Стела Камерън
Магическо докосване (4)

4

— Моля те, Селин, не го прави — каза Лети и се опита да й препречи пътя към стълбата.

— Знам какво правя — отговори Селин и я притисна до гърдите си. — Не бива да се тревожиш толкова.

— А ти изобщо не се притесняваш. Ако майка ти узнае какви ги вършиш, ще те…

— Няма да узнае — отговори твърдо Селин. — Родителите ми бяха много впечатлени, когато казах, че съм доволна от определената ми сума. Обясних им, че ще контролирам разходите си, няма да пилея пари и няма да ги моля за още.

— О, Селин! — изплака Лети. — Но не им каза, че смяташ да спестиш част от сумата за други цели, нали?

— Не пестя тези пари за себе си. Поведението ми е разумно. Идеята ми е добра. Възможността да използваме неща, принадлежали на други хора, удвоява стойността им. А най-доброто е, че струват само част от предишната си цена.

— Толкова е рисковано! — Лети закърши ръце. — Някой ден ще се разкрие, че си купуваш дрехи от… нали знаеш колко злобни са високомерните лондончанки. Какво ще правиш, ако разберат, че роклите ти вече са били носени от други млади дами?

— Лети, тези млади дами също са имали сериозни причини да продадат тоалетите си, не мислиш ли? Те имат много по-голям апетит към такива неща от мен, затова участват с готовност в подобни сделки. Всички са дискретни — нито една от нас не иска да се разбере какво правим. Сделката е добра и аз съм решена да продължавам по този начин — заради Дейвид, заради Руби Роуз и всички други жени, на които помагаме да започнат нов живот в Лондон или в провинцията. Дейвид вече е настанил Руби Роуз в дома си и й дава работа. Знаеш, че не може да си позволи да плаща на готвач и икономка, но реши да направи тази жертва. Аз съм длъжна да му помогна в тази мисия, не разбираш ли?

— Мисия ли? — Лети нервно мачкаше полите на сивата си утринна рокля. — Знаеш, че много обичам Дейвид, но решимостта му да помогне на всички паднали жени в Англия ще го прати в ада. И, което е още по-лошо, може да повлече в пропастта и теб, скъпо дете. Неговата мисия е да спасява душите на хората от Литъл Падъл, нищо повече.

— Всички души се нуждаят от водач — Селин сведе виновно глава, защото самата тя не беше особено набожна. — Не мислиш ли, че душата на Руби Роуз е също толкова важна, колкото и душата на онази ужасяваща мисис Стриклънд? — мисис Стриклънд беше икономката на Дейвид, внушаваща страх личност, която не преставаше да недоволства, че са й натресли Руби Роуз.

— Сигурна съм, че мисис Стриклънд си има свои проблеми — каза строго Лети. — Като икономка на Дейвид Талбот всяка кротка жена може да се превърне в мегера. А ти, госпожице, би трябвало да се засрамиш от острия си език.

— И от дебелоглавието си, нали? Мама и татко твърдят, че съм ужасно упорита.

— Няма да смениш толкова лесно темата, Селин. Този план може да бъде твоята гибел — и моя край, което изобщо не би ме учудило. Постоянно се тревожа за теб и това ще ме вкара в гроба!

— Глупости. Спасението на душата на Руби Роуз е най-добрият възможен претекст да пратя пари на Дейвид. В това няма нищо нередно.

Тъмните очи на Лети засвяткаха от гняв.

— Нередно и нередно са две различни неща. Да пестиш от тоалетите си и да не казваш на родителите си, че подаряваш пари — това със сигурност е нередно.

— Аха! — Селин се засмя и се завъртя с такава сила, че полите на лавандуловосинята й муселинена рокля се издуха като балон, а после се увиха около тялото й. — Така значи! Мила моя Лети, кое от двете е нередно? Аз твърдя, че хитрувам в името на една добра цел и ти си длъжна да я одобриш — защото самата ти си добра!

— Не се опитвай да ме ласкаеш — извика Лети и също се засмя, при което на бузите й се появиха две очарователни трапчинки. — Мистър Дейвид Талбот постъпи зле, като те забърка в това безумно начинание.

Селин тропна с краче, хвана Лети за раменете и я раздруса.

