Амбър Кей
Обладана от любов (19)

Осемнадесета глава

Джули отвори куфара и започна да изважда дрехите си. Беше настояла Сузи и Джейми да останат в Лондон. Не беше лесно да убеди твърдоглавия шотландец да я остави сама, но все пак бе успяла, като му изтъкна причината, че трябва да бъде със Сузи и че Сузи няма да идва с нея в Париж. Той дълго фуча, но в крайна сметка прие решението й.

Не искаше да ги излага на опасност. Беше явно, че ще се оженят веднага след изтичане на траура. Всъщност, чудеше се дали бебето им няма да се роди по-рано. При тази мисъл по устните й пробягна горчива усмивка.

Реши, че ще е по-полезно да огледа жилището. Контесата бе казала, че къщата й в Париж има шест отделни апартамента. Беше извънредно луксозна и Джули се чудеше откъде ли взима парите, за да я поддържа. Очевидно контесата беше необикновено богата.

Стаята, в която се настани, беше тапицирана с кадифе в различни нюанси на бордо — подходящ цвят за бледата кожа на контесата, но не и за здравия тен на Джули, който жълтееше на този фон.

Леглото бе грамадно, с балдахин, направено от прекрасно полиран орех в златистокафяво. От двете му страни бяха поставени две масички в същия стил и цвят. Спалният кът се допълваше от тоалетка със скосено огледало и тежък, изящно тапициран стол.

Джули се обърна да разгледа останалата част от стаята. Нишата до прозореца бе пригодена в кът за отдих с две елегантни кресла и масичка. От едната страна имаше малка библиотека. Лавиците пустееха. Явно Луиза не четеше… или поне нейните гости.

— Хубава стая.

Побиха я тръпки. Не вярваше, че някога ще свикне с този глас, който пронизваше съзнанието й. Сякаш бе станал част от нейното тяло. Течеше в кръвта й, укрепваше костите й, стягаше се заедно с мускулите й.

— Да, хубава е, но нямам намерение да се задържам дълго тук.

Той се намръщи и малките частици, които винаги сякаш танцуваха около очертанията на прозрачната му фигура, блеснаха още по-ярко там, където образуваха очите му.

— Твърдо си решила на всяка цена да отмъстиш за смъртта ми и да изчистиш името ми!

Джули посрещна гнева му, без да трепне.

— Щях ли иначе да бъда в Париж? Можеш ли да ми помогнеш или ще ми създаваш спънки. Много добре знам какво целиш с нощните си посещения.

Чертите му омекнаха.

— Да те изтощя дотолкова, че да нямаш сили да продължаваш с тази глупава идея. Но в тях има и нещо повече. Те са единствената ни възможност да бъдем заедно за по-дълго време, любов моя.

Тя се усмихна с копнеж.

— Знам и ги чакам с нетърпение. Но това също е важно. Ако не за теб, за родителите ти.

— Може би — той се извърна и постоя така няколко дълги минути. — Няма да те спирам повече.

Тя отпусна пръстите си, които бе свила в юмруци, докато чакаше отговора му.

— Благодаря ти — каза тя и веднага побърза да заздрави завоеванието. — Ти си шпионинът. Как предлагаш да действаме? Мисля, че би трябвало да намерим Жак Дюбоа.

Той повдигна едната си вежда.

— Защо?

— Защото, когато отначало помолих Луиза да ми помогне, тя никак не беше очарована от молбата ми. Когато споменах, че и Дюбоа би могъл да свърши тази работа, изведнъж реши сама да се включи — Джули закрачи из стаята. — Все пак, не я познавам толкова добре, колкото ти…

Когато забеляза, че продължава да я слуша с видим интерес и няма намерение да прави някакви изводи от казаното дотук, Джули продължи.

— Но не ми прилича на човек, който изведнъж променя намеренията си заради другите.

— Не е такава. Това, преди да се появя аз ли се случи?

— Да.

Сега беше негов ред да започне да кръстосва стаята. С бавни стъпки очертанията му минаха през стола, но той изглежда не забеляза.

— Дюбоа беше този, който ти донесе писмото от Вътрешното министерство, нали?

Тя кимна.

