Амбър Кей
Обладана от любов (14)

Тринадесета глава

Погледът на Ян обходи претъпканите стаи на училището. Всички селяни бяха дошли да чуят новия управител на имението. Арчибалд Патерсън беше добър човек, завършил в Единбург, след което се отдал на идеята да подобри живота на селяните, тъй като и самият той бе беден земеделец, преди Леклан Макфий да го изпрати да учи.

По лицето на Ян бавно премина усмивка и омекоти строгите му изваяни черти. Напрежението в раменете му почти изчезна. Жителите на острова откликваха на Патерсъновите думи. Скоро с Божията помощ и зестрата на Джули стопаните на Колънси щяха да отглеждат достатъчно картофи и овес за цяла година, вместо баща му да дава последните си пари, за да внася зърно от Англия.

Двамата с Патерсън щяха да въведат Колънси и клана Макфий в деветнайсетото столетие. Така щеше да смъкне бремето от плещите на Макфий-старши, а може би и болното му сърце щеше да укрепне.

Точно в този момент Леклан Макфий стана и се качи на подиума, за да обещае пълната си подкрепа за новите методи в земеделието, които Патерсън предлагаше да се въведат.

— Ще дам семена на всеки мъж, жена и дете, които са тук, за да обработват земята по новия метод.

Ян изсумтя. Сякаш не го беше правил през последните десет години. И бе свалил арендата от земите им почти до нулата. Никой в Хайленд и по островите не бе постъпвал така. Повечето бяха последвали примера на Сатърленд и емигрираха, други пък приемаха идеята за изгонване на дребните стопани и превръщане на земите им в пасища, тъй като овцевъдството беше много по-доходно. При тази мисъл в гърдите му се надигаше гняв.

Ян дотолкова беше погълнат от дебатите, че не забеляза зад себе си Джейми, докато мазолестата му ръка не го стисна за рамото.

— Момко, един човек иска да приказва с теб.

Рунтавите вежди на Джейми бяха извити нагоре и Ян разбра, че човекът е непознат. Иначе той би го назовал по име. На острова рядко идваха чужденци, особено сега — в късна есен, когато океанът ставаше по-бурен и времето застудяваше.

Той излезе от училището и сви в посоката, която му сочеха рунтавата глава и святкащите очи на Джейми. Устата му пресъхна. Едър, широкоплещест мъж със светлокафява дълга коса, отметната назад и прибрана в старомодна опашка и с високи скули се бе облегнал на каменния зид на единствената странноприемница. Беше облечен в неописуем кафяв кожух и широки работнически панталони, но студените му светлосини очи пресрещнаха погледа на Ян, без да трепнат.

Бяха изминали две години, откакто Ян за последен път бе видял Жак Дюбоа. Французинът не се беше променил. Беше поналял малко в раменете, но това можеше да е и от кожуха.

Какво ли го бе довело тук?

Ян се намръщи. Изобщо не му се искаше да разбере, но усети, че е свързано с писмата на Луиза. Едно време тримата работеха в един екип и животът на всеки от тях зависеше от останалите двама. След това Наполеон бе пленен и те се разделиха — всеки пое своя път поне до днес.

Ян се огледа, сякаш да се увери, че всичко е наред, като че ли поздравът отсреща означаваше точно обратно то и тръгна с нехайна крачка към него. Като внимаваше да не покаже никакво любопитство или вълнение, той се приближи спокойно, вътрешно подготвен за всякаква изненада. Жак не беше човек, който се появява, където и да било без определена причина.

— Добре дошъл — поздрави го Ян, когато се доближи достатъчно, за да не се притеснява, че може да го чуе чуждо ухо.

Жак Дюбоа се усмихна — само леко разтегляне на тънките устни, което с нищо не промени израза на очите му, и отвърна на същия език.

— Студен и негостоприемен остров имаш, Ян.

