Стела Камерън
Магическо докосване (3)

3

Планът му трябваше да се осъществи бързо и гладко. Без препятствия. Никакви пречки! Нямаше да ги понесе. Джеймс опря лакти на махагоновото писалище в библиотеката на градската къща на Гросвенър Скуеър, която бе купил наскоро, и се опита да се концентрира в страниците, които четеше. Всяка сутрин получаваше по пощата нови депеши от Пайпан за състоянието на огромната империя за презморска търговия, която бе наследил от баща си. Фирмата му се развиваше и процъфтяваше. С пръстите му на пулса на световните събития и с полезните и за двете страни връзки с Източноиндийската компания, постоянният растеж на богатството му беше осигурен.

В Пайпан всичко вървеше според очакванията му, а за онова, което трябваше да се случи в Англия, имаше точна представа.

— Проклятие! — Джеймс захвърли документите и остави перото в мастилницата. — Няма пречки, никакви пречки! — с изключение на самата мис Селин Гудуин. Завладяващо лице, а какво тяло… Недоверчивите златни очи нарушаваха концентрацията му през двата дни след срещата им в Кралския театър. Защо бе реагирала така дистанцирано? Беше готов да се закълне, че го е харесала, но нещо я възпираше да се сближи с него. Това неизвестно нещо трябваше да бъде разкрито и бързо и ефикасно отстранено.

Мис Селин Гудуин беше липсващото звено в плана му. Тя щеше да уравновеси липсата на знание за случилото се и да му помогне както по отношение на времето, така и на връзките.

Джеймс придърпа до себе си кутията с пури и вдигна капака.

— Ще те имам, Селин — прошепна през здраво стиснати зъби.

„Открий силата на окото“ Джеймс избухна в тих смях. По колко пъти на ден си спомняше оскъдните сведения, които баща му му бе дал само часове преди смъртта си, за да го изпрати на мисия, която трябваше да доведе до край или да загине.

Франсис Сейнт Джилс, който въпреки раните си остана с ясен разум до последния миг, бе казал следното: „Майка ми често повтаряше, че трябва да открия силата на окото. Казваше, че отговорът ще ме заведе при бисерите на Сейнсбъри, скрити в подземието под библиотеката. Те са в семейството от много поколения насам и се предават от майка на дъщеря. Понеже нямаше дъщеря, тя реши да ги даде на мен — аз бях по-малкия й син и не ми се полагаше друга собственост. Обеща един ден да ми обясни какво е необходимо, за да отворя подземието. За нещастие мама почина, преди да е настъпил подходящият момент да ми разкрие тайната. Аз трябваше да се върна и да потърся онова, което ми принадлежи. Исках да го направя, повярвай, но не успях. Бисерите на Сейнсбъри са твоя законна собственост и ти си длъжен да ги откриеш. Намери ги, Джеймс! Разбери по какъв начин Дариъс Гудуин ме измами и зае моето място и го убий — за да възстановиш честта ни! Убий го и си върни Найтсхед. Трябва да го направиш свой дом, защото аз не успях. Бисерите те чакат в подземието под библиотеката. Ти си достатъчно богат и въпреки че сигурно са много ценни, не се нуждаеш непременно от тях, освен като средство да накажеш Гудуинови. Знам, че те са узнали за съществуването им, но не вярвам да са ги намерили. Направи това за нас, Джеймс. Използвай онова, което Мери и Дариъс желаят най-силно, за да ги унищожиш.“

Франсис Сейнт Джилс, съпругата му и малкият им син Джеймс били прогонени от стария маркиз — по причини, които не бяха известни дори на самия Франсис. А Дариъс Гудуин, приятелят, на когото бе вярвал като на себе си, пристигнал в Найтсхед и заел любимото имение на Франсис точно в деня, когато младият граф трябвало да напусне Англия със семейството си.

„Гудуин ще си плати — закле се Джеймс на смъртното легло на баща си. — Ще си върна всичко, което ни принадлежи по право.“

— Силата на окото — прошепна Джеймс. Според него това не означаваше нищо, но с подробностите, съобщени от баща му, и с онова, което бе скрил в двойния капак на незабележимата кутия за пури, той щеше да спази обещанието, дадено на Франсис Сейнт Джилс, преди да умре.