— Не е безумие, че искаме да помогнем на Руби Роуз и на другите жени, в никакъв случай! Те не са виновни, че не е имало кой да ги напътства… да им посочи дебнещите опасности… те са невинни момичета… не е тяхна вината, че са се подхлъзнали и… — тя разпери ръце в безпомощен жест.

— И са паднали. Те са паднали жени. Мастър Дейвид няма право да те забърква в истории с паднали жени. Следващия път, когато го видя, ще му кажа мнението си.

— Няма да го направиш — отговори със смръщено чело Селин. — Той и без това е достатъчно плах. Да не мислиш, че е лесно за плах мъж като Дейвид да идва в Лондон и да обикаля онези неприятни места, в които живеят и работят такива жени?

Лети зяпна смаяно.

— И за това ли ти е разказвал? — пошепна тя и направи крачка към Селин.

— Разбира се. Знаеш ли колко трябва да работят, за да спечелят пари за онези грозни крещящи рокли, които носят на улицата, за да… за да привлекат вниманието на мъжете!

— Какво? — Лети бе останала без дъх. — Само почакай да ми падне господин пасторът!

— Не те разбирам. Дейвид смята, че социалното съзнание е абсолютно необходимо. Съзнателните трябва да поемат отговорността за нещастните, които са сгрешили. Падналите жени жадуват за мъжко внимание и носят крещящи дрехи, за да правят впечатление. Това е част от голямата им заблуда.

— Дейвид няма право да ти говори за такива неща.

— Защо да няма право? Руби Роуз е красива малка жена, която се е поддала на… известни чувства. Какво е виновна, горката? Тя се е… опиянила и когато е разбрала, че е измамена, вече е било твърде късно. Няма никакви средства, за да се освободи сама. Значи й е необходима помощ. Работила е за някакъв негодник, за да…

— Престани! — Лети скръсти ръце под гърдите си. — Моля се на небето да не разбираш нито дума от това, което ми наговори — красивата и уста се опъна заплашително.

— Естествено, че разбирам. Нещастните жени като Руби Роуз живеят в къщи, където господстват ненаситни, алчни за пари старици.

— И това ли ти разказа Дейвид Талбот?

— Да, кой друг? Той е ходил там… Знаеш ли, че стариците често се наричат игуменки? Мисля, че това най-много засегна Дейвид. Те се преструват, че работят в името на доброто, като приемат падналите жени в своите… Знаеш ли, че такива къщи се наричат манастири?

Лети потрепери ужасено.

— Точно така! — Селин пое дълбоко въздух. — Страшно е, знам. Толкова се радвам, че най-после разбра колко е важно да им помогнем. Така наречените „игуменки“ искат от нещастните жени много пари за жалките стаи, които им дават, и ги карат да работят… често по цяла нощ, казва Дейвид. Обикновено сключват някакви споразумения, които принуждават младите жени като Руби Роуз да живеят там като затворнички. Дейвид има нужда от пари, за да плаща на игуменките. Само така може да освободи нещастните жени. Собственият му доход е недостатъчен, нали знаеш? Заплатата му едва покрива поддържането на пасторския дом.

— Бедната мисис Стриклънд — прошепна Лети.

— Какво общо има мисис Стриклънд с всичко това?

Лети хвърли бърз поглед над парапета към фоайето.

— Какво има, Лети?

— О, нищо, нищо. И какво, Руби Роуз научила ли се е вече да готви? Нали каза, че Дейвид е решил да я направи готвачка?

— Точно така! — Селин бе много зарадвана, че Лети най-после проявяваше интерес към едно от протежетата й. — След време Руби Роуз ще е в състояние сама да печели издръжката си, като работи в почтено домакинство. Сигурна съм, че мисис Стриклънд е много доволна от нея. Преди да започне да учи Руби Роуз, бедничката трябваше да върши всичко сама.

— Хм! Вероятно мисис Стриклънд взема много присърце съдбата на Руби Роуз?

— Да, точно така. Много добре го каза, Лети. Веднъж чух мисис Стриклънд да казва, че Руби Роуз била компенсация за нещо в миналото й. Не е ли мила?

Лети бавно поклати глава.

— Много мила. Но хайде да не обсъждаме повече тази тема. Ако в главата ти е останал поне малко ум, и ти няма да говориш повече за това. Мистър и мисис Гудуин ще…

— Знам, знам — Селин кимна решително. — Знаеш, че съм винаги много предпазлива, когато разговарям с родителите си?

