Амбър Кей
Обладана от любов (16)

Петнадесета глава

„Умора!… В сърцето ми и в мен!…

Но никой днес с нежност не простира

ръце към мен… Дъхът ми не замира

в прегръдката, от нежност упоен…

Сега мълчим — сами и безотрадни,

за топла ласка и целувки жадни —

сърцето ми и аз — над гроб студен.“

Елизабет Барет Браунинг

„Сърцето ми и аз“

Джули разкъса нетърпеливо обвивката и разопакова тежкия пакет, който току-що беше пристигнал. Загъната с многобройни хартии, вътре лежеше една изящно изработена човешка фигурка — първият къс от нефритовата колекция на Ян, който бе открила и откупила. Колко доволен щеше да бъде Ян, когато се върне.

Искаше й се и Фиона да го види, защото най-добре разбираше какво означават тези нефрити за Ян, но тя беше в Единбург, твърдо решила да завърши последната година на учението си, независимо от разочарованието в любовта, от което все още не се бе възстановила напълно.

Но дори и сама, срещата й с красотата и изяществото на прекрасната статуетка, беше вълнуваща. Дебелото човече — не по-високо от показалеца й — седеше с кръстосани крака, а коремът му беше издут, сякаш е глътнало цял орех. Главата беше като малък сияещ купол, а лицето — щастлива маска.

Тя го сложи върху дланта си — тежеше може би един паунд и беше студено на пипане. Прокара плахо пръст по главата и надолу към топчестия корем. Върху лицето й цъфна глуповата усмивка. Трудно й беше да чака завръщането на Ян.

Докато се любуваше на това първо свое завоевание, Джули не чу отварянето на вратата. Някой се изкашля и тя вдигна очи в очакване да види свекъра си.

Замръзна от изненада. Беше Жак Дюбоа.

— Извинете, лейди Кайлъран — той официално се поклони, но гласът му беше като скърцане на пясък под краката. — Почуках, но никой не отговори.

Тя остави статуетката на бюрото. Защо Дюбоа беше тук? Нали бяха заедно с Ян. Но ако попиташе, Дюбоа щеше да разбере, че тя знае къде е заминал Ян и защо. А беше обещала да пази тайна.

Вместо това със спокоен тон — сякаш да влизат непознати мъже в библиотеката и да говорят с френски акцент беше ежедневие тук — тя попита.

— С какво мога да ви бъда полезна, сър?

Жак Дюбоа стоеше пред нея, хванал шапката си с две ръце. При друг човек това би изглеждало като обикновена смирена поза. Но в случая не беше така.

— Нося съобщение за вас, лейди Кайлъран. От Лондон.

Сините му очи я наблюдаваха, без да мигнат и стегнаха още по-силно възела, в който се бе превърнал стомаха й.

Джули повтори с глух глас.

— От Лондон?

Без да каже нищо, той й подаде обикновен бял плик.

Дланите й овлажняха. Цялото й същество се съпротивляваше и не искаше да протегне ръка и да вземе хартийката. Дюбоа не откъсваше пронизващия си поглед и разбра какво изпитва, но не отпусна протегнатата си ръка.

Тя го погледна в очите, но те не бяха огледало на мислите му. Джули обаче ги разчете.

Пресегна се с разтреперени пръсти към плика. Докато го разрязваше с ножа, без да иска се поряза и върху грубата хартия, която извади отвътре, капнаха две алени капки. Изреченията бяха пестеливи и ясни. Неумолими.

— Не! Не вярвам! — думите заседнаха в гърлото й. Главата й олекна и усети, че всеки момент ще припадне. Това не е истина разумът й упорито отказваше да го приеме.

Пръстите й се разтвориха. Тежката пергаментова хартия с аленото петно като флагче, падна на пода. Дебелите черни букви се сляха в безсмислена плетеница.

Джули пое дълбоко дъх и се опита да успокои тръпките, които започнаха да разтърсват цялото й тяло. Докато се бореше със себе си, погледна към човека, донесъл зловещата новина.

Той я наблюдаваше някак особено и тя помисли, че очаква друго поведение от нея. Може би истерия? Нямаше да се унижи, нито да опозори Ян по такъв начин.

