Метаданни
Данни
- Серия
- Докосване (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- His Magic Touch, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Пенева, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 78гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bobych(2009)
- Разпознаване и корекция
- Plqsak(2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Стела Камерън. Магическо докосване
ИК „Ирис“, София, 2007
Редактор: Христина Владимирова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN-10: 954–455–045–6
ISBN-13: 978–954–455–045–8
История
- —Добавяне
1
— Грехът, приятелю, също като красотата, се определя от окото на наблюдаващия — погледът на Джеймс Сейнт Джилс, граф Игълтън, не бе отправен към спътника му, а към шумящото, възбудено множество, което напираше към театъра на Ковънт Гардън, за да гледа вечерното представление на „Ромео и Жулиета“.
Както винаги, едрият мъж с тъмен тен, който рядко се отделяше от Джеймс, си остави доста време за отговор и когато най-после го стори, тихият му глас прозвуча както винаги заплашително.
— Не се съмнявам, че ще ми кажете кой е авторът на тази мъдрост.
Уон Тел стоеше в сянката на червените кадифени завеси на ложата и линиите на широкото му лице с високи скули, се очертаваха едва-едва в задимения здрач.
Джеймс почука с пръст по долната си устна.
— Тази мъдрост е излязла от устата на мъжа, чието мнение зачитам най-много — от моята собствена.
Смехът на Уон Тел предизвика страхливи тръпки по телата на хората от околните ложи. Той подръпна разкошната си черна брада и отбеляза:
— Ако това е вярно, в което не се съмнявам, значи светът е твърде жалко местенце — точно както си го представях! Господи, това изпълва сърцето ми с болка!
— Не лъжи, приятелю — Джеймс удостои своя верен служител с тънка усмивка. — Ти се храниш от греха. А това… — той посочи пренебрежително неспокойната публика, която заемаше местата си по балконите и в ложите — … това би трябвало да укрепи убеждението ти, че английското общество е достойно за презрение. А може би е и още по-лошо, благодарение на влиянието на нашия високоуважаван регент. Що се отнася до мен, аз се считам за щастливец, успял дълго време да остане на разстояние — на доста голямо разстояние.
Публиката почти не обръщаше внимание на представлението. Жените и мъжете зяпаха, жестикулираха, всеки се стремеше да засенчи другите с дръзки остроумия или великолепен тоалет. Джеймс се правеше, че не забелязва какво внимание будеше личността му. Трепкаха ветрила, жени хихикаха и се подаваха опасно от съседните ложи, за да го видят.
— Все още можем да се откажем от плана ви и да се върнем в Пайпан, милорд — напомни Уон Тел.
— Не преди да съм изпълнил мисията си в Лондон! — Джеймс се обърна рязко и в блестящите сиви очи светна див гняв. — Този план, както го наричаш, ще остане на дневен ред, докато приключа — по-точно, докато унищожа безсъвестната двойка! И не забравяй, че докато не ти дам други инструкции, аз съм само Джеймс Игълтън, корабен магнат. Чичо ми Огъстъс най-сетне се е съгласил, че признавам титлата, но само когато имам полза от нея. Не забравяй, че положих големи усилия да скрия вестта за смъртта на баща си и роднинската си връзка с Огъстъс. Би било жалко, ако някоя непредпазлива забележка от твоя страна издаде на неприятелите ми къде се намирам. Забрави името Сейнт Джилс и забрави титлата — докато реша да я стоваря като брадва върху Дариъс и Мери Гудуин.
Уон Тел дори не трепна. Поклони се леко, при което показа тъмносиньото си кепе, изработено от същата тежка коприна като простата туника с висока яка, без никакви украшения. Под нея носеше широк панталон, пъхнат в блестящи високи ботуши без токове. Ботушите бяха специална изработка, която позволяваше на носещия ги да се придвижва бързо и безшумно — обстоятелство, известно само на Джеймс и неприятелите му. За ужас на последните, разкриването на този факт неизбежно бе свързано с действие, което лишаваше жертвата или от волята й, или от възможността да коментира събитията.
Едрият мъж се изправи и изрече с твърд глас:
— Тогава ще изпълня дълга си. Обещах на баща ми на смъртното му ложе винаги да ви напомням, че когато ви предстои опасно дело, трябва първо да обмислите различни начини на действие.
