Манинг Лий Стоукс
Смъртта те чака на ливадата (10)

Десета глава

Сутринта си приготвих скромна закуска и тръгнах да се поразходя сред купчините талаш, като отново прехвърлях наум целия план и се опитвах да изгладя несъвършенствата. Само едно нещо ме безпокоеше — Джоун се бе оставила да я купя твърде лесно. Бях очаквал да ми създаде повече неприятности и това, че се съгласи така лесно, не ми изглеждаше особено убедително. Отпъдих тая мисъл. В края на краищата бях й обещал петдесет бона, а тя би направила какво ли не за толкова пари.

Брайс се появи точно на обяд, елегантен от главата до петите. Обръснал се бе гладко и миришеше на одеколон. Отправи ми обичайната си усмивка и ми хвърли някакви сини дрехи.

— Вземи, обличай се. Това е полицейска униформа, в Шейдланд носят такива. Предстои ти представление, момче. — Преоблякох се и се върнах при Брайс, който ме чакаше в кадилака и пушеше пура. — Как изглеждам, а? Приличам ли ти на нервен младоженец? И това влиза в пиесата — ухили се той. — Целият град знае, че се женя. Поканил съм вкъщи, кажи-речи, всички днес следобед. Приемът започва в пет, което значи, че трябва да се поразмърдаме. Готов ли си да обираш банка?

Качих се отзад в кадилака и той ме покри с одеялото от колата и с още две други одеяла. Знаех, че след няколко минути ще започна да се задушавам, но нямаше как. Брайс се огледа за последен път, после седна зад волана и потеглихме.

— По пътя ще ти повторя всичко още веднъж — каза той. — Сигурно вече си го запомнил отлично, но от много глава не боли. Не трябва да допускаме грешки, нали? — Съгласих се. Потях се като парна машина под тези одеяла. — Затваряме банката по-рано, защото ще се женя. Само колкото да успея да се срещна с Джоун навреме. Така, а ти помниш ли планчето, което ти показах? Паркингът е зад банката. Ще спра точно до служебния вход. И когато двамата касиери и счетоводителят си отидат, там няма да останат никакви коли. — Той се изсмя. — Има си предимства да въртиш сам цялата банка. Мога да правя каквото си искам. От задната страна на банката няма нищо — само незастроени парцели, буренаци и глухата железопътна линия. Там никой не ходи, освен дечурлига, които си играят на индианци. Само от тях ще трябва да се пазиш.

В багажника съм сложил два куфара. Всички инструменти, които ще ти трябват, са вътре. Нищо работа е, влезеш ли веднъж в трезора. Дете би се справило, и то с отварачка за консерви. Франк все не искаше да харчи пари за такива работи, не искаше дори да слуша за съвременно хранилище. Отбелязал съм леко с тебешир на задната стена мястото, където да направиш отвора. Има стоманена плоча, мазилка, тухли и нищо друго. Няма да ти отнеме и час да направиш дупката, но помни разписанието си. Не бива Джо Лефингуел — градският полицай — да се появи съвсем когато не трябва.

— Няма да забравя. Всичко ми е в главата. Ще изляза в три часа, когато ченгето отиде в закусвалнята в другия край на града.

— Така. Специално съм следил Джо доста нощи. От две години не е пропускал да се отбие в заведението към три часа. Няма причина да не го направи и тази нощ. Ще бъда на задния вход и ще те чакам точно в три. Излизаш бързо и се измъкваме. Нощес ще бъде мрачно, според прогнозата времето се разваля и вероятно по улиците няма да има никой, освен Джо. Едно им е хубавото на забутаните градчета — хората се прибират вкъщи към девет часа и никой не се показва, докато не пропеят петлите.

Кадилакът се занесе, когато излязохме от коловоза на главния път. Поразместих одеялата, за да си поема малко повече въздух, лежах там, потях се и мислех. Замириса ми на пура, когато Брайс си запали. Представих си самодоволното му червендалесто лице с бузи като на булдог и увиснала от устата му пура. Симпатичният гуляйджия щеше да се жени, сърцето му преливаше от добри чувства към всички. Този човек бе роден само за това — да мами другите.

— Нашата работа е като номер на илюзионист — продължи той. — Затова трябва да се прави бързо, гладко и с много приказки, така че да се отвлича вниманието на публиката. При нас сватбата ще играе ролята на празните приказки, а униформата ти на полицай ще помогне нещата да протекат гладко. Хората в Шейдланд толкова са свикнали да виждат Марти Пъркинс — полицая, който дежури през деня, — че изобщо не го виждат. Както става с пощальона от новелата на Г. К. Честъртън. Чел ли си нещо от него?