— Така е, момичето ми.

Лети погледна Селин право в очите. Имаше неща, за които двете никога не говореха. Не им се искаше да си спомнят трудните времена, които бяха изстрадали заедно. Родителите на Селин имаха — както ги наричаше Лети — „диви фази“ и често изпадаха в мрачни настроения. Затворени в стаите си, понякога дни наред, двете се вслушваха в трополенето, ударите и гневните гласове на мистър и мисис Гудуин. Дълбоко в себе си Селин вярваше, че виновни за избухливостта на родителите й са виното и другите силни напитки, които никога не липсваха в къщата им. Тя знаеше, че никога не бива да им дава повод да се разгневят на нея. Белезите от побоите в детството й не се виждаха по тялото й, но бяха запечатани в най-далечните кътчета на паметта й, които тя държеше заключени. Животът беше пълен с промени и радости и тя не искаше да мисли за грозни неща.

Селин се усмихна. Може би беше време да наруши обичайното мълчание.

— Помисли малко, Лети. Според мен няма нищо лошо да признаем, че много хора водят труден живот, много по-труден от нашия. Мисля, че общуването с паднали жени ще ми помогне да преживея по-леко следващата дива фаза на родителите си, какво ще кажеш? — тя вдигна ръка към устата си. Никога досега не бяха обсъждали подробности около гневните изблици на баща й и майка й.

— Възможно е — потвърди тихо Лети и извърна лице. — Бедното ми агънце! Но не забравяй: никога, никога не споменавай пред родителите си какво правиш за падналите жени. Нито за дивите им фази, нито дори за Дейвид Талбот!

— Обещавам — кимна сериозно Селин. — А сега е време да слезем долу. Мис Изабел Прентъргаст трябваше отдавна да е тук.

Лети въздъхна, оправи дантелите на шията на Селин и я помилва по бузата. Отстъпи й да мине първа и заслиза след нея.

— Може би мис Прентъргаст е размислила — в гласа й звънна надежда.

— Уверявам те, че не е — засмя се Селин. — Мис Прентъргаст има нужда от пари. Моите информатори съобщиха, че имала неутолим апетит към игрите на карти.

— О, не! — Лети сложи ръка на сърцето си. — Какво ще кажат татко й…

— … и майка й? — довърши изречението Селин, изкиска се и заподскача по стълбите като малко момиче. Слязоха във фоайето, където излъсканият, но овехтял дъбов паркет беше покрит с излинял индийски килим в избледнели бежови и зелени тонове.

Селин спря в средата на помещението и прехапа долната си устна.

— Знам, че не би трябвало да се оплаквам… но не смяташ ли, че това помещение мирише на гнило, Лети?

— Ще отворя прозореца.

— Не е нужно — усмихна се меланхолично Селин. — Прозорците са отворени. Говоря ти за тези ужасни стари мебели. Кой е избрал това досадно кафяво и зелено? Златните ширити са изпокъсани. А пък завесите…

— Много си капризна — каза Лети, но в гласа й нямаше укор.

— Знам — Селин приседна на най-близкия стол и подреди полите си. — По-добре да мисля за съдбата на падналите жени и да бъда благодарна.

Лети вдигна рамене.

— Ти не харесваш Лондон — обвини я Селин и й посочи съседния стол.

Лети седна и се загледа в ръцете си.

— Не е точно Лондон…

— По-скоро онова, което става тук? Балният сезон? Цялата тази суетня?

— Отчасти.

Селин изведнъж усети присвиване в стомаха.

— Сигурно се тревожиш за Бъртрам Лечуит — проговори колебливо тя, опитвайки се да скрие собствения си страх от тази натрапена връзка.

— Не, не, разбира се, че не — ала долната устна на Лети затрепери.

— Няма за какво да се притесняваме — заяви решително Селин. — Ще видиш, че той няма да ми направи предложение. Значи няма да има и женитба.

— О, моето бедно малко момиче! Още ли вярваш в това след дългите преговори и пазарлъци между Лечуит и родителите ти?