— Никога не съм твърдял обратното — кимна Ян и забеляза стягането на мускулите на долната челюст на французина. И двамата знаеха, че казаното от Дюбоа напомня за опитите му да се представи за човек с благородническо потекло, каквото всъщност нямаше. Това беше единственото слабо място на Дюбоа. Или поне Ян така си помисли, когато разбра, че този човек иска да притежава титла, каквато не бе наследил… преди да ги хване с Луиза.

— Луиза ти изпраща много поздрави. Чуди се защо не отговаряш на писмата й. Няма никакво намерение да застава между теб и новата ти жена.

Сега очите на Дюбоа излъчваха някаква безизразна светлина, която не отразяваше нищо от чувствата му.

Ян долови промяната и се запита защо все още се доверява на този мъж, дори след като бе разбрал, че Луиза дели леглото си и с двамата, от което всеки момент можеха да възникнат безброй проблеми.

Беше ги заварил една нощ, когато самият той се бе запътил към топлото легло на Луиза. Беше отворил вратата, която тя никога не заключваше и видял голия мъжки гръб. Двамата пъшкаха и стенеха, обезумели от страст, без да ги интересува, че някой може да ги види.

Едва когато тихо затвори вратата и напусна къщата на Луиза, Ян осъзна, че мъжът с нея е Жак Дюбоа. Това беше краят на връзката му с контесата. Никога не бе влагал дълбоки чувства в близостта си с тази жена и това не се отрази на съвместната им работа — подобна menage a trois можеше да съсипе деловите им отношения. Така или иначе, всичко беше вече минало и нямаше никаква причина да отговаря на „призовките“ на Луиза.

— Писмата й не ме интересуват. И ти го знаеш.

Дюбоа вдигна рамене, от което огромният кожух стигна почти до гърдите му. Жестът в никакъв случай не беше галски, но съвсем определено демонстрираше яките кости и силните мускули, които бяха под този кожух.

— Тя мислеше, ме ако имат нужда от теб, пак ще се включиш в играта.

Ян присви очи. Не му убягна едва забележимото трепване в гласа от скритата горчивина.

— Не искам повече да имам нищо общо нито с играта, нито с Вътрешното министерство.

Дюбоа хвърли бърз поглед наоколо.

— Говориш доста високо.

Ян се засмя на прекалената му предпазливост.

— Това не е Франция и вече няма война. Освен това тук хората говорят галски. Много малко от тях разбират английски. Френският им е непонятен, независимо от Алианса в Единбург, където не го изучават от четиридесет и пета.

Французинът още по-силно сви устни.

— Винаги съществува вероятността някои да те подслушва. Станал си непредпазлив.

Ръката на Ян почти се сви в юмрук, но когато заговори, гласът му беше равен и спокоен.

— Тази страница от живота ми е затворена.

— Не бъди толкова сигурен — Дюбоа се огледа още веднъж. — Говори се, че Бонапарт крои планове да избяга от Света Елена.

Ян остана спокоен и поклати глава.

— Веднъж вече избяга от Елба и изгуби всичко при Ватерло. Малкият Император изгуби властта в Европа. Това са само кошмари на политиците.

Погледът на Дюбоа прикова неговия като магнит.

— Значи… няма да се върнеш.

Ян посрещна открито погледа му.

— Не Няма. Сега животът ми е тук.

— Дори ако те повикат от Вътрешното министерство.

Ян пое дълбоко дъх и преброи наум до десет, преди да отговори.

— Тогава ще трябва пак да си помисля. Но само две напарфюмирани писма от Луиза и едно твое посещение — колкото и добре да е скроено — не са достатъчни да ме убедят, че има реална опасност.

Суровото лице на Дюбоа, но което беше невъзможно да се разчетат мислите му, не изразяваше нищо, но Ян познаваше този мъж по-добре, отколкото той си представяше. Веднъж бе спасил живота на Дюбоа — беше преди много години, на един друг континент.

Французинът не се сбогува — просто вече го нямаше. Постоя една минута, небрежно облегнат на каменната стена, и в следващия миг морската мъгла го погълна.

Джули, която бе застанала през няколко къщи, премигна. Не бе видяла човекът да си тръгва, а сега го нямаше. Кой беше той?