— Винаги ми е бил симпатичен и съм му имал доверие — дори и след като стана любовник на Луиза. И не ме изненадва, че е донесъл съобщението лично. Никога не се е опитвал да се измъкне от нещо, което е счел, че е негово задължение. Ако Луиза бе отказала категорично помощта си, би било логично следващият, с когото да се свържеш, да е той. Всъщност, ако бях на твое място, щях да започна с него.

Той отмести поглед от нея и Джули забеляза чувствата, променящи израза на лицето му, докато размисляше върху думите й. Беше очевидно, че всичко това не му харесва, но е решил да й помогне с всичко, което може. Такъв беше и в живота.

— Струва ми се много странно, че Луиза не е искала да помогне и само при споменаването на името на Жак е променила решението си. Бих я разбрал, ако не иска да си създава главоболия, но не и да се измята по такъв начин.

— Това е само една от загадките в цялата тази работа. По-важно е кой ти е пробутал документите, които те уличават, че си двоен агент.

Устните й се свиха от гняв при споменаването на тази несправедливост.

— Бих искала да разбера.

Той се приближи и я погали с една ръка по бузата. Пръстите му минаха по кожата й, оставяйки светла диря след себе си. Не беше така истинско, както когато я галеше на сън, но все пак беше нещо.

— Знам, любима. Ти си твърдо решена да откриеш моя убиец и да заличиш позора от името ми. Но, ако открием човека, който ме е убил, много е вероятно да разберем и кой е скроил лъжливото обвинение.

— А-ха… — звучеше разумно, особено в неговите уста. — Но откъде да започнем? Дюбоа?

— Не още. Луиза има връзки с много хора и засега ще е най-добре да стоим плътно до нея. Някоя от тези връзки може да ни насочи към вярната следа. Тя също знае къде е Дюбоа.

— Мислиш ли, че е замесена? — тази мисъл досега не й беше минавала през главата, но още щом думите излязоха от устата й, се зачуди как досега не се бе усъмнила. — Тя е шпионин, а не иска да помогне.

Ян се спря и се замисли, преди да отговори.

— Съмнявам се. Бях убит с нож от разстояние и много майсторски, сред пълен мрак. Не. Убийството с нож не влиза в уменията на Луиза.

— Възможно ли е да е наела някой, който да го извърши вместо нея?

— Възможно е, но на наемниците обикновено се плаща чрез трети човек. Трябвало е ужасно силно да иска смъртта ми, за да поеме подобен риск. Не мисля, че Луиза има нещо общо с това.

— Тогава кой?

— Точно това трябва да разберем — спря за миг и добави през рамо с многозначителна усмивка. — Трябва да дойдеш с мен.

Тя тръгна след него.

— Къде отиваме?

— В стаята на Луиза. Трябва да стигнеш колкото можеш по-бързо там, без някой да те забележи.

— Защо?

— Най-добре е да започнем от там. Никога не знаеш какво може да се намери в спалнята на някого.

Тя изсумтя.

— Сигурна съм, че е така.

— Не се подигравай, Сесънек. Помисли си само какво би могъл да завари някой в нашата спалня.

Джули се изчерви от представата, която събудиха тези думи и смени темата.

— Никога не съм правила подобно нещо. Луиза може да се върне всеки момент.

Той й се усмихна за кураж.

— Няма да те свари. Достатъчно си смела да го направиш, а и аз ще бъда край теб и ще те предупредя, ако изникне опасност.

— Ти ще бъдеш в стаята.

— Вярно е, но знам, че Луиза забранява на слугите да обикалят в спалното крило след вечеря. Дискретност.

— Чудя се защо ли? — измърмори Джули.

Ян вдигна вежди в престорена изненада.

— Страх ли те е?

— Глупости!

Той се ухили и изчезна през затворената врата. Джули я отвори и тръгна на крачка след него — надолу по тъмния коридор. Когато завиваха на ъгъла, тя удари пръста си и едва не извика. Знаеше, че в коридора не е приятно нощем, но не беше предполагала, че ще й се наложи да се промъква потайно из тази враждебна къща. Слава Богу, Ян беше добре осведомен — на този етаж не се мяркаше никой и под вратите, край които минаваха, не се процеждаше светлина.

Просветвайки пред нея в полумрака, Ян се обърна и сложи пръст върху устните си.

