Манинг Лий Стоукс
Смъртта те чака на ливадата (11)

Единадесета глава

Свихме по пътя, който водеше към дъскорезницата, и Брайс рече:

— Нося ти новини. Следобед в града се появиха двама души от областната прокуратура в Лейк Сити, питаха за теб. Имаха твоя снимка. Голяма, увеличена от някаква обща снимка. И Марти Пъркинс, и Франк Толбът те познаха. Както и много други хора. Ходили са във вилата, така разбрах, но мисля, че няма защо да се тревожиш. Почистихме идеално там. Но ти си вече много опасен човек, мойто момче.

Само след минута вече се бях досетил откъде са намерили снимката ми. Беше от сватбата на Хари, отпреди пет години. Сигурно Елси Уилкинс им я бе дала. Това надали имаше някакво значение. Нима можеше да има по-опасно положение от моето в момента.

— Как мина сватбата? — опитах се да не допусна сарказъм в гласа си. Исках Брайс да си мисли, че ме е избудалкал, докато се приготвя. Но при все това разкопчах кобура, прекаран през колана на полицейската ми униформа.

Брайс се изхили, вдигна ръка и събра палец и показалец на кръг:

— Всичко вървеше като по часовник, приятелю. Приемът беше страхотен. Целият град дойде. Пъчил съм се като горд младоженец цяла вечер. Последното нещо, което ще мине някому през ум, е, че съм зарязал булката си тая нощ.

Обърнах се назад. От Джоун нямаше и следа, но знаех, че е някъде зад нас.

— Даде ли й приспивателното, както се канеше?

— Да, преди да си легнем. Спеше като заклана, когато излязох.

Изсмях се вътре в себе си. Аха, точно така е!

— А да си забелязал някой от хората на Сайкс да се навърта наоколо?

— Не, но не съм ги и търсил. Пък и те ще стоят настрана, докато тия от прокуратурата душат наоколо. Сигурно се питат обаче какво ли е станало с тяхната бомба!

Пред нас изникнаха високите купчини талаш. Все още ръмеше ситно, но гръмотевиците и светкавиците останаха на изток. Беше влажна нощ и тъмно като в рог. Хубава нощ за онова, което трябваше да свърша. И понеже хората на областния прокурор бяха в Шейдланд, реших, че ще е добре да свърша с това и да се измъкна.

Брайс спря пред старата сграда на дъскорезницата и слезе. Сега, казах си, внимавай!

— Хайде да внесем парите вътре и да ги разделим — предложи ми той. — После ще скрием инструментите и всичко останало в стърготините. Там никога няма да ги намерят.

Той отиде до багажника и извади двата куфара — еднакви големи куфари от свинска кожа, скъпи, но доста употребявани.

Оставих инструментите, горелката и другите неща на земята и последвах Брайс в постройката. Той вървеше напред, очевидно не се страхуваше, и в тъмното лесно можех да се справя с него. Един куршум в гърба щеше да оправи работата, но не исках да рискувам, ако не се налагаше.

Брайс подпря фенерчето на ръждясалата печка, така че лъчът светлина падаше помежду ни. Изсипахме парите от касетките на пода и започнахме да броим. Вървеше бързо, защото аз се задоволих само да наблюдавам и оставих всичко на Брайс. Броеше и прехвърляше банкнотите почти автоматично с опитната си ръка на банкер, а от време на време изваждаше червения си език, за да навлажни пръстите си. Докато свърши, започна да се задъхва и в държането му долових някаква предпазливост. Държах ръката си на пистолета. Всеки момент вече щеше да изиграе номера си, прецених аз. Отвън до нас не достигаше никакъв шум, чуваше се единствено как плъховете сноват и църкат из стърготините. Но аз знаех, че Джоун е някъде отвън и ме чака да й дам знак.

— Готово — обади се Брайс. — Почти по петдесет хиляди на човек, плюс-минус някой и друг долар. Няма да се караме за такива неща сега. Донеси тук куфарите, Лу. Времето си тече, а аз трябва да се връщам при тръпнещата ми съпруга. И да изглеждам сънен и изненадан, когато ми съобщят за банката. — Той се засмя, а на жълтата светлина очите му изглаждаха като стъклени топчета. — Тц-ц-ц, какво безобразие — да ограбят така бедните хорица!

