Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heartland, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 63гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63(2009)
Разпознаване и корекция
Daniivanova(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Шерил Удс. Земя за двама

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1993

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954–11–0048–1

История

  1. —Добавяне

Втора глава

Стивън стоеше и гледаше малката бяла къща, окъпана от лунна светлина. Надяваше се да съзре признаци на живот. Тишината наоколо го потискаше. Тъмните прозорци сякаш му се присмиваха.

Преди години той стоеше по същия този начин и се криеше като влюбен хлапак, а беше на двадесет и седем. Чакаше да зърне момичето, което плени въображението му. Лара Денвърс. Плени го от мига, в който я срещна край потока.

Беше горещ летен ден. Четвъртък, доколкото си спомняше. Ежеседмичната среща с финансовия му експерт се беше отложила в последния момент. Реши да се възползва от неочаквано отворилото се свободно време и да огледа местността. Дори възнамеряваше да поплува. Потокът живописно ограждаше участъка, който го интересуваше, и искаше да купи.

Измина няколко километра по прашния път, след това остави колата и тръгна по просеката в гората. Водата неудържимо го примами. Прохладна и игриво проблясваща. Наоколо нямаше никой. Съблече се и се гмурна сред слънчевите зайчета. Блаженство обгърна нагрятата му плът.

Точно тогава я видя.

Появи се между дърветата стотина метра надолу по потока. Косата, най-дългата, която беше виждал, се спускаше по гърба й като искряща златна вълна.

Лицето й загатваше за скандинавските й деди викинги. Бе висока, със стройни мургави крака и примамливо заоблени бедра. Движеше се с лека, непринудена грация, като не осъзнаваше изкусителната гледка, която представляваше.

Тя се наведе, събу обувките и зарови пръсти в меката трева. Обърна лице към слънцето и протегна ръце, сякаш да го прегърне. Стивън притаи дъх и зачака провидението да му помогне да види какво ще стане по-нататък. Дали блузката и късите панталонки ще последват обувките? Ще влезе ли като гола богиня във водата? Невинна и чувствена… Стори му се, че е надзърнал в градината на Рая.

Все още облечена, тя нагази до колене в потока, като се смееше като дете. Никога не бе виждал нещо по-прекрасно.

Ако тя не вървеше точно срещу него, той може би щеше да я наблюдава безмълвно и да отнесе този спомен като омаен сън. Но тя се приближаваше и, за да не я изплаши, се обади.

— Хей! — Това не беше неговият самоуверен глас, а хрипкав шепот.

Тя стреснато се обърна. Гледаше го с широко отворени очи. Сиво-сини като утринно море, докоснато от избледнелите лъчи на луната. Чак сега видя, че е млада. Още девойка. Излъчваше зрялост и сила, но едва ли бе на повече от двадесет години.

Тя се огледа и забеляза нахвърляните му по брега дрехи. Вместо да се смути, на лицето й се разля закачлива усмивка.

— Не мисля, че бихте искали да излезете на брега, тъй че не можем да се запознаем официално — каза тя.

Той се намръщи с престорена строгост.

— Много добре виждате, че ако тъкмо сега изляза на брега, няма да е никак официално.

Тя звънко се засмя. Гласът й беше кристален.

— Защо ми се карате? Кой се е натопил гол-голеничък в моя поток?

Така се беше започнало. Със закачки, смях и тлееща чувственост… Опитваше се да я отбягва, още повече, когато разбра, че е само на осемнадесет години. Но дори на тази възраст Лара не беше жена, която можеш да не забележиш. Жизненият опит го беше научил да прозира нежните женски хитрини. Но пред пълната липса на коварство от нейна страна беше безпомощен. Обаянието на невинността й го пленяваше. Увличаше го във въртележката на нежния флирт. Така си мислеше до деня, в който откри, че се е оказал във водовъртеж. Тя беше ту тайнствена й неуловима, ту пламенна и дръзка. Никога не знаеше каква ще бъде. Сутрин той се събуждаше с чувство на блажено очакване.

Макар че все някога трябваше да настъпи, краят беше болезнен. По-тежък от всичко, преживяно дотогава…

Сега, когато отново се беше върнал тук, рискуваше да се озове в същата бездна от чувства. Сложи пакета, който беше донесъл, до стъпалата на верандата. И преди оставяше подаръци за нея на това място. Надяваше се да не се разкайва за жеста си. Макар че днес Лара изглеждаше по-кротка, той много добре си спомняше буйния й нрав. Знаеше, че е способна да захвърли подаръка в лицето му.