— Това е нейната стая. Бъди готова в случай, че я няма вътре. Ако чуеш някой да идва, трябва сама да прецениш какво да направиш. За мен не се тревожи. Дори да вляза, няма да може да ме види. Ако е вътре, ще се върна веднага: ще разбера, ако се готви да излиза или ако очаква някого очите му се смееха. — Луиза не обича да спи сама.

„Това е безспорно“ помисли си Джули. Сивите очи на Ян светнаха, като че ли бе чул думите й, но не отвърна нищо.

Целуна я леко по устните — хладно докосване на искри. След това изчезна.

Преди да успее да събере мислите си, той отново застана пред нея.

— Хайде, бързо.

Усетила тревогата в думите му, Джули пое обратно през тихия коридор почти тичешком. Когато най-после се прибра в стаята си и затвори вратата, беше останала без дъх.

— Не е чак толкова приятно да си шпионин — едва продума тя.

Той строго я изгледа.

— Никога не съм ти казвал, че е приятно. Просто е необходимо.

— Защо трябваше да бягаме, сякаш ни гони онова призрачно куче?

Ян се сепна.

— Кусит? Защо го споменаваш?

Тя вдигна рамене.

— Просто ми мина през ума — както гласа ти. Но ти не отговори на въпроса ми?

Той присви очи и се замисли.

— Познавам Луиза. Беше облякла прозрачен пеньоар и лицето и прическата й бяха безупречно нагласени.

— Гост?

Джули произнесе думата по-скоро, за да прикрие болезненото чувство на ревност, което я прониза при мисълта, че Ян е видял друга жена, облечена така съблазнително. Беше ли му харесала?

Погледна скришно към слабините му. Нямаше никакъв знак да е възбуден от „небрежния“ вид на Луиза.

— Тя не може да се сравнява с теб, Сесънек.

Джули бързо отмести поглед. По гърдите, врата и лицето й се разля топлина и усети, че бузите й горят като пламъците в камината.

— Наистина ли?

— Да — той нежно се усмихна. — Даже да е съвсем гола, Луиза не означава нищо за мен.

Точността, с която отговаряше на незададените въпроси, я объркваше.

— Можеш ли да четеш мислите ми?

Той се засмя.

— Ако ти кажа, ще започнеш да се чувстваш неудобно, когато съм при теб.

Тя гневно го погледна.

— Мислиш си, че е леко да разговаряш с дух, както правя аз? Непрекъснато си мисля дали съм с всичкия си.

— Знам, че ти е тежко. Бих искал да не е така, но… Все пак не мога да чета мислите ти. Просто умея да разпознавам ревността в женския поглед — по начина, по които гледа един мъж.

— Имаш голям опит.

— Това беше преди да те срещна. Но това, което съм научил, не се забравя. Може ли да сменим темата?

— Да.

Ревността, която я бе разтърсила, бързо се разсея, но за един кратък миг преди това бе готова да издере очите на контеса Де Грас.

— Да се върнем към целта. Искам да сложиш един стол до вратата и да седнеш там. Аз излизам в коридора. Искам да видя кой е новият любовник на Луиза. Ще ни бъде от полза да узнаем това.

Джули направи, както и каза, но й беше чудно как Ян смята да види човека, след като стаята й беше толкова отдалечена от главното стълбище — почти в коридора, където бяха стаите на слугите. Когато се върнеше, щеше да го попита. В този миг клепачите й натежаха сякаш се напълниха с олово.

* * *

Събуди се от докосването му по рамото. Моментално разбра, че е сън, защото ръката му беше плътна и топлината се разливите по кожата и чак до връхчетата на пръстите.

Тя се протегна и се прозя.

— Научи ли нещо? Толкова сме далеч от главното стълбище, че си мислех, че няма да успееш.

Той прокара пръсти през златните й коси и те се разпиляха по раменете й.

— Научил съм винаги да очаквам изненади от Луиза. Е трябваше да се досетя по-рано.

Тя се отпусна под приятната топлина на дланите му.

— Това не ми казва нищо. Не отговори на въпроса ми.

— Съдружниците на Луиза се изкачиха по стълбището за прислугата съвсем предпазливо — той зарови лице в облака на косата й и промълви. — Косата ти мирише на рози дори в този нереален сън после въздъхна и замислено добави. — Бях сигурен, че Луиза има среща с Жак.