— Ян — извика тя и се приближи зад него.

Той се сепна и се обърна. Когато срещна погледа и обаче, очите му бяха спокойни.

— Кой беше този мъж? Не съм го виждала по-рано. Приятел ли ти е? — още докато задаваше въпросите, в паметта и изплува неканеният спомен за Фарли, който бе срязал така грубо Ян в Хайд Парк. Този човек не приличаше на Фарли — не беше облечен модерно. Но кои ли пък би могъл да предвиди прищевките на благородниците.

Ян не се помръдна, но очите му я изучаваха. Джули усети, че зад тази среща се крие много повече, отколкото бе предположила и че не е плод на добро старо приятелство.

Вече беше сигурна, че Ян няма да й отговори. Посегна несъзнателно да избърше овлажнелите си длани в семплата ленена пола. Прокара ги два-три пъти по грубия плат, доволна, че не е коприна. Коприната не беше подходяща тук, в Колънси, сред суровата простота на тази земя.

С добре овладян глас Ян отговори.

— Един познат. Нищо повече.

Джули забеляза очите му — непроницаеми и потъмнели и разбра, че Ян я излъга. Този мъж беше нещо повече от обикновен познат. Нежните косъмчета по голия й врат настръхнаха и тя почувства сякаш ледена ръка докосва кожата й. Беше неприятно усещане. Несъзнателно то й напомни за срещата им в Гайтер и за красивата контеса Де Грас, чиито писма преследваха Ян.

Когато заговори, в гласа й прозвуча язвителност и Джули бе доволна от това.

— Също като прелестната контеса, нали?

Бързата, почти незабележима тръпка, която премина по тялото на Ян, й подсказа, че пуснатата наслуки стрела е попаднала в целта. Дали още се интересуваше от тази жена? Смяташе, че всичко вече е забравено, особено след последните няколко седмици.

Лицето на Ян стана още по-сурово и сърцето й се сви от предателска болка. Даже след цялото внимание и уважение… след всичките прояви на любов… контесата все още имаше власт над него…

Той упорито сви устни и с раздразнение отговори.

— Вече ти казах веднъж. Луиза не е твоя работа — думите му загорчаха като жлъчка.

— Той ли играе ролята на поредното й писмо?

Поне има благоприличието да се изчерви след думите й. Това обаче не я облекчи — гърлото й сякаш се стегна още повече и тя усети, че всеки миг ще избухне в сълзи.

Ян й спести поне това унижение. За разлика от непознатия той не се изпари в мъглата. Обърна се и с бавни крачки се отдалечи от нея.

Джули се свлече по стената. Пръстите й се мъчеха да намерят опора в гладките студени камъни.

Ян й беше казал, че я обича. Беше казал, че без нея животът му няма никакъв смисъл. Беше й предложил свободен избор.

Облъхна я свежият океански бриз и тя дълбоко пое дъх. Вдигна поглед нагоре, откъдето долиташе дрезгавият крясък на чайка.

Пред отворените врати на училището долетяха викове на признателност. Селяните приветстваха Макфий, нейния свекър, за това, което възнамеряваше да направи. Истинското благородство на Колънси и на неговите жители притъпиха малко непоносимата болка, която изпитваше.

Ян беше като тази земя и нейните хора. Трябваше да бъде! Не би могла да се заблуди. Беше благороден и свободен и щом й беше казал, че я обича, значи наистина я обичаше. И тя трябваше да му вярва. Сърцето и душата й го подсказваха.

Имаше обаче нещо много сериозно, свързано с посещението на пратеника на контесата. Нейните писма бяха започнали да пристигат все по-често. Това посещение беше последната капка. Ян трябваше да й обясни всичко или щеше да го накара да съжалява.

С твърда и решителна крачка Джули пое бавно след Ян. Спря пред вратата на училището и погледна вътре.