Джеймс отвори кутията, напипа скритата пружина под капака и извади двата предмета, които криеше там. Първият беше фина златна верижка с медальон, втория — тежък мъжки златен пръстен с печат, на който беше гравиран знак, който Джеймс не беше в състояние да идентифицира. Според указанията на баща му, дадени още от майка му, някогашната контеса Кастърбридж, той беше длъжен да пази тези неща като зеницата на окото си: пръстенът щял да му покаже пътя към съкровището, а без използването на медальона откриването на бисерите можело да завърши със смърт.

Джеймс не знаеше нищо повече, но вярваше, че това е достатъчно да постигне целта си. С помощта на Селин Гудуин.

Той прибра накитите обратно в скривалището им, затвори капака и бутна кутията настрана.

— И ти ще участваш!

Вратата се отвори с трясък и в стаята гордо влезе Лиам.

— Виждам, че водите разговори със себе си, но сте много шумен — отбеляза тя и скри ръце в дългите ръкави на огненочервената си роба. — Мисля, че е по-добре да се върнем вкъщи.

Джеймс, който вече се бе овладял, я огледа спокойно.

— Няма да се върнем скоро в Пайпан и ти го знаеш много добре. Не е нужно да водим отново тази дискусия, след като сме я водили толкова пъти.

Макар да се ядосваше, че момичето постоянно се връща на тази тема, той не можеше да не признае, че много му се иска да има сестра с темперамента на Лиам.

Младата китайка стоеше под лъчите на яркото следобедно слънце, които падаха през тесния прозорец, и изглеждаше по-красива отвсякога: не жена, а съкровище в просто скроена рокля от великолепен брокат, с малка якичка й сатенени копчета до кръста. Когато ходеше, цепките отстрани разкриваха тесен панталон от черна коприна. Лиам се изправи гордо в целия си ръст от метър и петдесет и каза:

— Този Лондон напълно ви е объркал, мастър Джеймс. Нужно ви е…

— Стига, Лиам — прекъсна я Джеймс и в гласа му звънна предупреждение. — Ще останем в Англия, докато си свърша работата.

Всеки намек за истинската природа на начинанието му би дал отрицателен резултат. Тази малка, съвършена жена си въобразяваше, че е негова закрилница. През деветте години, откакто принадлежеше към домакинството на Сейнт Джилс, многократно беше доказвала фанатичната си вярност — но често прекаляваше в усърдието си. В случая с Дариъс и съпругата му Мери, Джеймс искаше сам да упражни справедливост.

— Има нещо, което премълчавате — обвини го Лиам и се плъзна към него с измамно сладка усмивка на меките си устни. — Какво ви измъчва? Кажете ми и аз ще ви помагам с всички средства, с които разполагам.

— Ще ми окажеш голяма услуга, ако обуздаеш любопитството си — ала приятелската загриженост и мекото й лице оказаха обичайното успокояващо въздействие.

Усмивката й стана по-широка.

— Аха, значи има нещо, което оправдава любопитството ми — тя застана до него и той вдъхна дълбоко аромата на диви лилии, който излъчваше тялото й. — Разкажете ми.

Джеймс сведе глава към брокатените й пантофки и отново се възхити на малките крачета. Поклати глава, бутна стола си назад и сложи единия си крак на масата.

— Оправяш ли се с персонала?

Малката жена отметна глава назад и разкри сложна прическа от плитки, стегнати с тесни червени кордели.

— Лиам?

— Обещават да се поправят — отговори най-сетне китайката. — Готвачката мисис Юфил — какво глупаво име — трака ужасно с тенджерите и командва цялата прислуга. Но когато е сигурна, че не мога да я видя, бърза да излее водата от тенджерите със зеленчуци, както съм й заповядала. Мисля, че е доволна от вашето одобрение. Не мога да разбера защо англичаните готвят всичко с вода! — Лиам явно не смяташе, че Джеймс също е англичанин, и откакто беше стъпила на английска земя, постоянно критикуваше сънародниците му.

— Разбирам — Джеймс скръсти ръце зад главата си. — Тук скучаеш, нали?