Джеймс стисна ръце в юмруци и ги скри зад гърба си. Мускулите му бяха опънати като пружини — още от деня, когато Франсис Сейнт Джилс почина от нараняванията, причинени от колелата на една карета.
— В случая имам само един начин на действие. Гудуинови трябва да бъдат унищожени. А аз ще получа, каквото ми се полага. Аз съм законния наследник на баща си — той се местеше неспокойно на крехкия позлатен стол със синя кадифена седалка, който очевидно не бе създаден за мъже с такива размери. — Моето поръчение гласи: разплата! — това беше последното желание на умиращия му баща: Джеймс да отмъсти в името на двама им. Умиращият и живият бяха сключили безмълвно споразумение.
— Както желаете. Ложата, която търсите, е третата отляво, мистър Игълтън. На нашия балкон. Точно срещу нас.
Джеймс се обърна към салона, присви очи и вдигна оперния бинокъл.
— Трябваше да ми кажеш веднага щом ги откриеш.
— Направих го, мистър Игълтън — отговори със същия спокоен тон Уон Тел.
Джеймс си спести подробностите.
— Не мога да… Третата ложа отляво? На нашия балкон?
— Точно така.
— В ложата има две жени. Къде е Гудуин?
Уон Тел вдигна своя оперен бинокъл.
— Момичето вероятно е дъщеря му. Жената…
— Жената не ме интересува. Сигурно е компаньонка — Джеймс насочи своя бинокъл към момичето. — Не ми прилича на дъщеря на Гудуин. А другата е твърде млада, за да е майка й. Проклятие! Твоят информатор ни е заблудил… и двама ни.
— Мистър Игълтън…
Джеймс направи рязко движение, за да го накара да замълчи.
— Очаквах тази вечер, за да вляза във връзка с тях. Работата трябва да се свърши бързо. Гудуинови ми отнеха много — и на цялото ми семейство — повече, отколкото струват двата им жалки живота.
— Въпреки това, най-важното ще остане за тях.
— О, да — промърмори полугласно Джеймс. — Могат да запазят жалкия си живот, макар че няма да ми бъдат особено благодарни — поне така предполагам. Хайде, върви и разучи къде седят двамата. Нямам никакво желание да оставам в този цирк, ако Дариъс и Мери Гудуин не са тук.
Без да каже дума, Уон Тел вдигна завесата и излезе от ложата.
Енергичният господин посвети вниманието си на достойните за съжаление артисти на сцената, после отново огледа с оперния бинокъл седалките от отсрещната страна, опитвайки се да открие лица, които подхождаха на описанието на баща му.
Безсмислено. Франсис Сейнт Джилс му бе описал двамата Гудуин такива, каквито са били преди двадесет години. А времето със сигурност бе оставило своя отпечатък.
Джеймс отново огледа двете жени, които нямаха никакво значение за него. Обърна им по-специално внимание, само защото бяха единствените, които следяха какво става на сцената. По-възрастната, тъмнокоса, изглеждаше около тридесетгодишна, стройна, със сериозно лице, нелишено от привлекателност. Строгата черна рокля със скромна кройка показваше, че е нещо като доверена служителка.
А другата…
— Имаме проблем, мистър Игълтън — Уон Тел бе влязъл безшумно в ложата. — Гудуинови още не са пристигнали в Лондон.
— Какво?
— Гудуинови са…
— Чух те, по дяволите. Какво става, за бога? Според нашата информация трябва да са тук от началото на април. Днес е вече десети.
— Променили са плановете си. Но това не е толкова страшно. Казаха ми, че се очаква да пристигнат всеки ден. А момичето е Селин Гудуин. Дъщеря им.
Джеймс отново вдигна оперния бинокъл.
— Гудуинови смятат да я въведат в обществото — продължи със същия равен тон Уон Тел. — Това е основната цел на идването им в Лондон за сезона.
— Нали още не са в Лондон?
— Ще се появят много скоро. Момичето и компаньонката му са дошли по-рано.
Или увеличителното стъкло го лъжеше, или момичето беше съвсем различно от онова, което му бяха описали.
Уон Тел сложи ръка на рамото му. Този жест беше единствения, който издаваше близостта им. Първия път, когато Уон Тел бе използвал този обезпокояващ сигнал, Джеймс беше едва на дванадесет години, а слугата току-що бе навършил деветнадесет. През изминалите почти двадесет години бяха имали много ситуации, изпълнени с напрежение, при които Уон Тел бе успокоявал господаря си с този лек жест.