Някои от селяните бяха насядали, други стояха прави и протягаха шии с жаден интерес. Износените им дрехи бяха нееднократно кърпени. Арчибалд Патерсън, когото Ян бе назначил за управител, привършваше речта си. Леклан Макфий сияеше от задоволство. Бледото му доскоро лице сега бе жизнено и румено, както при пристигането й. Изглеждаше здрав. Ако не го познаваше, не би могла да предположи, че е с болно сърце.

Преди Джули да успее да разбере за какво става дума, събранието приключи. Хората наскачаха и виковете им се сляха в общ одобрителен възглас. Ян се отдели от стената и се запъти към нея.

Дългата му коса бе отметната назад и високото чело, красивият нос и волевата брадичка се очертаваха още по-ясно. Дори намръщен, той беше най-мъжественият и привлекателен мъж сред всички останали — с мъжествеността на шотландец и хладнокръвието на англичанин.

Погледът, който й отправи, докато пое ръката й и я сложи върху своята, не търпеше никакви възражения. Тя се подчини с охота. Беше неин съпруг и тя щеше да му се довери. Обичаше го.

Усмихна му се лъчезарно. Той се спря изненадан насред крачка, Джули?

Усмивката й стана още по-широка.

— Съпруже?

Той отвърна на усмивката й — отначало колебливо, а после се засмя от сърце.

— Мислех, че си ми сърдита заради Дюбоа.

— Има ли причини?

Джули бе доволна, че той сам изрече името на мъжа и не изпита никакво злорадство.

— Не, любов моя — той се наведе и я целуна леко по устните. — Дюбоа не означава нищо за нас. Изглеждаш изтощена. Да приключим с това и да се прибираме да си починеш.

Тя се усмихна сдържано.

— Наистина съм изморена — и едва тогава усети, че това е самата истина. От десет дни за първи път излизаше от замъка. — Когато се приберем, можеш да ми разкажеш повече за Дюбоа. Сигурна съм, че ще бъде много поучително.

Ян се намръщи, но преди да отвори уста или да изрази съпротива, тя го изведе на прашната улица и двамата застанаха отстрани, за да могат да поздравят всеки, който излиза от училището.

С наведена глава и свалена шапка приближи първият селянин, за да им благодари за всичко, което правеха. Борбата за оцеляване в Колънси бе жестока и затова признателността на селяните нямаше граници.

Зад него беше семейството на Макмълм Макфий. Бяха шест деца, от пеленаче до десетгодишно момченце. Сърнето са Джули се сви от жалост за тях.

— Благодаря ви за кошницата — каза Макмълм Макфий почтително.

Жена му зад него срамежливо се усмихваше.

Отначало Джули изпита желание да се пошегува и да омаловажи този факт, но то бързо угасна. Щеше да засегне гордостта им. Да твърди, че храната в кошницата е била нищо, означаваше, че смята родителите за некадърни да осигурят прехраната на децата си.

— Винаги сте добре дошла при нас — усмихна им се тя включително и на бебето, което беше отворило широко очички и се мушеше в полите на майка си, както и на десетгодишното момче, което го дърпаше за ръчичката.

Момченцето отвърна на усмивката й. Джули знаеше, че носи името на баща си, на когото и приличаше, въпреки че бръчки от умора и недояждане бяха издълбали лицето му. Толкова рано. Сърцето я заболя за всички тях, но много добре знаеше, че не бива да им показва съжалението си, защото ще ги обиди.

Беше благодарна на Бога за парите, които баща й така щедро бе дал, за да купи титла за своите внуци.

* * *

Но една титла е от значение само ако този, който я носи, може да помогне на другите, реши по-късно Джули. Разглеждаше стаята, в която живееха с Ян. Много пъти бе оглеждала тавана и стените, но никога досега не бе оценявала какво всъщност представлява тя и какво символизира — сплотеността на клана Макфий и неговата твърда решимост да се грижи за всичко, което му принадлежи. Едва сега започваше да го проумява.

— Милейди — не спираше да я увещава Сузи, — не се налага да се решите сама.

Джули се усмихна на изговора й, който започваше да прилича на този на шотландците.