 

 

Туп! Във въздуха се понесоха облачета брашно. Лара тупна тестото върху масата, заглади го и започна отново да го меси. Ръцете й отмаляха от усилието. Вдъхна дълбоко свежия мирис на мая за хляб, примесен с аромата на розите, които бе набрала сутринта.

— Този човек — промърмори тя и нанесе още един ожесточен удар в средата на меката тестена топка. — Как се осмелява? След всичко… За какъв се мисли? Ще взема да отида там и…

— Кой човек, лельо? — попита Дженифър.

Стресната, Лара вдигна невиждащ поглед към племенничката си. Беше се промъкнала в кухнята и я наблюдаваше с кротките си очи — очите на Томи. Дженифър винаги изникваше край нея по най-неочакван начин.

— Откога си тук, дребосъче?

— Не знам — отговори Дженифър, без това да я отвлече от въпроса, който я занимаваше. — Кой човек, лельо Лара? Къде ще ходиш? Може ли Кели и мен също да дойдем?

— Кели и аз — поправи я Лара по навик. Дженифър явно усети твърдата нотка, несъзнателно прозвучала в гласа й, и я погледна умно.

— Сърдиш ли се на някого?

— Не съвсем — въздъхна Лара, като нямаше как да обясни, че винаги се е сърдила на един определен човек. Стивън Дрейк не трябваше да си прави труда и да я вбесява с последния си номер. Дразнеше я самото му съществуване.

Държането му вчера я вбеси. Но днес той наля масло в огъня с тази кошница ягоди, оставена на верандата. Налетя върху нея на разсъмване, когато отиваше в обора да издои двете крави. В кошницата имаше и бележка, но Лара веднага се досети от кого са ягодите. Още в самото начало на тяхното познанство Стивън имаше навика да й прави малки, романтични подаръци. Те имаха желания ефект върху впечатлителното осемнадесетгодишно момиче. Но сега тя беше извън обсега на тези досадни опити за очароване.

През лятото винаги получаваше ягоди, любимите си алени домати или пък букетче горски цветя. През есента беше тиква с изрязана крива уста и смеещи се очи. През зимата имаше благоуханни борови клонки за Коледа, даже един мек вълнен шал, бледосин — той знаеше, че това е любимият й цвят… Напролет Стивън си отиде. С него си отидоха и радостта, и надеждата, и любовта. Днешните сладки плодове бяха горчив спомен. За нещо, което не доведе доникъде.

— Може ли да ти помагам? — попита Дженифър и прекъсна тревожните й мисли.

Компанията на детето щеше да я поразсее и тя се съгласи.

— Разбира се. Качи се на този стол.

Откъсна парче от тестото и й показа какво да прави. След малко и двете месеха, разпилявайки брашнени облачета наоколо. Целият следобед ще ми отиде да почистя пода, мислеше Лара. Но това нямаше значение. Никъде не се чувстваше толкова добре, както в кухнята. Готвенето я успокояваше. Може даже да направи плодов кекс като свърши с хляба. Нямаше смисъл да остави тези проклети ягоди да се скапят!

— Нещо ухае чудесно — донесе се дълбок провлечен глас от външната страна на остъклената врата.

Дъхът на Лара спря. Беше чувала ехото на този глас милиони пъти насън. Ала сега беше наяве. Но защо? Защо трябва да идва тук? Вчера я завари на негова земя. Вярно, срещата бе случайна. А сега Стивън нарушаваше неприкосновеността на нейния дом. Пръстите й се впиха в мекото тесто.

— Какво търсиш тук, Стивън? — направи усилие гласът й да прозвучи неприветливо и студено, макар някакъв пъклен пламък да нажежаваше кръвта й. Чу как вратата се отвори и затвори зад гърба й. Все още не се обръщаше. Не можеше изобщо да помръдне.

— Здравей! Ние правим хляб — осведоми го Дженифър, явно зарадвана от появяването му. — Леля Лара прави най-хубавия хляб на света.

— Обзалагам се, че е така.

— Искаш ли да помагаш? — попита детето.

— По-добре само да погледам.

Най-после Лара вдигна поглед, като се бореше със страха да срещне очите му. Те винаги я смущаваха. Бяха ясни и сини. Сякаш надничаха в душата й. Никакви тайни не оставаха скрити за тях. И сега той щеше да почувства объркването й. Искаше той да се махне. Но не трябваше Дженифър да е свидетел на избухването, което щеше да последва, ако му каже да напусне.

— Струва ми се, че Кели прави някаква беля оттатък — обърна се тя към Дженифър. — Защо не отидеш да провериш?