Джули се изправи като ужилена, така че Ян нямаше време да пусне косата й и тя възкликна, като разтриваше темето си.

— Жак Дюбоа и контеса Де Грас са любовници?

Той погали мястото, което Джули продължаваше да разтрива с пръсти.

— Не бъди тесногръда, Джули.

— Не съм. Просто… не мога да си представя, че между тях има нещо. Искам да кажа… той е толкова грамаден и посредствен… буржоа, докато тя е изтънчена и аристократка до мозъка на костите си. Пълно несъответствие.

Той я пусна и направи няколко крачки.

— Мнението ти би допаднало на Луиза. Но не вярвам, че Жак ще се съгласи с него.

Ян мина по дюната с няколко въздушни крачки, отиде до самодивското дърво и се завъртя на пета.

— Не съм го очаквал. Това ще усложни нещата.

Джули стана и отиде при него. Лицето й бе помръкнало от безпокойство.

— Как така?

— Доколкото го познавам, Жак е ревнивец. Никак няма да му е приятно, че му слагат рога.

— Може би вече са скъсали? Казах ти, че двамата изобщо нямат вид на любовници.

Ян се намръщи. Черните му вежди се вдигнаха събрани в основата и погледът му се насочи в празното пространство.

— Възможно е, но не ми се вярва. Жак не е бил непостоянен в нищо и мисля, че наистина е влюбен в Луиза. Струва ми се, че е време да го открием.

— Защо?

Погледът му отново се върна на нея.

— Шок — почеса се по главата. — В тази работа човек свиква да се доверява на инстинктите си. Ако бях се доверил на моите онази нощ, щях да се обърна и да си тръгна, преди да стигна доковете. Вече никой не може да ме принуди да не се съобразявам с инстинкта си.

Джули настръхна.

— О, Ян, да можехме да започнем всичко отначало!

Той се усмихна и тъжната примирена усмивка, която изкриви устните му, говореше по-красноречиво от всякакви думи колко съжалява за всичко изгубено.

— Знам, любов моя. Но имаме това… поне засега.

Тя кимна и пристъпи към топлината на разтворените му обятия.

 

 

Джули се събуди от утринното слънце и мириса на пресен шоколад. Седна на ръба на леглото и потръпна.

Огънят гореше, но в стаята бе хладно. В средата на ноември Париж беше студен и влажен — един изцяло неприятен град, чийто хлад сякаш проникваше дълбоко в тялото й и не искаше да го напусне, колкото й да се обличаше или завиваше. И в Колънси по това време настъпваше зимата, но не по този начин. Там морският климат предпазваше островите от големи студове.

Тя наметна завивката върху раменете си като шал и се огледа да разбере откъде идва ароматът на шоколад. Беше до леглото. Ян седеше до камината и навъсено се взираше в пламъците.

— Днес ще проследя Луиза.

Преди да отговори, Джули отпи голяма глътка от ободряващия шоколад. Това беше нещо ново, за което не бяха говорили през нощта.

— Има ли някаква специална причина?

Погледът му се спря върху лицето й и се плъзна надолу.

— По-скоро нюх — той се изправи и срита няколко главни в камината. Ботушът му сякаш мое жълтите искри, без да ги размести. — И нещо, което се бе случило, преди да бъда убит.

Джули го наблюдаваше внимателно. Усещаше, че е малко притеснена от това, което се готви да й каже. Тя мълчеше.

Ян се приближи и седна на леглото до нея. Погледите им се срещнаха.

— Малко преди да получа бележката, с която ми определяха среща на доковете, Луиза ме покани тук. Мислех, че ще бъде с Жак и дойдох. Предположих, че има информация, която не е било разумно да изпрати с бележка — той преглътна. — Би трябвало да се досетя. Искаше да продължим откъдето бяхме прекъснали преди години. Аз отказах. Тогава си мислех, че се е примирила с решението ми. Сега обаче започвам да се съмнявам.

Стомахът на Джули се сви. Ревността, която се бе спотайвала през дългите нощни часове, отново надигна глава като змия в тревата. Но той й беше отказал. И тя му вярваше — безусловно.

Потисна ревността.

Опита се да насочи мислите си върху убийството на Ян.

— Каза ми, че не вярваш тя да те е убила. Че не може да използва нож. Каза също, че е твърде предпазлива, за да наеме убиец.