— Освен това се говори, че Гудуинови били в затруднено финансово положение.
Джеймс се вцепени. Погледът му остана прикован във високата фигура със златни коси и рокля от морскозелена коприна, която — ако не го лъжеха очите — беше без никакви украшения и със старомодна кройка.
— Казаха ми, че се надявали да напълнят празните си джобове, като омъжат мис Селин. Интересното е, че май вече има предложение за женитба от много богат човек. Това прави излишни разходите по дебюта й в обществото, не намирате ли?
— Изцяло споделям мнението ти — Джеймс се усмихна мрачно. — Без съмнение, ти скоро ще откриеш какво се крие зад всичко това.
Тайнственият талант на Уон Тел да извлича и най-дълбоко скритата информация бе надминат само от непогрешимата му интуиция — но за това знаеха само Джеймс и Лиам, единственото друго човешко същество, на което той имаше сляпо доверие. След смъртта на Франсис Сейнт Джилс, Уон Тел не говореше с други хора, освен с Джеймс и с малката китайка.
Първото действие на пиесата вървеше към края си, придружено от шумни, едва ли не животински ревове и грозни смехове. Джеймс се отпусна назад и затропа с пръсти по парапета на ложата.
— Значи момичето трябва да осигури на Гудуинови жизнен стандарт, който никога не им се е полагал.
— Възможно е.
— Би ли казал, че това я прави ценно притежание?
— Според мен няма съмнение, че дъщерята означава нещо за родителите си.
Джеймс сложи палец под ревера на добре ушития си черен жакет и изпъчи гърди.
— Точно така. Означава, и то много! Хайде, да се махаме оттук. Може би все пак ще успея да използвам вечерта в своя изгода.
Великолепните полилеи, които висяха от купола на тавана, заблестяха, за да дадат сигнал за антракта. Джеймс напусна бързо ложата, следван по петите от Уон Тел.
— Това ще е първата стъпка към целта. И двамата знаем, че смятам да лиша мисис и мистър Гудуин от всичко ценно в живота им. Няма да има оставя нищо. Нищичко.
Селин продължи да ръкопляска, докато сцената се опразни и останаха само прекрасните кулиси, достойни за мистър Шекспир.
— Колко жалко, че мама и татко не са тук, за да видят тази прекрасна пиеса — каза Селин на скъпата си Лети Фишер. — Дано не забравя да им благодаря за онова, което правят за мен.
— Непременно трябва да го направиш.
Без да погледне, Селин знаеше, че придружителката й крие усмивката си.
— Сигурно намираш, че се държа детински, нали, Лети?
— Намирам те възхитителна. Впрочем, ти винаги си била такава и аз благодаря на небето, че онези не успяха… Радвам се, че ведрият ти характер победи — Лети говореше с доста силен дорсетски акцент.
Селин сведе глава и се опита да изглежда добродетелно скромна.
— Това май е учтиво описание на качествата ми на съвършена артистка и лицемерка…
Двете с Лети бяха сключили споразумение, никога да не споменават родителите на Селин в разговори, засягащи определени елементи от възпитанието на девойката.
— Във всеки случай ти оцеля, детето ми. Благодаря на бога!
Лети беше най-близкия човек на Селин още от детските й години и единствената й помощница, преди на четиринадесетия й рожден ден майката и бащата да я обявят официално за камериерка и компаньонка.
Селин посвети вниманието си на наконтените млади мъже, които се разхождаха напред-назад пред мястото за оркестъра.
— Защо толкова се стараят да изглеждат глупави?
— Контетата ли? — Лети се наведе, за да ги види по-добре.
— Ами да. Виж ги как се перчат. Цяло чудо е, че не се задушават в тези високи и колосани вратовръзки — тя въздъхна театрално. — Няма ли мъже, които заслужават това име и които още не са женени?
Лети се изкиска с разбиране.
— Съмнявам се, че някога ще се намери мъж, който да отговори на твоите строги критерии.
— Какво лошо има, че искам да се омъжа за добър, непокварен мъж, и то по любов? — Селин затвори рязко зеленото дантелено ветрило, което бе получила като подарък при покупката на роклята. — О, Лети, защо Бъртрам Лечуит не иска да проумее очевидното?