Казах, че не съм и сега не му е времето да ме образова. Щях да пукна под тия одеяла, а и униформата беше вълнена и дебела.

— Хм, май си прав. Както и да е, това можеш да го приемеш на доверие. Ако не се спрат специално, за да говорят с него, те просто не го виждат. Той е тук от двайсет години и всички го смятат за част от града. Най-сладкото е, че понеже си нямаме собствен пазач — нали Франк все се стиска за пари, Марти си е създал навик да се отбива в банката всеки ден към три часа, когато затваряме, ей така, за по-сигурно. Така че даже някой да те види, като влизаш през задната врата на банката, няма страшно. Няма да е нещо необичайно. Но, разбира се, вие двамата не бива да се срещнете. — Смехът му излезе като че ли от корема. — Това вече ще е фатално.

След чакъления път излязохме на гладкия асфалт на магистралата и си спомних разните истории, които разправяха за слепите — как ако са минавали вече веднъж по един път, можели винаги да го разпознаят. И наистина имаше нещо вярно в това. Разбрах, че сме стигнали разклона и стоим на светофара. Чуваше се свистене на въздух под налягане — някой си помпеше гумите на бензиностанцията, откъдето бях позвънил на Джоун. Сетих се за Джоун с надеждата, че тя ще изпълни задачата си. Наистина щях да имам нужда от нея. Добре че Брайс бе толкова лапнал по нея, та вярвах, че тя ще се справи.

Скоро свихме по другия второстепенен път, който минаваше край вилата, пощенските кутии и нататък към Шейдланд.

— Нищо не се е променило — отбеляза Брайс, когато задминахме вилата. — Всичко си е, както го оставихме, мирно и спокойно. — Той въздъхна. — Бедничката Морган! Как ли се чувства на дъното на езерото? Б-р-р-р! Трябва да е студено.

Не ми се щеше да мисля сега за Морган.

— Не шавай вече! — Чух, че се обърна на седалката, за да види дали съм покрит. — Оттук нататък можем да срещнем хора, които ме познават.

Погледнах ръката си.

— Колко е часът?

— Един без пет. Толкова ли е и твоят? Трябва да си сверим часовниците до секунда.

Моят избързваше с минута и аз го върнах.

— Оправих го.

— Добре. Ще освободя касиерите да си вървят в един и половина. Казах на Марти Пъркинс, че днес ще затворя в два. Това означава, че ще имаш половин час да се промъкнеш в трезора — така е на теория, но мисля, че е по-добре да действаме бързо. Щом се уверя, че вече няма опасност, ще ти дам знак да влезеш. Искам да си вътре и скрит, когато Марти ме гледа как затварям трезора и нагласям часовниковия механизъм. Всъщност той въобще няма да ме наблюдава, защото ме е виждал да го правя хиляди пъти. Но ще си въобразява, че следи и вижда всичко. Помниш ли за шкафа?

— Аха. Високият шкаф за дрехи в тъмния ъгъл на трезора. Трябва да се скрия в него, докато ти и онова ченге сте там.

— Правилно. Той много рядко наднича вътре, но днес ще се погрижа да погледне. И ще види нещо, което според него ще представлява обикновен банков трезор, в който ще сме само ние двамата. После ще има да се кълне, че когато съм нагласял ключалката, там не е имало никой друг, освен нас. За него няма да има съмнение, че обирът е извършен отвън. — Брайс се ухили. — Марти ще е най-добрият ми свидетел, ако въобще се стигне дотам. Но аз не разчитам на това.

Секунда по-късно той прошепна:

— Тихо. Наближаваме пощенските кутии. Пощаджията е там.

Аз се свих в пашкула си. Като стигнахме, Брайс намали скоростта и почти спря. Заговори го:

— Здравей, Джордж. Как я караш? Правителството плаща ли добре в днешно време?

Пощаджията, който обслужваше извънградския район, имаше дрезгав глас като на селянин.

— Здрасти, господин Брайс. Какво те води насам? Чух, че се жениш днес.

— Вярно е. Намерил съм си истинска красавица. Ще дойдеш ли на приема, Джордж? Вкъщи, в пет. Доведи и жената.

— Там сме. Само дето не знаех, че съм поканен.

— Каня те — повтори Брайс със звучния си глас. — Поканил съм всичките си приятели. Искам да се запознаете с новата ми жена. — Чу се тътрене на крака по чакъла и после резкият звук от затварянето на едната метална кутия.