Лиам винаги го разсмиваше. Свежестта й беше ограда за хората около нея.

— Слугите отказват да изпълняват упражненията, на които ги научих, но аз продължавам да настоявам.

Джеймс се ухили.

— Караш ги да правят упражнения? Наистина ли? Бедничките! Не забравяй, че те не са членове на нашето островно домакинство!

Лиам се нацупи очарователно.

— Трябва да правят упражнения! Това е добре за тях. С времето ще го проумеят и ще ми благодарят — изведнъж тя се намръщи, приведе се към Джеймс, разхлаби вратовръзката му и разкопча няколко копчета на широката ленена риза. — Започвате да възприемате нравите на онези наперени пауни в Лондон! Така ще ви е по-удобно — извади от невидим джоб плоска емайлирана кутийка и щракна капачето. — Сега ще ви оправя.

Лиам повдигна със сръчно движение брадичката му и намаза напрегнатите мускули на шията му с ароматно масло. Джеймс затвори очи и вдъхна сладката миризма на санталово дърво. Въздъхна и взе малката й ръка между своите.

— Благодаря ти — за съжаление отпускането не беше пълно. Щеше да се успокои едва когато завършеше мисията си. — Искам малко музика. Знаеш, че ми помага, когато съм напрегнат.

— Както желаете — тя се плъзна безшумно по килима на черни и червени шарки и запали пръчици в три златни купички, носени от абаносови дракони. После коленичи пред камината и сложи в скута си дългия си „чин“. Тъмната й главица се сведе над прастария инструмент и крехките й пръсти изтръгнаха жални звуци от седемте струни.

Когато дойде в домакинството му, Лиам беше само на осем години — дребничко чернокосо дете със съвършена красота. Бледа маслинова кожа и очи, които излъчваха непоколебима воля. В онзи незабравим ден на оживеното пазарище на морския бряг, Джеймс видя как изложиха момиченцето за продан на един подиум и побесня от гняв. Собственикът искаше да я продаде на някой от тлъстите, окичени със скъпоценности и облечени в скъпи роби мъже, които се тълпяха около платформата. Уон Тел му обясни шепнешком, че принцовете са пристигнали специално от далечните пустинни провинции, за да набавят прясна плът за харемите си.

Строгата ръка на Уон Тел задържа Джеймс, докато аукционерът, по знак на един от пустинните князе, започна да съблича момиченцето. Нетърпеливият купувач, треперещ от възбуда, се качи на платформата и започна да я опипва и щипе, окуражаван от похотливите викове на останалите.

Даже след толкова време Джеймс затваряше очи при този спомен.

Онова, което се случи после, със сигурност щеше да преследва и проклетия аукционер, и тлъстия развратник, които бе опипвал момичето, до края на дните им. Малката пищеше и напразно размахваше юмручета срещу купувачите. Джеймс се изтръгна от хватката на Уон Тел и се втурна към подиума, треперещ от гняв. Заби смъртоносния си стилет право в окото на аукционера, а негово височество принцът се разпищя панически и притисна разкъсаната си, напоена с кръв роба към долната част на тялото си. Сигурно вече не знаеше какво да прави с многото си жени.

— Уон Тел се държи като слон с трън в петата.

Джеймс въздъхна дълбоко и се наслади на уникалния аромат на пръчиците, които Лиам произвеждаше саморъчно. Не бе забелязал, че тя е престанала да свири.

Вратата отново се отвори и в стаята влезе Уон Тел. Отиде при Лиам и й подаде ръка.

— Имат нужда от талантите ти в кухнята — засмя се, отметна глава назад и показа силната си челюст. — Готвачката намерила в царството си „живи зверове“ и настоява за незабавното им отстраняване. В противен случай щяла да си подаде оставката.

Лиам се улови за голямата му ръка и скочи.

— Тези хора просто не искат да проумеят, че хранителните продукти трябва да са винаги пресни. Зверовете, както ги нарича, са просто две прасенца, които купих от един селянин на пазара. Наредих му да ги докара пред входа за слугите в добре затворени кафези. Ще живеят там, докато дойде време да ги заколим.