— Казах, че не вярвам да е искала толкова силно смъртта ми, та да поеме такъв риск — очите му се впиха в нейните, сивите ириси светеха като излъскано сребро. — Но не бива да подценявам и вътрешния си глас. Твърде настойчив е.

По цялото й тяло премина хлад — почти като любовна ласка — и Джули потръпна, независимо от тежките одеяла, с които се бе загърнала. Всичко това й се струваше извършено с нечовешко хладнокръвие. И със също толкова нечовешко желание за мъст…

— Предлагаш ли някакво заключение?

Той се изправи и отиде до прозореца, където завесите бяха дръпнати и лъчите на студеното ноемврийско слънце проникваха в стаята.

— Не знам, но дори и да имам, трябва да проследя Луиза. Тя е най-добрият ни източник на информация, независимо как ти гледаш на това.

Джули трябваше да се съгласи. Отпи още една глътка от шоколада — беше изстинал. Въздъхна, остави чашата на мястото й и стана да се облече.

— Ще ми покажеш как да я проследя, без да ме забележи.

Той се обърна към нея и се усмихна — за първи път тази сутрин.

— Бъди сигурна, че ще направя всичко възможно да не бъдеш забелязана.

* * *

След един час Джули се беше снишила в нишата на един склад и си мислеше, че вече е забелязана. Беше се промъкнала по стълбите тъкмо навреме, за да чуе указанията, които Луиза даде на своя кочияш и веднага бе наела карета в същата посока — Пале Роял. Луиза се намираше два етажа над нея, в един магазин за кафе. Преди да влезе, французойката се бе огледала на всички страни. Джули се усъмни, че е усетила проследяването.

— Спокойно. Това е задължителна предпазливост. Луиза вече го прави несъзнателно.

— Слава Богу отвърна тя с известно облекчение.

В този момент край входа мина някакъв мъж и я изгледа учудено. Джули улови погледа му и се изчерви. Явно беше, че я е помислил за ненормална и в известен смисъл имаше основание.

Ян се засмя.

— Трябва да внимаваш как и кога говориш.

Джули скръцна със зъби, без да отговори на забележката му. Чувстваше се съвсем неловко. Времето се влошаваше и въпреки тежката вълнена наметка усещаше как студът и влагата проникват през нея. Но това не й попречи да напусне удобното прикритие в нишата и да се премести до откритата витрина пред магазина за кафе. Така Ян можеше да бъде на двайсет стъпки от нея и едновременно да стои до вратата, когато Луиза излезе. Щеше да чуе указанията, които дава на кочияша.

— Излиза.

Джули въздъхна с облекчение. Нямаше да има нужда да стои повече на открито в това отвратително време. Надяваше се, че Луиза няма да я познае в тази пелерина. Придърпа още по-ниско качулката и се прегърби.

Сякаш предварително инструктиран, кочияшът в същия момент спря каретата пред нея и Луиза се качи вътре с царствена осанка.

— Отива си в къщи. Под мишницата си държи един кафяв пакет. Може би книга.

Джули изсумтя, а измръзналите й крака отказваха да се движат достатъчно бързо, за да може да настигне забързаната фигура на Ян. В този момент най-много се страхуваше да не се стопи и да изчезне.

— Вземи карета!

Тя се намръщи при този повелителен тон, но се подчини. От всичко възможно, това беше най-доброто, а освен това щеше да се скрие от неприятната суграшица.

— Кажи на кочияша да избърза. Трябва да пристигнем веднага след нея, за да видя какво съдържа пакетът.

Той се настани срещу нея върху мръсните овехтели възглавнички.

— Сигурно си забелязала, че Луиза не си пада по четенето.

Джули се усмихна.

— Направо се набива в очи. В цялата къща няма нито една книга. Даже в библиотеката.

Ян се подсмихна под мустак.

— Луиза не е по духовните наслади.

— Да — сухо се съгласи Джули.

Каретата спря пред входа и Ян се понесе направо към вратата. Затруднена от своето земно тяло и мокрите поли. Джули забърза след него, като се стараеше да не изостава на повече от двадесет стъпки.