— Май Морган няма да си прибира пощата известно време — каза той. — Разправят, че се оженила оня ден за човека, дето купил фермата на Уилкинс. Да се чудиш какво ли не правят хората за пари, господин Брайс.

— Да, наистина.

Брайс включи на първа и потеглихме. След малко каза:

— Този беше Джордж Спези, нашият пощальон. Повечето тук са като него. Има в банката 1400,73 долара. Вчера му преглеждах сметката — изсмя се той. — Не мисля, че ще е трудно. Но как ще ми олекне само! Вече няма да се занимавам с никакви счетоводни играчки. Честно казано, напрежението започваше да ми действа на нервите.

— Не ставай самонадеян! — предупредих го аз. — Много работи могат да се объркат. — Знаех поне едно нещо, което нямаше да остане както трябва — и то засягаше господин Брайс.

— Могат, разбира се. Но не и ако всичко върви по план. Така, скоро влизаме в града. Ще паркирам зад банката на не повече от метър-два от входа. Ще стоиш така, докато изляза да те повикам, после действай бързо. Наоколо няма да има никой, разбира се. Само влизаш в банката, свиваш веднага вдясно и право в трезора. Отиваш до шкафа и влизаш вътре. Внимавай да не щракне езичето, защото няма да мога да ти отворя. Аз ще внеса куфарите, ще ги изпразня и ще скрия всичко в ъгъла, после ще върна куфарите в колата. Тогава вече ще чакаме Марти да се появи, за да ме види как заключвам трезора. Разбра ли всичко?

— Разбрах. Сигурен ли си, че там има постоянен достъп на въздух?

— Обясних ти вече. — Гласът му прозвуча малко нервно. — Има автоматична вентилационна тръба. Франк я инсталира, след като прочете за един директор на банка, който се заключил по погрешка в собствения си трезор и се задушил. Няма нищо страшно.

След няколко минути усетих, че излязохме с колата на по-хубав път — навлизахме в Шейдланд.

Всичко вървеше като по вода, точно както бе предрекъл Брайс. Останах скрит в колата за двайсетина минути, после го чух, че се връща. Позавъртя се, потърси нещо в жабката и ми каза тихо:

— Хайде, няма жива душа наоколо. Всички си отидоха, заключил съм официалния вход. Сега ще внеса куфарите. Изчакай една минута, после се измъкни и се огледай. Няма да има никой, но дори и да има, не се безпокой. Ще те вземат за Марти Пъркинс. Влез си спокойно в банката, както ти казах.

Съгласих се. След малко го чух да затръшва капака на багажника, после стъпките му отекнаха обратно към банката. Изчаках и се измъкнах от одеялата. Бях мокър от пот. Останах приведен и хвърлих поглед около колата. Не се виждаше никой. Вляво и вдясно от двете ми страни бяха задните входове на магазините, разположени по главната улица. Отзад оставаха празните парцели, обрасли в буренак, които стигаха до глухата железопътна линия. На около четвърт миля надолу по линията се издигаше силозът. Слънцето грееше и позлатяваше ръждясалите релси, но на запад се събираха тежки тъмни облаци. Огледах се за последен път, потърсих играещи деца или някой по прозорците на вторите етажи, но не видях нищо такова. Поех си дълбоко въздух и слязох от кадилака. Тръгнах към служебния вход.

Минах през къс и тесен коридор и влязох в следващата врата. Брайс ме чакаше. Не каза нищо, само ми направи знак с късите си дебели пръсти. Завих и влязох в един още по-къс коридор, не повече от шест стъпки, след което потънах през една грамадна старовремска врата — желязна и висока колкото мен. На нея бе монтирана масивна стара ключалка. Нищо не разбирах нито от банки, нито от трезори, но дори и аз можех да кажа, че тази е от времето на баба ми.

Не се оглеждах много-много — прецених само, че трезорът е с размерите на нормална спалня. Единствената светлина идваше от гола слаба крушка, която се полюшваше от тавана. Тръгнах направо към боядисан в зелено висок метален шкаф, скрит в тъмното, и се вмъкнах вътре. Внимавах да не се заключи езичето. Трябваше да стоя извит на една страна и леко прегърбен, но успях да се вместя. Щеше да е добре, ако не се наложеше да остана там твърде дълго.