— Вярвам, защото е абсолютно реалистично. Ако мистър Лечуит се интересуваше истински от мен, нямаше да позволи да дебютирам в Лондон. Според мен той не е сериозен. Отложи предложението, за да се поогледа още. Вероятно вече е разбрал, че в сравнение с другите млади дами аз съм нищо. Сигурна съм, че ще промени намеренията си спрямо мен. Мама и татко знаят това и пламенно желаят да си намеря друг кандидат — Селин стисна ръката на Лети. — Казвам ти, скъпа: няма за какво да се тревожим!

Лети въздъхна отново и се опита да се усмихне. Селин си каза, че трябва веднага да прогони мистър Лечуит от мислите си. Точно тогава се сети нещо.

— Не е ли идвал… искам да кажа, имахме ли посетители, докато аз отсъствах? Може би вчера? Или Бейти е забравил да спомене?

Тя избягваше да погледне Лети и, естествено, събуди любопитството й.

— Кого по-точно очакваш?

Селин веднага си представи очи като сиво небе в зимно утро.

— Селин?

Едър, силен, с мускулести крака…

— Селин!

— Точно така! Това е… Какво каза, Лети?

— Престани да витаеш в облаците, госпожице! Това, онова… и в красивата ти главица не остава нищо. Попита ме дали сме имали посетители и аз се поинтересувах кого точно очакваш.

Селин скъса недоволно конеца, който висеше от избледнялата виолетова роза на възглавницата.

— Никого не очаквам. Съвсем никого. Помислих, че някой приятел е оставил картичката си.

— Картичката? Сега разбирам кого чакаш, млада госпожице. Все още не си забравила онова конте, което имаше дързостта да те заговори в театъра.

Селин я изгледа мрачно.

— Грешиш. Мистър Игълтън в никакъв случай не е конте. И се държа безупречно.

— Не се мръщи! От това стават бръчки. Още не си се научила да правиш разлика между джентълмени и контета, Селин. Повярвай ми, той е само един салонен лъв, решил да завладее моето хубаво момиче с една-единствена атака.

У мистър Игълтън наистина имаше нещо от поведението на светски лъв… но толкова симпатично! Селин изпъна рамене. Без съмнение, някога Руби Роуз е хранила същите чувства към джентълмена, когото е срещнала — и ето докъде я бе довело това.

— Мис Прентъргаст закъснява твърде много!

Но Руби Роуз сигурно се е забавлявала чудесно с тези мисли и чувства, преди… преди да падне. Какво по-точно се случва, преди една жена да падне окончателно, запита се неволно младото момиче.

— Тази сутрин си много замечтана, Селин. Какво ти става?

Младата дама чу камбанката на входната врата и се обърна към компаньонката си със сияеща усмивка.

— Мис Прентъргаст! Най-после! — ами ако мистър Игълтън все пак бе решил да й направи визита?

Влезе Бейти — дребен, набит, с блестящ гол череп, както винаги стегнат.

— Някоя си мис Изабел Прентъргаст.

Русата, винаги усмихната Изабел мина покрай него със ситни стъпки и влезе в салона. След нея, превита под огромен пакет, вървеше непозната жена.

— Благодаря… — мис Прентъргаст махна на Бейти да излезе и той се подчини.

— Добро утро…

— Трябва да побързаме — прекъсна я мис Прентъргаст и махна на тежко натоварената слугиня да остави пакета на някой стол. — Бързо остави нещата, Мили.

— Всичко наред ли е? — попита стреснато Селин. — Да не би да сте имали някакви… трудности?

Мис Прентъргаст я удостои с предупредителен поглед.

— Ти чакай във фоайето, докато аз обсъдя пробата, Мили.

Когато момичето излезе от салона, младата дама погледна многозначително Лети, после и Селин.

— Смятам, че е най-добре всичко да си остане между нас.

— Лети е моя компаньонка — отговори твърдо Селин. — И моя приятелка.

— Колко нетрадиционно! Според мен човек трябва да бъде безкрайно предпазлив с прислугата. Днес никой не е в състояние да им заповяда да мълчат. Знаете ли, казах на Мили, че сте модистка.

Селин пренебрегна възмутеното изхъмкване на Лети.

— Много умно сте постъпили, мис Прентъргаст. Хайде да си свършим работата.

— Моля, наричайте ме Изабел, а аз ще ви наричам Селин — по невзрачното лице на младата дама пробяга усмивка. Без да се бави, тя се зае да разопакова пакета.