— Но на мен така ми харесва, Сузи. Ти не си дворцова камериерка и двете знаем, че не ти е особено приятно да го правиш.

Освен това да разресва косите си сама я успокояваше. Мекото движение на четката от челото назад почти до кръста ангажираше ръцете й.

Сузи се изправи.

— Обещах на негова светлост да се грижа за вас. Той и затова ме взе.

Джули остави четката и мислите й се върнаха назад.

— Струва ми се, че са минали години оттогава…

Тя се обърна и се вгледа в девойката. Откакто бяха дошли на острова момичето сякаш бе разцъфтяло.

Страните й аленееха като рози, а гърдите и устните й бяха набъбнали. И винаги беше усмихната.

— Щастлива си тук, нали? — попита Джули.

Сузи смутена завъртя глава, без да знае какво да отговори.

— Милейди?… Ъ-ъ… Така е… Не бива ли?

Джули й кимна развеселена.

— Сега твоят дом е тук. Предполагам, че доста скоро двамата с Джейми ще се съберете.

— Това не зависи от мен, милейди.

— Не искам да те ангажирам повече, Сузи. Върши си работата. Сигурна съм, че Джейми не е от най-търпеливите.

Сузи се засмя и отново се изчерви.

— Хич не е от търпеливите, милейди. Честна дума.

Вратата се отвори и железните панти изскърцаха. Ян застана на прага между сивите каменните стени, също като очите му.

— Кой мъж мое да чека, кога нещо е негово по закон? — изречените с подчертан диалект думи бяха съпроводени с лукава усмивка, която отпусна добре оформените му устни.

Джули се изчерви до корена на косите си. Сузи направи реверанс, като едва не загуби равновесие и се изниза покрай него навън. Стъпките й отекнаха по каменното стълбище и затихнаха. Ян затвори тежката врата и сега нито отвън, нито отвътре можеше да проникне никакъв звук.

— Ян, срамота е да притесняваш момичето по този начин.

Той се засмя и смехът му звънна в стените.

— Може и да съм казал нещо неприлично, но, повярвай ми, всеки път, когато спомена пред нея за Джейми, девойчето се изчервява до ушите.

Ян взе гребена, който бе оставила върху масата, и започна да разресва косите й. От устните й се отрони лека въздишка на задоволство.

— Чудесно е.

Дланта му се плъзна след гребена и продължи да я гали.

— Харесва ти да го правиш сама.

Джули се усмихна в знак на съгласие и попита.

— Откъде знаеш?

Лицето му беше сериозно.

— Наблюдавал съм те. Когато нещо те притеснява, започваш да поглаждаш нещо — дреха, Пампкин, каквото имаш под ръка, което е меко като коприна. Изглежда те успокоява.

— Много си наблюдателен — продума тя, без да е сигурна дали това, че така дълбоко прониква в чувствата й, й харесва.

Той скришно следеше реакцията й.

— Трябва да бъда.

Тихите му думи й напомниха за случая следобед. От удоволствието при нежните движения на гребена по косата й го беше забавила.

Погледна го внимателно и попита.

— Ян, кой беше онзи мъж… Дюбоа?

Ако погледът й не беше насочен така напрегната в отражението му в огледалото, не би забелязала особеното трепване на клепачите му. С нищо друго не показа, че е чул въпроса й. Ръцете му продължаваха да я галят, без да трепват.

— Мислех, че сме приключили с този въпрос — тихо отговори най-сетне той.

Също толкова тихо Джули попита.

— Ще ми кажеш ли?

— Не мога да ти кажа всичко — продума той, продължавайки да я реши, като претегляше всяка своя дума. — И може би няма да ти кажа нищо. Всичко е минало.

— Моля те!

Ръцете му спряха за миг, после отново продължиха, сякаш този къс време му беше необходим да вземе решение.

— Ще ти кажа това, което мога, което смятам за безопасно.

Джули кимна, щастлива, че все пак той донякъде е направил компромис. В това виждаше още едно доказателство за любовта, която я уверяваше, че изпитва към нея.

