Амбър Кей
Обладана от любов (2)

Първа глава

Джулиана Мери Стоктън нарочно се задържа пред затворената врата и започна да оправя косата си, събрана отзад на кок, сякаш допреди малко не си беше играла близо час, за да се убеди, че всяко косъмче е на мястото си. След това изпъна рамене и плъзна ръцете по тясната пола на зелената си муселинена рокля. Допирът с меката тъкан й подейства успокояващо.

Не й се влизаше в библиотеката. В този момент баща й — Джошуа Стоктън — издигнал се от незначителен прекупвач до виден ангросист^[1] там приемаше предложението на някакъв шотландски благородник, който искаше ръката й. Заменяше графската титла срещу нейната зестра и тялото й. Изгодна сделка, при положение, че човек не иска нещо друго от живота.

Но тя искаше повече. Много повече. Тя искаше любов.

Джулиана предизвикателно вирна брадичката си. Беше изживяла първите си двадесет години като безплатна икономка и счетоводителка на човека, който я бе създал, но не я обичаше. И сега същият този мъж продаваше останалата част от живота й на друг мъж, който щеше да я използва по същия начин.

Не, тя искаше любов. И щеше да я получи, дори ако това означаваше да пристане на преподобния Дейвид Уортингтън и да избяга с него.

Милият Дейвид. Всяка неделя той проповядваше божията любов в църквата. Преди няколко месеца след службата Джули се бе приближила до него, трогната от искреното отношение, което проявява към другите. Това беше началото. Сега Дейвид искаше тя да се омъжи за него, като й обещаваше вечна любов и вярност, без да се интересува от никакви светски облаги.

Тя тръсна глава, за да пропъди мисълта за Дейвид и щастието, което той й обещаваше. Любовта му не би могла да й помогне в този момент. Сега трябваше да влезе в библиотеката и да окаже съпротива на баща си и на мъжа, който искаше ръката й. Нямаше друг избор… независимо от гнева, който щеше да разпали у баща си. С високо вдигната глава тя бутна вратата и влезе в библиотеката.

Погледът й моментално се спря върху баща й, който седеше зад голямото си бюро, отрупано с книжа. Джошуа Стоктън беше як и достоен за името си^[2], с лице, чиито челюсти изпъкваха за сметка на бузите, и издадена напред волева брадичка. Зелените му очи същите нефритенозелени като на Джули — което и беше единствената им физическа и духовна прилика, се спряха на дъщеря му.

Тя открито срещна погледа му.

— Джули — каза баща й, — трябваше да бъдеш тук преди десет минути.

Трепвайки от тази забележка, тя изпъна още по-гордо снагата си. Баща й никога не я нараняваше физически, но досега не бе допускала да наруши налаганите от него норми. Много отдавна се бе научила да живее така, че да спазва стриктно изискванията му, които напълно я изключваха като личност. Но тя копнееше за любов и не бе успяла съвсем да се помири с неспособността на Джошуа Стоктън да й я даде.

Не, баща й не й отказваше любовта си. Просто защото у него нямаше любов, която да отказва. По неизвестни за нея причини, които никога нямаше да разбере, той не изпитваше никаква нежност към нея. Сърцето на Джули се сви, но тя отдавна се бе научила да не обръща внимание на болката. Навярно някой ден сама щеше да утихне.

Тихо, с мек като добре отлежало шотландско уиски глас тя каза.

— Моля за извинение, татко. Бях неотложно възпрепятствана.

Още докато се извиняваше, съжали за слабостта, която я бе накарала да го стори. Тази слабост веднага бе максимално използвана.

— Е, нека извиненията ти бъдат за граф Кайлъран. Той беше този, който трябваше да чака.

Вниманието на Джули изцяло се насочи към чужденеца. Първото, на което обърна внимание, беше мрачната и сдържана сила — остра и проникваща като добре наточен меч. Беше облечен в черно, с изключение на бялата ленена риза, която подчертаваше смуглото му лице. Дъхът и спря.