— И какво е то?
— Ами, че съм прекалено висока, че съм скучна и че не изглеждам добре. Тогава ще промени мнението си и ще оттегли предложението.
— Тази самооценка е пълна глупост, миличка. Няма съмнение, че преди края на годината ще станеш мисис Лечуит.
В гласа на Лети имаше същото отчаяние, което измъчваше и Селин. Девойката не можеше да си представи, че ще стане съпруга на тлъстия, застаряващ търговец, когото родителите й бяха избрали за свой зет. Лечуит беше на възрастта на баща й, а нежененият му син от първия брак беше по-голям от Селин. Казваше се Пърсивал и беше още по-неприятен от баща си. Двамата живееха заедно и синът го придружаваше навсякъде.
— Трябва да има изход — прошепна Селин. — Трябва. Дейвид ми е описвал как се чувства човек, когато срещне някого и се привърже искрено към него.
— Дейвид Талбот заслужава доверие — каза Лети и си представи живо младия енорийски свещеник на община Литъл Падъл, селцето близо до Найтсхед, родното място на Гудуинови в Дорсет. — Още като момче беше такъв — Дейвид, син на бившия викарий на Литъл Падъл, бе роден в същото село.
— Не споделяш ли мнението на Дейвид за любовта?
— Няма съмнение, че и той е мечтател като теб, и въпреки навика си да се намесва в неща, които не го засягат, е много жалко, че вие двамата…
— Стига, Лети! Веднъж вече ти казах, че Дейвид ми е много скъп приятел — нищо повече. Сигурна съм, че ще позная веднага мъжа, за когото ще се омъжа, но все още не съм го срещнала. Хайде да не си разваляме великолепната вечер с потискащи мисли. Утре ще имаме предостатъчно време да говорим за тези неприятни неща.
— Ти започна да говориш за тези „неприятни неща“, както ги наричаш. Винаги правиш така — поне дузина пъти на ден. Много ми се иска да знам какъв човек всъщност търсиш. Дали и аз ще позная кандидата?
— Пфу! — Селин размаха ръце, но усети, че роклята се опъна опасно на бюста й и веднага спря. — Аз ще го позная и това е достатъчно. Все пак той ще бъде мой съпруг.
— Мис Гудуин?
Селин подскочи стреснато, обърна се на стола си и се изчерви до корените на косата. Един голям мъж — наистина голям — стоеше в ложата, само на метър от нея. Бе влязъл абсолютно безшумно… дали е бил вече тук, когато тя бе говорила с Лети за… О, колко неловко! Дано не беше подслушвал.
Господинът се поклони. Косата му беше черна, леко къдрава, по начин, който Селин намери неустоим. Раменете под безукорния черен жакет бяха забележително широки. Снежнобялата вратовръзка, нагръдникът и маншетите бяха подчертано скромни.
Мъжът се изправи и я погледна. Лицето му беше умно, с прав нос, силни скули и широка, корава уста. Усмихна се дружелюбно и показа здравите си зъби. При тази усмивка Селин забеляза очите му и дъхът й спря. Никога не беше виждала подобни очи: стоманеносиви ириси с черни точици, обградени от черна линия, я гледаха с такава настойчивост, сякаш искаха да проникнат до самата й същност.
— Уплаших ли ви, мис Гудуин?
— Аз… не, о, господи, не! — говореше също като безмозъчните гъски, които всяка вечер пълнеха лондонските театри и салони. — Само ме изненадахте, сър.
— Познавате ли мис Гудуин? — Лети не изглеждаше особено впечатлена от посетителя. — Аз съм Лети Фишър, компаньонка на мис Гудуин. Срещали ли сме се вече?
Мъжът се усмихна, този път истински и на бузите му се появиха трапчинки.
— Не, мадам, и трябва да се извиня смирено за импулсивното си решение да дойда в ложата ви.
Докато той разговаряше с Лети, Селин го огледа внимателно: от привлекателното, загоряло от слънцето лице, през широките рамене — със сигурност не бяха натъпкани с памук, плоския корем, тесните хълбоци и впечатляващо силните крака, изпълващи тесния панталон и копринените чорапи така съвършено, че Селин не се насищаше да ги гледа. Затлъстелият Бъртрам Лечуит с тънки, криви крака сигурно мразеше до болка подобни великолепни мъжки екземпляри!
