

Върнах се пред вратата на канцеларията, болката в рамото ме прониза внезапно. Кой ли играеше тия номера? Ако беше клопка на полицията, защо още си траеха? Но ченгетата никога нямаше да убият дежурните или да си послужат със сила срещу тях.

Ритнах вратата с крак. Насреща ми се показа бюро с настолна лампа и телефон, въртящ се стол. На стената зад стола висеше календар с разголена мадама. Малко встрани оставаше единственият мръсен прозорец. Подът беше циментов, с петна от масла, целият в боклуци. Влязох навътре, оставих куфара на пода, подпрях с него вратата, за да стои отворена, прекосих стаичката и стигнах до втора врата. Вляво зад нея имаше легла на два етажа, като тези, които навремето се използваха в армията. На всяко легло имаше човек. Намерих ключа на стената и от тавана замъждука мръсна крушка. Един бегъл поглед ми бе достатъчен, за да разбера, че в хангара съм сам и тези двамата. Помещението се запълваше от работни маси с разхвърляни по тях инструменти и части от самолети.

Приближих се до леглата. Ръцете и краката и на двамата мъже бяха вързани с жица, а с по-дълги парчета жица целите бяха приковани към леглата. Устата им бе залепена с лейкопласт. Човекът на горното легло, който лежеше върху окървавена възглавница, приличаше на дребния италианец, за когото бе споменала Джоун. Той беше в безсъзнание. Другият, върху долното легло, издаваше приглушени звуци и въртеше очи към мен като обезумял.

Потупах го по бузата.

— Съжалявам, приятелче. Няма как да ти помогна.

Човекът ме изруга с поглед. Огледах пак, изгасих осветлението и ги оставих така. Бедата бе вече станала. Щом успееха да се освободят, веднага щяха да извикат ченгетата. Надявах се, че ще мине време, преди да ги открие някой. Сигурно е било грабеж, мислех си, докато вървях обратно през малката канцелария. Това беше почти единственото възможно обяснение. Някой бе избрал да обере летището точно сега — чиста случайност.

Вдигнах куфара и излязох навън. Джоун тъкмо слизаше от колата. Направих рязък знак с глава и тя дойде при мен.

— Забеляза ли нещо?

— Не. А ти развърза ли ги?

— Не ставай глупава! — срязах я веднага. — Ще ги оставим така. Може да минат часове, преди да се появи някой насам. А това ме подсеща да… — Върнах се в стаичката и отскубнах кабела на телефона от стената. Взех и апарата с мен. — И това ще ги забави малко — показах й аз телефона. — А сега да вървим.

— Ами колата ми? Нали ще се разбере, че е моя.

Махнах с ръка, опитах се да разсея черната пелена пред очите ми. За миг образът на Джоун загуби очертанията си. Бях толкова уморен.

— Е, да, ще се разбере. Ти какво си мислеше? Но дотогава ще си в Канада, самолетът ще е скрит или унищожен, а ти ще си на път към някое пристанище. — Тръгнах към първия хангар. — Хайде! Не знам какво се е случило тук и хич не ме интересува. У теб ли са ключовете на самолета?

Тя подтичваше, за да не изостава и ровеше в чантичката си.

— Да, тук са. Но хангарът може да е заключен или пък самолетът да трябва да се зарежда.

— Ще разбием ключалката — изръмжах аз. — Ако трябва да се зареди, ще го свършим сами. Мога да заредя с гориво и да налея масло. Колко голям е тоя самолет? Искам да кажа — колко тежи? Ще можем ли да го избутаме от хангара?

Джоун посочи с ръка хангара, към който се приближавахме. Беше вторият, като се гледа от другия край на летището.

— Този е. Да, предполагам, че ще можем да го избутаме. Четириместен „Авро“, не е много тежък. Трябва да е зареден. Има и специално пусково устройство, само дано акумулаторът е изправен.

Вратата на хангара бе затворена с резе, но катинарът беше свален — сигурно разбит, реших аз. Сложих куфара на земята до мен, блъснах огромните врати и те бавно се разтвориха навътре. В сумрака различих силуета на кабинков самолет с единичен чифт крила, боядисан в яркожълто и с кафяви кантове. Слънцето проникваше през отворената врата и се отразяваше в металната перка.

— А сега да го изкараме — подканих Джоун. — Кажи как най-лесно да го избутаме.

Тя изтича от другата страна на самолета.

— Крилата — извика тя. — Прибери ги близо до корпуса. Има специална ръчка.

Намерих я и натиснах с цялата си сила. Самолетът поддаде. В този момент нещо твърдо се заби в гърба ми и отзад долетя глас:

— Дотук, Лъдуел. И без номера, нали? Вдигни ръце и се дръж прилично.

Вдигнах ръце, прилоша ми. Обърнах се и видях трима мъже. Двамата бяха едри, но не можех да различа в тъмното лицата им. Зад тях имаше дълга работна маса и ред метални шкафчета. Между шкафчетата и стената отзад оставаше празно място, там се бяха крили. Всички държаха автоматични пистолети. Единият от мъжагите ми прибра пистолета.

По-дребният — ниско човече със слабо лице и рижава коса, която се подаваше изпод сива шапка с къса периферия — ми размаха в ръка сребриста значка.

— Полиция! Искаме да си поговорим малко, господин Лъдуел. Нямаш нищо против, нали? — ухили се той и разкри острите си като на плъх дребни зъби. — Пък и да имаш, все тая. Е, ще тръгваме ли?

Погледнах през опашката на самолета към Джоун. Тя преднамерено не ме поглеждаше. Попита дребния тип:

— Мога ли вече да си вървя? Свърших каквото се очакваше от мен. Искам да се прибера в Лейк Сити. — Гласът й звучеше невъзмутимо спокоен. Опитах се да я накарам да ме погледне, но тя не се поддаде. Сигурно е полудяла, помислих си аз. Тя е вече забъркана, съучастница ми е, пък дори и да е сключила сделка с ченгетата. Наистина ли си мисли, че ще я пуснат да си върви?

Дребният с рижавата коса я попита:

— Къде са парите?

Джоун посочи куфара, оставен от външната страна на вратата.

— Ей там са, всичките. Не съм го изпускала от очи.

Рижавият кимна на единия от мъжагите.

— Иди да го вземеш. Занеси го в колата, после я докарай тук, при хангара. — За Джоун добави: — А ти изчезвай! Отивай си вкъщи, в Лейк Сити, и там чакай! Той ще ти се обади.

Той ще ти се обади. Едва сега ми просветна в болната глава. Тези типове не бяха ченгета! А щом не бяха ченгета… Обърнах се и хукнах да бягам, обзет от паника, защото съзнавах, че ако не им се измъкна, все едно че съм мъртъв и погребан вече. Това бяха хората на Сайкс! Джоун работеше за Сайкс!

Кракът ми попадна на петно от разлято масло на цимента, подхлъзнах се жестоко и паднах, навирил крака. През безкрайния миг, докато висях между въздуха и земята, чух смеха на Джоун Рийс. Главата ми се удари в пода и вътре забиха камбани, после настъпи тишина.