Джеймс се извърна, за да скрие смеха си. Стисна зъби и обяви сериозно:

— Очевидно трябва да работиш още много, докато наложиш волята си на персонала. Моля те, постарай се да успокоиш мисис Юфил.

Лиам промърмори нещо на майчиния си език и изскочи от стаята. Щом вратата се затвори зад нея Джеймс и Уон Тел избухнаха в луд смях.

— Страх ме е, че нашата малка приятелка се опитва да превъзпита хора, които не го заслужават — каза най-после Джеймс. — Мисля, че постъпих правилно, като я натоварих с тази деликатна задача. Не искам да я забърквам в моя план.

Уон Тел веднага стана сериозен.

— Скоро ще имаме посетител. Чичо ви, маркизът, съобщи, че планира да ни гостува.

— Проклятие! — Джеймс скочи на крака. — Нали ти казах да не го наричаш мой чичо пред други хора. Какво си въобразява? Защо ме преследва? Нали го помолих да почака, докато го поканя?

След пристигането си в Англия, Джеймс отиде направо в Дорсет и изрази съгласие да стане наследник на маркиза, но само при определени условия. Огъстъс неохотно се примири с условията, но отказа да приеме искането на Джеймс да се появи в Лондон едва когато той му даде знак.

— Успокойте се, мистър Игълтън — усмивката на Уон Тел издаваше задоволство. Винаги се радваше, когато подушваше сблъсъци. — Вашият… джентълменът има нужда от вас и ще има и занапред. Лесно ще го убедите да поеме по курса, който сте му определили.

— Не мога да си губя времето да успокоявам моя… да се занимавам с Кастърбридж!

— Естествено, че не — Уон Тел се отпусна на дивана със зелени копринени възглавници. — Преди два дни се запознахте с дъщерята на Гудуин. Мислех, че междувременно…

— Спести си коментарите за онова, което е трябвало да постигна междувременно.

Проклятие! Уон Тел притежаваше ужасния навик да изказва гласно онова, което най-много му тежеше.

— Ще процедирам, както ми харесва. Няма защо да бързаме.

— Наистина ли?

Джеймс стана, отиде до прозореца и се загледа мрачно в моравата и разкошните цветни лехи зад къщата. В кристалносиньото небе се рееха птици, спускаха се рязко, стрелкаха се над короните на дърветата.

— Проклятие! Разбира се, че трябва да побързам с момичето. Но не искам да направя грешка, защото тя е различна от другите, Уон Тел. Тя е невинно агънце, сигурен съм. Но е изпълнена с недоверие, което не е характерно за младите, неопитни хора. Какво откри за мъжа, който има намерение да се ожени за нея?

— Много неща и все неприятни.

Джеймс се обърна рязко.

— Разкажи ми!

— Може би трябва да изчакаме посещението на маркиза. Подозирам, че след разказа ми веднага ще хукнете към мис Гудуин.

— Смяташ ли, че той я е подчинил по някакъв начин? — попита остро Джеймс. — Това ли е причината да бързам? Съществува ли опасност дамата да направи нещо необмислено?

— Например да избяга с онзи? — Уон Тел поклати глава. — Съмнявам се. Моите съмнения са от съвсем друг род. Моля, имайте търпение.

— Търпение? — повтори Джеймс през здраво стиснати зъби. — Твърде дълго съм търпял, Уон Тел. И не само аз, а и баща ми преди мен!

— Горещата кръв означава провал — Уон Тел си оставаше неговия учител. — Само преди няколко месеца не знаехте нищо за Найтсхед… и за съкровището.

Джеймс спря. Погледите на двамата мъже се срещнаха. Когато Франсис Сейнт Джилс почина, Джеймс разказа на Уон Тел за последното желание на баща си. Двамата бяха дали обет да мълчат и от онзи ден никой не бе споменал легендарното съкровище, което беше много по-важно от възвръщането на Найтсхед… до днес.

— Да, вече знам за съкровището — изрече бавно Джеймс. — Знам го от няколко месеца. Но времето няма значение. Баща ми беше сигурен, че старият маркиз го е изгонил по вина на Мери и Дариъс Гудуин, които са измислили нещо, за да го злепоставят. Аз му вярвам. И аз съм на мнение, че Гудуин е попаднал на следите на съкровището и е поискал да го присвои. Тъкмо затова е трябвало да прогони от къщата баща ми, макар да са били приятели от детските си години.