Селин вдигна рязко глава и отново срещна погледа на обезпокояващите сиви очи. Този път съумя да не се изчерви и не сведе смутено поглед, както изискваше светския етикет.
— Какво ви накара да дойдете в нашата ложа? — попита тя с леден глас, който й беше напълно чужд. Странно чувство се появи в гърдите й, по тялото й се разля топлина. Сигурно това бяха усещанията, от които Дейвид я предупреждаваше да се пази. Помътняване на съзнанието, отговорно за падението на добродетелните жени.
— Позволявате ли, мис Гудуин?
Селин се вслуша в дълбокия, мелодичен глас и с малко закъснение забеляза, че той й предлагаше голямата си, загоряла от слънцето ръка. Тя се поколеба, после сложи ръката си върху неговата — и вдигна другата към гърлото си, защото той се наведе и устните му докоснаха чувствителната й кожа. Тя хвърли бърз поглед към Лети, но компаньонката й само се усмихна. Непознатият мъж си остави твърде дълго време за нещо, което трябваше да бъде само полъх от докосване.
Селин издърпа рязко ръката си.
— Познавам ли ви, сър?
— Простете — помоли той. — Не очаквах, че сте така… искам да кажа… Моля, простете непохватността ми — поклони се отново и отчаяно затърси подходящите думи.
Не очаквал, че тя е… каква? Устните на Селин се опънаха в строга линия. Как ли щеше да се зарадва Дейвид, ако можеше да види реакцията й при тези трудни обстоятелства!
— О, извинете неучтивостта ми — изрече почти рязко мъжът. — Аз съм Джеймс Игълтън, доскоро живеех в Пайпан, малък остров в Южнокитайско море. Едва от няколко седмици съм в Англия и вероятно първо трябва да свикна с маниерите на… цивилизования свят.
Усмивката му обезоръжи Селин и тя позволи на устните си леко да се накъдрят — но едва забележимо.
— Дълго време ли прекарахте в Ориента? — естествено, не би трябвало да задава въпроси на непознат, но отговорът му бе събудил любопитството й. Само споменаването на чужди, екзотични места изпрати тръпка на възбуда по цялото й тяло. Значи той беше чужденец — това обясняваше необичайното му поведение и загорялата от слънце кожа.
— Живея в чужбина от детските си години. Разбира се, учил съм в английско училище. Но вие вероятно се питате защо си позволих да ви заговоря.
Нали още в началото бе казала точно това?
— Моята ложа е точно срещу вашата — Джеймс направи неясно движение. — Един човек мина да се представи, видя ви и спомена името ви.
Селин огледа изненадано отсрещните ложи.
— Изненадана съм, че сте ме видели. Вероятно имате от онези новомодни оперни бинокли, които дамите използват с такова удоволствие.
За миг погледът му стана замислен.
— Права сте. Но това не е важно. Както чух, вие живеете в Дорсет?
— Правилно — защо, за бога, красив и преуспял мъж като него си правеше труда да разговаря с една незначителна провинциалистка?
— Колко се радвам! Работата е там, че наскоро си купих имение точно в тази област, далече от света и хората.
Селин понечи да отговори, че Дорсет в никакъв случай не е малко графство и че там живеят много хора, но си замълча.
— Много се изненадах да чуя, че вие живеете в Найтсхед!
Селин го погледна смаяно.
— Нима познавате дома ми?
— Чувал съм за него. Намира се северно от село Литъл Падъл.
— Хм! — гръдният кош под колосания бял нагръдник изглеждаше изключително силен. — Да, близо до Литъл Падъл…
— Възхитителен провинциален палат от времето на Джеймс I със скромни, но добре обмислени пропорции. Възхитителни прозорци от оловно стъкло, които рядко се срещат в частни домове… поне така ми казаха. А градините… истинска забележителност, резултат от големите усилия на… — на бузата му потръпна мускул, после се усмихна — малко сковано, каза си Селин. — Вероятно думите ми звучат доста объркано. Разказаха ми, че там живяла красива дама, която създала розовата градина и изобщо цялото имение. Тя обичала просторните морави и насадила навсякъде рододендронови храсти и други подбрани растения.
Селин се намръщи. Непознатият мъж я объркваше.