Минаха около пет минути и вратът ми вече се схвана, когато от коридора дочух приближаващи се стъпки. Брайс разговаряше с някого — с Марти Пъркинс навярно, полицая от дневната смяна. Дишах внимателно през устата и не издавах нито звук. От ъгъла, в който бях, не можех да ги видя даже ако вратата на шкафа беше широко отворена.

— Марти — говореше Брайс, — да не забравиш да се отбиеш у дома към пет следобед, непременно ела да се запознаеш с жена ми. Ще те чакам. Ще има предостатъчно за пиене. Обещавам и да не те издам, че си употребил алкохол по време на дежурство.

— Благодаря, господин Брайс, сигурно ще намина. — Полицаят се изсмя високо, като че изцвили кон. — Напоследък, много хора се женят тук, първо Морган Толбът, сега пък вие. И знаете ли, странна работа, господин Брайс, ама видях тоя тип, дето Морган се ожени за него, още първия ден, когато се появи в града. Беше в закусвалнята през улицата, седеше точно до прозореца и ме наблюдаваше, докато говорех с Морган. Не обърнах много внимание тогава, макар че естествено си имам едно наум за всеки новодошъл.

В един ъгъл на трезора Брайс струпваше накуп метални кутии, поне шумът подсказваше нещо такова. Трябваше да призная качествата на Брайс. Ако аз не допуснех грешка в моята част от задачата, той бе опекъл работата с това ченге за свидетел.

Брайс премести друга някаква кутия.

— Какво странно има в това? Защо да не се отбие в закусвалнята?

— А, не става въпрос за това — отвърна ченгето. — Но аз проверих в хотела, само от любопитство, да си призная, и излезе, че той се е регистрирал в хотела като Томас Кинг. Пак под същото име е наел и кола от Нют Хос. Само че не се казва така. Най-малкото не под това име се е оженил.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Брайс и гласът му прозвуча напрегнато.

— Оженил се е под името Луис Е. Сампсел. Знам, защото се срещнахме случайно с Лари Тиндър, служителя в общината на Краун Пойнт, където са подписали, и той ми каза. Там всички говорели за това, нали познават Морган. Буквално целият окръг говори за това. Вие какво мислите, господин Брайс? Не смятате ли, че ще трябва да направя една проверка? Дали пък да не кажа на Морган или на Франк? Човек няма да използва чуждо име, ако няма причина.

Долових облекчението в гласа на Брайс. Той сигурно се е уплашил, че полицаят е научил истинското ми име. И той като мен не искаше ченгетата от Лейк Сити да се месят в Шейдланд.

— Няма нищо страшно — рече той. — Морган е в течение. Тя ми каза. Сампсел е истинското му име. Криел се от някаква жена, която го преследвала. Е, май свърших с прибирането на съкровищата ни и за тая нощ. Хайде да се махаме оттук, Марти, и да му дръпнем по едно от служебната бутилка. Още един час и ще се женя.

— Дадено. Викаш, преследвала го някаква фуста, а? — В гласа му прозвуча неосъществено желание: — Защо не се намери някоя мен да преследва, господин Брайс!

Двамата излязоха от трезора. Полицаят добави нещо и Брайс се разсмя гръмко. Вратата се затвори и пресече смеха. Останах вътре със стоте хиляди долара.

Измъкнах се от шкафа и разкърших рамене и гръб. Иззад вратата до мен достигаха далечни неясни шумове. Погледнах часовника си, докато палех цигара. Беше два и пет. Щях да се озова навън едва в три през нощта. Почти тринайсет часа чакане.

Брайс бе загасил лампата. Изчаках половин час в пълен мрак, преди да се придвижа опипом и успея да открия ключа точно до вратата. Светнах и огледах добре всичко наоколо.

По цялата дължина на едната стена бяха наредени една над друга сейфови депозитни клетки. В единия ъгъл имаше маса, канцеларски стол и кошче за боклук. В средата на трезора шест железни стълба крепяха рафтовете, които стигаха чак до тавана. На тях бяха наредени може би дузина касиерски стоманени каси със секретни ключалки. Някои бяха стари и износени, други — сиви и чисто новички. Парите бяха вътре. Трябваше да разбия ключалката на всяка поотделно, да я изпразня и струпам всички пари в една или две от тях и да ги отнеса със себе си, когато се измъквам. По-късно двамата с Брайс щяхме да ги поделим и да ги сложим в куфарите. И всеки щеше да скрие куфара си. Това беше планът, който Брайс предложи. Не мислех, че ще се стигне чак дотам. Двата куфара бяха само част от сложния замисъл на Брайс, с което искаше да ме накара да повярвам, че няма да ме излъже.