Това мъжко излъчване я накара да потръпне; никога не бе изпитвала подобно усещане с Дейвид.

Все още бе в плен на неловкото чувство, когато шотландецът се поклони отривисто. Очите му, с цвят на тъмно олово, й се присмиваха.

Караха я да изпитва неудобство и я подтикваха почти несъзнателно да направи реверанс — толкова незабележим, че едва ли би могъл да се нарече така.

— Моите извинения, милорд.

Ъгълчетата на устните му се свиха по един особен начин, от което неудобството на Джули нарасна още повече. Той щеше да я използва безмилостно. По-твърдо от всякога тя се закле тихомълком да не се омъжва за този човек. Независимо какво щеше да стори баща й.

— Не е необходимо да се извинявате, мис Стоктън. Готов съм да чакам много по-дълго, за да зърна даже за миг вашата красота.

При тези дръзки думи, последвани от още по-дръзката преценка за нейната личност, гореща вълна заля Джули и лицето й пламна. Как се осмеляваше?

— Съжалявам, че не споделям вашите чувства, сър.

— Джули — издигна се гласът на Джошуа Стоктън. — Забранявам да говориш на негова светлост по този начин! Той е твоят бъдещ съпруг и ти ще го удостоиш с подобаващо уважение, както съм те учил.

— Татко… — следващите думи замряха на езика й под свирепия поглед на баща й.

Не беше изненадана. Отдавна бе разбрала, че баща й гледа на нея като на вещ, която би могъл да продаде или да размени по своя прищявка, също както стоките, с които търгуваше. Макар и отдавна за себе си да се бе примирила с това, не можа да попречи на буцата, която заседна в гърдите й, и на влагата, която замрежи очите й от това последно доказателство за отсъствието, на каквато й да било бащина обич.

Джошуа Стоктън реши, че й е отделил достатъчно внимание.

— Както вече говорихме, лорд Кайлъран, вярвам, че всички документи са уредени. Остава само да направите официално предложение на дъщеря ми и да получите нейното съгласие.

Той хвърли към Джули поглед, който й показа по-красноречиво от всякакви думи, че ако не каже „да“, животът й ще се стане много по-черен. Унизителната заповед сякаш заличи болката от думите му преди малко. Трябваше да бъде по-силна, а не да позволява на безразличието му да я огорчава.

Цялото й тяло се стегна за отпор, но тя не продума нищо. Дългият й опит я бе научил, че откритото недоволство не води до никъде и на практика само доказваше, че в крайна сметка ще отстъпи и ще направи точно това, срещу което въставаше цялото й същество. Сключила отпуснатите си ръце, тя наведе глава, за да скрие от баща си твърдата решителност, която блесна в очите й. Нямаше да се омъжи за този нагъл чужденец, който я оглеждаше с пренебрежение. Щеше да намери някакъв начин да осуети бащиния си план и да се омъжи за онзи, на когото вече бе дала дума, който щеше да й даде любов и възможност да бъде щастлива.

Думите на баща й грубо прекъснаха тези мисли.

— Ще ви оставя насаме да приключите с формалностите — Стоктън стана и се запъти към вратата. Преди да излезе, обърна се и добави. — Ще бъда във вестибюла, когато свършите.

Вратата тихо се затвори след него и Джули погледна отново към шотландеца. Косата му — по-тъмна от бурна нощ — беше доста по-дълга от приетото и бе сресана назад така, че се спускаше на гъсти къдрици покрай яката на ризата му. Беше с широки плещи и с тесни бедра. Мъжествеността му ясно се очертаваше под черния брич. Изглеждаше див и опасен, както винаги си бе представяла хайлендците от Шотландия. Опита се да преглътне внезапно заседналата в гърлото й буца.

— В течение ли съм на всички подробности, мис Стоктън?

Ироничните пламъчета в очите му и подигравателният тон стопиха задръжките й. Реши, че ако продължи да бъде любезна с този мъж, няма да постигне нищо.

— Не, сър, не сте в течение.

Едната му вежда се вдигна въпросително.