— Вие описахте градините съвсем точно, сър, но що се отнася до създаването им, мисля, че се лъжете. Моята майка често ми е разказвала колко усилия е положила, докато имението придобие сегашния си вид. Когато баща ми го купил, било много занемарено и двамата работили упорито години наред.
Мистър Игълтън вирна ъгловатата си брадичка и се загледа над главата й, сякаш виждаше нещо определено — и то го караше да се гневи. Селин замълча. Лети се бе обърнала към сцената и усърдно четеше програмата.
Селин не беше в състояние да откъсне погледа си от неподвижния великан насреща си, толкова едър и силен, че присъствието му буквално взривяваше тясната ложа. Странните горещи вълни, които минаваха през корема й, не бяха неприятни. Честно казано, те бяха много подобни на онези емоции, които Дейвид й бе описал така драстично: желание! Желание, което владееше тялото и нямаше нищо общо с разума. Този вид желание, предупреждаваше я Дейвид, може да се превърне в коварна плътска възбуда, която се удържа много трудно и често се изражда в… необуздана страст. А тя води право в пропастта.
Селин потрепери. Знаеше каква съдба очаква жените, които се поддават на страстта. Край на тези глупави мисли!
— Благодаря ви за посещението, мистър Игълтън. Надявам се да се чувствате добре в Дорсет.
Джеймс с мъка се успокои дотолкова, че да погледне още веднъж младата дама. Наистина беше красива, истинска наслада за окото!
— Знам, че ще ми хареса — проговори той, внимавайки гласът му да не издава нищо от дивия гняв, който бушуваше в гърдите му. Значи онази Гудуин бе посмяла да обере лаврите за любимата градина на неговата мила, нежна майка, която бе напуснала дома си по принуда! А Дариъс Гудуин бе излъгал собствената си дъщеря. След толкова дълго време всички бяха приели лъжата като истина. Всички — освен Огъстъс Сейнт Джилс, трети маркиз Кастърбридж, и Джеймс. Последният беше племенник на маркиза и единствения му наследник. След пристигането на Джеймс в Англия, бездетният маркиз с радост прие единствения син на починалия си по-млад брат в разкошното семейно имение Моршъм Хол на брега на Дорсет. Според думите на стария маркиз, граф Игълтън беше „отговор на настойчивата ми молитва — перспектива и бъдеще за едно прастаро семейство, заплашено от изчезване“.
Започна второто действие — но Селин Гудуин все още седеше пред него и той се чувстваше като прикован в огнените клещи на старото предателство. Това красиво момиче можеше да стане съвършения инструмент на отмъщението му.
— Кога ще се върнете в Найтсхед? — попита тихо той.
Фините й вежди се вдигнаха учудено. Той нямаше право да задава подобни въпроси.
— Прощавайте, че ви досаждам с любопитството си. Отдавна не съм се движил в аристократичните кръгове и постоянно забравям какви строги правила царят в Англия — той лъжеше, но тя никога нямаше да го узнае. — Блекбърн Мейнър е първия ми английски дом. Чувствам се като дете с нова играчка.
Внезапно му дойде на ум, че отдавна вече му липсваше една друга играчка. Завладяваше жените с лекота, но мисълта за лесна плячка не го привличаше. Жената пред него изглеждаше толкова необикновена… може би тя беше точно това, от което се нуждаеше.
— Блекбърн Мейнър? — тя се наведе леко напред и Джеймс установи, че високите, пълни гърди, бяха стегнати в неудобна, старомодна рокля. Слабините му се напрегнаха. — Ако говорите за същия Блекбърн Мейнър, това е дома на стария скуайър Лоудър, който почина, и се намира само на три мили от Найтсхед.
Устата на Джеймс пресъхна.
— Точно за него говоря — потвърди той. По дяволите, малката беше наистина апетитна хапка! Късите, прозрачни ръкави, които трябваше да задържат роклята на красиво закръглените, млечнобели рамене, бяха твърде тесни и с всяко движение се плъзгаха все по-надолу. — Ако съм ви разбрал правилно, вече сте била там?
— Не, не съм влизала в къщата. Старият скуайър живееше уединено… поне така говореха хората. Но аз обичам да яздя и… — тя се поколеба. — Ездата ми доставя голяма радост и всеки ден правя дълги разходки.
Селин извърна лице и дълбоко пое въздух. Движението разголи прекрасните й гърди почти до зърната.