Първата светска изява на Селин беше в малкия салон на съпругата на един политик, който уж познаваше баща й. Още тогава празното бъбрене на младите момичета й доскуча до смърт — докато някой не спомена извънредно скъпите нови рокли. Младите дами бяха много сърдити, че не им е позволено да участват във вълнуващите забавления на по-богатите си връстнички. Повечето семейства бяха изчерпили всички средства, с които разполагаха, за да осигурят бален сезон на дъщерите си, а най-голямото перо в разходите бяха новите тоалети — все такива, които се обличат само веднъж през сезона.

Селин намери перфектно решение. Изрази готовност да купи няколко от носените вече тоалети и да ги промени, доколкото е възможно, преди да се яви с тях в обществото. Остатъкът от парите щеше да отиде при Дейвид. Разпита дискретно и много скоро се намериха въодушевени продавачки.

— Е?

Селин не бе забелязала, че Изабел очаква реакцията й.

— Какво?

— Не ви ли харесват? — Изабел се нацупи и подръпна смутено корсажа на една прекрасна рокля от розов сатен. — Мама плати цяло състояние за тази, но аз я намирам много крещяща. Не мога да я облека втори път, защото джентълмените ще си помислят, че няма да ми дадат никаква зестра — тя извъртя кръглите си сини очи към небето и драматично разпери ръце.

Селин попипа красивата украса от сребърни розички на деколтето.

— Розово не ми отива. А и не харесвам префърцунени тоалети — добави тя със смръщено носле.

— Префърцунени? — възмущението на Изабел беше напълно искрено. — Среброто на деколтето и на подгъва е уникално. Всички го казаха.

— Точно така — Селин се намръщи още повече. — Това е още една точка в моя полза. Даже да харесвах сребро — „а аз наистина харесвам, помисли си меланхолично тя“, — не мога да облека тази рокля, защото всички ще я познаят. Значи…

— Може да се разшие — прекъсна я бързо Изабел. — Няма да ви струва никакви усилия.

— Да, нали си модистка — подхвърли с усмивка Лети.

Изабел не й обърна внимание.

— Направете го! Няколко разреза и готово.

— Хмм…

— Естествено — продължи настойчиво Изабел, — в този случай аз съм готова да намаля цената.

— Е, добре. Как мислите, колко…

— О, не! Такива неща не се произнасят гласно — Изабел извади от очарователната, украсена с цветя сламена чантичка, която висеше на китката й, бележниче и позлатен молив. — Ще записваме сумите. Да се говори за пари е вулгарно. Така казва мама.

Изабел написа цифрата на едно листче и го показа на Селин.

— Олеле! Сигурно сте много богата, за да си позволявате такива екстравагантности. Боя се…

— Моделът е специален — възпротиви се Изабел. — Копие на френски модел. Всички му се възхищаваха.

— Хмм…

Изабел изду бузи и написа на листчето друга сума.

— Ето!

— Хм…

— О, това е вече… — Изабел написа още една сума.

Този път Селин взе бележничето и проучи предложенията много внимателно.

— Позволявате ли? — взе молива на Изабел и написа няколко цифри. — Това е намалението на цената за отстраняването на украсите.

Изабел надникна над рамото й.

— Толкова малко? Но аз се нуждая… — тя млъкна рязко. Кой знае колко щеше да се обиди, ако можеше да види доволната усмивка на Селин.

— О, да не забравя и това! — Селин продължи да пише. — Вие сте пет сантиметра по-ниска от мен. Което значи, че купувам с пет сантиметра по-малко, отколкото ми е нужно. Това е окончателното ми предложение.

Изабел извика невярващо.

— Естествено — допълни със сладко гласче Селин, — щом имате спешна нужда от пари, можете да си потърсите и друг купувач.

— Мама и татко не се оплакват — изрече сърдито Изабел. — Сумата, която сте написали, е достатъчна — и презрително смръщи носле.

След половин час бе уредена покупката и на втория тоалет. Елегантна шарка на листа в черно и златно красеше дълбокото деколте на пролетно жълтата муселинена рокля. Тъй като Изабел почти нямаше бюст, за разлика от Селин, трябваше да се положат доста усилия за разширяване на корсажа, но Селин беше сръчна шивачка.