— Дълбоко съм огорчен. Ако благоволите да се изясните, навярно ще съумея да попълня пропуските си.

Жегната от хладния му сарказъм, тя усети, че все още е под впечатлението на неговата мъжественост. В стомаха й се надигна някаква топлина — коварна и пареща. Той притежаваше всичко онова, което липсваше на Дейвид и то й се стори любопитно. Смущението й само засили пламналия гняв.

Тя се изправи и го погледна в очите, без да трепне.

— Милорд, вие олицетворявате мъжа, когото не бих желала за съпруг. Затова, моля ви, бъдете така любезен да оттеглите предложението си, защото отговорът ми само би поставил и двамата в неловко положение.

Ян присви очи, докато още веднъж оглеждаше бъдещата си невяста. Висока и гъвкава, с дълбоко деколте и заоблени бедра, тя пораждаше желание и го вълнуваше до такава степен, че не искаше и да мисли за друга жена и — както нещо дълбоко в него му подсказваше — никога нямаше и да поиска. Вдигнатата й златна коса — озарена също като хайлендски хълм по изгрев-слънце — стигаше до брадичката му — най-подходящата височина за целувка. Очите му не се откъсваха от пълните й чувствени устни. Долната беше по-ясно подчертана от горната и той се запита как ли щеше да се чувства под езика му. Стомахът му се сви в яростен пристъп при тази осезателна представа.

Но най-силно привлякоха и задържаха вниманието му очите й. Бяха леко дръпнати над високите й скули. Нефритеният им блясък го омагьосваше, гъстите златни ресници подчертаваха тяхната дълбочина и изглеждаха прекалено тежки за клепачите й. Излъчваше някаква упоителна наслада, от което кръвта запулсира в слабините му.

Той я искаше — първично и страстно.

Бързо се овладя. Зестрата й беше по-важна от желанието му. Нищо не можеше да му попречи да получи имуществото, с което Джошуа Стоктън осигуряваше този брак и нямаше търпение да размени за неговата титла.

Желанието продължаваше да пълзи по тялото му, стягайки мускулите на бедрата и корема му. Щеше да има Джули Стоктън заедно с парите й.

Джули с мъка превъзмогна мрачната възбуда, която породиха у нея изгарящите очи на шотландеца. Не можеше да я проумее, но това ново и непознато излъчване й действаше като опиат. Дланите й овлажняха и тя скришно ги избърса в полите си, като се опитваше външно да запази спокойствие. Не можеше да си позволи да продължава по този начин.

Пое дълбоко дъх, за да овладее вълнението си.

— И тъй, след като ви обясних, че отхвърлям предложението ви, бъдете така добър да съобщите на баща ми.

— А какво ще стане, ако не го направя, мис Стоктън? — мелодичният му баритон се разля по гръбнака на Джули, откъдето плъзнаха студени ручейчета по цялото й тяло. Това въздействие, което продължаваше въпреки волята й, я плашеше. Трябваше да се успокои.

Погледна към него и забеляза как мускулите на долната му челюст заиграха. Не беше доволен.

— След като нямам намерение да приема, бихте могъл да спестите излишното неудобство и на двама ни.

Видя как очите му блеснаха като излъскано сребърно острие и устата й пресъхна. Не, нямаше да я уплаши.

— Изглежда баща ми вече е уредил всичко както на него му харесва и очаква от нас да сторим същото — тя пое дълбоко дъх. — Аз обаче няма да се съглася на този брак, както възнамерява баща ми. Следователно, бих оценила жеста ви, ако оттеглите предложението си.

Ян я изгледа с нарастващо уважение. Всеки един на нейно място, който си позволяваше да говори така открито, заслужаваше уважение, независимо че самият той не би отстъпил пред подобно желание.

— Съжалявам, че съм ви толкова неприятен, но решението не вземате вие.

„Решението не вземате вие.“ Нещата винаги опираха до там. Опитваше се да убеди самата себе си, че вече би трябвало да е свикнала с това, но не беше. Особено когато се отнасяше до този надменен мъж.