В един ъгъл намерих купища прашни преписки, струпани чак до тавана и покрити с мръсотия — бяха в обикновени папки, в едновремешни класьори, и още отделни документи, прикрепени с кламери. Тук имаше поне пет тона стара хартия. Ако не се взираш много-много, те изглеждаха плътно наредени една върху друга. Но аз се позагледах и открих каквото Брайс бе скрил там. Извадих част от папките от стелажа и отзад се разкри малка кухина. В нея намерих ацетиленова горелка с бутилка газ и чифт очила за заваряване, чук с разцепен край, три железни лоста с различна големина, специален лост с изтънен край и голямо парче брезент, в който бяха увити. Брайс ми бе казал, че бил приготвил инструментите преди повече от година и ги държал в мазето си.

Огледах задната стена и различих четири едва забележими знака с тебешир, които очертаваха квадрат с размери метър и нещо на метър и нещо. Ударих стоманата с юмрук и тя издрънча на кухо. Между стената на трезора и външната тухлена стена имаше разстояние.

Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам. Брайс бе казал да направя първия прозорец в стената към единайсет, да изчакам половин час и да направя втория, после пак да изчакам и така, докато завърша квадрата. Така нямаше да ме чуят. Знаех точното разписание на обиколката на нощния полицай и къде ще бъде той във всеки един момент. Брайс бе определил времето, през което можех да работя с горелката. Сигурно доста бе чакал и наблюдавал живота в това малко градче, помислих си аз.

Пробиването на тухлената стена нямало да е трудно според Брайс. С големия лост би трябвало да успея за не повече от половин час.

Седнах на стола и изпуших две цигари, преди да се хвана на работа. Гасях внимателно цигарите си на бетонния под, и после ги прибирах в джоба си. Трябваше да изглежда, като че ли съм влязъл отвън, поне доколкото това бе възможно.

Първо си сложих тънките бели ръкавици, които Брайс ми бе донесъл заедно с униформата, и после се залових с касетките. Вече бях избърсал всичко в трезора, до което може би се бях докосвал, и нямаше да свалям ръкавиците чак до края.

Изминал бе само час, когато започнах с първата. Стана ми ясно, че времето ще се проточи. Пъхнах тънкото острие на лоста под капака на касетката и напънах. Не беше толкова трудно, колкото си го представях, защото конструкцията на касетките бе замислена по-скоро с оглед на сигурността, отколкото на здравината. Прекрасни бяха, при положение че наблизо има хора и не разполагаш с много време, но за мен беше като детска игра, след като разполагах с добри инструменти и по половин час за всяка. До десет часа бях успял да ги отворя всичките и парите бяха струпани на зелен куп в краката ми. Повечето бяха в дребни банкноти, но имаше и няколко купчини петдесетачки и стотачки. Нищо по-едро.

Събрах ги всичките в две от касетките и спрях да си почина. От час навън се чуваха гръмотевици и реших, че бурята се е разразила. Пуснах ацетиленовата горелка, за да се уверя, че помня нарежданията на Брайс. Лумна тънък бял пламък, който щеше да среже стената на този стар трезор като парче сирене. После я загасих, защото според плана беше още рано да започвам, отидох до стола и се опитах да се отпусна. Брайс беше прав. Тази част от задачата ми беше като детска игра. Безпокоях се за онова, което ми предстоеше. Все още смятах, че Брайс се кани да ме убие. Сигурно щеше да се опита тази нощ в дъскорезницата, след като разделим парите. Почистих пистолета си, колкото да се намирам на работа, и го смазах с някакво масло в кутия, която намерих върху една полица. Докато почиствах оръжието си, размишлявах.

Джоун сигурно беше с Брайс сега и приспиваше бдителността му според моите наставления. Бях я предупредил за приспивателното, което той щеше да сипе в чашата й към един часа, за да не се остави да я измами. Брайс щеше да реши, че е заспала и да излезе, за да се срещне с мен, а тя трябваше да го последва в малката си двуместна кола. Бях я предупредил да настоява да си върне колата, след като се оженят. Да му наприказва каквото й дойде наум, но да се върне със собствената си кола.