— Е, мисля, че се справихме добре — въздъхна облекчено Изабел след приключването на продажбата. Прибра парите, които й подаде Селин, без никакви преструвки, и се засмя. — Не мога да си представя как ще носите старите ми дрехи. Бедничката!

Селин се усмихна, без да се разсърди.

— Никой човек не избира съдбата си. Но мисля, че и двете искаме да защитим интересите си, нали? Затова нито дума за сделката, която се състоя днес! Разбрахме ли се?

— Естествено — в сините очи на Изабел блеснаха стоманени искри. — Нито думичка! Освен това не е много вероятно да се срещнем втори път.

Селин я изгледа остро, но не реагира на намека, че Изабел се движи в много по-висок обществен кръг от нейния и посещава забавления, от които тя е изключена.

 

 

— Мисля, че в края на следващата седмица ще имам още един тоалет. Ако искате, ще ви го донеса и ще ви разкажа всичко за прекрасното соаре, на което съм поканена. Казват, че това ще е най-голямото празненство на този сезон, може би и на цялата година.

— Наистина ли? — Селин си наложи да изглежда равнодушна.

— О, да! Маркиз Кастърбридж отваря за пръв път от години къщата си на Парк Лейн. И аз имам покана! Мама казва, че цялото висше общество ще се събере там. Creme de la creme! Всички хора с име и титла! Горя от нетърпение да отида там — Изабел извади ветрило от изрисуван син пергамент, подходящо по цвят за дневната й рокля, и го отвори. Огледа преценяващо Селин и кимна съжалително. — Колко жалко, че няма да присъствате.

Малко объркана, Селин установи, че другото момиче автоматично изхождаше от предпоставката, че се намира в по-добра позиция… и имаше право.

— Да, вероятно няма да присъствам — хвърли бърз поглед към Лети и добави: — Вече имам друга уговорка.

Преди Изабел да е успяла да отговори, вратата на салона се отвори и на прага застана Бейти. Подаде на Селин картичка върху сребърна табла. Едното й ъгълче беше прегънато — знак, че посетителят чака отговор.

Селин прочете името и неволно вдигна ръка към сърцето. Върху тежкия кремав картон пишеше: „Джеймс Игълтън“.

Нищо друго.

— Поканете джентълмена — каза тя на Бейти и се обърна към Изабел: — Много съм ви благодарна за посещението и се надявам скоро да се видим отново. Може би след празненството, което споменахте?

Изабел изпъна белите си ръкавици и погледна с очакване към вратата.

— Да… — промълви разсеяно тя. — До скоро!

Без да погледне, Селин усети как Лети стана изведнъж, когато вратата се отвори. Мъжът, който влезе, моментално съсредоточи върху себе си вниманието на всички присъстващи.

Джеймс Игълтън пристъпи първо към Лети и взе ръката й.

— Възхитен съм да ви видя отново, мадам!

— Мис Фишър — отговори Лети, но възражението прозвуча слабо и Селин забеляза, че бузите й бяха порозовели.

— Мис Гудуин! — мистър Игълтън се обърна към Селин и я погледна очарователно. — Още по-красива сте, отколкото съм ви запомнил.

— О! — коленете на Селин омекнаха, сърцето й направи огромен скок. Ала се овладя бързо и изрече вежливо: — Добро утро, мистър Игълтън. Много мило, че наминахте.

— Мистър Игълтън? — пошепна смаяно Изабел Прентъргаст. — Онзи мистър Игълтън?

В гърдите на Селин нахлу гняв и прогони сладката топлина. Изабел се осмеляваше да прави мили очи на един непознат. Нечувано!

— Да, аз съм. — Джеймс се засмя, показа силните си, много бели зъби и устата му се изкриви в… неразгадаема гримаса.

— Мистър Игълтън, който притежава цял остров?

— Пайпан е малко парче земя, но наистина е остров.

Изабел направи крачка към него.

— Освен това имате и кораби? И… търговска империя?

Мистър Игълтън кимна скромно.

— Боя се, че всичко това отговаря на фактите.

— Това е невероятно вълнуващо! — изграчи с пресекващ глас Изабел и без подкана му протегна ръка.

Селин здраво стисна устни.

— А вие сте? — попита учтиво Джеймс Игълтън.

— И-за-бел — младата дама произнесе името на срички, сякаш беше оперна певица. — Изабел Прентъргаст.