Джули пристъпи крачка, бузите й пламтяха от възмущение, а дланите й се бяха свили в юмруци. Имаше обаче достатъчно опит, за да знае, че гневът не води до никъде, затова каза спокойно.

— Може и да изглежда, че решението не е мое, но все пак става дума за моя живот.

Той я огледа внимателно, преди да отговори. Приличаше на разгневена келтска богиня в стремежа си да отхвърли брака, който не желаеше. Пламтящата й златна коса се бе разпиляла на кичури около лицето й, червенина бе обагрила бузите и шията й и това породи у него спонтанното желание да я съблече и да види докъде е поруменяла. Кръвта му забушува, докато накрая почти забрави за клана и пожела този брак единствено, за да я има.

Гласът му обаче не издаде нищо от тази страст.

— Знам, че в момента уреждаме твоя живот, но по английските закони ти си собственост на баща си.

А когато се оженим, ще бъдеш моя.

Яростта, която я връхлетя при тези унизителни думи, помете способността й да се контролира, която бе възпитала в себе си за толкова години. Тя заряза всякаква предпазливост, приближи се към него, докато почти усети горещия му дъх до бузата си.

— Това, че законът дава право на баща ми да прави с мен каквото си поиска, не означава, че е прав.

Беше толкова близо до шотландеца, че изведнъж й се зави свят от идващия откъм него мирис на мускус и хубав тютюн — едва доловим и същевременно толкова мъжки, че усети непреодолимо желание да се приближи още. Джули трябваше да се пребори с натрапчивия подтик и с гнева, че му се поддава, преди да успее да заговори с нормален глас.

— За вас може да съм само жена — вещ, с която да правите каквото намерите за добре. Но аз съм и човешко същество. А като такова заслужавам и уважение.

Тя се завъртя на пета и прекоси стаята, за да застане в относителна безопасност зад масивното бюро, където допреди малко седеше баща й. Най-после успя да се овладее. Посрещна погледа му, без да отмести очи.

— Няма да се омъжа за вас.

Ян вдигна едната си вежда.

— Няма? Твърде категорично становище, при положение, че нямате власт да го отстоявате.

Ян задържа дъх и го изпусна бавно, като познавач, когато очите й блеснаха — два дълбоки зелени пламъка, които съперничеха на най-красивите обработени нефрити от колекцията му. При това сравнение се сепна. Очите й съперничеха на най-красивите нефрити, които притежаваше, преди нуждата да го принуди да продаде произведенията на изкуството. Още едно напомняне от какво значение за него беше този брак. Щеше да се омъжи за него, дори ако трябваше да я отвлече.

— Ще се омъжите за мен. Обзалагам се срещу живота ви, мис Стоктън.

Тя видя решителността в тъмните му очи и изпънатите широки рамене. Искаше да изкрещи своето предизвикателство в лицето му, но знаеше, че това само би влошило нещата.

— Няма да се омъжа за вас — повтори тя. — О! — Джули махна пренебрежително с ръка, опитвайки се да изглежда безгрижна, въпреки че пръстите й трепереха от потиснатата тревога. — Разбирам, че днес съм принудена да ви приема, но няма да застана пред олтара с вас. Можете да бъдете сигурен.

Той я наблюдаваше като опитен жокей и дори започна да й се възхищава. Човек като нея би могъл да бъде използван във Франция, но точно в този момент силата на характера й беше пречка за неговите цели.

Устните на Ян се разтеглиха в студена усмивка.

— Виждам, че няма да бъдете покорна съпруга. Но ви предупреждавам, че няма да допусна незачитане с моите желания.

Джули си мислеше, че едва ли нещо можеше да я ядоса повече. Но не беше така.

— Вие ли няма да допуснете незачитане? Вие не сте ми господар!

— Все още не — очите му гневно проблеснаха.

Джули скръцна със зъби.

— Никога!