Овладя гласа си с неимоверно усилие и принуди вкочанените си устни да се усмихнат.

— Сигурно на някого му е хрумнало да си направи лоша шега.

Той сви рамене, от което огромният му кожух се вдигна нагоре.

— Не, лейди Кайлъран. Съжалявам, че трябва да потвърдя, но всяка дума е вярна.

Думите му достигнаха до нея сякаш изпод земята Френският акцент подсилваше усещането за нереалност. Истерията се надигаше в гърдите й и заплашваше да избухне в неудържим смях. Това беше кошмар и тя скоро щеше да се събуди. Точно така.

Ощипа скришно в гънките на полата едната си ръка с пръстите на другата. Заболя я. Затвори очи, за да не вижда французина. Когато ги отвори, той продължаваше да стои пред нея. Това не беше лош сън.

Ненадейно в паметта й изникна спомена за онази нощ, когато бродираше бебешката ризка. Присъствието на Ян, неговата любов бяха толкова осезаеми, че си бе помислила, че са заедно в стаята. Но не бяха, поне не физически. Според писмото беше загинал същата нощ.

Тя стисна очи и внезапно осъзна всичко, свързано с тази нощ. Беше дошъл при нея за последен път, за да й предаде силата на своята любов.

Стисна юмруци, докато ноктите й се забиха в дланите и напрегна волята си, за да остане нрава.

— В такъв случай трябва да ви благодаря, че сте си направил труда да дойдете дотук от… откъдето идвате.

Дюбоа се поклони учтиво.

— Това беше най-малкото, което можех да направя — той продължаваше внимателно да я наблюдава. Под острия му поглед започваше да се чувства неловко — като че ли проникваше в мислите й. Направи опит да се отърси от неприятното усещане. Ян се бе доверил на този човек. Значи и тя трябваше да му вярва.

Джули отмести очи, неспособна повече да издържа този нагъл поглед и да крие сълзите, които всеки миг можеха да бликнат, независимо че беше решила да не показва слабост пред непознатия.

— Знам, че Ян имаше високо мнение за вас. Сигурна съм, че би ви бил благодарен за този жест. Както и аз. И родителите му… когато им кажа.

— Съжалявам.

Джули преглътна буцата в стегнатото си гърло.

— Кога ще върнат тялото му? Той… — тя замълча, за да овладее треперещия си глас. — Би трябвало да бъде погребан тук. Колънси означаваше толкова много за него.

Дюбоа трепна за миг и после пак стана непроницаем.

— Беше погребан във Франция.

— Какво? Що за отношение към човек, дал живота си за Англия? Сега не воюваме с французите. Няма абсолютно никаква причина да не се върне тялото му, за да бъде погребано тук.

Вбесена от тази гавра със смъртта на Ян, смърт, която дори не и бяха дали време да приеме, тя впи отново поглед в този студен човек. По лицето му премина сянка на колебание, но и някаква решителност. Потръпна от мрачни предчувствия.

— Лейди Кайлъран, има още нещо, което решиха, че не е нужно да знаете. Което го няма в писмото, но може би трябва да ви го кажа.

Джули долови напрежението, което се излъчваше от мъжа и забеляза, че пръстите му мачкат несъзнателно шапката. Явно Дюбоа не бе подготвен за такъв разговор.

Тя облиза пресъхналите си устни.

— Как е възможно да има нещо повече от това? Ян е мъртъв! Британското правителство вече се е разпоредило да бъде погребан в чужда страна. Това не е ли предостатъчно?

— Вътрешното министерство смята, че Ян е бил предател.

— Какво?! — не можеше да повярва на ушите си. Нима не му стигаше на това министерство, че го беше изпратило на смърт. — Не мога да повярвам!

— Смятат, че е бил двоен агент и е работил за французите.

— Това е лъжа!

Той вдигна рамене, но този път това не му помогна да облекчи напрежението си.

— Тялото му бе намерено при компрометиращи обстоятелства.

Джули усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Нямаше дори време да оплаче любимия си, а сега й поднасяха и това. Беше прекалено.

Тя пристъпи застрашително със свити юмруци.

— Всяка дума, която излиза от устата ви, е лъжа. Ян никога не би предал мен, а още по-малко родината си.