Той изчезна зад входната врата. Без дори да помисли да чука, защото появяването на портиера щеше да отнеме много време, Джули отвори вратата и тръгна след него. Той вече бягаше нагоре по стълбите и тя трябваше да взема по две стъпала наведнъж, за да не изостане. За тази цел се налагаше да повдигне полите си. Когато стигна до площадката, едва си поемаше дъх, а фигурата на Ян просветваше все по-неясно в дъното на коридора. Издиша дълбоко и отново хукна след него. Не знаеше какво ще направи, ако неочаквано се сблъска с Луиза и нямаше никакво време да спре и да помисли. Просто щеше да й се наложи да увърта.

Когато стигна съседната до спалнята на Луиза врата, вече не й бе останал дъх и спря за малко. Ян стоеше пред стаята на контесата. Даде й знак да отиде при него.

— Трябва да дойдеш по-близо. Не знам колко ще се наложи да се отдалеча от вратата, когато вляза. Ако излезе, измисли нещо. Тя и без това те подозира — и да засилиш подозренията й, няма значение.

Още преди да кимне в знак на съгласие, той вече бе изчезнал зад вратата. Джули застана нащрек, допряла ухо до дървената преграда, за да може да долови и най-слабия шум, ако Луиза тръгнеше да излиза. „Като ще е гарга, да е рошава“ — помисли си тя.

Вратата беше дебела и тапицирана и колкото и да напрягаше слуха си, не долавяше никакъв звук. Продължаваше все така да притиска ухо, когато Ян се появи зад гърба й.

— Да тръгваме.

Хладният рязък тон и сериозният му вид й подсказаха, че е открил нещо неприятно. Точно в този миг вратата се отвори.

Джули подскочи. Зелените й очи се разшириха и се заковаха в превърналите се в кафяви цепки очи на контесата.

— Ъ-ъ, здравей. Луиза — умът й трескаво заработи. — Идвах да те попитам дали ще намериш малко време да ми помогнеш. Знам, че си много заета и трябва да се срещаш с много хора… но бих искала да видя мястото, където е бил убит Ян, а също и гроба му.

Прозвуча достатъчно убедително и тя забеляза, че Луиза прие за основателна причината да стои пред вратата на спалнята й.

— Скъпа, много съжалявам. Забравих, че е толкова естествено да пожелаеш подобно нещо. Ще те заведа.

Джули нямаше никакво желание да ходи там с тази жена. Искаше да бъде съвсем сама, когато застане на мястото, където бе убит Ян. Виж, с гроба беше по-различно. Имаше намерение да пренесе тленните му останки в Колънси, така че гробът в Париж всъщност нямаше да бъде вечният му дом.

Без да показва засилващата се неприязън, Джули отвърна.

— Благодаря! Кога ще можем да отидем?

— Днес следобед съм заета, а доковете не са най-приятното място за нощни разходки. Утре сутринта, по-късничко, мисля, че ще е най-добре.

Луиза се усмихна, откривайки безупречните си зъби. Джули забеляза, че приветливата усмивка, лепната върху начервените устни на контесата, няма нищо общо с изражението на кафявите й очи. Те бяха студени и безизразни като две кръгчета, изрязани от кадифен плат.

Джули благодари още веднъж и тръгна обратно по коридора, а лицето на французойката се изкриви от омраза зад гърба и. Пред нея уверено я водеше фигурата на Ян.

Когато най-после влезе в стаята си от гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение. Ян вече беше вътре и крачеше от единия до другия край с ръце на гърба. Беше развълнуван.

— В едно от таблите на леглото има вграден сейф. Кафявата книга се оказа пакет с документи. Не можах да прочета нищо, защото горният лист беше празен, но запомних комбинацията, с която се отключва — той замълча за миг и я погледна право в очите. — Това не ми харесва, но е вече късно да се отказваме. Тук е заложено на карта много повече от честното ми име.

Очите й постепенно се разширяваха, докато разтърсващият смисъл на думите му проникна в съзнанието й.

— Смяташ, че е двоен агент? — това беше единственото логично обяснение. — Тя е скроила всичко.

Той кимна.

— Възможно е. Но докато не проверим тези документи, не можем да бъдем сигурни.

Когато осъзна какво всъщност има предвид Ян, кръвта се смрази в жилите й.

— Ще трябва да отворя по някакъв начин сейфа и да прочета документите?

— Да.