— На мен не ми се струва.

— Дженифър!

— Добре де! — долната й устничка се нацупи. После дари Стивън с най-лъчезарната си усмивка. — Ще бъдеш ли още тук като се върна?

— Надявам се — гласът му беше прегракнал и Лара го забеляза.

— Ще бързам да се върна — обеща Дженифър. — Ние много рядко имаме гости.

— Мило момиченце — обади се той, когато останаха сами. — Вярно ли е това, което каза?

— Какво е казала?

— Че рядко имате гости.

— Не виждам какво ти влиза в работата.

Стивън повдигна рамене, взе една ягода от кошницата и я налапа. Лара трябваше да направи усилие, за да не гледа как облизва червения сок от устните си. Искаше да му каже да си върви. Но сега, когато вече имаше възможност да го направи, думите не излизаха от устата й.

— Ти вчера не ми каза. На Томи ли е дъщеря?

— Да, по-голямата. Двете с Кели ще прекарат лятото тук.

Той мълчеше и тя почувства належаща нужда да запълни тишината.

— Работите на Томи вървят добре. Наскоро се хвана в една голяма фирма в Канзас Сити. Той и Мегън сега са там, търсят къща. Момичетата ще отидат при тях наесен. Страшно ще ми липсват. Бих искала да останат тук. Те обичат фермата, а и нещата не са същите от времето, когато аз бях малка. Направихме много подобрения и ми остава достатъчно време да бъда с децата. Те са на възраст, когато всичко им е интересно. Денят не ми стига да им показвам всичко.

Тя усети, че казва прекалено много и замълча. Стивън се облегна на масата, скръсти обутите си в джинси крака и я погледна. Тя яростно месеше тестото.

— Още не си ми казал какво искаш — каза тя най-после.

— Нищо особено. Просто съседско посещение.

Тя вдигна поглед. Долови в очите му познат блясък.

— Съседите обикновено не чакат да минат години, за да се отбият.

— Щях ли да бъда добре дошъл по-рано?

— Във всеки случай сега не си добре дошъл.

— Аз се надявах…

— На какво? Че ягодите ще ме омилостивят?

— Вярно, по-безмилостна си от преди — засмя се Стивън. — Още вчера го разбрах. Няма да мине само с ягодите, но си го представях като начало. През цялото време чаках да ми покажеш, че си склонна да забравим миналото. Но когато се засечем в града, ти даже не ме поглеждаш.

Тестото тупна тежко върху масата.

— Наистина ли очакваше да те посрещна с отворени обятия? — Гневните думи изскочиха, преди да ги спре. Още едно признание за болката й, която не искаше да показва пред него. Къде отиде гордостта на Денвърсовия род?

— Не, не с отворени обятия — гласът му стана тих и закачливите нотки изчезнаха. — Просто с отворена душа. Какво е станало с теб, Лара? Когато се запознахме, от теб бликаше такава жизненост! Ти беше преизпълнена от радост и веселие. Никога няма да забравя деня, когато те видях за първи път при потока.

— Оттогава доста пораснах.

— Порастването не означава край на смеха. Наблюдавам те. Като че ли някой е прекършил духа ти. Аз ли бях?

Този извод я накара да кипне.

— Не бих искала да ти разваля егоистичната представа, че си ми погубил живота, но аз съм напълно щастлива! Имам всичко — семейство, приятели, работа.

— Не това съм чувал. Казват, че единственото нещо в живота ти е фермата.

— Клюките не са най-надеждният източник на информация.

— Само те са ми останали, откакто ти ясно ми показа, че не съм желан наоколо.

— Учудвам се, че това те притеснява.

— Интересувах се как я караш.

— Защо? За да купиш и останалата част от стопанството в мига, в който фалира? Не искам да те разочаровам, но ние имаме и спестявания.

— Знам и това.

Лара го погледна втренчено. Не беше за вярване, че така явно си е пъхал носа в нейния живот!

— Предполагам, от господин Хогън?

— Той много се гордее от твоите успехи.

— Доволен е, че си изплащам полиците — отвърна тя сурово. — Е, сега, като се убеди, че нещата вървят чудесно, можеш да си тръгваш. — Постара се гласът й да звучи естествено.

Стивън не обърна внимание на думите й.

— Не си се омъжила.

Ръцете на Лара замръзнаха във въздуха.

— Е, и? Женитбата не гарантира щастие. От всичко, което си ми разказвал за себе си, ти май добре би трябвало да го знаеш.

Той трепна.