— Казвам ви само това, което съм чул.

Тя се изправи рязко и попита със студен глас.

— И какво точно е това, което сте чул?

— Че е отишъл на среща, без да уведоми никого. Бил е намерен със забит в гърба нож и в ръката си е стискал бележка. Очевидно някой се е свързал с него и му е казал да отиде там, където е трябвало да получи дезинформация за англичаните. В него са намерили документи с невярна информация.

Главата на Джули се замая. Усещаше стомаха си така, сякаш е пила пресечено мляко — прокиснало и горчиво като жлъчка. В този момент вратата се отвори и на прага застанаха родителите на Ян. Трябваше да бъде силна заради тях.

— Не съм си помислял, че туй ще е приятелско гости — каза Леклан Макфий, преди Джули да понечи да му обясни. Сините очи на Макфий-старши се впиха в побелялото й лице и се преместиха към Дюбоа, който бе заел отбранителна поза. — Но не съм си мислил, че може да е толкова лошо.

Мери Макфий се приближи и застана до него. Лицето й пребледняваше все повече и повече, докато черните й вежди и мигли болезнено се откроиха върху бялата кожа.

— За Ян е, нали?

Джули кимна, неспособна да проговори — безсилна да изрази с думи ужасната истина, една истина, която все още не можеше да приеме. И едва ли някога щеше да приеме.

С няколко думи Дюбоа повтори всичко, което вече бе казал на Джули. Лицата на двамата Макфий от тебеширенобели станаха тъмночервени.

Леклан стисна юмруци и изрева.

— Моят син не е предател! И ще убия със собствените си ръце всеки, който изрече подобна клевета!

Той пристъпи към французина.

Джули ги наблюдаваше с нарастващ ужас. Двамата бяха еднакви на ръст, но Дюбоа бе два пъти по-млад, без грам тлъстина по себе си. Макфий при всички случаи щеше да бъде наранен, ако болното му сърце издържеше дотогава.

Тя пристъпи напред и застана между двамата.

— Слугинята ще покаже стаята на господин Дюбоа. Този разговор няма да ни доведе доникъде.

Като че ли избърсано с невидима ръка, лицето на Дюбоа отново възвърна предишната си безизразност. Той се обърна към нея.

— Благодаря ви, но няма да се възползвам от гостоприемството ви. Достатъчна е лошата вест, която ви донесох.

Нямаше намерение да го увещава. Да го оставеше под този покрив беше все едно да приюти убиеца на Ян. Макар и да знаеше, че човекът не е отговорен за смъртта на Ян, той беше донесъл скръбната вест… и обвинението.

Очевидно нито Леклан, нито Мери имаха намерение да го поканят да остане. Тримата бяха застанали плътно един до друг, докато изпращаха Дюбоа до вратата.

Веднага след като си замина, Леклан каза.

— Няма да позволя да се петни името на сина ми. Ако беше жив Ян, щеше да се погрижи за това. Сега е мъртъв и трябва да го направим ние.

По лицето му избиха морави петна и Джули се уплаши за здравето му. Мери сложи длан върху ръката му и го поведе към стола зад бюрото.

— Моля те. Леклан, не се вълнувай. Знаеш си сърцето.

Той рухна в креслото, сякаш някакъв великан го беше стискал досега в ръката си и изведнъж бе разперил пръсти. Ако смъртта на Ян беше за нея като потъване в ада, какво ли изпитваха родителите му? Приближи до тях със сковани крака. Пресегна се и пое десниците, които и двамата й протегнаха. Трябваше да им помогне.

По-късно щеше да скърби.

Леклан се закашля. Мери се спусна към масата, където бяха чашите и гарафата. Наля две пълни чаши шотландско уиски и им ги занесе.

Силното питие изгори вътрешностите на Джули — от гърлото до стомаха, където избухна с неестествена топлина. Не вярваше, че някога вече ще може да се стопли цялата. Ръцете и краката й бяха ледени. Може би така беше по-добре. Болката беше по-поносима.

Грубият глас на Леклан й помогна да дойде на себе си.

— Няма да намери мир.

— Скъпи — обади се Мери, — не се вълнувай.