— Жак Дюбоа е мой познат. Както сигурно си се досетила, той е свързан с Луиза. Всъщност доста свързан. Той е неин любовник.

Наистина ли бе заплел гребена в косата й — помисли Джули, — или на нея така й се стори?

— Защо е дошъл тук?

Ян въздъхна с раздразнение.

— Писмата. Дюбоа, Луиза и аз бяхме шпионска група внедрена в Париж. Тъй като владея безупречно френски, решиха, че там ще има по-голяма полза от мен, отколкото да предвождам някой от хайлендските полкове в битките — спомените изплуваха в паметта му и той горчиво се усмихна. — И въпреки че това ми донесе само позор сред хайлендците, бих го направил отново.

Сега Джули разбра, защо не е участвал във войната. Гневът от присмеха на земляците му я накара да се извърти рязко в стола си и да го погледне в очите. Част от косата й, която не беше в ръцете му, падна върху гърди.

— Бил си шпионин и не можеш да говориш за това. И когато съседите ти са те обвинявали в малодушие, е трябвало да ги оставиш да си вярват. Но сега? Защо не им кажеш, както на мен?

Погледът му се премести от косата, в която се бяха задържали пръстите му, през гърдите и до гневно святкащите нефритови очи. Съпричастието и стопляше сърцето му и затвърждаваше решението му да й разкаже истината.

— Отначало отношението им ме оскърбяваше. Това, че могат да мислят, че съм страхливец, а пък гордостта не ми позволяваше да им разкрия истината за същността на моята работа. Това ме караше още по-упорито да търся богата шотландска наследница, преди да дойда в Лондон — все още в плен на спомените, той сложи ръце на раменете й. — Но май тази моя гордост най-после се оказа полезна. Срещнах теб.

Тя се надигна и го целуна леко по устните.

— Благодаря ти.

Той потопи очи в нейните. Палецът му нежно очертаваше извивката на брадичката й.

— Благодаря ти, Сесънек.

Джули видя желание в очите му и разбра, че ако престане да задава въпроси, скоро щяха да се любят. Тогава нямаше да научи нищо повече, а трябваше да знае. Нещата започваха да стават сериозни.

— Защо беше тук Дюбоа? — побърза тихо да му напомни тя въпроса си.

Ян леко се отдръпна, колкото да може да говори, без да докосва кожата й с устни, и отвърна.

— Двамата с Луиза искат да се върна при тях.

— Какви са те, та да искат?

Ян се замисли за най-подходящия отговор. Имаше много неща, които бе преценил, че може да разкрие пред Джули, но връзката му с Луиза не беше сред тях. Освен това всичко беше приключило отдавна — от момента, в който ги видя с Жак в стаята на Луиза.

— Едно време бяхме съдружници. Животът ни зависеше от способностите и съобразителността на другите двама — той се усмихна иронично на образа си в огледалото — Както знаеш, Луиза ми изпращаше писма. Във всяко от тях тя молеше да се върна в Лондон. Тя, а сега изглежда и Жак, подозират, че отново ще има нужда от нашия опит като екип.

— Защо? — въпреки че Ян говореше безцеремонно, почти грубо за тази жена, Джули усети как някъде дълбоко в душата й ревността надига отровното си жило. Той я погледна спокойно и открито.

— Не мога да ти кажа. Но нямам намерение да отида. Бъди сигурна.

Острието на ревността, което я бе пронизало за миг, когато заговори за контесата, сега започна да се забива по-дълбоко и Джули знаеше, че единственият начин да се пребори с това чувство, преди да се е превърнало в съсипваща язва, е да го попита категорично какви са били отношенията му с тази жена. Не й се искаше да го прави, но още по-трудно й беше да не го попита. Познаваше се достатъчно добре, за да съзнава, че и най-лекото съмнение щеше да се изправи като стена между тях и да засенчи постигнатото щастие.

Пое дълбоко въздух и изстреля въпроса си на един дъх.

— Какво е тази жена за теб?