— Права си. Аз бях хлапак и бракът ми не беше от щастливите. Но това не значи, че ако срещна подходяща жена, не бих могъл да опитам пак. А ти?

— Предполагам, че ако срещна подходящ мъж, ще се омъжа.

— Но такъв през цялото време не се е появил? Може би изискванията ти са недостижимо високи.

Тя се намръщи. Твърде често чуваше същото и от Томи. Дори деликатната Мегън я упрекваше, че се е затворила сама в тази отдалечена ферма. Само Грег, най-младият от тримата, я беше оставил на мира. Бе твърде погълнат от своите картини, за да забелязва останалите членове на семейството. Избрал за себе си самотно съществуване, той не виждаше нищо чудно в нейния начин на живот.

Саркастичната забележка я ядоса.

— Очевидно твоята митична идеална жена също не се появила. Или греша? — клъвна го злобно, като опита да обърне нещата така, че да се отбранява той. — След като си тръгна оттук преди единадесет години, имаше ли други жени?

— Имаше — призна кратко.

— И не си се оженил?

— Не. Мисля, че се бях повредил.

— О-о? — Тя сама се изненада на тона си. Прозвуча с някакво официално съчувствие.

Той откъсна парченце от тестото и го замачка нервно. Мълчаха и напрежението растеше. Въздухът беше неподвижен, изпълнен с усещане за буря и още нещо… Най-после той остави тестото и отпусна ръце край тялото си.

— Липсваше ми, Лара.

Очите й се разшириха от изумление. Пак тази горчива нотка в гласа му! Наистина звучеше искрено.

— Какво каза?

— Липсваше ми — повтори той почти войнствено. — Не е ли за вярване?

— Като се има предвид, че ти беше този, който ме изостави, без да каже нито една думичка за сбогом, наистина е изненадващо.

— Всички правим грешки.

— И аз бях една от твоите?

— Не ти, Лара. Това, че те напуснах. Това беше грешката. Тогава бях сигурен, че постъпвам правилно, но сега не знам.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш — тя напрегнато преглътна.

— Не. Веднъж вече избягах. Няма да го направя пак. Във всеки случай, не преди да се обясним и да опитаме да поставим нещата на мястото им.

— Как не разбираш? Аз не желая твоите ягоди и твоите обяснения! Не искам да си бъбря с теб за старото време! И изобщо не искам да те виждам тук!

Той пристъпи към нея.

— Мисля, че искаш. И мисля, че точно заради това лицето ти гори и сърцето ти бясно препуска.

— Ако лицето ми гори, то е защото съм ядосана. А сърцето ми не препуска бясно!

Той протегна ръка и тя инстинктивно се отдръпна. Последва я. Една крачка беше достатъчна. Нежно обхвана врата й, напипа издайническия пулс и задържа за миг ръката си там.

— Лъжеш, Лора.

Разгневена, но някак безсилна, тя усети, че очите й се пълнят със сълзи.

— Защо го правиш?

— Защото чаках достатъчно дълго.

— Какво си чакал достатъчно дълго?

— Теб. Да дойдеш на себе си. Достатъчно дълго, за да разбера дали съм бил прав.

— За какво?

— Върнах се тук преди три години. Надявах се да греша, като мисля, че ти си причината никоя друга жена да не ме привлича. Носех твоя образ в себе си и той не избледняваше. Беше там, когато заспивах. Беше там, когато стоях буден. Още по-лошо, беше там, когато държах в прегръдките си друга жена…

Той вдигна поглед и тя съзря болката. Това, че Стивън също носи в душата си белези от миналото, я зашемети. Опита да устои, да не се поддава. Защото сега той изглеждаше по-уязвим, по-достъпен от онзи безсърдечен мъж, който можа да изостави момичето, което бе обещал да обича. Усмивката му беше бледо подобие на бляскавото доволство, което изразяваше преди години.

— После те видях — продължи той със същото вълнение, обзело и нея. — Боже, колко се беше променила! Имаше сенки под очите. Бе прибрала и така жестоко стегнала невероятната си златна коса, че единственото, което ми се искаше, бе да я отвържа и да прекарам пръсти през нея, докато се превърне в дивата плетеница, която помнех. Отслабнала, без примамливата женствена закръгленост. Но аз те исках! Исках те такава. Страдала заради мен жестоко, както страда и тялото ми сега.

— Недей! — помоли го. — Не казвай нищо. Ти си отиде, Стивън. Предаде ме. Предаде всички ни. Не можеш да поправиш стореното. Твърде късно е. Не искам да се връщаш при мен.