Той поклати огромната си рошава глава.

— Момчето няма да намери мир. Душата му. Умрял е насилствено и докато не се отмъсти за убийството, душата му ще броди по земята.

Джули слушаше с отчаяно примирение. Разбираше докъде води това.

— Синът ми — изстена Макфий. — Трябва да се измие позорът от името му. Но още по-важно е да се изправи убиецът пред съда. Душата му трябва да се освободи от земните окови.

Думите бяха толкова точни. Макар и да знаеше, че са продиктувани от суеверие, че не са породени от здрав разум, те имаха смисъл за Джули. Поне що се отнася до позора върху името му. Знаеше, че докато честта на Яне опетнена и никой не обръща внимание на това, духът му няма да се успокои. Спомни си израза на лицето му в Хайд Парк, когато Фарли му бе обърнал гръб.

Не можеше да позволи това огромно бреме да тежи върху него, където и да се намираше гробът му. Би могла да направи това за него. Щеше да го направи за единствения мъж, когото бе обичала… и сега обичаше… но беше загубила.

Щеше да го направи и заради родителите на Ян. Да изгубиш любимия си син беше достатъчно тежко. Но да го изгубиш и да знаеш, че името му ще се споменава с презрение, правеше загубата непоносима.

Да, тя щеше да измие позора от името му. Щеше да открие убиеца и Ян щеше да почива в мир. Беше единственото нещо, което би могла да направи и с което щеше да живее отсега нататък.

— Ще отида в Лондон… във Франция ако се наложи. Аз ще отмъстя за него! — думите сами се откъснаха от устните й.

И двамата погледнаха към нея. Леклан Макфий кимна одобрително.

— Да, редно е като негова съпруга.

Мери беше ужасена.

— Какво говориш, Леклан! Джули е жена. Как може да тръгне само по света и да търси убиеца на Ян. Това е работа на Дънкън.

— Вярно — съгласи се Леклан. — Но докато съобщението стигне до кораба му, убиецът ще е потулил следите. Не, Джули ще се справи. Тя е силно момиче.

Погледът на Джули се местеше от единия на другия.

— Това е моя работа. Искам да го направя. Иначе… — тя млъкна и пое няколко пъти дълбоко дъх. — Иначе мисля, че ще се побъркам. Да го загубя точно когато го открих!

Гласът й се накъса и тя се задави в сълзите, които толкова дълго бе сдържала.

— Да намеря любов, която никога не съм очаквала и след това да загубя и него, и любовта… аз…

Погледът и се спря на малкото нефритено човече. То продължаваше да си седи все така на бюрото, където го беше оставила. Като че ли вечност беше минала оттогава. Откриването и купуването му се бе оказало безсмислено. Ян никога нямаше да го види.

Тя взе внимателно статуетката. Без даже дума го постави на най-горния от празните рафтове зад стъклото. След това се обърна и излезе от стаята.

Късно през нощта Джули се стресна и се събуди. Тялото й тегнеше от изтощение. Очите й бяха подпухнали от плача. Гърлото й беше сухо и продрано. Защо се бе събудила? Защо се чувстваше толкова ужасно? Изведнъж си спомни всичко.

Гърдите й се свиха в болезнен гърч. Пръстите й сграбчиха чаршафите под нея. Беше непоносимо. Сълзите отново потекоха от очите й.

— Мяу…

Жалното мяукане на Пампкин я изненада. Тя се надигна на хълбок и се огледа за котката. Огънят в камината догаряше, а свещта, която беше донесла със себе си в спалнята, отдавна се бе стопила. В сумрака не успя да открие котката.

— Мяу…

Този път Пампкин измяука сякаш поздравяваше някого. Но в стаята нямаше никой друг. Погледът й бе привлечен от някаква колеблива светлинка, която сякаш трептеше от горната част на дъбовия стол близо до камината.

— Мяу.

Мяукането идваше като че ли отстрани пред стола. Джули хвърли бърз поглед натам и видя плътната сянка на котката, която стоеше до огъня и блестящите й кръгли жълти очи се бяха заковали в стола.

Пръстите на Джули изстинаха, а дланите й се изпотиха.

— Кой е там? — прошепна тя.