— Нямате доказателства.

— Ще ги намеря. Живях с родителите си в Найтсхед почти до единадесетата си година. После, като гръм от ясно небе, дядо ми заяви на баща ми, че трябва да се махне. Нарече го позор за семейството и му заповяда да напусне Англия завинаги. При това категорично отказа да обясни в какво се е провинил баща ми, с какво е разрушил семейната чест.

— Оттогава мина много време.

Джеймс удари с юмрук по масата и се отпусна отново в креслото си.

— Нима смяташ, че трябва да простя и да забравя?

— Знаете, че отдавна се грижа за вас. Задачата ми е да правя така, че да помислите много добре, преди да предприемете решителни стъпки с непредвидими последствия.

Уон Тел насочи вниманието си към черната лакирана ракла до дивана и плъзна пръсти по дракона от слонова кост, гравиран върху капака.

— Все още ли сте сигурен, че Гудуин не е открил съкровището?

— Повече отвсякога. Ако го беше открил, щеше отдавна да е офейкал! Не забравяй, че не е собственик на Найтсхед, а живее там въз основа на устно споразумение с дядо ми. Споразумение, за което все още не съм говорил с чичо си. Освен това бърза да омъжи дъщеря си, за да се сдобие с пари — нямаше да го направи, ако беше открил бисерите на баба ми, нали? Предполагам, че двамата продължават да търсят съкровището на Сейнсбъри дори сега, като твърдят, че Мери Гудуин не била достатъчно здрава, за да пътува.

— Сър, Гудуинови обитават Найтсхед от двадесет години. Баща ви е казал, че бисерите са скрити там и че според него Гудуин е чул случайно историята на баба ви: че бисерите са семейна ценност и къде са скрити. Защо смятате, че още не ги е намерил?

— Защото и на него, както на мен, му липсват няколко парченца от пъзела!

— И вие ли смятате да пропилеете двадесет години от живота си в търсене на тези няколко парченца?

— Не — отговори твърдо Джеймс и се изправи. — Не, защото, за разлика от Гудуин аз имам известни предимства.

Дариъс не знаеше нищо за пръстена, медальона и мястото на подземието. Уон Тел също не знаеше за тях. Заради собствената му безопасност. Даже верният му служител не биваше да знае детайлите.

— Е, добре — Уон Тел разпери ръце. — Готов съм да направя всичко, което поискате от мен. Надявам се, че купчината камъни и няколкото блестящи стъкълца си струват риска, който поемате заради тях. Скоро ще установите, че онези хора са опасни. Според мен са дори безумни.

„Опасни, безумни!“ Ехо от последното предупреждение на баща му. Заедно със заръката, синът му да отмъсти за старата неправда, Франсис Сейнт Джилс го бе предупредил да се пази от двамата Гудуин. Хора, търсили напразно скритото съкровище в продължение на двадесет години…

Джеймс хвърли бърз поглед към кутията за пури.

— Винаги съм се вслушвал в думите ти, Уон Тел, но моля те, не прави грешката да опростяваш нещата. Баща ми и майка ми трябваше да се махнат от мястото, където бяха щастливи. Мама умря рано, защото бе принудена да живее в климат, който не й понасяше. Никога не се оплака на татко, защото работите му вървяха добре и той беше доволен. Не искаше той да се откаже от търговията и корабостроенето, защото виждаше, че работата му носи удовлетворение. Едва когато мама умря, татко разбра, че тя е страдала. Огорчението разруши сърцето и душата му. Искаше сам да дойде тук и да се разправи с Гудуинови, но злополуката му попречи. Затова сега съм длъжен да го направя аз. Това е, което искам. Да отмъстя за родителите си.

Уон Тел подръпна черната си брада и очите му под рунтавите вежди засвяткаха мрачно.

— Още веднъж, мистър Игълтън: аз съм вашата дясна ръка — и вашата лява ръка, ако се наложи!

Джеймс кимна кратко.