Донесох куфарите — приличаха си като близнаци — и започнах да наблъсквам парите в своя. Брайс правеше същото. След като затвори куфара и го заключи, той ми подхвърли едно ключе.

— По-добре заключи и твоя, Лу. — Той поглади куфара си. — Хубави куфари, нали! Подарък са от първата ми жена, бог да я прости. Почина преди двайсет години.

Ама че тип, помислих си, такива не се срещат често. Взех ключето и заключих куфара си. Нямаше значение, че ключът е само един. Щях да си го взема.

Двамата с Брайс се изгледахме.

— Общият ни път почти свърши — каза той. — Съветвам те да скриеш парите си някъде наблизо, а после да изчакаш търпеливо два дни. Мисля, че тук ще си на сигурно място. Веднага щом мога да уредя въпроса, ще дойда да те взема със самолета. Ще кажа на Джоун, че трябва да пътувам спешно по работа. Самолетът ми стои на едно малко частно летище — членувам в авиационния клуб, нали разбираш, така че няма да има неприятности. — Той огледа помещението. — Ще трябва да издържиш до тогава, няма какво да се прави.

Той вдигна куфара си и се отправи към вратата.

— Отивам да скрия моя дял. После се прибирам у дома. Естествено няма да те поканя със себе си.

На вратата той се спря и се обърна.

— Ще се забавя двайсетина минути, Лу. Послушай съвета на един по-възрастен човек, не се опитвай да ме проследиш или да разбереш къде си крия парите. Ще внимавам. Пък и вече съм си избрал място, което никога няма да откриеш.

Кимнах, но знаех, че няма да направи нищо подобно. Разиграваше ми комедия през цялото време, за да отслаби бдителността ми.

Не исках да остана в капана на къщата, докато той е отвън. Загасих фенерчето и бързо излязох покрай него през вратата. Той изглеждаше като някаква огромна сянка над мен.

— Давай — казах аз. — Ще те чакам тук след двайсет минути.

Спасиха ме собствените ми уши и нищо друго. Радвам се на добър слух и успях да чуя слабото изщракване на автоматичен нож. Значи това беше неговото оръжие! Част от сянката се раздвижи, сякаш се бе разтворило крило на птица — нагоре, надолу и ножът иззвънтя към мен. Слепият инстинкт ме накара да се хвърля настрани. Петнайсетсантиметровото острие се заби дълбоко в гърдите ми, но не от тази страна, в която се целеше Брайс. Попадна вдясно, по-близо до рамото ми, отколкото до дробовете, и проникна в плътта ми, както ацетиленовата горелка бе разяла стоманата. Изстенах и се строполих в миришещите на кисело стърготини, приритах един-два пъти и не мръднах повече. Проявявах разум. Знаех, че има и пистолет и ще го използва, ако разбере, че не е улучил с ножа. Докато падах, извадих пистолета си от кобура и го приготвих.

Няколко секунди цареше пълна тишина. После чух тежкото му дишане на не повече от три-четири метра от мен. Повлече краката си в дебелия слой стърготини и започна внимателно да се придвижва към мен. Смехът му ми заприлича на църкането на обезумял плъх сред купищата стърготини.

— Съжалявам, мойто момче. — Той заговори сам на себе си в нощта. — Но аз те предупредих, че ние, хората, се изяждаме един друг. Няма място и за двама ни на тоя свят и аз реших въпроса така.

Вече беше съвсем близо, опитваше се да ме открие в мрака. Напрегнах мускулите си. Единствената ми надежда беше, че той е твърде възбуден, твърде много бърза и няма да се върне за фенерчето, за да ме разгледа на светло.

Съмнявам се дали изобщо се е сетил за него. След миг той стоеше до мен и опипваше с крак в тъмното. Усетих мирис на пот, колкото и да беше студена нощта. Дъждът вече само леко ръмеше, а стърготините като лепкава каша изпълваха устата, носа и гърлото ми.