Никакъв отговор. Но въздухът около стола сякаш се раздвижи и хладен повей облъхна лицето й. Виждаше съвсем ясно, че е сама в стаята, но не можеше да си обясни странното напрежение, което все по-силно я обземаше.

Пресегна се с треперещи пръсти за огнивото. Опита няколко пъти, преди да запали свещта. Жълтият пламък открои трепкащите очертания на мебелите в мрака и очерта неясна човешка сянка на стената зад стола. Но не очерта човешка фигура върху стола.

Джули стъпи на пода. Студът от каменните плочи проникна през чорапите й и цялото й тяло потръпна.

Усещаше всяка костица по себе си мека като восък и с много усилие си наложи да не се отпусне отново в топлите пухени завивки. Но сега Пампкин се бе изправила на задни лапички, опряла предните на стола, и повдигаше доволно глава, като че ли някой я почесваше под муцунката.

Джули пристъпи колебливо и застана пред стола.

В меката светлина, като че ли сгъстена около него, танцуваха безброй прашинки. Това не беше отблясък от огъня, нито даже от свещта, която Джули бе вдигнала високо пред лицето си. Частиците танцуваха, прегрупираха се и постепенно придобиваха цвят и форма.

Очите й се разшириха. Повдигна ръка към гърлото си. Другата, с която държеше свещта, се отпусна и горещият восък закана по кожата й. Болката я извади от вцепенението. Припряно и несръчно тя постави свещника на каменната плоча пред камината.

— Ян?!

Той се усмихна. Черните му очи бяха тъжни.

— Ян! — повтори тя и радостта започна да се разлива по цялото й тяло. Пристъпи към него. — Любими, казаха ми, че си мъртъв.

Устните му се раздвижиха.

— Вярно е.

Думите прозвучаха в съзнанието й. Но това не беше възможно! Това твърдение нямаше смисъл.

Тя пристъпи още една крачка и поиска да хване ръката му, която лежеше отпусната върху страничната облегалка на стола. Пръстите й минаха през нея.

Дръпна се уплашено.

— Какво?…

Какво ставаше? Беше нелогично. Главата й се завъртя.

Фигурата… Ян… поклати бавно глава. Чертите на лицето му се залюляха от болка и отчаяние.

— Аз съм мъртъв, Джули. Това — ръката му описа кръг около тялото, облегнато на стола, — е само трансформация на естеството.

Пронизаха я ледени тръпки. Главата й олекна. Не можеше да си поеме дъх. Ушите й забучаха. Светлините избухнаха…

Следващото нещо, което усети, беше грапавият език на Рижата Пампкин върху бузата си. Джули се пресегна и погали котката, благодарна за топлината й. Студът я бе пронизал до кости. Главата я болеше.

Объркана откри, че се намира просната на пода, в камината имаше само пенел. Погледът й се спря върху свещта на плочата, която все още мъждукаше, но скоро щеше да загасне.

Значи е ставала от леглото. Запалила е свещта и е дошла до тук… където бе сметнала, че вижда Ян и го беше чула да й казва, че е мъртъв. Сигурно след това е припаднала.

Точно така. Имала е халюцинации и толкова се е изплашила, че е изгубила съзнание. Съвсем логично обяснение — особено за жена, на която през деня са съобщили, че съпругът й е мъртъв.

Съвсем разумно.

Пампкин продължаваше да ближе лицето й. Джули я почеса несъзнателно покрай ушите. Надигна се и погледна към стола, убедена, че ще е празен.

Ян я наблюдаваше и очите му бяха толкова тъмни, че предизвикваха усещането сякаш бе обладана от дух. Косата му беше малко по-дълга и къдриците падаха върху яката на черното му палто… Беше в черни панталони и кожени ботуши. Седеше безгрижно отпуснат.

Езикът й залепна на небцето. Премигна няколко пъти с надеждата образът да изчезне. Но той си стоеше на мястото.

Съсредоточи цялата сила на разума си върху тази мисъл, повтаряше си, че го няма. Просто копнежът за присъствието му раждаше представата, че е седнал пред нея.