— Както вече говорихме, най-добре е Лиам да не знае…

— Нито дума повече! — Уон Тел се ухили широко. — Нашата малка дива котка има остри нокти и е винаги готова да защитава своя мастър Джеймс.

— Точно така. Няма да говорим повече по този въпрос. Кажи ми сега какво си узнал за Гудуинови и за човека, поискал ръката на дъщеря им.

— Мисля, че… О! — Уон Тел вдигна пръст. — За съжаление точно в този миг пристига маркиз Кастърбридж, мистър Игълтън.

Джеймс се доверяваше сляпо на превъзходния слух на помощника си.

— Тогава излез да го поздравиш. Убеден съм, че можеш да запомниш сегашното ми име и без да го повтаряш непрекъснато.

Уон Тел кимна с непроницаемо изражение и бързо излезе. Бяха решили да не назначават иконом, за да не ги шпионира. Досегашните посетители бяха възхитени от екзотичното домакинство на тайнствения мистър Игълтън. Естествено, посетителите разказваха на познатите си за странния „иконом“ с неизвестен ориенталски произход, и за красивото като картинка екзотично момиче — по всяка вероятност китайка, — която изпълнявала с достойнство ролята на икономка. Повечето добавяха, че малката сигурно изпълнява и други „задължения“ в къщата и е винаги в услуга на господаря си.

— Да, да, да, разбрах. Мисля, че и сам ще намеря пътя.

Като чу гръмкия глас на чичо си Огъстъс, Джеймс вдигна очи към тавана и безмълвно се помоли да запази самообладание. Не можеше да допусне импулсивният му роднина да се намеси в онова, което трябваше да направи. Несъмнено старецът щеше отново да го убеждава, че е време да разкрие идентичността му пред обществото, за да може да заеме официално мястото си на наследник на титлата Кастърбридж и на земите, които притежаваше семейството.

Джеймс се сети твърде късно, че беше по-добре да приеме чичо си в Синия салон, помещението, което още не беше обзаведено по азиатски. Но след като Огъстъс вече се бе запътил към библиотеката, щеше да се наложи да се примири с екстравагантната обстановка.

— Ах, ето къде си бил, момчето ми! — Огъстъс, трети маркиз Кастърбридж, влезе тържествено в библиотеката. На едната му ръка висеше зашеметяваща червенокоса красавица, на другата — възхитителна, малко по-зряла брюнетка. — Скъпи мои, позволете да ви представя Джеймс Игълтън, синът на моя стар и любим приятел Алфонс Игълтън, който за съжаление вече не е между живите. Естествено, от семейство Игълтън от Нортъмбърланд. Джеймс се върна наскоро от Азия. Там има собствен остров, казва се Пайпан. Алфонс го купил, за да направи там корабостроителници. Мога спокойно да кажа, че са имали дяволски успех. Толкова злато, че момчето вече не знае какво да го прави.

Джеймс забеляза, че зяпаше дамите с отворена уста и побърза да я затвори. Уон Тел остана до вратата, грозно намръщен.

— Тези възхитителни млади дами бяха така добри да подарят малко от времето си на западащ и болнав старец като мен — обясни Кастърбридж, който с виненочервения жакет, жълти панталони, пъстро шалче и сива копринена жилетка, избродирана с рози, с аристократичното лице, свежо и здраво, с изправения гръб и пружиниращата походка изобщо не изглеждаше стар и болнав. — Това — маркизът наклони глава към брюнетката — е Сибил, контеса Лафодж, вдовицата на моя скъп приятел конт Лафодж. Бедничкият загина по време на неприятностите ни с Франция.

Контесата неохотно отдели поглед от купичките с благовонни пръчици, обърна се към Джеймс и му подаде нежната си ръчичка.

— Мадам — промърмори той и докосна гладката бяла кожа с устни. Или Лафодж е бил много млад, когато е станал жертва на „неприятностите“ във Франция, или се е оженил за жена, която е можела да му бъде внучка.

— А това — продължи Кастърбридж, устремил поглед не към червенокосата, а към Джеймс, — е лейди Анастейша Бленкинсоп, дъщерята на граф Уайгън.