Джеймс преглътна и захапа долната си устна. Пълните закръглени гърди събудиха в сърцето му желание да помилва кожата, която блестеше като сатен с цвят на слонова кост, да смъкне корсажа и да напълни ръцете си с топлата плът. Да я положи върху свежа, ухаеща трева или в меки чаршафи и да вкуси пълните устни, шията, гърдите, да усети как зърната се втвърдяват под милувките му. А когато тя започне да плаче и да се моли, той ще я научи на всичко, което трябва да знае едно хубаво момиче, но няма да бърза, а ще си остави много, много време…
Той стегна бедра — за щастие светлините бяха угаснали и никой нямаше да види физическото доказателство какво предизвикваха картините, които рисуваше фантазията му.
— Желая ви много радост с новата ви играчка — каза Селин.
Тя бе схванала мислите му съвсем точно и той загуби ума и дума. Дано имаше предвид само имението.
— Да… Благодаря ви — естествено, че очакваше приятни преживявания — но най-вече дълбоко удовлетворение. Майка й и баща й щяха най-сетне да си платят за причиненото зло — и за чудовищната си алчност.
— Нещо не е наред ли, мистър Игълтън?
— О, не, нищо ми няма.
По дяволите, това момиче бе забелязало бурята, която бушуваше в гърдите му! Дано само не бе забелязало възбудата му!
— Ще позволите ли да ви посетя някой ден?
Слава богу, не бе забравил всички правила на поведение в обществото!
Селин го удостои с открит поглед и той скри ръце зад гърба си, неспособен да спре треперенето им. Тя беше една млада Венера, момиче от мед и сметана, с тежка, гъста коса. Представи си как изважда всички фуркети и шноли и разпуска косата по раменете й, как я навива на пръстите си и я плъзга по гърдите й…
— Ще позволите ли някой ден да ви посетя в дома ви, мис Гудуин? — повтори той и се наруга за възбудата в гласа си.
— Много сте любезен, сър, ала аз ще се върна в Дорсет едва в края на сезона. Но разбира се, за мен ще бъде чест да ви приема в дома си.
„Внимавай, малката! Намерението ми е да те направя свой трофей. Ти ще си моята играчка, нищо повече.“
— Не е ли възможно да ви посетя тук, в Лондон?
— О! — за момент самообладанието я напусна. — Живеем на Кързън Стрийт, но не съм сигурна…
Джеймс се усмихна успокоително.
— Благодаря ви! Ще се радвам да ви видя отново.
— Да, може би… — тя сведе глава и Джеймс побърза да се оттегли.
Граф Игълтън спусна завесите на ложата и се запъти към Уон Тел, който го чакаше в края на коридора.
— Имате вид на мъж, който се връща от битка — отбеляза Уон Тел. — Мъж, който се е борил и е спечелил… и се е наслаждавал на всеки миг.
— Както винаги, наблюденията ти са забележително точни. Мисля, че се справих добре — поне за момента — Джеймс заслиза с леки стъпки по стълбата. — Това не беше битка, а само лек сблъсък, приятелю. Войната тепърва предстои и аз я очаквам с много по-голяма радост, отколкото си представях.
— Бихте ли…
— Да ти обясня? — Джеймс избухна в смях. Двамата прекосиха фоайето на път към изхода. — Добре, ще го направя. Запознах се с прекрасно момиче. Огромни кафяви очи, в които гори огън и изобличава в лъжа леденото й държание. Млада жена като природна стихия, плашлива, но любопитна, подвижна и гъвкава, необуздана и зряла. Да, по дяволите, узряла за любов!
Уон Тел се засмя тихо.
— За мис Гудуин ли говорим?
— Как позна! — двамата излязоха на улицата и Джеймс махна на кочияша си, който бъбреше с другарите си в близост до чакащите карета. — Уон Тел, тази нощ ни отведе много по-далеч, отколкото смеех да се надявам. Запознах се с жената, която ще ми помогне да изпълня плана си… да го доведа до край.
— Радвам се за вас.
Каретата се приближи. Джеймс се усмихна на приятеля си и се качи.
— Истински късмет! Ако инстинктът не ме лъже, моята невинна помощница ще се научи на много неща, докато я използвам като инструмент в плана си… да не говорим, че аз ще се наслаждавам безкрайно на уроците ни.