Прашинките се процеждаха във въздуха на меката жълта светлина от свещта. Сякаш танцуваха в пространството, заето от тялото му и то меко сияеше. Ивиците на тартана, с който беше тапициран столът, минаваха през него. Само след миг и отново придоби плътност — смуглата му кожа се открояваше ярко над яката на бялата риза. Ботушите му дори блестяха, сякаш лъснати с вакса и шампанско.

Тя преглътна, но устата й беше пресъхнала и едва не се задави. Спомни си последните му думи.

— Ян… ти… сигурно…

Устните му се изкривиха в примирителна усмивка.

— Това е моето астрално тяло, Джули.

Отново усети, че думите се оформят в съзнанието й, че всъщност не ги чува с ушите си. Взираше се в него и стомахът й се присвиваше от ужас.

— Или пък аз съм се побъркала.

Но знаеше, че не е. По някакъв начин всичко това беше част от съществуването й, откакто бе дошла в Шотландия. Тук подобни неща можеха да се случат. Малко ли приказки беше чувала.

Тя протегна ръка, още по-предпазливо от първия път и докосна ръката му. И пръстите й отново минаха през него и докоснаха грубата вълнена тапицерия. Срещна погледа му.

— Не можеш да ме докосваш, но можеш да ме виждаш и да ме чуваш.

Тя кимна, ала не посмя да проговори. Все още не. Боеше се, че ако отвори уста, ще изпищи. И все пак не се страхуваше. Беше близко до истерията, но не беше изплашена.

Пампкин, която кротко седеше в краката и, скочи на стола, както скачаше в скута на Ян, и се сви на топка. Легна напреко върху седалката. Духът на Ян трептеше около телцето й. Почеса я с един пръст под брадичката. Котката се протегна, като че ли наистина усеща човешко докосване.

Гледката трогна Джули и тя отстъпи назад. От устните й се изтръгна нервен смях.

Той се приближи към нея. Ръцете му бяха протегнати сякаш искаше да я погали по лицето. Джули почувства студен полъх да облъхва кожата й. Чудеше се дали е възможно всичко това.

Думите сами излязоха от устата й — глухи и безнадеждни.

— Какво ще стане с нас?

Чертите на лицето му се смекчиха.

— Нищо, любов моя. Повече не можем да бъдем заедно. Засега. Но ти си все още жива и искам да живееш. Затова дойдох при теб. Не бива да търсиш моя убиец. Който и да е отнел моя земен живот, ще го стори със същото хладнокръвие и с теб. Не се опитвай да отмъщаваш за мен.

От напрежението, която я бе обзело, и от любовта, с коя го искаше да го приласкае, гласът й затрепери.

— Да не се опитвам да отмъстя? Какво друго ми остава да направя? Аз те обичам, Ян. Мисълта, че ще носиш този позор навеки, е непоносима.

Лицето му потъмня от мъка.

— Сесънек, не бих могъл да понеса мисълта, че може да умреш по същия начин като мен — опитваше се да сдържа вълнението си. — Дори не мога да ти кажа кой ме е убил, така че трябва винаги да бъдеш нащрек. Няма да съумея да те пазя.

— Не знаеш кой те е убил? — попита тя съвсем объркана. — Но аз си мислех, че духовете знаят всичко.

Той отпусна ръце, лишавайки я дори и от този ефимерен досег. Тя посегна несъзнателно и ръката й мина през светлите прашинки, които оформяха тялото му.

Той се усмихна и тъжният нереален звук отекна в съзнанието й.

— Едно време щях да се съглася с теб. Хората мислят, че духовете знаят всичко, но не е вярно — дори техните възможности са ограничени. Когато умрях… — той замълча при рязкото й потръпване. — Извинявай, но сега ми изглежда като сън… Животът ми — Ян разтърси глава. — Така или иначе, когато напуснах земното си тяло, не станах изведнъж вездесъщ. Когато го напусках, душата ми продължаваше да бъде свързана с него. Не можех да се отдалеча на повече от пет-шест метра, а в този радиус нямаше никой.

Пообъркана от всякога Джули не знаеше какво да каже. Челото и се сбърчи.

— След като си бил свързан с тялото си, защо не си… това е… защо душата ти не е във Франция? Нали там са те погребали?

Той нежно въздъхна и хладен повей облъхна Джули. Тя настръхна.