Джеймс повтори официалния поздрав. Този път меката ръка остана малко по-дълго в неговата — по желание на дамата. Лейди Анастейша беше облечена в жълт муселин, навлажнен — нещо обичайно за модните жени по онова време — за да разкрие по-добре разкошното тяло. Тя вдигна големите си опитни очи към Джеймс и с кокетна усмивка му изпрати недвусмислено послание.

— Възхитена съм да се запозная с вас, мистър Игълтън — без да издърпа ръката си от неговата, лейди Анастейша се наведе, за да му покаже прелестите на деколтето си. — Маркизът ми довери, че имаме много общи интереси.

Джеймс прехапа долната си устна и вдигна вежди. Какви бяха тези общи интереси?

— За нещастие преди няколко месеца загубих годеника си на Иберийския полуостров — обясни лейди Анастейша и въздъхна дълбоко, при което внушителната й гръд се изду още повече. — Убедиха ме, че трябва да понеса още един бален сезон, за да удавя мъката си.

— Разбирам — очевидно Кастърбридж бе решил, че племенникът му е подходящия човек, който да помогне на дамата да забрави сърдечната си болка. Маркизът бързаше да му намери млада и хубава жена, за да напълни отдавна пустеещите детски стаи на Кастърбридж. Чичо му беше достатъчно умен, за да знае, че голямото богатство — и някои други предимства — карат дамите да забравят липсата на титла. Ако Джеймс не се лъжеше, той вече бе успял да убеди в това и лейди Анастейша.

Тя въздъхна отново и Джеймс забеляза как контесата се прозя отегчено.

— Милорд! — Джеймс издърпа предпазливо ръката си и се обърна към чичо си. — Много мило от ваша страна, че ми идвате на гости, но не искам да…

— Не си струва да говорим за това, момчето ми. Удоволствието е изцяло мое — маркизът сияеше с цялото си лице. Раздруса ръката на Джеймс, без да пуска лейди Анастейша. — Това е най-малкото, което мога да направя за сина на Алфонс. Спомням си как двамата с баща ви обиколихме Китай… с надеждата да направим велики открития. Имаше един тигър убиец, който опустошаваше цели села и… претърсихме цялата област, в която ловуваше звярът, и в един злокобен миг аз се обърнах с гръб към гората… Ако не беше Алфонс…

Джеймс хвърли бърз поглед към Уон Тел и се закашля.

— Мога да ви разкажа и историята за…

— Моля, заповядайте! — Джеймс разбра, че не бива да пренебрегва повече правилата на учтивостта, и посочи към диваните. — Баща ми беше много затворен човек… Моля, настанете се удобно… Не понасяше да го хвалят…

— Правилно — очите на маркиза блестяха от удоволствие. — Но, както и да е, ние трябва да продължим. Обещах на двете пеперудки да ги разходя в парка. Имам нова открита карета, Джеймс! Яркожълта. Последен писък на модата.

— Не се съмнявам — Джеймс много искаше да отведе маркиза в съседната стая и да му напомни, че трябва да се придържа към уговорката им, но не биваше. — Може би греша, но бях убеден, че вие смятате да прекарате сезона в Дорсет, милорд?

Кастърбридж изду бузи.

— Не, не грешите. Смятам да остана в града една или две седмици, е, да кажем, три. А може би и един месец.

Джеймс го изгледа унищожително.

— Няма ли най-после да кажеш на мистър Игълтън защо сме тук? — укори го с мелодичния си глас лейди Анастейша. — Убедена съм, че много ще се зарадва.

— О, да — засмя се маркизът. — За малко да забравя. Следващата събота давам малък прием в Кастърбридж Хаус. Разбира се, ще получиш покана, но лейди Анастейша много държеше да те види преди това.

Младата жена сведе уж плахо почернените си ресници, но не се опита да скрие, че беше силно впечатлена от Джеймс.

— Маркизът ми разказа, че не познавате никого в Лондон. Много ще се радвам, ако мога да ви помогна. Не искам да се чувствате самотен на приема… — тя го погледна кокетно изпод полуспуснатите си мигли. Зелените очи издаваха интереса й.

— Огъстъс — обади се с отегчен глас лейди Сибил, — мисля, че задържахме достатъчно сина на стария ти приятел. Нали не искаме да пропуснем топлото слънце и голямата компания в парка? Тръгвай, Анастейша, преди роклята ти да е изсъхнала напълно!