Кракът му докосна отметнатата ми встрани ръка. Сграбчих го за глезена и го чух как изсумтя от изненада, когато застанах на колене и преметнах високо над главата си тежкия му крак. Това движение направо ме разкъса от болка и едва сега разбрах, че ножът е все още забит в мен. Паднах назад, повличайки крака му, и в същото време замахнах рязко напред и яростно, с все сила го ударих в слабините с юмрук. Той издаде някакъв гъргорещ звук и посегна да ме стисне с огромната си ръка за гърлото. Не успя, но раздра носа и бузата ми с нокти.

Смъкна се върху мен, тежък като чугунен блок, и тлъстото му туловище ми пресече достъпа на въздух. Ножът помръдна и под неговата тежест се заби още по-дълбоко в раната. Трябваше да го измъкна или с мен беше свършено.

Не ми оставаше никакво време. Целият се бе проснал върху ми и се опитваше да освободи ръце, за да извади пистолета си, пък аз като обезумял го стиснах за китките и се мъчех да се измъкна изпод него.

Той ме блъсна с глава в лицето, удари ме силно, за да ме накара да го пусна. Захапах месестата му и отпусната буза и стиснах зъби. Той изкрещя и аз усетих соления вкус на гореща кръв в устата си. Брайс успя да изтръгне за момент едната си ръка и навярно това ме спаси, защото той я отметна с последни усилия назад и при това удари ножа, изтръгвайки го от рамото ми. Стори ми се, че ножът е отнесъл и част от рамото ми, но най-сетне се освободих от него. Сега вече можех да се движа, да се завъртя и да се обърна, без да се страхувам, че ще се забие по-надълбоко и ще ме довърши.

Успях отново да хвана Брайс за китката точно когато бе измъкнал пистолета си. Издърпах я до лицето си и захапах пръста му, преди да е натиснал спусъка. Той изрева и изпусна пистолета. Костицата на пръста му изскърца под зъбите ми. Изтърколих се изпод него, плъзнах се в моята и неговата кръв и отново се надигнах на колене. Той се хвърли върху мен и се опита да ми приложи някаква хватка, но аз успях да се наведа, така че само ме ръгна с лакът в лицето и от удара носът ми изтръпна. Изправих се на крака и се опитах да го ритна по главата, но не улучих и той хвана глезена ми точно както аз бях хванал неговия преди и ме смъкна долу. Но не можа да ме затисне под себе си. Търкаляхме се по земята, вкопчени един в друг, и двамата вече бяхме на края на силите си, и двамата бяхме останали без дъх, запъхтени, преди да направим последно върховно усилие и един от нас да умре.

Изтърколихме се в мек и влажен куп стърготини в основата на една от високите дюни и мисля, че идеята осени и двама ни едновременно. Стърготините! Спокойно можеш да удавиш човек в тях.

Брайс посегна към очите ми, свил дебелите си пръсти като нокти на граблива птица. Отместих се и го ударих с двата си юмрука едновременно по лицето — по-скоро го блъснах, отколкото да съм го ударил, но той залитна към основата на купчината. Тук или вятърът, или плъховете бяха подкопали долната й част и сега стърготините се бяха надвиснали и се стовариха като една малка лавина. Брайс се закашля, мъчеше се да си поеме дъх, а стърготините се сипеха безшумно върху главата и отворената му уста.

Хванах го за гърлото с дясната си ръка и го натиснах с последни сили, за да го задържа под надвисналия куп.

Той пъшкаше, извиваше се и се гърчеше, разбрал какво го чака. Опитваше се да издаде някакъв звук, да ми се примоли, но нямаше вече връщане назад. Както и за мен, но аз бях по-младият. Пресегнах се с лявата си ръка и съборих още стърготини, те се посипаха по лицето му. Брайс се опита да се надигне, да се измъкне от стърготините, които го задушаваха, но аз го блъснах обратно. Не знам как, но в тъмнината зърнах за миг очите му и те проблеснаха насреща ми. Съборих друга купчина от мокрия талаш, напипах лицето му и започнах да го тъпча в зяпналата му уста. Натъпках стърготините направо в стиснатото му гърло. Когато лицето и главата му потънаха под тях, седнах върху мятащото му се тяло, за да не мърда. Той продължи да се извива и гърчи още доста време. После утихна.