Трябваше да ни даде достатъчно преднина, после да ни проследи до дъскорезницата с изгасени фарове. Щеше да паркира долу на пътя и да изчака, докато се освободя от Брайс — тогава щях да й дам знак, да светна три пъти с фаровете на колата му. После тя трябваше да дойде да ме вземе с колата и да се махнем оттам. Казала ми бе, че Брайс държи лекия си самолет на едно летище на трийсетина мили южно от Лейк Сити. Винаги носел ключовете у себе си, заедно с ключовете на колата си, и освен това нощният механик на летището я познавал по физиономия. Оказа се, че Джоун е карала самолета на Брайс доста често, а понякога и сама, когато той не можел да остави работата си в банката. Това, разбира се, не го знаех предварително, но сега ми идваше съвсем добре. Веднъж само да се доберяхме до самолета с парите и веднага потегляхме. Канада беше само на четиристотин мили на север. Вън бурята бушуваше. Гръмотевици трещяха една след друга над сградата и тя на няколко пъти се разтресе, като че ли наблизо бе паднала мълния. Погледнах часовника си и видях, че е станало време да почвам с рязането. Пуснах горелката и насочих острия бял пламък срещу стоманената стена. Трезорът се изпълни с мирис на боя и окислен метал. Горелката проряза стоманата, а зелената боя взе да се рони на овъглени люспи и да пада по земята.

Спазвах разписанието точно. Към два часа довърших и последния срез — долната стена на квадрата. Металното парче падна в трезора, без да вдига шум, защото бях подложил брезента отдолу. Внимателно прогорих външната страна на отвора, за да изглежда, като че ли съм влязъл отвън, и после се залових с тухлената стена. Оставаше ми три четвърти час. Според плана нощният полицай Джо Лефингуел, трябваше да е на другия край на града, готов да се подкрепи със сандвич и кафе. Отначало тухлите не се поддаваха, но успях да откъртя една и работата потръгна. Бях загасил осветлението и това ме затрудняваше, но не беше чак толкова сложно. Сега вече гръмотевиците се чуваха по-ясно и в трезора. Поток хладен въздух, примесен с влага, нахлу вътре.

Започнах да се потя, разхлабвах тухла по тухла, ослушвах се и пак започвах отначало. В три без пет бях направил дупка, колкото да се провра, но бях върнал всички тухли по местата им, освен една, за да наблюдавам. Довлякох касетките с парите до дупката и зачаках. Дъждът пръскаше през дупката, усещах го върху лицето си хладен и освежаващ. Опитах се да се сетя дали не съм оставил някакви следи в трезора и реших, че не съм.

Надникнах навън, но не видях нищо. Вече нямаше светкавици и бурята май започваше да утихва. Чаках. Точно в три чух кола, която влезе в паркинга и спря. Беше толкова тихо, че дори чувах как жвакат обувките на Брайс в мокрите буренаци, докато идваше към мен.

Стигна до отвора в стената и прошепна:

— Лу, всичко наред ли е?

— Аха. А при теб?

— Да. Хайде излизай. И по-бързо.

Замахнах с лоста и избих разхлабените тухли. Подадох касетките с парите през дупката, разтреперан от страх. Той наистина можеше да ме изиграе още сега и още тук. Но няма да го направи, рекох си аз. Няма да иска да намерят трупа ми, най-малкото не толкова скоро. Очевидно щеше да го направи в дъскорезницата. Това беше единственото логично място.

— Инструментите и горелката — изкомандва ме той. — По-живо, мой човек! Джо е в закусвалнята, но няма да стои там цяла вечност.

Браво! Беше минал оттам, за да се увери. Подадох му горелката и другите неща и се измуших през дупката на тънкия дъждец.

Брайс нахвърля нещата в колата, като междувременно проверяваше дали всичко е тук. Върна се до дупката и хвърли няколко тухли навътре в трезора.

— Едва ли ще има някаква полза — ухили ми се той, докато притичваше обратно към колата. — Но колкото по-дълго се заблуждават, че си влязъл отвън, толкова по-добре. Сигурен съм, че щатските детективи скоро ще се усетят. Ако те не го проумеят, ще го направят ония типове от застрахователната компания. Хайде, качвай се отзад и да тръгваме.

Качих се и легнах на пода. Брайс изкара колата от паркинга на заден и тръгна бавно по алеята край банката, сви вдясно в една уличка с няколко пръснати къщи, цялата потънала в тъмнина, и няколко минути по-късно излязохме от града.

Поех си дъх. Беше истинско безумство, но го направихме. Сега ми оставаше да убия Брайс, преди той да успее да стори същото с мен.

Обърнах се назад само веднъж и далеч зад нас видях движеща се сянка. Беше толкова неясна, толкова неразличима, че бих я взел за зрителна измама, ако не знаех за Джоун, която ни следваше отзад.