Търпението на Ян се изчерпа. Тя щеше да бъде негова. С три бързи и широки крачки той заобиколи бюрото и я притисна в прегръдките си. Погледна надолу към преобразеното й лице — очите й бяха разширени от изненада, нацупените й устни сякаш бяха омекнали.

— Ето на кого принадлежиш! — каза твърдо той.

Джули се взираше в него онемяла, с притиснати към тялото си ръце и гърди, опрени в неговите. Никога, дори и в най-необузданите си представи, не си беше помисляла, че подобно нещо може да й се случи. Той беше варварин. Шотландец. И щеше да я целуне.

Като хипнотизирана, въпреки здравия си разум, Джули наблюдаваше как главата му се свежда, докато устните му почти докоснаха нейните. Очите му проблясваха на следобедното слънце, което нахлуваше през прозореца зад тях и вече не бяха онова тъмно олово, което бе привлякло вниманието й. Сега я пронизваше блясъкът на излъскано сребро.

След това устните му покриха нейните.

Очакваше целувката да бъде груба и деспотична. Но не беше. Устата му — невероятно нежна и подканяща моделираше и увещаваше нейната да му отвърне, докато вниманието й изцяло не бе обсебено от допира на плътта. Не искаше да му отговаря, но тялото й я предаде.

Клепките й натежаха и очите й бавно се затвориха, той продължаваше да я целува с леки, изучаващи докосвания, възбуждайки устните й със своите, докато се овлажниха и омекнаха. Съвсем несъзнателно ръцете й се плъзнаха по дрехите му и сграбчиха реверите, без да си дава сметка дали го прави, за да го отблъсне или за да го привлече към себе си. Не я интересуваше.

Усети как той потръпна срещу нея и в следващия миг я отстрани от себе си. Все още замаяна от предизвиканите от него усещания, изгубила окончателно власт над плътта си, тя отвори очи. Върху лицето му бе изписано нагло мъжко самодоволство от съзнанието, че я бе принудил да отвърне на целувката му.

Този поглед, повече от всичко останало, я накара да разбере, че независимо от това колко естествено я бяха обгърнали ръцете му, той не беше мъжът за нея. Никога нямаше да я обича. Тази мисъл беше като студена вода, плисната върху тлеещата топлина, която бе запалил някъде дълбоко в нея.

Как бе успял да я накара да се подаде така безрезервно на целувката му? Дори в най-дръзките си мечти не си беше представяла, че един мъж може да накара някоя жена да се размекне по такъв начин в ръцете му и — ако някой й бе казал, че това е възможно — щеше да се изсмее в лицето му. И все пак беше направил точно това. Но най-страшно бе предчувствието, че нейният свят повече нямаше да бъде същият заради този мъж.

Тя потисна надигащото се в душата й безпокойство и отстъпи на безопасно разстояние от стегнатите му бедра и гърди, без да обръща внимание на необичайния хлад, който проникваше в нея и свиваше корема и. Реши да направи всичко възможно, за да не покаже моментната слабост, с която се бе отдала на прегръдката му.

Вирна надменно брадичка.

— Това не означава нищо — устните й бяха станали болезнено чувствителни, но тя не мислеше за тях. И продължи. — Не мислете, че след като съм се оставила да ме целунете без съпротива, ще се омъжа за вас.

Усмивката му беше иронична и високомерна.

— Без съпротива?! Ако наистина смятате така, то си е ваше право.

Джули стисна зъби и се опита да запази спокойствие след убийствения му отговор.

— Е, в такъв случай нашата малка беседа е към края си.

Тя мина покрай бюрото колкото може по-далеч от него, долавяйки предателското желание отново да се отпусне в ръцете му.

Устните му се разтвориха в още по-широка усмивка, но в тази усмивка нямаше нищо весело. Беше едно оголване на зъбите, толкова първично, сякаш я бе метнал на рамо и вече си тръгваше с нея. Погледът му я приковаваше сякаш вече беше негова пленница, без дори да я докосва.

С тих, но ясен глас, той каза.

— Ще се омъжиш за мен и ще довършим това, което започнахме.