Ян забеляза как пребледня. Явно се страхуваше от отговора, и то с основание — но продължаваше да стои лице в лице с него, без да трепне. Беше силна жена. Изпита още по-дълбоко възхищение от нея. Тя заслужаваше истината.

— Едно време ми беше любовница, много отдавна. Отношенията ни бяха приключили много преди да срещна теб. Сега между нас няма нищо.

Но Ян знаеше, че Луиза иска да върне миналото. Дори след като беше любовница на Жак, ясно му бе дала да разбере, че го желае. Беше ненаситна.

Не отместваше погледа си от очите й, но Джули забеляза как ирисите му се промениха от чисти и сребристи в мътно оловни. Разбра, че разчита на нея да повярва на думите му, че връзката с Луиза е минало и ще си остане само минало.

Можеше ли да преодолее болезненото свиване на стомаха и пронизващата ревност, която за миг бе спряла сърцето й? Можеше ли да направи друго, освен да го обича, както досега? Предполагаше, че не. Трябваше да му се довери. Повярва му.

Докато чакаше някакъв отговор от нея. Ян усети напрежението в тялото й, сякаш беше навита на пружина кукла. Щеше ли да му повярва? Господи, трябваше. Очите им се срещнаха.

— Вярвам ти, че ме обичаш, Ян Макфий.

Напрежението му за миг се стопи и коленете му омекнаха, но никога досега не бе изпитвал по-голяма благодарност. Без нея животът му не би имал смисъл, а я познаваше вече достатъчно добре, за да осъзнава, че ако сега не му беше повярвала и не му се бе доверила, щеше да го напусне. Той се изкашля, смутен от силата на чувствата, тъй като не искаше да им позволи да го завладеят, и потърси изход в нещо, което разбираше и приемаше за нормално.

— Косата ти е прекрасна, любов моя. Тя беше тази, която след очите ти ми направи най-силно впечатление в библиотеката на баща ти.

Той погали с една ръка златния водопад, наслаждавайки се на меката нежност, която се лееше по мазолестата му длан. Засмя се от удоволствие, когато копринените кичури се разделяха и увиваха около пръстите му.

— Косата ти се увива около мен като златна верига.

Поезията в думите му го стресна и му прозвуча малко драматично. В стремежа си да заличи това звучене и неловкото положение, в което започваше да изпада, той рязко добави.

— Както ти си създадена, за да се увиваш около мен.

Откритата гореща чувственост в последните думи смути Джули и тя се изчерви. Доволен от въздействието им върху нея, Ян уви дългите руси коси около дясната си ръка и ги повдигна над тила й. Млечнобялата голота на рамото й бе неотразима. Той се наведе и го целуна.

По гърба й преминаха горещи и студени тръпки. Когато устните му проследиха извивката на рамото и, отмятайки лекия шал, дъхът й секна.

Споменът за бледото красиво лице на Луиза се стопи заедно с болката, която я бе пронизала, докато слушаше Ян. Тя повдигна лице към него така, че устните му да се плъзнат по чувствителната извивка около ключицата и се молеше този миг да не свършва никога. Устата му намери ямката в основата на шията, където сърцето й пърхаше като нежните крилца на колибри.

Главата й се отпусна назад, подпирана от ръката му, върху която като възглавничка бе увита собствената и коса. Устните му описаха нежна дъга около шията й и по цялото й тяло се разля сладостна топлина. Това беше единственото, което остана в съзнанието и. И още нещо — сега той я обичаше. Беше й се доверил, както и тя на него.

Устните му са спряха върху нейните и тя ги разтвори с жадно нетърпение. Дълги мигове, в които дъхът им бе спрял, езиците им се докосваха и се галеха, мамещи с обещания за още по-голяма близост.

Със свободната си ръка Ян погали коленете й, разтвори ги и коленичи между тях. Разкопча копчетата на брича си и се освободи. Отметна дългата риза на Джули и бавно и дълбоко потъна в нея.

— Да — задъхваше се тя, жадуваща това сливане не по-малко от него. — Да, любов моя.