Думите й сякаш бяха предизвикателство. Бавна, лека усмивка се появи в ъглите на устните му.

— Ще те накарам отново да ме искаш, Лара. Ти знаеш, че мога да го направя, нали?

Каза го убедено, дори самоуверено. Веднъж вече тя му се беше хващала на въдицата. Но това нямаше да се повтори! Тя си беше създала спокоен, удобен живот. Сигурен. По-сигурен от всякога. С всеки изминат ден нещата в стопанството вървяха все по-добре. Нямаше да позволи Стивън Дрейк да се втурне отново в живота й и да отнеме спокойствието, спечелено с неимоверни усилия!

О, но той вече го направи! — помисли тя. Ако той си тръгнеше завинаги, щеше да отнесе със себе си това нейно трудно постигнато душевно равновесие.

— Ти още си тук! — радостно се провикна Дженифър, връщайки се в кухнята, и мъкнейки Кели след себе си. Очите на двегодишното мъниче бяха още сънени, а в едната ръчичка стискаше любимото си одеяло. Краят му се влачеше по пода.

— Кели е още бебе. Трябва да спи повече — опита се Лара да бъде строга.

Стивън се наведе и вдигна Кели. Тя веднага го прегърна.

— Не ми изглежда да е бебе — каза той.

Гласът му беше толкова нежен и ласкав, че се загнезди в сърцето на Лара. Сякаш нещо му подсказваше, че своеволната, независима Кели е това, което беше навремето Лара.

— Мисля, че тя е почти толкова хубава, колкото си ти — каза той на Дженифър.

— Ти мислиш, че аз съм хубава? — възбудено попита Дженифър и се завъртя в кръг.

— Определено. Обзалагам се, че когато пораснеш, ще бъдеш красива като леля си.

Погледна Лара в очите. Тя бързо отклони поглед, неспособна да се справи с посланието, което видя там.

— Вижте какво ще ви предложа, момичета — каза той с нарочно небрежен тон, който веднага събуди подозренията й. — Защо не дойдете утре на потока пак да поплуваме? Освен това, от сигурно място знам, че една голяма риба ще ни чака там да я хванем.

Очите на Дженифър светнаха. Дори Кели, която обикновено бавно се разсънваше, изглеждаше запалена от идеята за ново приключение.

— О, лельо Лара! Може ли? — замоли се Дженифър. — Плуването е най-приятното нещо! И искам да хвана онази голяма риба, преди да сме си заминали.

Безсилна пред бурното им желание, Лара се опита да избегне прекия отговор.

— Добре, ще видим.

— Към обяд става ли? — настояваше Стивън. — Този път моята икономка ще приготви нещата за излета.

Още един излет с неизбежните спомени беше последното нещо, което Лара възнамеряваше да предприеме заедно със Стивън. Върхът на безчувствеността от негова страна бе да го предлага! И после, той е съвсем наясно с неудобното положение, в което я поставя. Напълно съзнателно й пресичаше пътя за отстъпление. Този човек я вбесяваше!

— Не, няма да стане. Това ще създаде твърде много грижи, а ние, между другото, имаме и работа — каза най-после.

— Каква работа? — попитаха той и Дженифър едновременно.

Тя стисна зъби, за да не закрещи.

— В едно стопанство винаги има работа.

— Но нали каза одеве, че вече имаш достатъчно помощници? — напомни й той. — Със сигурност можеш да намериш време за един излет.

— Утре не — изрече тя твърдо на глас. Никога, добави наум.

Стивън кимна, разбрал, че решението й е окончателно.

— Добре, деца, ще го направим някой друг път. Ние с леля ви Лара ще го обмислим.

— Обещаваш ли? — запита скептично Дженифър. Изписаното на лицето й разочарование направо срази Лара.

— Кълна се! — каза той, сваляйки Кели от коленете си и тръгна към вратата.

— Няма тръгваш — изведнъж запротестира Кели, пусна любимото си одеяло и го хвана за ръката.

— Ще се върна, миличко. Бъдете сигурни.

Обещанието беше адресирано към децата, но той гледаше Лара. И да отрича, и да не отрича, лицето й пламтеше, а пръстите й трепереха. Този път обаче тя не отмести поглед от неговия. Години наред се чувстваше по този начин. Виеше й се свят от вълнение, преизпълваше я ламтящата болка на желанието. Години наред, призна си тя неохотно и се намрази.

— Не трябваше да се връща — прошепна Лара изнурено, когато той си отиде. — Не трябваше…

Но той се беше върнал!