— Извинявай, любов моя — отвърна меко той. — Изглежда приказката, която бях чувал от една стара жена, е вярна. Духовете носят със себе си студенината на гроба. Но това не е отговор на въпроса ти. И аз не го знам. Мисля обаче, че мога да се материализирам чрез теб.

— Чрез мен?

Както правеше често приживе, когато бе разтревожен, Ян стана и се опита да разсее безпокойството с движение. Сянката му закрачи из стаята, минавайки през мебелите, сякаш тежките дъбови предмети не съществуваха; само бързината му видимо се забавяше.

— Но аз имам обяснение. Довечера е Задушница, последният ден на октомври и по това време на годината вратите между земята и небитието се отварят. Според хайлендските легенди тогава всичко е възможно — очите му се взряха в нейните. — Обичам те, Сесънек, и мъртъв или жив, всичко, което мисля и чувствам, е проникнато от тази любов. Тя ме свърза с теб. С твоята душа, с твоето сърце. И това ми помага да се материализирам — трябваше да те предупредя да не отмъщаваш за мен. Да, мисля, че точно това е обяснението. Но не ме питай как съм разбрал, че имаш такова намерение. Защото не знам. Знам само, че душата ми е част от твоята.

Той застана пред нея и се наведе така, че лицата им се изравниха. Тъмните му очи надникнаха в нейните и в този миг беше убедена, че е толкова истински, колкото и тя. Заля я непреодолим копнеж. Това беше нейният Ян, нейният съпруг, мъжът, когото обичаше.

Наклони се към него и притисна устни в неговите. Беше готова да се закълне, че има усещане за допир — лек натиск, също като докосването на тъста мъгла по кожата. В следващия миг лицето й се вряза в искрящите прашинки, които изграждаха образа му в нейното съзнание.

Желанието да го докосне, да го усети беше толкова осезаемо, че цялото й тяло потръпна и после отмаля от безсилие. От очите й се отрони сълза и се стече надолу по бузата.

— Ян…

От призрачното му лице лъхаше безкрайна тъга.

— Не плачи, любов моя. Това няма да продължи вечно. Един ден ти ще дойдеш при мен… но не бива да избързваш. Ето защо не трябва да ходиш във Франция. Ето защо ти забранявам да предприемаш това глупаво пътуване, което си замислила.

Заповедният тон в последните му думи отекна болезнено в съзнанието й. Безсилието й да прояви любовта си към него, към тази безплътна фигура, която дори не можеше да целуне, се превърна в гняв и пролази като огън по цялото й тяло, което изведнъж се затопли въпреки пронизващия хлад в стаята.

Почти подскочи с ръце на кръста и гневно го изгледа.

— Вече не си в състояние да ми заповядваш, Ян Макфий! — гласът й се извиси. — Не можеш да ме спреш, защото не е по силите ти дори да ме докоснеш.

Той отново се надвеси над нея.

— По дяволите, жено! Ще правиш каквото аз ти казвам.

Думите му кънтяха притъпено в съзнанието й и подсилваха гнева и болката.

— Няма! Няма да позволя на твоята сянка или на твоя дух, или душа… или както и да се нарича тази твоя същност, която стои пред мен, да броди вечно по земята. Няма да позволя да продължаваш да страдаш от този срам и в смъртта, както приживе! Няма!

Никога досега не бе разтърсвана от такива бурни чувства, дори и през първата им брачна нощ. Вълнението бушуваше в душата й с непреодолима сила. Със сърцето си, с душата си, с онази част от нея, която я свързваше с Ян и в смъртта, както и в живота, тя усещаше, че това е единственото решение, което можеше да вземе.

В мига, когато го осъзна, образът му започна да се разсейва. Там, където допреди малко стоеше, и тя дотолкова беше повярвала, че е истински, та понечи да го целуне, сега остана само съзнанието й, че го е видяла.

— Ян? Ян, моля те, не си отивай!

Той проблесна — като милиони прашинки, танцуващи в случайно проникнал слънчев сноп. Черното палто се разтвори в бялото на ризата му, проникна в тартановите одеяла, окачени на стената зад него, докато останаха само очите му — сребърни отблясъци в мрака на студената стая.