Младата дама изгледа отровно лейди Сибил и Джеймс едва не избухна в смях. Точно тогава в стаята блесна червена светкавица. Появи се Лиам.

Тя се плъзна безшумно по скъпия ориенталски килим и застана до Уон Тел. Джеймс видя, че приятелят му я посрещна с предупредителен поглед, но тя се направи, че не го е видяла.

Вдигнала фините си черни вежди, тя огледа строго гърбовете на посетителите.

— Лиам! — Джеймс й махна да отиде при него. — Идваш точно навреме. Позволи ми да ти представя един стар приятел на баща ми — маркиз Кастърбридж.

Китайката застана до господаря си и се поклони пред видната личност и придружителките му. Гласът й прозвуча високо и ясно:

— За мен е радост да се запозная с маркиза.

Естествено, маркизът беше очарован.

— За мен е много по-голяма радост да се запозная с вас, скъпа моя.

Лейди Сибил също се усмихна очаровано. Лейди Анастейша обаче се намръщи.

— Много умно от ваша страна, мистър Игълтън. И аз съм на мнение, че трябва да се стараем да бъдем оригинални. Тази малка ориенталка е наистина добро постижение.

— Лиам е…

— … много благодарна на дамата за комплимента — завърши изречението китайката и се хвана за ръката на Джеймс, както двете дами се бяха хванали за Кастърбридж. Изпъна крехките си рамене и му се усмихна очарователно.

— Твоята красота и особено чувството ти за такт са пример за всички нас — промълви тихо Джеймс, който се наслаждаваше на ситуацията. Плъзна пръст по нежната й буза и отново посвети вниманието си на посетителите.

Червеното лице на маркиза светна в широка усмивка.

— Много искам да остана по-дълго, но… — той вдигна многозначително рамене. — Уважаемите дами настояват да тръгваме. Ще се радвам да те посрещна на моя малък прием, момчето ми.

Джеймс се поклони и тайно се помоли лейди Анастейша да прояви малко разум и да не дразни повече Лиам. Резултатът можеше да бъде катастрофален, и то не за Лиам!

Следван от обитателите на дома, Кастърбридж подгони придружителките си към фоайето. Уон Тел застана пред него и му подаде цилиндъра и бастуна с дръжка от слонова кост.

На вратата маркизът се обърна още веднъж.

— Сезонът обещава да бъде интересен, как мислиш, Джеймс? — погледът му се отправи към лейди Анастейша, която отново дари племенника му с многообещаващ поглед.

— Наистина — кимна Джеймс. Чичо му дори не подозираше колко интересен. — Пожелавам ви приятно прекарване в парка!

Лейди Анастейша се запъти към вратата със ситни стъпки, изпъчила внушителните си гърди, и залюля хълбоците си, полускрити от въздушния муселин. Извърна се и хвърли поглед към Джеймс над добре закръгленото си рамо.

— До следващата седмица — погледът й се стрелна към Лиам. — Надявам се да сте добре отпочинал, мистър Игълтън. Подобни празненства могат да бъдат много… възбуждащи. А аз, естествено, ще се погрижа за вас… по всякакъв начин.

Най-сетне тримата напуснаха къщата.

— Аз, естествено, ще се погрижа за вас — повтори раздразнено Лиам.

— Стига, Лиам! — Джеймс се превиваше от смях. — Дамата — впрочем, името й е лейди Анастейша, — искаше само да бъде учтива с един непознат.

Лиам застана пред него, скръсти ръце и вирна брадичка.

— Знаех си аз! Вие сте напълно неподготвен за общуването с английските змии. За разлика от вас аз знам всичко за тях.

— Забранявам ти да се месиш в работите ми! — извика Джеймс и си каза, че би предпочел да каже тези думи на Кастърбридж. — Лейди Анастейша е наивна личност, която за нещастие се изразява доста… провокативно — дано господ му прости тази груба лъжа!

— Ха! — Лиам се надигна на пръсти и заби острия си показалец в гърдите му. — Наивна ли казахте?

— Хмм…

— Тази дама току-що хвърли мрежата с надеждата да ви улови!