Тя протегна ръка на мистър Игълтън, пъхна я буквално под носа му и забрави чантичката, която висеше на китката й. Съдържанието се изсипа на пода, но Изабел имаше очи само за мистър Игълтън.

— Божичко, какво нещастие! — извика той и Селин зарадвано установи, че се забавлява. Наведе се и вдигна бележничето, молива, дантелена кърпичка, шишенце с амоняк, кутийка с руж…

— Оставете — помоли смутено Изабел и побърза да напъха нещата си в чантичката. Какъв ужас — мъж да намери между нещата й кутийка с руж! Каква неловкост! Все пак тя се овладя бързо и се постара да прикрие смущението си.

— Лейди Анастейша Бленкинсоп е приятелка на семейството ми, мистър Игълтън — каза тя и приглади назад безцветните си къдрици.

Мъжът скръсти ръце под реверите на безупречно ушития си жакет.

— Каква случайност!

— О, да, и разказа на всички ни за вашето странно… за вашето интересно домакинство.

Мистър Игълтън очевидно не хареса забележката.

— Без съмнение. Искате ли да повикам каретата ви, мис Прентъргаст?

— Аз… да, мисля, че да. Вярно ли е, че имате китайска…

— Вярно е — прекъсна я доста неучтиво мистър Игълтън. — Елате, ще ви помогна.

— Лейди Анастейша каза още, че ще присъствате на празненството на маркиз Кастърбридж. Не е ли божествено? Сигурно и вие нямате търпение да дойде по-скоро?

Мистър Игълтън я хвана за лакътя.

— Знам, че събитието ще е блестящо.

— Бедна ми Селин — промълви Изабел и погледна с известни усилия през рамо, — вие, разбира се, не сте поканена. Но аз обещавам да дойда и да ви разкажа всичко.

— Браво на вас! — той изведе младата дама, която ситнеше на пръсти, във фоайето и извика на Бейти веднага да доведе каретата.

След минута Джеймс се върна в салона, отново спокоен и забележително красив както при пристигането си. И пак посвети вниманието си първо на Лети.

— Мис Фишър, надявам се, няма да кажете, че посещението ми е прибързано. Знаете ли, беше ми доста трудно да намеря номера на къщата. Тъй като имах друга работа в квартала, си позволих да поставя на изпитание благоволението ви. Ако предпочитате да си отида… — той направи дълбок поклон.

Лети го изгледа замислено.

Селин чакаше и пламенно се молеше компаньонката й да не го прогони.

Лети хвърли бърз поглед към потомката си и рече:

— Нямаме нищо спешно, мистър Игълтън. Мисля, че Селин ще се радва да си има компания. Твърде често е сама. Е, Селин, аз ще отнеса роклите в спалнята ти и ще се заема с промените. Защо не покажеш на мистър Игълтън градината? Аз много обичам розите, сър, и имам чувството, че макар да сме тук само от няколко седмици, усилията ми вече започват да дават резултат.

Лети напусна бързо стаята и Селин я проследи с учуден поглед. Какво ставаше с компаньонката й? В присъствието на мъже, Лети не се отделяше от нея нито за миг и се държеше като страхлива кокошка с единственото си оцеляло пиленце.

— Мис Гудуин! — Джеймс Игълтън докосна ръката й и младото момиче се стресна.

Той й се усмихна и тя отново видя черните петънца в стоманеносивите ириси, обградени с черни пръстени. Там, където безупречно бялата вратовръзка се опираше в кожата му, забеляза възхитителен контраст със загорялото от слънцето тяло и черната коса на ситни къдрички. Ъглите на устата му се вдигнаха още малко и под високите скули се образуваха бръчици. Сега тя забеляза и леката трапчинка в остро изсечената брадичка.

— Ще позволите ли да ви придружа в градината? — попита учтиво той.

Селин бавно вдигна ръка. Той я пое внимателно, сложи я върху подлакътницата си и сложи другата си ръка върху нейната. О, господи! Селин остана без дъх. Сърцето биеше лудо в гърдите й… Нов прилив на… на чувството, което трябваше да избягва. На всяка цена.

— Отиваме ли?

— Аз… да…

Това беше началото. Селин установи, че бе изцяло лишена от воля… и нямаше никакво желание да спре.